Двойните стандарти на Брюксел и неясното бъдеще на Европа

Актуално
Typography

Неизбежна последица от ускоряващото се навлизане на сегашния световен ред в период на повишена турбулентност са пукнатините в неговите основи, които се очертават не само в системата на междудържавните отношения, но и във вътрешната политика на водещите глобални играчи. Най-характерен пример в това отношения са САЩ. В момента е доста трудно да се отговори на въпроса, каква е сегашната американска външна политика и кой точно я реализира на международната сцена.

Естествено, тези глобални деструктивни процеси нямаше как да не засегнат и квазидържавната структура на днешния Европейски съюз, в чиито рамки отдавна се развиват процеси, които несъмнено пораждат тревога у европейските интелектуалци. Сред примерите за това е и публикуваната през юли 2018 в американското списание "Форийн полиси" концептуална статия на известния български политолог Иван Кръстев, озаглавена "Едновременният колапс на трите версии за Европа" (1), както и коментарът към нея на професора от Италианския международен институт "Лоренцо Медичи" Фабио Массимо Паренти, появил се малко по-късно в китайското издание "Глобал Таймс".

В статията си, Кръстев анализира състоянието и перспективите пред уникалния политико икономически алианс, който постепенно се формира на територията на европейския континент след края на Втората световна война. Според него, в сегашния си вид, Европейският съюз включва в себе си характерни елементи на три различни Европи, формирали се, съответно, в периодите 1945-1968, 1968-1989 и от 1989 до днес. Кръстев посочва, че двете първи Европи са приключили съществуването си с "провали", след което техните "руини" са използвани за изграждането на следващата обновена Европа. Той обаче смята, че принципна особеност на очертаващия се "провал" на днешната "трета Европа" е, че в резултат от него можем да станем свидетели на тоталния колапс на целия следвоенен "европейски проект".

В статията си, Кръстев въвежда понятието "имитационен императив", който според него се използва като прикритие на реалния курс на повечето посткомунистически държави към сближаване със западната част на Стария континент.  Ако следваме логиката на автора, можем да стигнем до извода, че изброените от него категории като "демократизация", "либерализация", "интеграция" и "европеизация" са имали единствено инструментално-приложно значение за споменатите по-горе държави (сред които е и България).

Според Иван Кръстев, в хода и в резултат от въпросния курс към сближаване със Запада, разделението на европейския континент въобще не е изчезнало, а просто е променило външния си облик - така, в днешна Европа това разделение вече не е между "комунисти" и "демократи", а между "имитатори" и "имитирани", тъй като в хода да придвижването им по пътя на имитацията на "водещите" западни политико-икономически системи, рязко е нараснала цената, която източноевропейците е трябвало да платят, под формата на необходимостта да приемат и да се съобразяват с твърде чуждите им западни "морални ценности". В тази връзка, той посочва, че: "Имитаторите никога не са щастливи. Те никога не са собственици на своите успехи, а само на своите провали. След 1989 европейският проект търпи провал, защото източноевропейците вече не искат да подражават на Запада и да бъдат оценявани от него, а се стремят да създадат свой собствен "контрамодел". Впрочем, това се отнася не само за държави, като Полша, Унгария, Чехия или България, но и за такива все още стоящи пред вратата на обединена Европа страни, като Сърбия, Македония или дори Украйна и Молдова.

Тук е мястото да посоча, че бунтът срещу насилственото натрапване на либералните "ценности", които на практика нямат нищо общо с наистина европейските, стартира още преди няколко години, при това в най-западната част от Стария континент. Имам предвид, в частност, т.нар. "Призив от Блоа" (Appel de Blois), в който група известни западноевропейски историци и неколцина техни колеги от Източна Европа се обявиха против опитите на западноевропейските парламенти законодателно да дефинират интерпретациите на определени исторически събития, или пък "Парижката декларация - Европа, в която можем да вярваме: фалшивата Европа е крехка и безсилна" (2), подписана от десет известни европейски историци.

В това отношение, статията на Кръстев във "Форийн полиси" би могла да се разглежда като по-нататъшно развитие на процеса на критична интелектуална оценка на целия период на развитие на следвоенна Европа.

Двойните стандарти и противоречивите решения на Брюксел

Очевидно Европа, която според председатела на ЕК Жан-Клод Юнкер е "гарант на мира", е жертва на собствените си противоречиви решения. Ето само няколко примера в това отношение. От една страна, ЕС осъществи силен натиск върху страната ни във връзка с убийството на русенската журналистка Виктория Маринова (по повод на което проф. Михаил Константинов заяви, че " в цялата тази дълбоко трагична история всъщност имаше и нещо хубаво, защото показа, колко са глупави хората, превърнали омразата към България в своя професия"), но - от друга страна - въобще не реагира на убийството на журналисти в Украйна например, при това очевидно извършени по политически причини.

По същия начин, ЕС реагира бурно на всички уж извършени от режима на Асад химически атаки в Сирия, но пази пълно мълчание във връзка със стотиците въздушни удари по тази страна, осъществени от израелската авиация и довели до стотици цивилни жертви.

Както е известно, България непрекъснато е поставяна в челото на класациите на най-корумпираните държави в Европа. Истината обаче е, това уродливо явление не е присъщо само за страната ни, както и, че българската корупция е само част (макар и твърде видима) от корупционната пирамида в ЕС, чиито връх е в Брюксел. Освен това, прави впечатление, че Съюзът реагира твърде избирателно на подозренията за корупция както вътре, така и извън ЕС. Така например, украинският президент Порошенко много рядко става обект на критики (а, ако получава такива, те са по-скоро формални) заради осъществяваните лично от него корупционни схеми. Ще дам само един пример: на 1 октомври корабостроителният завод на Порошенко "Кузня на Рибальському" получи 22,9 млн. гривни (710 хил. евро) предплата в рамките на мултимилионен договор за ремонт на  корабни двигатели на украинските ВМС. Както е известно, предстои продажбата на завода на групата на Сергей Тагипко, като според експертите, военната поръчка значително ще повиши цената му, т.е. директно ще обогати Порошенко.

Впрочем, ЕС не обръща внимание и на незаконните тесни връзки, които мнозина други висши украински държавни чиновници поддържат с местните олигарси

Друг важен въпрос, по който Брюксел не съумява да формулира ясна и принципна позиция, е този за националните малцинства. Така, от една страна, Брюксел притиска Белград и Скопие да спазват правата на албанското малцинство в Сърбия и Македония, но не казва нищо за положението на националните малцинства в Украйна, въпреки сигналите за нарушаване на правата им, изпращани напоследък от Унгария, Румъния и Полша.

Неслучайно мнозина оценяват приетото през септември от Европейския парламент решение, препоръчващо да се задейства чл. 7 от Договора за ЕС срещу Унгария, което може да доведе до това страната да изгуби правото си на глас в Съвета на ЕС, като "конюнктурно и неправомерно". Както посочи в тази връзка българският вицепремиер и министър на отбраната Красимир Каракачанов: "Ние смятаме, че това е нарушение на суверенитета на равноправна страна членка на ЕС. Както днес това се прокарва срещу Унгария и има опити подобни решения да бъдат взети срещу Полша, утре по някакъв повод, ако щете дори за "джендерската конвенция", някой може да предложи подобно решение да бъде гласувано и срещу България. Поради тази причина, нашето предложение, което беше прието, е Министерският съвет да започне процедура по изготвяне на позиция на Република България за съответните формати на ЕС, в която да се отрази, че България не подкрепя предложението на ЕП към Съвета на ЕС за започване на процедура срещу Унгария по чл.7 от Договора за ЕС".

В тази връзка, следва да припомня и заплахите, отправени от председателя на ПЕС Сергей Станишев към лидера на собствената му партия БСП - Корнелия Нинова, че нежеланието и да подкрепи т.нар. Истанбулска конвенция може да стане причина за отстраняването на БСП от ПЕС.

Към това трабва да добавим и разнопосочните реакции на Брюксел във връзка с провелите се на територията на Европа референдуми - например в Македония за името на страната, в Каталуния - за излизането и от Испания, в Унгария - за мигрантските квоти, във Великобритания - за т.нар. Brexit, и т.н.

Тоест, Европейския съюз очевидно не е това, за каквото се представя пред гражданите на собствените си страни членки. И в тази връзка е много любопитно, как Брюксел ще реагира (и дали изобщо ще забележи някакви нарушения) на предстоащите през 2019 президентски избори в Украйна или на парламентарните избори в Молдова, от чиито изход, между другото, зависи и бъдещето на големите български общности в двете страни.

Възможно ли е да се случи чудо?

Но, да се върнем към статията на Иван Кръстев. Въпреки очевидния си песимизъм относно бъдещето на Европейския съюз, авторът все пак разчита да се случи някакво "чудо" и нещата да се променят. Тоест, надява се на нещо подобно на случилото се в Европа, непосредствено след 1945 или след бунта от 1968, когато активните млади европейци се обявяват против "консервативния и ретрограден европейски елит".

В същото време, Кръстев се интересува най-вече от политическите, а не от "морално-ценностните" аспекти на процесите, които се развиват в момента в Европа. Вероятно тъкмо затова статията му беше публикувана в едно от водешите световни издания в сферата на международната политика. Впрочем, именно това е и причината за коментара на проф. Фабио Паренти към нея, появил се в китайския "Глобал Таймс" и озаглавен "Европа се преориентира в променящия се свят" (3). Според Паренти, сегашните проблеми на Европейския съюз, както и на трансатлантическите отношения, не могат да се свеждат до феномена Доналд Тръмп или до перспективата за търговска война между САЩ и Съюза. Подобно на Кръстев, италианският професор също акцентира върху "изгубената привлекателност на Запада", отбелязвайки, че повечето проблеми всъщност са се зародили отдавна и са добре познати на европейските анализатори и политици. Като пример за това той цитира италианския сенатор Алберто Багнаи, според който: "Правилата на ЕС не са някакви тотеми, на които трябва да се кланяме, а инструменти за приспособяване към духа на времето. Стриктното прилагане на нерядко ирационални норми е несъвместимо с европейската солидарност. Правилата все по-често се използват от политическата ни класа като своеобразно алиби".

Самият Паренти обаче се интересува най-вече от въпросите за позиционирането на днешната "политическа Европа", т.е. на ЕС, в съвременния свят, като цяло, и в системата на отношенията с такива ключови световни играчи, като САЩ, Китай и Русия - в частност. В тази връзка той акцентира върху знаковия процес на преориентиране на ключовите интереси на Вашингтон към региона на Индийския и Тихия океани, обусловен именно от превръщането на Китай във втората световна супердържава и основен геополитически конкурент на САЩ. На този фон, все по-актуален за американските стратези се оказва въпросът "с кого ще бъде Европа, която в момента все още се смята на съюзник на Съединените щати, в тази битка?". Безпардоното поставяне на този въпрос, както и очевидното нежелание на САЩ да подбират средствата, с чиято помощ разчитат да съхранят глобалната си хегемония (в статията си Паренти акцентира върху войната на Вашингтон срещу такива "суверенни държави, като Сърбия, Либия или Сирия", както и на "подкрепата му за държавния преврат в Украйна"), няма как да не дразнят и безпокоят европейците. Още повече, че ЕС отдавна води трудни проговори с Китай за развитие и усъвършенстване на двустранните отношения в икономическата сфера.

В тази връзка, проф. Паренти цитира публикуваната още през 2005 статия на известния американски неоконсерватор Робърт Каплан в списание "Атлантик" със символичното заглавие "Как ще воюваме с Китай", в която откровено се посочва, че "в предстоящата ни битка с Китай, Европа следва да бъде военен актив, а не бреме за Америка". При това, във Вашингтон очевидно не се интересуват, дали самата Европа е склонна да бъде разглеждана като "военен актив" на САЩ.

 

Бележки:

  1. https://foreignpolicy.com/2018/07/10/3-versions-of-europe-are-collapsing-at-the-same-time/
  2. https://thetrueeurope.eu/a-europe-we-can-believe-in/
  3. http://www.globaltimes.cn/content/1113945.shtml

 

* Клуб "Европа на нациите"