Българо-македонските отношения, отвъд емоциите

Актуално
Typography

Както е известно, излизането на процеса на евроатлантическата интеграция на Македония от задънената улица, в която се намираше от дълго време насам, стана възможно след като страната изпълни поставените и от Брюксел предварителни условия: подписа договор за добросъседство с България, прие закон, с който албанският език също става официален, и реши въпроса за името си с Гърция.

Ролята на България за този "пробив" на Скопие е безспорна. Разбира се, развитието на отношенията между София и Скопие е в интерес и на двете държави. Като оставим настрана емоциите и историческите сантименти, за Скопие нормализацията на отношенията със съседите е задължителна стъпка за присъединяване към ЕС и НАТО, което управляващите разглеждат като стратегическа цел, а за София - това е възможност да закрепи ролята си на посредник на Балканите и в същото време да разшири влиянието си в съседна Македония (където до този момент с най-голямо политическо влияние се ползваше Сърбия, а с икономическо - Гърция). След двата неуспешни опита за решаване на "македонския въпрос" с военни средства, приключили с национални катастрофи, България дълги години се примиряваше със съществуващото статукво. Днес обаче, използвайки благоприятната конюнктура и членството си в ЕС и НАТО, София се опитва да следва нова стратегия, залагайки на такива инструменти на "меката сила" като прокарването на обективната истина за общата история на България и Македония, което - от една страна би подобрило имиджа на страната ни в нейната югозападна съседка, а от друга - със сигурност би ерозирало фундамента на т.нар. "македонизъм", който до голяма степен се основава на противопоставянето с България. Впрочем, елемент на тази българска "мека сила" бе и взетото през ноември 2017 решение на Светия синод на Българската православна църква да удовлетвори молбата на все още непризнатата Македонска православна църква (МПЦ-Охридска архиепископия) и да стане нейна "църква-майка". Естествено, това провокира острата негативна реакция на Константинополската патриаршия и на Гръцката православна църква.

В същото време, новата македонска политика на България очевидно не е избистрена докрай и в хода на нейната реализация периодично възникват проблеми. Сред примерите за това е скандалът с отказа на премиера Борисов и външния министър Захариева да приемат македонския президент Георге Иванов, който посети София през юни 2018 по покана на българския си колега Румен Радев. Друг такъв пример е забавената реакция във връзка с твърдението на македонския премиер Заев, че Илинденското въстание (Скопие съзнателно избягва да го нарича с общоприетото му име Илинденско-Преображенско) е само "македонско", което той направи едва седмица след като отбеляза 115-годишнината от него в Благоевград, заедно с българския си колега Борисов.

Впрочем, малко по-късно, Заев отбеляза, че след влизането на страната му в ЕС македонският език ще бъде признат за официален в рамките на Съюза, очевидно намеквайки, че това ще сложи край на "спекулациите на София", според която този "език" всъщност е изкуствено сърбизиран диалект на българския. Това нямаше как да не провокира остра реакция в София. В декларация по този повод на партия ВМРО-БНД, която е част от управляващата коалиция, се посочва: "Сега пък господин Заев напомня, че с едно евентуално влизане на Македония в ЕС някой ден езикът, който в македонската конституция се нарича македонски, ще стане официален в ЕС. Да, господин Заев, но ние отново ще напомним, че този език също е част от общата ни история. Само допреди половин век никой не правеше разлика между македонската и българската норма на този език. А в родната на господин Заев Струмица, която е до самата ни граница, а до 1919 е в пределите на България, вероятно много пъти в младежките му години в бивша Югославия се е налагало да отговаря на въпроса, защо говори български. Разликата половин век по-късно е, че същият този език е изкуствено натъпкан със сърбизми и чуждици за да не прилича на езика на нашите общи предци. Но народът от двете страни на границата пак се разбира прекрасно".
Тоест, последните събития в Македония пораждат известни съмнения, доколко политиката на Скопие се съобразява с рамката на Споразумението за дружба, приятелство и сътрудничество с България. Въпреки че премиерите на двете страни вече празнуват заедно паметни събития от "общата си история", като Илинденско-Преображенското въстание например, все още - също както и в близкото минало - са налице случаи, когато Македония се опитва да реализира своята "евроатлантическа перспектива" за сметка на българската история, идентичност и суверенитет.

Тук е мястото да напомня, че според "Нова Македония" през септември Македония се готви да подпише с Албания и Косово споразумение за съвместно отбелязване на общи културни (а може би и исторически?) събития. Твърди се, че именно за това са се разбрали министрите на културата на Македония Асаф Адеми и на Косово Куйтим Гаши по време на срещата си на 1 август в Прищина.

В тази връзка ще цитирам Петър Тодоров от македонския Институт за национална история, който е и член на общата македонско-българска комисия по исторически и образователни въпроси. Пред македонската редакция на "Свободна Европа", той казва следното: „Политиците и историците често използват термина "обща история", като имам впечатлението, че той се използва според политическия интерес. Общата история не означава - "един народ - две държави", обща история Македония и България имат и това е историята, която принадлежи на историята на Османската империя. Също така, Македония и Сърбия споделят обща история от 1912 до 1991, в рамките на Югославия. Но Македония и България имат преплетена история - друга концепция, използвана в историографията. Преплетена история означава, че нациите, империите, цивилизациите, ако искате и комунизма, и капитализма, не са изключващи се категории в историографията, напротив те възникват чрез взаимно взаимодействие и днес няма история, която да не е преплетена история" (цитирано по Агенция "Фокус").

Дори ако оставим настрана, твърдението на Тодоров, че преди турското нашествие на Балканите Македония и България нямат обща история, което е нонсенс, той очевидно смята, че "общата история" на двете страни не е нещо по-различно от "общата история на Македония и Сърбия" (а по тази логика, и от "общата история" на Македония и Гърция или на Македония и Албания). Подобни тези няма как да не ни наведат на мисълта, че сред определени среди в югозападната ни съседка (и най-вече на нейния интелектуален елит) е налице силен стремеж да се принизят особените исторически отношения между България и Македония, приравнявайки ги с тези между Македония и останалите и съседи.

На свой ред, македонският академик Митко Манджуков (смятан за един от "класиците" на македонската литература), коментира по следния начин договора с Гърция за името на страната пред хърватския вестник "Експрес": "Настоящото "споразумение" е безусловна и непоправима капитулация. За нас това е срам и следва да се запитаме, дали изобщо заслужаваме държава, дали сме достойни за това, въобще знаем ли какво означава тя? Това е може би единственият случай в световната история, когато някой се отказва от името си, от правото си на съществуване, от своята история, от своя народ и диаспората. От държава с ограничен суверенитет, с този срамен договор, а в допълнение и с Тиранската платформа, и в тясна връзка с договора за "добросъседство" с България, Македония се превърна в държава без суверенитет, която ще изчезне през следващите 10 или 20 години и ще бъде разделена между България и Албания или между Сърбия и Гърция. Езикът беше първият, който беше ударен, последният удар също ще е срещу него. Очевидно е, че нашите лингвисти има какво да обсъждат на техните симпозиуми" (цитирано по Агенция "Фокус").

Разбира се, съпротива срещу споразумението между Скопие и Атина за името на Македония (което, ако бъде одобрено на референдума през септември, официално ще се промени на Северна Македония) съществува и в България. Ще припомня само обръщението на група български интелектуалци и общественици (включително академиците Георги Марков, Васил Гюзелев и Антон Дончев) към президента, премиера, председателя на Народното събрание и вънщния министър, в което се твърди, че: "С приемане на името Северна Македония географията рязко зачертава историята. Тя отваря път за нови измислици и политически спекулации. Твърдението, че се сбъдва „вековното желание на македонския народ да говори на македонски език” е ясно потвърждение за това какво предстои".

Както посочва един от подписалите обръщението - писателят Димитър Томов: "А всъщност, чрез името Северна Македония не се ли прокрадва трайната, от векове неизтребима, "еленико мегалите" - великогръцката идея за превъзходство на Балканите, пък и не само в този регион? Името Северна Македония не съдържа ли имплицитно претенции за "окръгляне" на вътрешните райони на днешна Гърция чрез овладяване на земите на север - засега само чрез името?".

Разбира се, налице са и опити за успокояване на напрежението. Така, в статия за БГНЕС бившият македонски премиер Любчо Георгиевски посочва: "В продължение на близо три десетилетия се опитвам в Македония да въведа нов подход към българската политика, но и да инициирам ново четене на македонската история за отношенията ни с българския народ. През тези двадесет и осем години критиките ми бяха насочени най-вече към македонските митологии, лъжи или исторически фобии. В този смисъл мога да призова моя личен принос към определена част от македонските граждани да променят своето съзнание, за да започнат без предразсъдъци да гледат на нашите български съседи. Ето защо сега си давам правото да извърша сериозна критика към българската политика към Република Македония. А именно, аз съм свидетел на прилагането на напълно непринципна политика, поставена напоследък от нашите приятели от източната страна. За да бъде парадоксът по-голям, това се случва, когато като министър-председател на Република Македония дойде един прагматичен политик, човек, който с лекота подписа договора за приятелство с Република България, който постоянно дава доброжелателни изявления, че иска да бъде приятел с България, правейки огромни смели стъпки в тази посока; въпреки че в собствената си партия има голяма съпротива срещу неговата политика; въпреки че има огромна опозиция от страна на силната ВМРО-ДПМНЕ, която не престава да призовава за "сключения вреден договор с България"; въпреки че е изложен на критика за подписания договор от историци, журналисти и различни независими интелектуалци. И нека не забравяме, че македонските социалдемократи са създали антибългаризма в Македония. И тъкмо поради това в момента, когато в западна съседка имате най-добрият премиер, който има разбиране и инициатива нещата с България да се развиват, ние сме свидетели на една крайна арогантност, наглост, демонстриране на напълно непознаване на вътрешните състояния в Македония и дълбоко подкопаване на позициите на своя приятел".

Истината е, че все още не е ясно, какво точно се случва в Македония. Дали Скопие искрено се стреми към помирение с България или само имитира такова за да постигне по-лесно стратегическата цел на сегашното правителство на страната, т.е. нейната евроатлантическа интеграция? А може би се отваря пътят Македония да стане (под една или друга форма) част от проекта за "Велика Албания" и за продължителен период да се окаже в зоната на турско влияние на Балканите - както твърдят някои гръцки анализатори? В тази връзка ще напомня, че редица известни турски балканисти изцяло подкрепят основните тези на "македонизма".

Впрочем, възможно е и друго развитие. Според публикувания през ноември 2017 доклад на изключително влиятелния Атлантически съвет, озаглавен "Напред Балкани: новата стратегия на САЩ за региона": „американската дипломация следва да положи допълнителни усилия за да подготви Атина и Скопие за бъдещ алианс (както помежду им, така и със САЩ)". Освен това, като основни задачи на американската геополитика на Балканите се посочват постоянното военно присъствие на САЩ в региона, постигането на "историческо помирение" със Сърбия и възстановяване ролята на Вашингтон като основен посредник между държавите от региона. Тоест, ако "помирението" със Сърбия действително стане факт (което може да се случи, ако сръбските управляващи бъдат принудени по някакъв начин да напуснат "руската орбита") не бива да изключваме формирането на антибългарска ос Атина-Скопие-Белград, този път под американска егида.

На този фон следва да се запитаме, дали България не трябва да се подсигури като се пребори за това стриктното изпълнение на българско-македонското споразумение да стане част от официалните критерии за членството на югозападната ни съседка в ЕС?. Подобна идея вече лансираха председателят на партия Атака Волен Сидеров, както и ВМРО-БНД (и двете партии са част от управляващата коалиция), които предложиха това да бъда закрепено с анекс към Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. То обаче не е достатъчно, необходими са и други мерки, които още по-здраво да обвържат (при това на официално равнище) евроатлантическата интеграция на югозападната ни съседка с пълния и отказ от каквито и да били враждебни и провокационни прояви по отношение на България, и то не само в "исторически план". Не по-малко важно впрочем, е правителството да стимулира проникването на българския бизнес на македонския пазар, включително предлагайки му данъчни и други облекчения, ако реши да разшири активността си в съседна Македония.

Крайно време е да се освободим от излишните емоции и сантименти (включително и исторически) по отношение на югозападната ни съседка и да подчиним македонската си политика на прагматизма и добре осъзнатите национални интереси. Иначе рискуваме и сегашният ни опит за мирно разрешаване на "македонския въпрос" да приключи като предишните, предприети с военни средства...

 

* Авторът е магистър по международна сигурност, статията публикуваме като дискусионна