Опитите за създаване на "автокефална украинска църква" в контекста на "новата политика" на Вселенската патриаршия

Актуално
Typography

Според мнозина (включително и украински) анализатори, случващото се в момента в Украйна, във връзка с опитите за създаване на нова "национална" православна църква, трудно може да бъде квалифицирано като "нормален процес на предоставяне на автокефалия".

Най-вече, защото автокефалия може да бъде предоставена само на вече съществуващата канонична Украинска Православна църква и това е в правомощията на онази Патриаршия, към която тя принадлежи. Тоест, ако Украинската Православна църква се беше обърнала с подобна молба към Московската Патриаршия (нещо, което тя поне засега няма намерение да прави), последната евентуално би могла да и предостави независимост. Признаването на разколническа общност, откъснала се от една поместна църква, от страна на друга църква (в случая от Вселенската Патриаршия) е очевиден каноничен абсурд и няма как да се определя като "предоставяне на автокефалия".

Кой е истинският инициатор?

И така, единствената канонична православна църква в Украйна (Украинската Православна църква на Московската Патриашия) не претендира за автокефалия. Според самия Вселенски патриарх Вартоломей, с искане за такава автокефалия към него се е обърнало "достопочтеното правителство на Украйна". Действително, инициативата за това идва именно от светските власти, макар че много от онези украински държавници, които в момента активно работят за създаването на автокефална украинска църква, не принадлежат дори и формално към Православната църква, а или са част от различни неправославни общности, или пък са откровени атеисти.

Тоест, на практика, става дума за съзнателен опит на държавата да създаде нова религиозна структура, която да обслужва собствените и цели, като това се декларира съвсем открито. Както посочва украинският президент Петро Порошенко например: "Автокефалията е въпрос, касаещ нашата независимост и националната ни сигурност. И тъкмо поради това се сблъскваме с толкова яростната съпротива на Москва и нейната "пета колона" в Украйна". От правна гледна точка обаче, в една държава, която се смята за светска и демократична, подобна намеса на властта в делата на Цървата представлява очевидно нарушение на законността.

Във връзка с насрочените на 31 март 2019 президентски избори в Украйна, Порошенко отчаяно се нуждае от повишаване на рейтинга си, разчитайки за целта да завоюва симпатиите на т.нар. "патриотичен електорат". Президентът очевидно е убеден, че "маргинализацията" на Украинската Православна Църква на Московската Патриаршия (която е единствената, официално призната от останалите православни църкви в момента) би могла да му осигури подкрепата на тези среди.

По-важният въпрос обаче е, дали намесата на Константинополската Патриаршия ще помогне за преодоляването на църковния разкол в Украйна. За съжалиние, отговорът е отрицателен. На първо място, защото подобна цел въобще не се поставя, а на второ, защото грубото нарушаване на каноните и демонстрираното пълно пренебрежение към правата на законния предстоятел на Украинската Православна църква митрополит Онуфрий, може само още повече да задълбочи разкола.

Целтата на битката за автокефалия - както съвсем открито и ясно го показват и украинските държавни власти, които са основните и двигатели, е именно маргинализацията на Украинската Православна църква. В тази връзка ще напомня, че в изказванията си на различни чествания във връзка с 1030-та годишнина от покръстването на Киевска Русия, президентът Порошенко квалифицира принадлежащите към Украинската Православна църква милиони свои съграждани като "пипала на държавата-агресор в нашия държавен организъм". Според него, въпросните "пипала" следва "да бъдат отрязани" и автокефалията е необходима именно за тази цел. На свой ред, съветникът на украинския вътрешен министър Арсен Аваков - Зорян Шкиряк, определя тези хора като "вампири", за които "няма място на украинската земя".

Тоест, в момента Вселенският патриарх Вартоломей е активно ангажиран в една кампания, чиято цел е "отрязване на пипалата" и "прогонване на вампирите". Впрочем, тук възниква закономерният въпрос, дали той въобще има законни канонични права да се намесва в делата на украинската църква?

Отговорът очевидно е отрицателен, при това не се налага да цитирам експертите в сферата на църковното право, анализирали чисто каноничните аспекти на случая. Достатъчно е да припомня, че самият Патриарх Вартоломей съвсем доскоро изцяло признаваше каноничните права на Московския Патриархат и твърдеше, че митрополит Онуфрий е единствения законен глава на Православната църква в Украйна. Тоест, или трябва да приемем, че през цялото това време Патриарх Вартоломей е толерирал нарушаването на каноните - както впрочем и всички Вселенски патриарси преди него през последните над триста години - или пък нарушава православните канони в момента.

Амбициите на Констаннтинополския патриарх

Тук е мястото да обърна по-сериозно внимание на критиките, отравяни в последно време към патриарх Вартоломей, че опитва да се позиционира като "източноправославен папа". В тази връзка обикновено се посочват изказванията му пред различни форуми на православни епископи, като по-долу ще цитирам някои от тях: "Вселенската Патриаршия е своеобразна мая, с която се заквасва тестото на християнството... Вселенската Патриаршия е началото на Православната църква... Православието не може да съществува без Вселенската Патриаршия... Вселенската Патриаршия притежава канонична юрисдикция и всички апостолски привилегии в своята отговорност не само за съхраняването на единството и взаимното общуване на Поместните Църкви, но и за общото разпространение на Православието в съвременния свят и в историческа перспектива... Вселенската Патриаршия носи отговорността за стриктното съобразяване с църковния и каноничен ред, защото само тя притежава каноничната привилегия, както и благословията на Църквата и Вселенските събори да изпълнява този върховен и изключителен дълг. Ако Вселенската Патриаршия се откаже от това свое задължение и напусне междуправославната сцена, Поместните църкви ще се окажат овце без пастир".

Всъщност, истината е, че формиралата се в историята на Православната Църква система на управление, предполага равенство между Патриарсите на поместните църкви, между които може и да съществуват някакви различия по отношение на времето на възникването им, но не и по отношения на техните пълномощия. Всеки Патриарх разполага с неограничени пълномощия в рамките на своята поместна Църква, като от ключово значение тук е понятието "канонична територия". Нито един епископ, нито Патриарх имат правото да се намесват в чужда канонична територия.

Що се отнася до чисто формалното и исторически обосновано "първенство" на Константинополския патриарх, то е свързано с факта, че през Средните векове Константинопол е столицата на православната Източна Римска империя, както и най-важният политически, културен и религиозен център на тогавашния свят. Самата титла "вселенски", която носи патриархът, пък е свързана с това, че по онова време под "вселена" или "ойкумен" се разбира обитаемия свят, който за жителите на Империята в общи линии се е изчерпвал със самата нея. В резултат от постепенния упадък на Империята обаче, тя непрекъснато губи територии, докато през 1453 не пада под натиска на османските турци. Самите турски власти дълго време признават Константинополския патриарх за духовен лидер на гръцкото (православното) население в Османската империя. Но след катастрофалния опит на Гърция да възстанови Византийската империя през 20-те години на миналия век, гръцкото население е подложено на геноцид и масово прогонване от Турция, в резултат от което православните жители на днешния Истанбул наброяват само няколко стотин души. Тоест, претенциите на Константинополската Патриаршия са свързани единствено с някогашната слава на Православната империя, от която в момента са останали само спомени. Нещо повече, тези претенции са в очевиден разрез с историята на унията между Константинополската Патриаршия и Католическата църква, сключена през 1439 от тогаващния патриарх Йосиф с надеждата, че това ще гарантира помощта на Запада срещу турското нашествие. Както е известно обаче, тази надежда не се оправдава, освен това другите православни патриарси се подкрепят унията и след известно време Константинополската Патриаршия отново се връща в лоното на Православието (по-долу ще се спра на странната симпатия на днешния Вселенски патриарх към униатите, включително тези от Украйна). Този исторически епизод на временно отпадане на Константинополската Патриаршия от православната общност, в която продължават да пребивават всички останали църкви, трудно може да се съгласува с претенциите и да бъде учител и водач за целия православен свят.

Всъщност, защо тези претенции са неприемливи?

На първо място претенциите за еднолична власт в Църквата са съвършено неприемливи от гледна точка на православната еклезиология и са на ръба на откровената ерес.

На второ място, назначаването на двамата екзарси в Украйна от страна на Вселенския Патриарх Вартоломей без то да е съгласувано с митрополит Онуфрий и Московския Патриарх Алексей (като негов "патрон"), които доскоро Константинопол признаваше за единствените законни представители на Украинската Православна църква, представлява грубо нарушаване както на каноните, така и на християнската етика.

На трето място, обединяването с крайно враждебно настроените спрямо каноничната Украинска Православна църква светски власти в Киев, както и практическите действия на тяхна страна срещу Църквата, са изключително неетични и тотално несъвместими с претенциите на Вселенския Патриарх да бъде "пастир" на целия православен свят.

Неслучайно, мнозина църковни експерти предупреждават, че действията на украинските власти и подкрепящята ги Константинополска Патриаршия могат да провокират църковен разкол в Православния свят с мащаби подобни на онзи от 1054. В крайна сметка, ако даден субект претендира да упражнява духовна власт над някой друг, последният може или да се съгласи, или категорично да отхвърли подобни претенции.

Към нова Уния?

Тук е мястото да отбележа, че единият от двамата екзарси, изпратени от Патриарх Вартоломей в Украйна за да подготвят създаването на нова автокефална църква - Даниил Зелинския (който е епископ на Вселенската Патриаршия в САЩ), е завършил през 1972 униатската семинария в западния украински град Иваново-Франковск, след което учи в Католическия университет в САЩ и едва през 2000-та преминава към т.нар. Украинска православна църква в Канада (подчинена на Константинополския Патриарх). Тоест, излиза, че новата "национална" православна църква в Украйна ще се гради от човек, който през по-голямата част от живота си е бил униат и е православен едва от 18 години. Което пък поражда въпроса, от какво е обусловен този избор на патриарх Вартоломей? Нима в цялата Вселенска Патриаршия не се е намерил някой, който да не е свързан толкова тясно с униатите, още повече, че плановете за създаването на новата автокефална Украинска Православна църква включват и привличането на местните униати в нея. Отговорът на този въпрос не е кой знае колко труден. Ще припомня, че в началото на 2017 ръководителят на разколническата Украинска Православна църква на Киевската Патриаршия Филарет Денисенко даде голямо интервю, в което за пореден път декларира готовност за обединение с униатите. При това обаче, добави и една много съществена подробност, посочвайки, че този процес зависи от сближаването между Константинополската Патриаршия и Римокатолическата църква.

Възможно ли е обаче, Патриарх Вартоломей да отиде толкова далеч, че сближаването му с Ватикана да е съпоставимо с готовността на киевските разколници да се обединят с униатите? Всъщност, само преди няколко месеца, самият той даде отговор на този въпрос. Така, в началото на април 2018 Радио Ватикана цитира следната позиция на Константинополския патриарх: "макар че отвреме навреме протича бавно, или пък се сблъсква с проблеми, процесът на възстановяване на единствето между нашите свети Църкви е необратим". Интересна подробност в рамките на това сближаване е, че един месец по-рано, римският папа внезапно реши да пожертва 100 хиляди евро за изграждането на първия и единствен манастир на Константинополската Патриаршия в Австрия. И тъй като изглежда парадоксално, че католици могат да финансират създаването на православни "обекти", мнозина експерти смятат, че въпросният манастир в Австрия най-вероятно ще бъде използван най-вече за срещи, на които ще се прокарват идеите на екуменизма.

Тоест, излиза, че от известно време насам Константинополската Патриаршия твърде условно може да се смята за наистина "православна" по простичката причина, че усилено работи за нова уния с Рим. Истината обаче е, че в сегашния се вид тази малка и бедна църковна структура едва ли е необходима на Ватикана, тъй като би му създала повече проблеми, отколкото ползи. Ситуацията обаче ще окаже съвършено различна, ако ориентирайки се към уния с Рим, Константинополската Патриаршия, съдейства за католизирането на Украйна и ликвидирането на Православието в тази голама източноевропейска страна. От тази гледна точка става съвсем ясно и, защо президентът на Украйна Порошенко твърди, че процесът на предоставяне на автокефалия на Православната Църква е въпрос, касаещ "световната геополитика". Много показателно е и, че той заяви това не пред представители на Православната Църква и дори не пред своите собствени министри, а през голяма група украински униати.

Разбира се, следва да се отговори на въпроса, защо тъкмо сега събитията започнаха да се развиват толкова стремително и, защо за Ватикана се оказва стратегически важно целият този процес да се се осъществи по един толкова агресивен начин.

Предвид всичко казано по-горе, може да се заключи, че сме свидетели на ситуация, когато една от разколническите православни църкви в Украйна (Украинската Православна църква на Киевската Патриаршия) до такава степен се сближава и си сътрудничи с Ватикана и с украинската униатска църква, че е готова да се ангажира с маргинализацията и ликвидирането на Православието в една от най-големите православни държави в света, под благовидния предлог, че уж работи за преодоляването на разкола. Много показателно е също, че заплахите за отнемане на църковните храмове и манастири на каноничната Украинска Православна църква на Московската Патриаршия рязко нараснаха след като Константинополският патриарх започна да "зарибява" украинските разколници с идеята за нова автокефална църква.

На този фон, опасността от евентуален мащабен разкол в глобалното Православие, провокиран от действията на йерарсите от Константинополската Патриаршия , непрекъснато нараства.

Заключение

Решението на Вселенския патриарх Вартоломей от началото на септември 2018 да назначи двама свои екзарси в Украйна (епископ Иларион от Канада и епископ Данаил от САЩ) в рамките на "подготовката на украинската църква за автокефалия", още преди да стане факт, провокира острите негативни реакции на Руската Православна църква (в лицето на Патриарх Кирил), Сръбската Православна църква (в лицето на Патриарх Ириней), Православната църква на Чешките земи и Словакия (в лицето на Михалово-Кошицкия архиепископ Георгий) и Йерусалимската Патриаршия (в лицето на Патриарх Теофил ІІІ), според които действията на Вартоломей са груба намеса в работите на друга църква и нарушаване на утвърдените през вековете църковни норми.

В тази връзка някои анализатори посочват, че политиката на Константинополския Патриарх сякаш повтаря поведението на редица западни държави в периода на разпадането на Югославия, когато драматично бяха променени следвоенните граници в Европа.

Както е известно, създаването и развитието на православните църкви се осъществява в сложни и превратни условия, нерядко дори на фона на военна заплаха. Границите на една или друга църква невинаги са фиксирани документално или формализирани чрез други действия. Пример за това е възстановената през 1943 и призната и от Вселенската Патриаршия автокефалност на Грузинската Православна църква. В този смисъл, сегашните опити за позоваване на някакви грешки в църковните документи с цел границите на църквата да съвпадат стриктно с държавните граници е недостойно. Тук е мястото да напомня, че самият Константинополски Патриарх Вартоломей упорито не желае да предаде т.нар. Метрополии на Новите области (т..е. епархиите на Цариградската патриаршия, които попадат в Гърция след Междусъюзническата война, през 1913, и след края на Първата световна война, през 1920) на Църквата на Гърция, въпреки, че те се намират именно на гръцка територия.

Впрочем, сегашните откровено подривни действия на Вартоломей могат да засегнат и редица други църква, особено ако си припомним, че през различни периоди Вселенският патриарх критикуваше определени действия на Грузинската, Българската, Сръбската и други православни църкви.

Между другото, едва ли е случайно и, че при посещението си в Украйна на 12 септември 2018  посланикът на САЩ по въпросите на международната религиозна свобода Сам Браунбек заяви, че страната му подкрепа решението на Вартоломей да предостави Томос за автокефалия на Украинската православна църква.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите