Амбициите на Константинополския патриарх разединяват и отслабват православния свят

Актуално
Typography

Както посочва Андре Бален в австрийския Der Standart: „Решението за отделянето на Украинската Православна църква от Московската Патриаршия провокира най-дълбоката криза в Православието, от времето на разкола между католици и православни, отпреди хиляда години. При това, Москва с основание обвинява Константинопол, че решението за предоставяне на автокефалия на Украинската църква е взето по политически мотиви”.

На практика, решението на Константинополската Патриаршия да даде автокефалия на Украинската Православна църква дава ясен сигнал на целия православен свят, т.е. не само на Украйна, но и на България, Сърбия, Черна Гора, Македония, Румъния, Грузия, Молдова и т.н., че оттук нататък всеки опит за разкол на православните общности по света, ще може да разчита на подкрепата на патриарх Вартоломей, стига да отговаря на интересите на стоящите зад него кръгове, които умело подхранват амбициите му да се превърне в „православен папа”.

Тоест, открива се възможност за религиозни "цветни революции", които да се осъществят в подходящото за това време с благословията на Вселенската Патриаршия. Тук е мястото да напомня, че почти пет години след успешната "цветна революция" в Киев, страната продължава да е обхваната от хаос и тежка икономическа криза, т.е. не бива да очакваме, че резултатът от „религиозната цветна революция” в тази страна ще бъде по-различен.

Ето защо, в момента поместните православни църкви по света са изправени пред труден избор. Те могат или открито да осъдят действията на Константинополската Патриаршия, провокирайки по този начин недоволството на САЩ, а в повечето случаи и на собствените си проамерикански правителства, или пък да не правят нищо и да се задоволят с абстрактни призиви за „мирно разрешаване на противоречията”, т.е. да протакат вземането на ясно становище до безкрайност. Разбира се, те могат и да опитат да се пазарят, разчитайки, че ще получат гаранции срещу евентуално провокиране на разкол в собствените им православни общности. Тук е мястото да напомня за появилите се в медиите твърдения, че Константинополският патриарх ще опита да си „купи” подкрепата на втората най-голяма поместна православна църква – Румънската, като реализира „украинския сценарий” и в Молдова, чиято църква също е самоуправляваща се в рамките на Московската Патриаршия.

Впрочем, поместните православни църкви могат и да капитулират пред амбициите на Вселенската Патриаршия и да подкрепят действията на Патриарх Вартоломей. Само че по този начин на практика ще легитимират бъдещи разколи и „религиозни цветни революции” в собствените си редове.

Накрая, възможно е поместните православни църква да осъзнаят истинската опасност от случващото се и да се обяват против опитите на Вартоломей и стоящите зад него сили, нямащи нищо общо с Православието, да раздробяват до безкрайност Православната общност, разединявайки и обезсилвайки я в момент, когато вярата е необходима повече от всякога за оцеляването на православните държави. В полза на подобен избор са не само съображенията, свързани с необходимостта от съхраняване целостта на отделните православни поместни църкви, но и фактът, че за разлика от Константинополската, Московската патриаршия не демонстрира болни папистки амбиции и не бълнува за върховенство в рамките на глобалната Православна общност.

Както е известно, след като Вселенската Патриаршия обяви намерението си да предостави автокефалия на Украинската църква (макар още да не е ясно, която точно от двете разколнически църкви - Украинска православна църква - Киевска Патриаршия или Украинската автокефална православна църква - ще се възползва от нея) , се стигна до излизането на Руската Православна църква от всички форуми, председателствани от Константинополския патриарх Вартоломей. Ръководителят на отдела за църковни връзки на Московската Патриаршия - Волоколамският митрополит Иларион, заяви, че Руската Православна църква прекъсва евхаристичното общуване с Константинополския патриархат.  „На заседание на Светия синод беше взето решение за пълен разрив на евхаристичното общуване с Константинополския патриархат. Това беше принудително решение, но друго нашият Свети синод не можеше да вземе, тъй като към това водеше цялата логика на последните действия на Константинополския патриархат“ - заяви той.

Между другото, очерталият се в тази връзка казус е сериозно предизвикателство и за Брюксел, тъй като решението на Вартоломей на практика създава конфликтна зона в ЕС, където членуват и православните България и Румъния. Възниква въпросът как би реагирал Съюзът, ако Вартоломей реши да ревизира и други предишни решения на Константинополската Патриаршия, касаещи църкви на страни членки на ЕС?

Както е известно, през 1945 Българската Православна църква получава томос от тогавашния Константинополски патриарх Вениамин І, с който се отменя схизмата от 1872 (окончателното и признаване за самостоятелна става едва през 1961). Възможно е обаче, патриарх Вартоломей, който изглежда претендира да бъде признат за нещо като "православен папа", да реши да отмени и това решение (също както отмени и решението от 1686, с който се признава юрисдикциата на Московската Патриаршия в Украйна) и да даде автокефалия на някоя междувременно появила се у нас разколническа църква. Интересно, как би се тълкувало подобно действие, според двата проекта за промени в Закона за вероизповеданията (този на ГЕРБ, БСП и ДПС и онзи на Обединените патриоти)? Дали при такова развитие евентуалните български разколници, разчитащи на подкрепата на Вартоломей (също както я получиха и украинските разколници), ще се ползват от държавни субсии, пропорционално на своята численост и храмове? И как би реагирало правителството, ако бъде притиснато от Брюксел (или пък от посланика на американския Държавен департамент по въпросите за свободата на вероизповеданията Сам Браунбек) да регистрира и у нас енории на Константинополската Патриаршия?

В тази връзка ще напомня, че Вартоломей вече е идвал в България през 2015, без да е бил поканен от Светия синод на Българската Православна църква, при това си позволи скандално държане, наричайки патриарх Неофит - "епископ".

Последиците от „украинската авантюра” на Вселенската Патриаршия

Всъщност, истината е, че "украинската авантюра" на Константинополския патриарх може да се окаже пагубна не само за амбициите му да възстанови статута си на наистина "Вселенски" (който всъщност е безвъзвратно загубен още преди превземането на Константинопол от турците и падането на Византийската империя), т.е. да се превърне в своеобразен "православен папа", но и за съдбата на собствената му Патриаршия. Просто, защото опитите на Вартоломей да стимулира създаването на "национални" православни църкви, разчитайки че това ще укрепи позициите на Вселенската Патриаршия, всъщност тотално ще ерозират тези позиции, които и без това не са никак силни. Сред доказателствата за това е новината, че Турската Православна църква вече е завела съдебен иск против нея и персонално срещу патриарх Вартоломей. В него се посочва, че според Лозанския мирен договор от 1923, статутът на Константинополския Патрирах се ограничава до извършването на богослужения за живеещите на територията на Република Турция гърци. В тази връзка се твърди, че опитите на патриарх Вартоломей да дава автокефалия на която и да било друга православна църква е грубо нарушение "както на турските закони, така и на Лозанския договор, който ясно очертава отговорностите и задълженията на патриарха". Впрочем, Турската Православна църква отива и по-далеч, настоявайки, че след като Вартоломей очевидно е превишил правомощията си, позволявайки си да се намесва в отношенията между държавите и в техните вътрешни работи, той вече не може да пребивава в Турция.

Както е известно, неканоничната Турска Православна църква е създадена през 1922 от правителството на Ататюрк, държащо в страната да има национална църква, която да не е свързана с гръцката православна общност (тук е мястото да напомня, че по онова време отрядите на Ататюрк водят война в Анадола с гръцката армия и подкрепящите я сили на Антантата). В момента тази църква, разполага с три православни храма и има около хиляда енориаши. Тя обаче е официално регистрирана като религиозна структура, което означава, че може да има своя църковна собственост и да я увеличава. Турската православна църква се ръководи от патриарх Евтим ІV (Юмит Еренерол), който е внук на основателя и Евтим I

Както вече споменах, тази църква не е призната от нито една от 15-те поместни православни църкви по света. Независимо от това, ако следва логиката на "украинския сценарий", реализиран от Петро Порошенко и Патриарх Вартоломей, Анкара също може да реши, че има достатъчно основание да обяви именно Турската Православна църква за "национална" и да регистрира Вселенската Патриаршия като "чуждестранна структура". Впрочем, Анкара може да реши да отиде и по-далеч като поиска официално - подобно на украинските власти - тя да бъде и международно призната за такава.

Тласък на подобен катастрофален за Превославието развой на събитията, могат да дадат и по-нататъшните действая на Вселенската патриаршия, която планира съвсем скоро да предостави автокефалия на Молдовската Православна църква, откъсвайки я по този начин от Московската Патриаршия, с очевидната цел след известно време тя да премине под юрисдикцията на Румънската Православна църква. Вероятно, в Константинопол разчитат, че в резултат от реализацията на този сценарий, под прекия контрол на Вселенската Патриаршия могат да преминат православните енории на територията на автономния район Гагаузия. Както е известно обаче, православните гагаузи (150 хиляди души) говорят на диалект на турския език и поддържат тесни връзки с Турция, където числеността на гагаузката общност варира между 50 и 75 хиляди души. В същото време, тази на гръцката православна общност в страната е едва 2-3 хиляди души.

Давайки автокефалия на Молдовската Православна църква, Вартоломей вероятно се надява да укрепи и позициите си в Турция за сметка на местната православна гагаузка общност, но това може да се окаже илюзия. Просто защото въпросната общност е основния "таргет" на Турската Православна църква, тъй като другите православни тюркски общности в страната (като чувашите или якутите например) са твърде далеч от турския език и култура и са интегрирани в структурите на Руската Православна църква. Тоест, много по-вероятно изглежда при подобно развитие, гагаузката общност в Турция да премине към Турската Православна църква, превръщайки се в своеобразен мост между нея и Московската Патриаршия (т.е. между Турция и Русия). А, ако Турската Православна църква наистина съумее да измести Вселенската Патриаршия, разширявайки паството си за сметка на гагаузите, тя би могла да стане една от официално признатите малки православни църкви.

Впрочем, нещата може и да не приключат дотук. Както е известно, автокефалната Църква на Гърция въобще не е във възторг от "глобалните" претенции на патриарх Вартоломей, но засега не му създава особени пречки, вероятно водена от чувството за национална солидарност. На фона на стартирания от Вартоломей и самоубийствен за Вселенската Патриаршия процес на "национализация" на Православието обаче, Гръцката църква може и да промени досегашното си поведение и да предяви претенции за контролираните в момента от Константинопол епархии на остров Крит, както и за "перлата" на православното християнство - монашеската „република” в Атон, където от общо 20 манастири, 17 са гръцки. Като в това отношение, вероятно би могла да разчита на подкрепа от Руската църква, включително за окончателното разрешаване на проблемите относно статута на Атон, възникнали заради политиката на Вселенската Патриаршия.

Накрая си струва да припомня току що приключилото посещение в Сочи на египетския президент Абдел Фатах ас-Сиси, който подписа договор за стратегическо сътрудничество с руския си колега Владимир Путин. Не бива да изключваме напълно, че предвид последното развитие на ситуацията в православния свят, двамата може да са разисквали и позицията в него на Александрийския патриарх Теодор ІІ (единственият православен патриарх, носещ и титлата "папа").

Както е известно, той е вторият в диптиха на патриарсите на поместните православни църкви след Константинополския патриарх и подкрепя Руската Православна църква в спора и с Вартоломей. Александрия играе ключова роля за разпространението на християнската религия. Именно в Египет са създадени и все още функционират първите християнски манастири в света („Св. Антоний” и „Св.Павел”), освен това там живеят между 8 и 10 милиона православни християни (т.нар. копти), докато в Турция броят им е едва няколко хиляди. От което следва, че Александрийският патриарх има достатъчно основания да претендира за мястото на дискредитиралия се патриарх Вартоломей в йерархията на Православния свят.

От всичко казано дотук се налага изводът, че действията на Вселенската Патриаршия, вместо да съдействат за небивалото разширяване на нейното влияние и роля, могат да доведат до пълната и маргинализация. Което би било жалко, защото по този начин окончателно ще остане в миналото много важна част от православната византийска  и световна култура.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите