Образите на бунта: непокорните, бохемите и „жените, които не мълчат“ [1]

Актуално
Typography

Резюме

Днес бунтуването, бохемството, говоренето са на мода, и като название, и като идентификация. Рискът се състои в това, че идеите се разпространяват по-бързо от действията, особено в съвременната технологична епоха, толкова по-бързо, че до действия не се стига въобще, което накрая обезценява и самите идеи.

Истинските непокорни, бохемът на духа, обикновените хора, които се бунтуват срещу публичната тишина не са много, затова техният пример ни служи за ориентир. Тук представяме непокорството чрез образите на следения човек, тайния агент и държавния служител. Бохемите са от XIX и XX век, в аристократичен, демократичен и тоталитарен контекст. А бунтът срещу мълчанието на жените е в образите на съвременните ирански писателки. Всички те изговарят публично социално и политически значими думи и послания, които превръщат в лични действия, плащат цената и в крайна сметка, променят света.

Въведение

Исторически идеята за социален бунт се появява в обществения разговор след Френската революция. Темата за бунта можем да намерим и в „Бягство от свободата“ на Ерих Фром, който се опитва да разбере, дали освен желанието за свобода, не съществува и първично желание за подчинение. В „Разбунтуваният човек“ Албер Камю разглежда бунта в ситуация на привидно равенство и реално  значително неравенство, в която обаче нито едно от двете не успява да надделее. (Атанасов, 2017, в: Тодоров, с. 7-20). Тук разбираме (не)равенството като отнасящо се до всичко, което е социално, политически, публично ценно за имане и разпределяне, материално и нематериално. Непокорният е личност, отхвърляща злото в името на хората в своята социална група, без да им гарантира успех. Затова често по-скоро е сам. Бунтарят, революционерът увлича обществото, защото действието му е проява на солидарност с другите, което обещава подобрение на положението. Но и двете носят в себе си стремежи, присъщи на всяко човешко същество. Те виждат в своето поведение положителното, утвърждаващото и никой от тях не определя себе си като непокорен или като бунтар.

Понятието за бохем и бохемство се появява във Франция в началото на XIX век и описва артистичен и интелектуален живот на доброволна бедност, свобода, квартали с евтини наеми, цигански махали и неконвенционално поведение. Литературните бохеми се приемат като скитници или маргинални хора извън разумното общество и неговото одобрение. Ларен Стовер разделя бохемите на пет отделни вида. „Nouveaux“ са бохеми с пари, които се опитват да се присъединят към традиционните бохеми на съвременната култура. „Циганите” са скитници, нео-хипита и други, носталгично настроени към предишни романтични епохи.  „Бийт” бохемите също са скитници, но нематериалисти, фокусирани в изкуството. „Дзен” или „пост-бийт“ са фокусирани върху духовността, а не върху изкуството. „Денди” нямат пари, но се опитват да имат вид на имащи скъпи и рядко срещани предмети. Днес има и още един вид – „бобо“, което е съкращение от буржоазни бохеми, които възприемат себе си като политико-културен елит. Те са заможни и успели в живота и едновременно с това са запазили бунтарството си, въпреки че идеалите за артистична романтика и революция са превърнати в цитати, а здравословният живот е лукс, който си заслужава цена (Долап.бг, 2017). Тук разглеждаме бохеми на идеите и бохеми на бита – „бийт“, „цигани“ и „денди“. Идеи, които променят историята на човечеството и идеи, които променят разбирането ни за бунт. И накрая, бохемските идеи, възникнали поради осбстоятелствата и изчезнали с промяната на външната рамка, т.е това са неистинските бохеми, които често приемеме за единствените представители на безопасен бунт.

Когато говорим за мълчанието на жените в съвременния свят, това би могло да изглежда като отдавна спечелна битка или тема за словесна игра. Тук говорим за иранските жени, но мълчанието на жената е културулогичен феномен с общочовешко измерение, в Иран то приодбива социален и политически статут и затова нарушаването му е един от значимите духовни, идейни, интелектуални дълбоко човешки образи на бунта, които представяме. Тук ще разкажем за жена-религиозен водач на секта в исляма, шахска принцеса и една от големите съвременни ирански писателки.

Непокорните

Непокорството е индивидуална постъпка със социални ефекти. Отличителната черта на непокорния е неговата съпротива, която се характеризира с морални подбуди и политически ефекти. Тук не става въпрос за политика, доминирана от морала, нито за морал, подчинен на политически цели, а за индивидуални морални действия, които стават елементи от политическия живот (Тодоров, 2017, с. 40). Моралното измерение на всяко действие с обществено значение облагородява това действие и достига по-голям брой хора, доколкото моралните ценности са всеобщи, а политическите – фрагментиращи. Така в дългосрочен план моралното действие в публичната сфера е по-трайно от политическите начинания (Атанасов, 2017, в: Тодоров, с. 7-20).

Непокорният не се стреми да промени радикално съществуващия ред или да придобие власт, или да построи идеалното общество, опитите за което исторически винаги са водели до големи злини. Съпротивата срещу дадена несправедливост не е израз на непримиримост към злото. Напротив, злото се приема като неизбежно за всяко време и място, но това не пречи на радостта от живота. Тъкмо изострените сетива за красотата и добротата правят непокорния, жизнерадостен човек по-издръжлив пред изпитанията. Всеки от непокорните възприема своя линия на поведение, понякога е героична саможертва, друг път компромисност, трети път, обикновено човешко щастие. Образцово непокорство няма, но ефектът от него е благотворен и облагородяващ (Атанасов, 2017, в: Тодоров, с. 7-20).

Образите на непокорство, представени тук са в рамката на борбата за контрол върху съзнанието, мислите, идеите на хората. Това са следените хора и онези, които следят, а непокорството има силата да преминава невидимите граници между тези две групи. Неограниченият достъп до информация, който съвременните информационни и комуникационни технологии ни предоставят, от една страна ни освобождава от централизиран властови контрол върху нашето съзнание, лична свобода и способности. Едновременнно с това по-голямата свобода, която е технологично обусловена, означава и възможност за повече контрол от държавата и частните компании, които имат достъп до данните на потребителите си. Тоталното знание осигурява тотална власт, събира се всичко за всички и се съхранява безкрайно.

Днес знаем за прекомерните институционални и бизнес амбиции благодарение на безстрашието на няколко човека, които рискуват своето спокойствие и удобство, за да разкрият пред света това, което са разбрали. Най-емблематичната сред тези личности е Едуард Сноудън, анализтор от Агенцията за национална сигурност на САЩ (АНС), който през юни 2013 организира най-голямото изтичане на секретни документи в САЩ. Сноудън няма профил на бунтар, той е патриот. Иска да се сражва в Ирак, но е негоден поради здравословен проблем. Затова избира друг начин, като поставя своите умения в служба на ЦРУ и АНС. Но онова, което научава там го разочарова. То е престъпно, вредящо на обществото и антиконституционно. Когато смяната на президенстката администрация с тази на Барак Обама не променя нещата, той решава да поведе своята самотна битка срещу онези, които вижда като врагове на демокрацията. Сноудън като цяло е стеснителен, страни от известността, не се опитва да изтъргува документите, които притежава и не изпитва идеологическа привързаност към страните, където намира убежище – Китай и Русия. Действията му са продиктувани от морална убеденост, собствена съвест и патриотизъм. Той има усещането, че изпълнява дълга си. Като избира тази битка, той жертва кариерата си, приема да живее в изгнание, далеч от семейството си пред заплахата да прекара дълги години в затвора. Той не се обявява против принципа, според който една страна трябва да се защитава и чрез подслушване на онези, които искат да й навредят. Но тази практика е разширена до цялото население и количествената разлика предизвиква качествена – всички са следени и заподозрени във всеки момент (Тодоров, 2017, с. 185-195). И въпросът кой е престъпник и чие действие е преследвано сякаш ни връща към древногръцката дилема в трагедията на Софокъл „Антигона“ за духа и буквата на закона.

Огледалният образ на Сноудън можем да намерим в образ на Веселин Бранев – следеният човек от времето след 1945 г. в България. Приема да бъде агент на Държавна сигурност (ДС) като ученик, но е оставен като неблагонадежден заради измислените донесения, които прави. Терзаейки се заради съгласието си, заминава да учи в Източен Берлин, където се опитват да го вербуват агенти на КГБ. Но този път, той е решен на всичко, за да не се съгласи. Отива в зоните, окупирани от съюзниците, тогава придвижването между зоните в Берлин все още е свободно, и се надява, че се е измъкнал. Прехранва се с работа ден за ден. Посещава го само един негов приятел от Източен Берлин, който обаче успява да го подведе и стъпвайки в частта на улица, която е в Източната част, бива арестуван от тайните служи и екстрадиран в България, където е хвърлен в затвор, без да е извършил закононарушение. Въпреки че е син на изявен адвокат комунист, той все пак успява да отстоява личността си. Работи като журналист и режисьор и отхвърля още един опит на ДС да го вербува. Емигрира в Канада през 90-те години на XX век. Когато става възможно решава да прочете собственото си досие, което е озаглавено „Лекомисленият“. В случая лекомислен е равнозначно на непокорен. Разбира, че е следен през целия си живот, независимо от това, че не е дисидент и като цяло води живот на обикновен човек. С малкия си личен бунт обаче той е едно от многото изобличения на абсурдността, до която достига стремежът за тотален контрол над човешкото същество и битие (Коцев-Шошо, 2018, с. 132-136).

И антиподът на тези два образа на преследваните хора е примерът на човек, който преследва, също нетипичен образ –  Съмърсет Моъм. Бунтът е шпионство, а шпионството е дисекция на човешката душа. Понякога непокорният не е привидно спокоен, а животът му е поредица от парадокси, постояннна съпротива на духа, постоянна борба за идеал и обикновено след такъв живот остава изкуство. Съмърсет Моъм е роден във Франция, без да е французин, завършва медицина, въпреки че произохожда от семейство на юристи. Не е лекар нито ден от живота си. Започва да заеква, въпреки че думите са неговата сила. Британски агент е в Швейцария и Англия. Получава мисия да разработи план за задържането на Русия в Първата световна война и предотвратяването на завземането на властта от болшевиките. Мисията се проваля, но вдъхновението от шпионството остава в неговите разкази. Те показват не само политическите конфликти, но и човешката природа. И наблюденията са така коректни, че по-късно Чърчил го съветва да изгори голяма част от тях (Генова, 2018, с. 76-82).

Всъщност, в тези образи виждаме непокорството като действие на нашите вътрешни сили. Това е отказ от дадена зависимост, неподдаване на определено изкушение или на страсти, или на леснината, или на нетърпимостта и озлоблението. Сякаш е трябвало да бъдеш изхвърлен от живота, за да докоснеш неговия център и от тоталния страх се е родило тотално мъжество (Тодоров, 2017, с. 197-206).

Бохемите

Да си бохем е призвание, чест, отговорност. Дори в обикновен ден тази титла задължава с определени правила (Стоянович, 2017, с. 8) Бохемството е умишленото противодейсвтие на скуката. Развлеченията трябва да са поразителни, с елементи на финес и изкуство, а бохемът е леконравен и детински любопитен (Симеонов, 2017, с. 20-28). Бохемът като всички егоисти, не може да живее сам. От друга страна, бохемството често е израз на самота зад фиксирането върху определени хобита и поведение. Страстта към четенето на книги, например, също е проява на бохемски дух, както и колекционирането на неща... и на хора. (Стоева, 2017, с. 30-36). Бохемът не признава ограниченията на плътта и често се отличава с изключителна работоспособност. Бохемството се преживява като състояние на духа, а не като леност без смисъл. Търсенето на смисъл или създаването на смисъл е негова същност.

Може би е показателно, че човекът, който през XIX век определя с идеите си, историята на света през XX век е бохем. (Димитров, 2017, с. 38-47). Образът на бохема включва в себе си да бъде достатъчно луд, да е неподвластен в ума си и безкраен в мечтите си. От Маркс и Енгелс, вторият не е такъв. Той е добър и съпричастен човек, който страда за работническата класа в Англия. Когато си твърде добър не можеш да създадеш идеология, защото всяка идеология е лудост, която има за цел да промени представите за това, кое е нормално. Нищо не ускорява човешкият устрем в дадена посока, както го правят идеологиите – или към катарзис, или към общностен живот. В двойката герои по-горе, Маркс е мислителят, повелителят, титанът, бохемът, а Енгелс е помощникът, работещият, даващият, изтърпяващият.

Бохемът Маркс е протестант, внук на равини, с докторска степен, журналист, ухажващ съпругата си със собствени стихове за Страшния съд, който спори с всички за всичко, убеждавайки ги, че освен него никой друг нищо не разбира. Последното, което може да се каже за него е, че е грижовен съпруг и баща. Той е обсебен твърде много от собствените си мисли, за да се замисля за положението на близките си. Губи две от децата си заради недохранване, но жена му винаги го подкрепя. Въпреки че, е изключително разпилян, хаотичен и трудно подрежда записките си, тя разбира, че живее с човек, който не може да подреди живота си, но може да пренареди бъдещето. Живее в Кьолн, Париж, Брюксел, Лондон. „Капиталът“ след публикуването на първия му том през 1867 г. носи признание на Маркс и иронично, решава финансовите му проблеми. До края на живота си Маркс продължава да работи непостоянно, концентрира се трудно и прекарва времето си в градските заведения в разговори, които продължават десетки часове. Том втори и трети на „Капиталът“ остават ръкописи, които излизат благодарение на Енгелс след сериозни корекции и редакции. Значи, не е нужно да си икономист, за да създадеш икономическа теория, която променя света. Не е нужно да пишеш в кабинет, ако имаш какво да кажеш и барът е достатъчен. Това, което ти трябва е бляскав ум, верен приятел и жена/мъж, която/който те подкрепя.

Не много по-късно, се появява и образът на софийския бохем с балтон от началото на XX век – обречените млади, които не могат да понасят действителността трезви (Проданов, 2017 с. 76-80). Това е красотата на скръбта от невъзможното завръщане в изгубения рай на детството. Това е и травматичното българско откъсвне от уюта на малкото населено място, което бележи модерната ни история. Балтон има и Димчо Дебелянов. Той е един от софийските литературни бохеми от 1906 г., когато завършва Първа мъжка гимназия, до 1916 г., когато отива на фронта. Заемането на балтон, продажбата на балтон, кражбата на балтон, откупуването на заложен балтон са действия, без които не могат да бъдат представени бохемските взаимоотношения и тези със заобикалащия ги враждебен свят на едно поколение, което се усеща „изгубено“. Космополитното в бохемския литературен дух се сблъсква с илюзията за национално обединение и страда, като превръща страданието си в интелектуална игра и в живота, и в словото – превръща и двете в пародия на пародията. А житейският път на Дебелянов сякаш олицетворява в пълна степен определението, че бохемството е етап в артистичния живот, предшестващ Академията или моргата. Димчо Дебелянов загива в сражение на около 200 км от софийския бар „Копривщица“ по името на родния му град и последното софийско заведение, в което той се прощава с приятелите си (Проданов, 2017 с. 76-80). Така бохмеството се превръща в нещо самобитно национално определено, а не универсално едно и също навсякъде. То се преплита с политическия дневен ред и не може да се отдели от идеала за обединение на съкровеното, което е разделено – родното място (патриархалното със столичното, освободеното с неосвободеното).

Третият образ е бохемството на обстоятелствата. В тоталитарни условия, породени донякъде от опитите за осъществяване на идеите на Маркс в реалността през XX век, бохемството се проявява като реакция спрямо политическата система, но не като борба с нея, а като пълното й пренебрегване. В този смисъл бохмеството е опит за изплъзване от официалната култура и желание за разгръщане на индивидуалното в рамките на ограниченото. Пример за това е наличието на бохемство като социално явление в ГДР и неговата липса във ФРГ по време на студената война. Официалното съществуване е скучно за хора с интелектуални амбиции, които обаче осъзнават, че амбициите им ще останат неосъществени. Бохемството е отричането на казионното, на задължителното и заместването му с лутане между съмненията в себе си и надменността, между периодите на творчество, което никой няма да види и периодите на меланхолия. Бохемството в случая е начин за изразяване на индивидуалността в затворена система. Това обаче не означава, че тези бохеми могат да се справят със свободата или биха знаели, какво да правят с нея. След края на студената война в демократизиращите се условия по-често бохемите се превръщат в „бачкатори“ или бизнесмени, а не в изявени интелектуалци, които вече имат свободата да изразят гласно  важни за обществото идеи (Драгостинова, 2017, с. 90-98).

В крайна сметка, във всяко от проявленията си, бохемството, независимо къде и кога, се свързва с отказ от грижата за утрешния ден, сигурността на битието, ясния социален статус и произход. На него му е присъщо пренебрежение към материалното и парите, склонност към духовното и онова което го издига или терзае. Бохемът създава свои пространства – кафенето, казиното, бирарията, където литературата, духът, изкуството са при масите. Житейското поведение на бохема сякаш е опит да осмисли и оправдае невъзможността да притежава и задържа вещи, заедно с предчувствието за апокалипсис, в който животът и на имащите, и на нямащите изчезва еднакво бързо (Проданов, 2017, с. 76-80).

Жените, които не мълчат

Векове наред иранските жени са скрити в практиката на забулването и мълчанието. Традиционното правило изисква тялото на жената да бъде скрито, гласът ѝ да не се чува и животът ѝ да не се разказва. В Иран мълчанието на жените е критерий за тяхната привлекатленост. Мирът в обществото се крепи на безгласността на жената. Образованата жена е опасност за моралните устои на обществото, защото веднъж научила се да пише, тя „ще започне да пише любовни писма“ и това ще застраши репутацията на семейството и ще подкопае съществуващия обществен ред. Жените на Иран престават да мълчат през последните два века, не изведнъж и не революционно, а както преполага женската сила, като водата, която издълбава камъка. Осмеляват се да заговорят, да пишат и творят, когато не желаят да ги чуят. Именно, да ги чуят, дори все още не да ги приемат, разберат или оправдаят (Янева, с. 17, 55).

Дори премахването на забулването през 1936 г. е под формата на забрана, а не на право и онези жени, които искат да останат забулени отново са изключени от образование и обществена роля. В този случай жените не са цел на политиката, а неин инструмент, чрез който шах Реза Пахлави да подобри своя международен имидж, стремейки се да подражава на Кемал Ататюрк в Турция. В началото на 60-те години на XX век продължава да се счита, че избирателните права на жените биха създали смут и биха довели до мизерия, поквара и проституция (Янева, с. 135). Самият шах Мохамад Реза Пахлави, който управлява по това време, не вярва в способностите и интелекта на жените, а копира западните страни, за да изглежда страната му модерна. Все пак реформите, които той въвежда, правят иранките видими за обществото и откриват пътя им за гласност (Янева, с. 148-151). Гласът им е смесица от патриотизъм и свободолюбие, които не са равнозначни на феминизма в западното му разбиране. Това е форма на бунт, която кара слушателя да замълчи, както реагира и самият шах, когато е директно конфронтиран  с въпроса за избирателното право на жените. След Ислямската революция от 1979 г., жените губят голяма част от постигнатото. Те се превръщат в символи, но не и в граждани (Янева, с. 180-181). По-късно, Ирано-иракската война, въпреки че носи икономическа криза на страната е фактор, който позовлява на жените да постигнат по-гъвкакво и компромисно отношение на режима към тяхната възможност за публична изява (Янева, с. 186-192).

В Иран нищо не такова, каквото изглежда и съществува една постоянна двойнственост в резултатите от битките на иранските жени. Всеки малък успех, право, свобода или признание се съпровожда от допълваща забрана в съседна област или в същата на завоюваното право. Например, когато Ширин Ебади печели Нобелова награда за мир през 2003 г., вицепрезидентът я поздравява, а едновременно с това президентът тогава Мохамад Хатами заявява, че Нобеловата награда за литература е по-важна от тази за мир. А през седмицата след тържественото ѝ посрещане, всички ръководители на петъчни молитви заклеймяват Ебади и Нобеловата награда, като опит на външни сили да отслабят Ислямската република (Янева, с. 210-212).

За вдъхновителка на женското движение в Иран се приема Фатема Бейгом Барагани, по-известна като Тахере Горат ол-Ейн или „радост за очите“, която през XIX век се превръща в признат и от мъжете религиозен водач. Баща ѝ е изследовател на Корана, чичо ѝ води петъчните проповеди  в градската джамия на гр. Газвин, а леля ѝ е калиграфка. Тахере е образована и се отличава с ораторско майсторство и в проза, и в поезия. Тя се увлича по новото тогава религиозно шейхи учение и става един от изявените му водачи, а по-късно ревностна последователка на Сейед Али Мохамад Ширази (Баб). Тя е първата жена, която дръзва да се разбули, произнася пламенни речи и приобщава много хора към бабизма. Екзекутирана е както много мъже, обявени за еретици през 1852 г. Това, което тя оставя за иранските жени след себе си е, че доказава, че жената може да пише и разсъждава за обществото и пред обществото. Тя е може би първата или една от първите, които нарушават вековната тишина, наложена на иранските жени. Френският писател Катюл Мендес нарича Тахере, Жана Д‘Арк на Персия и написва пиеса за живота ѝ, а през 2007 г. Бахие Нахджавани написва романа „Жената, която четеше твърде много“, посветен на нея (Янева, с. 23-35).

Принцеса Тадж ос-Салтане или „короната на монархията“, дъщеря на Насер ад-Дин шах пише първите мемоари в историята на иранската женска литература. Да пишеш мемоари в Иран е равносилно на разбулване. Написани са през 1924 г., но са отпечатани през 1982 г. Мемоарите не са само лична история, те съдържат политически и социални коментари за периода и за харема, и показват нейните задълбочени познания по история, философия, френска литература и европейска политика. Творбата свидетелства за влиянието на западните ценности върху традиционните ирански порядки и раздвоението, което това носи на лично и на социално ниво. Да бъдеш майка и иранка, и да бъдеш човек. Нейният бунт е в отричането на иранските традиции, изучаването на френски език и европейски философи, както и писането. Това е едновременно бунт и спасение от депресията, много разпространена сред иранските жени. Тя не среща подкрепа от близките си, обявена е за еретичка и е изолирана. И не е нито първата, нито последната,  с която се постъпва по този начин (Янева, с. 92-101).

Цената на бунта я плаща всеки разбунтувал се, но сякаш можем да я видим най-отчетливо в образа на писателката Шахрнуш Парсипур, която завръщайки се от Франция в Иран през 1980 г. не успява да си намери работа, арестуват я и без официално обвинение и присъда прекарва в затвора 5 години. През 1990 г. отново е арестувана заради повестта си „Жени без мъже“, определена като антиислямска и безсрамна, въпреки че първоначално получава одобрение за публикуване. Тиражът ѝ е изчерпан за две седмици, но вече е забранена в Иран. В момента живее и твори в САЩ. Стилът ѝ е магически реализъм, пълен с фантастични образи, като бебе цвете на прозрачна майка, жена-дърво, мъже без глави и др. Не е традиционен в смисъла на племенен или общностен, а е разговорен, социално и психологично ориентиран и осъзнат. Този похват, тя взима от приказките от 1001 нощ, защото има неща, които не могат да бъдат казани направо, но трябва да бъдат казани, не документално, а мислещо. Самата тя заявява, че пише, защото е започнала да мисли (Янева, с. 258-263).

Въпреки трудностите и забраните пред иранските жени, полето, на което те изгряват е това на думите. Литературата става средство за тяхното себеизразяване. От 80-те години на XX век насам броят на писателките постояннно нараства, сякаш писането става исторически наложително за тях, независимо от въпросите на оцеляването, цензурата, самоцензурата, произволността в забраните, разрешенията, отпечатването и целия процес по създаването на една книга (Янева, с. 235-237). Произведенията им разкриват лични и социални проблеми, разказват за живота им. В своите разкази и романи те се смеят, танцуват, плачат, раздвоени между дълга на майки и съпруги, и таланта си на творци, но не мълчат. Създават нови сюжети, собствен стил, своя територия, пространство на духа и време за спасение (Янева, с. 243-244).

Заключение

Непокорният, бохемът, жената, която не е безмълвна не са бунтари по природа. Стават такива под въздействие на външни събития, които поставят под въпрос ценностната им система. Да се съпротивляваш е реакция, а не завоевание. То предполага, че групата на съпротивляващите се разполага с по-малко сила от противника си. Това са обикновени хора, които се опитват да разграничават престъплението от престъпника, отказват да мразят враговете, подкрепят жертвите, търсят и създават смисъл, като действат в публичното пространство и действията им винаги имат ефект. Упорито се отстоява онова, което се смята за истинно и справедливо, при което нравствента добродетел се превръща в политически инструмент и ни облагородява. Не е необходимо всички да сме непокорни, бохеми или писатели, за да бъде обществото едно по-хубаво място, нужно е само да умеем да виждаме хората, които са такива.

 

Бележки:

[1] Мотивът в заглавието на статията е по книгата на Людмила Янева „Иран: Жените, които не мълчат“. В заглавието на статията има препратка и към книгата на Цветан Тодоров „Непокорни“. И двете книги са подробно цитирани в библиографията.

 

Библиография:

Атанасов, Стоян (2018), За непокорството вчера и днес в: Тодоров, Цв., Непокорни, Изток-Запад, С., с. 7-20.

Генова, Ива (2018), Мемоарите на пишещата машина, L’Europeo N 61, с. 76-82.

Димитров, Мартин (2017), Най-неочакваният бохем, когото познаваш, L’Europeo N 56, с. 38-47.

Драгостинова, Жанина (2017) Сладкият живот на въздържалите се, N 56, с. 90-98.

Коцев-Шошо, Димитър (2018), Следеният човек, L’Europeo N 61, с. 132-136.

Кьосева, Уляна (2017), Бохем е този, който създава еликсира, пипера на живота, Долап.бг, 19.03.2017.

Проданов, Юрий (2017), С балтон от паяжина, L’Europeo N 56, с. 76-80.

Симеонов, Драгомир (2017) Развлечението живот, N 56, с. 20-29.

Стоева, Цвета (2017), Безценната Пеги, L’Europeo N 56, с. 30-36.

Стоянович, Иван (2017), Бохемството задължава, N 56, с. 8-19.

Тодоров, Цветан (2017), Непокорни, Изток-Запад, С.

Янева, Людмила (2018), Иран: Жените, които не мълчат, Авангард Прима, С.

 

* Преподавател в УНСС, член на Редакционния съвет на списание "Геополитика"