Промяната в европейската политика на САЩ и необходимостта от нова стратегия на ЕС

Актуално
Typography

След срещата на върха на НАТО, провела се на 11-12 юли 2018 Брюксел, повечето страни членки на ЕС очакваха с известни опасения, че на предстоящата си среща с Путин в Хелзинки президентът на САЩ Тръмп може да предприеме решителни стъпки за подобряване на отношенията с Москва.

Спекулираше се дори с възможността, че на фона на продължаващото напрежение между Вашингтон и европейските му партньори от пакта, Тръмп би могъл да направи реверанс към руския си колега, например като признае присъединяването на Крим към Руската Федерация или склонявайки да смекчи санкциите срещу нея. Това, разбира се, не се случи, но срещата от 16 юли 2018 между двамата президенти породи сериозна загриженост сред брюкселските "еврократи", както и в някои европейски столици (и най-вече в Берлин), където се почувстваха обидени от факта, че докато ЕС неочаквано се оказа в редовете на "търговските противници" на Америка, по време на срещата си с Путин, Тръмп не демонстрира никакви негативни емоции към Русия и дори я призна за "конкурент", което вероятно е поласкало Кремъл. Неслучайно, основната теза на многобройните коментари в европейските медии след срещата на американския и руския президенти, беше, че между Тръмп и Путин изглежда е налице определено доверие, каквото отдавна липсва между партньорите от НАТО.

Нека видим обаче, дали в Брюксел действително имат основание да се тревожат толкова.

На първо място, макар че преди срещата в Хелзинки, САЩ и ЕС се придържаха към консолидирана позиция относно това, че и двамата играчи са заинтересовани да получат от Русия гаранции за ненамеса в бъдеще, във финландската столица Тръмп не само че не повдигна този въпрос пред Путин, но дори демонстрира недоверие към собствените си специални служби (въпреки че веднага след срещата побърза да се "поправи"). За ЕС това означава на първо място, че вече не може да смята американския президент на сериозен съюзник в усилията си за "сдържането на Русия от намеса във вътрешните работи на страните членки на Съюза".

В същото време, на срещата си с Путин (или поне в публичната и част), Тръмп не каза нищо за Крим и Украйна, което бе втори сериозан удар срещу ЕС и, в частност, срещу Берлин. Премълчаването на ключовата, от гледната точка на ЕС, причина за конфликта между Русия и "колективния Запад" означава на първо място спад на интереса и вниманието на САЩ към украинския проблем, а на второ - готовност да се обсъжда възможността за сътрудничество с руснаците в други сфери, при положение, че "ключовият проблем" бива изтеглен на заден план. На практика, обсъждането на други въпроси, на фона на "премълчаването" на основния, би могло да се разглежда като отстъпка към Русия. Това вероятно поражда у брюкселските "еврократи" усещането, че основният им отвъдокеански партньор е склонен да търси компромиси с Москва, при това самостоятелно, а не съвместно и дори без да съгласува предварително действията си с тях.

Освен това, в Брюксел нарастват опасенията, че прагматичният подход на Тръмп към взаимодействие с Русия още повече ще усили позициите на вътрешните критици на "руската политика" на ЕС.

На трето място, срещата в Хелзинки не доведе до изясняване на ситуацията с газопровода "Северен поток 2", като в това отношение за Брюксел и Берлин остават доста неясноти. От една страна, беше споменато правото на Германия самостоятелно да вземе решение по този въпрос, но пък бе обявено и, че САЩ ще се "конкурират" с Русия на европейския газов пазар. Тоест, използването на бизнес терминологията в случая би трябвало да означава, че играта ще се води по правилата на нормалната конкуренция, но пък предишните твърдения на Тръмп, че Германия се превръща в "заложник" на Русия, говорят за това, че политизацията на темата остава напълно възможна. В ЕС са наясно, че от дълги години насам Русия се е доказала като надежден доставчик и партньор в сферата на европейската енергийна сигурност, а пък последните действия на САЩ в областта на търговско-икономическите отношения с ЕС, Китай и другите американски партньори, поражда много сериозни съмнения в желанието на Вашингтон за постигане на компромис, както и за готовността му да спазва постигнатите досега споразумения. Много е вероятно и, че САЩ и занапред ще продължат да използват темата за сигурността като инструмент за натиск в икономическата сфера (неслучайно Тръмп непрекъснато повтаря, че европейската сигурност се финансира на 91% от Съединените щати). Затова, без значение, дали руснаците ще обещаят да не прекратят напълно газовия транзит през Украйна, проблемът "за гарантиране на европейската сигурност от страна на САЩ, срещу гарантиране на американския износ на газовия пазар на ЕС" продължава да е актуален.

На четвърто място, по време на срещата си с Путин, Тръмп не направи и намек за евентуално смекчаване на санкциите срещу Русия, т.е. в поне в това отношение опасенията на Брюксел засега не се оправдават. В този случай обаче, от определено значение е субективният фактор: в ЕС възниква усещане, че доверието между САЩ и Русия може би ще започне да се възстановява, за разлика от това между Съюза и Америка - във всеки случай на срещата в Хелзинка бяха налице повече позитивни сигнали в тази посока, отколкото на срещата на върха на НАТО, няколко дни по-рано. Много европейски медии подчертаха в коментарите си, че Тръмп се е държал с Путин най-малкото като равен с равен, което пък означава, че политиката за изолация на Москва, която ЕС прокарваше, налагайки санкциите срещу Русия през 2014, се е провалила.

На пето място, в Брюксел усещат, че вътрешната солидарност в ЕС по отношение на политиката спрямо Русия постоянно отслабва и редица страни членки призовават за възстановяване на диалога с Москва. И тъкмо поради това, у "еврократите" възникват опасения, че прагматичният подход на Тръмп към взаимодействието с Русия, допълнително ще укрепи позициите на онези, които критикуват Брюксел отвътре. Още повече, че лансираният от върховния представител на ЕС по външната политика и политиката за сигурност Федерика Могерини подход за "селективно ангажиране" на Русия досега не дава никакви осезами резултати, докато при наличието на политическа воля Вашингтон и Москва биха могли да постигнат нещо реално, например в Сирия.

Тоест, очевидно е, че макар на пръв поглед на срещата Тръмп-Путин да не се случи нищо извънредно, което да оправдае предварителните опасения на брюкселските "еврократи", и нито една от страните не се ангажира с някакви конкретни отстъпки (и макар, че истеричната реакция в САЩ принуди президента да даде заден ход по редица въпроси), в Брюксел и Берлин възприемат резултатите от нея като поредна стъпка на лидерите на САЩ и Русия, ерозираща европейската и евроатлантическата солидарност. В същото време обаче, редица страни членки на ЕС подкрепиха новото "размразяване" в отношенията между Москва и Вашингтон. Италианският външен министър Матео Салвини например заяви, че ще се радва следващата среща между президентите на САЩ и Русия да се проведе в страната му (както е известно обаче, тя най-вероятно ще се проведе през есента на 2018 във Вашингтон). Дали италианците ще съумеят да конвертират доверието между Москва и Рим в укрепване на доверието между президентите на САЩ и Русия, без при това окончателно да ерозират прословутата "европейска солидарност", ще зависи най-вече от две неща: дали все пак може да се говори за доверителни отношения между Тръмп и Путин, както и, доколко устойчива е въпросната "европейска солидарност".

Европейската политика на Тръмп

Както е известно, преди последната среща на върха на НАТО през юли 2018 Gallup и Pew Research Center представиха доклади, от които става ясно, че в държавите членки на пакта съществуват сериозни съмнения относно неговата ефективност. Най-силни са критичните настроения в Гърция и Турция, като 57% от анкетираните гърци и 58% от турците не одобряват политиката на алианса (одобрение демонстрират едва 23% от турците и 33% от гърците). В други страни членки на НАТО съотношението между симпатиите и антипатиите не е толкова шокиращо за Брюксел, но и там значителна част от обществото не одобрява членството на страната си в този военен блок. Това се отнася за 40% от анкетираните в Испания, 34% - във Франция, 27% - в Италия, 25% - в Германия 22% - в Унгария и България, и, което е много показателно - 23% в САЩ. Тази статистика заслужава по-внимателен анализ. Над половината от анкетираните американци например не са доволни от действията на НАТО. 48% от тях смятат, че Северноатлантическият алианс прави "твърде малко" за решаване на глобалните проблеми, а 5% - че прави "прекалено много" в тази област. Последите очевидно спадат към най-твърдите американски "изолационисти". Именно тези обществени настроения дават на Тръмп сериозен коз в диалога му с европейските партньори на САЩ. Самият президент гледа на международните политическо проблеми най-вече като начин да продаде по-скъпо американските стоки и услуги, както и да намали разходите на собствените си данъкоплатци и избиратели. Подходът на Тръмп към глобалните политически въпроси най-добре се характеризира с твърдението на известния американски актьор Уди Харелсън, че "политиката, това са бизнесмени, работещи за по-големи бизнесмени, и това никога няма да се промени".

Разбира се, за европейските членове на НАТО от най-голямо значение са техните собствени политически сметки (и страхове), заради които някои от тях са готови да продължат да понасят финансово-икономическите загуби, свързани с безмислената "санкционна война" срещу Русия. Както е известно, основното изискване на Тръмп към американските партньори от НАТО си остава повишаването на военните им разходи до договореното на срещата на върха на пакта в Уелс през 2014 ниво от поне 2% от националния БВП. В момента този показател се покрива само от пет страни членки. Естествено, най-висок е той при САЩ (3,5% от БВП през 2018), следвани от преживяващата през последните години изключително тежка криза Гърция (2,7%). В диапазона 2%-2,14% от БВП са военните разходи на Естония, Великобритания и Латвия. Полша и Литва пък планират през 2018 да се доближат плътно до договорените 2% (отделяйки, съответно, 1,98% и 1,96% от своя БВП).

В тази категория не попада Германия, чието правителство отделя за отбрана само около 1% от националния БВП. Според Deutsche Welle, Берлин вече е уведомил Вашингтон, че максимумът в това отношение ще бъде 1,5% от германския БВП и то чак през 2024. Това е много под очакванията на твърдия привърженик на бизнес подхода в голямата политика Доналд Тръмп. Затова на срещата на НАТО в Брюксел на 11 юли той повиши залога, предлагайки на съюзниците си да увеличат своите разходи за отбрана до 4% от БВП. Освен това, Тръмп почти директно ги заплаши, че САЩ могат да излязат от пакта, ако военните разходи на европейските страни не бъдат  повишени. При това, според него, този въпрос би могъл да се реши дори и без одобрението на американския Конгрес.

Макар че европейските лидери се бяха настроили предварително за подобен американски натиск, те така и не съумяха да му се противопоставят адекватно. Самият Тръмп определя като най-важния резултат от срещата на НАТО, че: "хората тук активизираха усилията си така, както никога досега. Запомнете тези цифри: те се съгласиха да повишат разходите за отбрана с цели 33 млрд. долара". На свой ред, в коментар на The Washington Times се посочва, че "силният натиск на президента Тръмп върху неговите колеги и страните членки на НАТО да отделят повече средства за отбрана, се увечна с успех, след като тези страни се ангажираха да изразходват 33 млрд. долара през настоящата година". Още по-ясен беше коментарът на говорителя на Белия дом, според който: "мисията е изпълнена: президентът Тръмп накара членовете на НАТО да изразходват повече средства за отбрана".

Коментирайки резултатите от срещата на НАТО в Брюксел, големите европейски медии на практика също признаха поражението на европейците в опитите им да се противопоставят на Доналд Тръмп. Както посочва, в частност, испанският La Vanguardia: "Очевидно е, ча американският президент искаше да използва срещата за да поиска сметка от своите европейски партньори след сериозните разногласия на последната среща на Г-7 в Канада и разпалената от него търговска война с Европа. Основният въпрос на срещата на НАТО беше финансов. През 2014 страните членки поеха в Кардиф ангажимент, че до 2024 ще започнат да отделят за отбрана поне 2% от своя БВП. Това обаче едва ли ще се случи, защото разногласията остават".

Всъщност, истината е, че в основата на европейската политика на Тръмп не е въпросът за военните разходи на американските партньори от ЕС, а утвърждаването на компаниите-доставчици на втечнен шистов природен газ от САЩ на европейския газов пазар. Тази тема обаче, заслужава отделен анализ.

Новия политически проект на Тръмп за Европа

Впрочем, новата европейска политика на Тръмп няма само икономически измерения. След срещата му с Путин, беше даден тласък и на процеса на преосмисляне на трансатлантическите отношения. Неслучайно в някои европейски медии се появиха коментари, че американско-руската среща на върха в Хелзинки е поредното доказателство, че сред управляващите в момента кръгове от американския елит се осъществява много сериозна преоценка на основните им ценности.

Така, според германското аналитичен портал NachDenkSeiten, зад на пръв поглед импулсивните и недодялани действия на Тръмп се крие добре обмислен план, координиран с привържениците на американския президент. Лансира се хипотезата, че сред последните има влиятелни фигури, за които скъпоструващата система от американски военни бази в чужбина е безмислен разход и, че Тръмп обслужва тъкмо техните интереси. В крайна сметка, неговата политика води именно да разрушаването на тази система, а освободените в резултат от това средства ще бъдат използвани от САЩ за други цели.
Разбира се, Тръмп съвсем не е пацифист, а по-скоро умерен скептик, който - повече или по-малко - приема многополюсния свят за реалност. Наистина, той все още не е в състояние да обяви това открито, тъй като то би било в разрез с доминирашата в САЩ от дълги десетилетия насам политическа философия и би ерозирало трансатлантическата система, но изглежда вече се опитва да работи в тази посока. Именно затова, президентът е склонен да стартира демонтажа на алиансите, които излишно (и то доста тежко) обременяват американския бюджет. Както посочва анализаторът на въпросното немско издание Тобиас Ригел: "Трудно можем да повярваме, че това се случва спонтанно и не се опира на някаква предварително формулирана концепция. Въпреки войнствената си реторика и повишаването на военния бюджет на САЩ, Тръмп позволява на Европа, за първи път след Втората световна война, да допусне еретичната мисъл за разпускането на НАТО. В големите европейски медии, заплахата на Тръмп да изтегли американските войски от Стария континент и (евентуално) да напусне НАТО, се разглежда като голяма опасност. На практика обаче, това е предпоставка за самоопределението на Европа... Това са именно тези въпроси, които следва да дискутираме днес. Защото времето не чака и в този смисъл в Хелзинки бяха очертани нови стратегически ориентири".

Косвено потвърждение на тези изводи е ориентацията на някои "мозъчни центрове", свързани с упражняването на американската "мека сила" в подкрепа на дяснопопулистките настроения в Европа. Става дума в частност, за активността, която демонстрира в последно време такава знакова фигура в средите на американските национал-консервативни сили като Стив Банън (бивш главен стратег в Белия дом през първите седем месеца от управлението на Тръмп), който преди няколко дни обяви в Брюксел, че създава фондация Movement, чиято основна цел ще бъде подкрепата за европейските десни популисти.

Както е известно, Банън, който доскоро ръководеше радикално-консервативния сайт Breitbart, се ползва с доста скандална репутация. През 2016 той беше начело на предизборния щаб на Тръмп, а след влизането му в Белия дом се смяташе за един от най-влиятелните сътрудници в президентската администрация. Заради изключително острите нападки на ляво-либералната опозиция, обвиняваща го в расизъм, той обаче беше принуден да се оттегли през август 2017.

Сега се оказва, че доскорошният главен стратег на Тръмп възнамерява да премести центъра на активността си в Европа, като не крие, че целта му е да окаже влияние върху резултатите от изборите за Европейски парламент през 2019. Фондацията Movemеnt ще създаде централата си в Брюксел, а както заяви самият той в интервю за Daily Beast, целта е организирането на "дяснопопулистко въстание на континента". Впрочем, още по време на избирателната кампания на Тръмп през 2016, Банън обяви от негово име в интервю за Hollywood Reporter, че: "ние ще създадем съвсем ново политическо движение". Сега пък планира да вкара мощна група от дяснопопулистки партии в Европейския парламент, която да контролира поне една трета от местата там. Според някои, новата група в Европарламента ще бъде оглавена от британския националист Найджъл Фараж (който до 2016 ръководеше Партията за независимост на Обединеното кралство и беше основният лобист за т.нар. Brexit, а днес ръководи групата Европа на свобадата и пряката демокрация в ЕП) и лидера на френския Национален фронт Марин Льо Пен.

По време на последното посещение на Тръмп в Лондон на 13 юли 2018, Банън организира в британската столица срещта на дяснопопулистки партии от Великобритания, Франция, Белгия и Швеция. По думите на участници в нея, тя е преминала при приповдигнато настроение и е породила голям оптимизъм. Преди това пък, Банън се срещна в Цюрих с лидерите на "Алтернатива за Германия". Експертите смятат, че фондацията на Банън Movement ще подкрепи десните популисти от Стария континент с избирателни стратегии, програмни документи и готови схеми за целеви социологически анкети. Показателно е, че фондацията ще помага на партиите да "формулират основаващи се на фактите обръшения към избирателите". В тази връзка ще припомня, че Стив Банън беше вицепрезидент на компанията Cambridge Analytica, която по време на последната президентска кампания в САЩ съумя да си осигури достъп до 50 милиона профила във Фейсбук, което пък и позволи да "насочва" мнението на потребителите в мрежата. Твърди се, че същият механизъм е бил използван и преди референдума за излизането на Великобритания от ЕС през 2016.

Самият Банън не крие стремежа си към победата и властта. Според него, Италия следва да се превърне в модел за бъдещите промени в Европа: "това което беше направено в Италия, трябва да се прави навсякъде". Естествено, тази активност на Банън поражда сериозни страхове у европейските либерали. Така, бившият белгийски прмиер Ги Верхофстад поиска да му бъде забранено на влиза в ЕС: "крайнодесните възгледи на Банън и опита му на пренесе политиката на омразата на Тръмп и на нашия континент, се отхвърля от порядъчните европейци. Знаем, какво стори в миналото кошмарът на национализма в нашите страни".

Както отбелязват някои коментатори, феноменът на Стив Банън изглежда е свързан и с появата в Германия на новия американски посланик Ричард Гренел, който почти веднага след пристигането си в Берлин обяви, че иска да помогне за обединяването на консерваторите в Европа, тъй като идването на власт на Тръмп е пробудило "мълчаливото мнозинство в Германия", което е недоволно от политиката спрямо мигрантите, данъците и бюрокрацията. Естествено, немското Външно министерство моментално поиска от Гренел да обясни, какво точно е имал предвид, призовавайки за укрепване на влиянието на десните сили в ЕС. Както отбеляза в тази връзка един от говорителите на германската Лява партия (бившите комунисти) Хано Хармиш: "Ричард Гренел е доста странна личност и несъмнено е крайнодесен. Още преди да стъпи на немска земя той вече си позволи да даде в Туитър съвети на германското правителство, какво и как следва да прави, сякаше е негов премиер. Струва ми се, че този човек ще загроби отношенията ни със САЩ".

Тревогата на германските (и европейски) ляволиберални кръгове, както и на либералната квазидесница, които досега доминираха в политическия живот на Стария континент, е разбираема. Това обаче с нищо не променя факта, че САЩ на Тръмп очевидно се опитват да стартират изключително амбициозен политически проект, чиято крайна цел е да промени цялата политическа система в Европа посредством своеобразна "консервативна революция", каквато президентът вече осъществи в САЩ.

Някои изводи

Срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин откри пътя за нормализация не само на отношенията между Русия и САЩ, но и на тези между Москва и Брюксел. Тръмп очевидно смята, че икономическата мощ е може би дори по-важна от военната сила, а за него НАТО е "един скъп бял слон" (ако използваме квалификацията на Саймън Дженкинс в британския The Guardian). Впрочем, мнозина от лидерите на европейските членки на пакта напоследък също посочват, че Русия всъщност не е враг на Запада. В същото време, става ясно, че САЩ възнамеряват да прехвърлят на европейските си съюзници значителна част от бремето по поддържането на НАТО, което досега те носеха почти сами. Бурните спорове, кога точно военните разходи на държавите членки да достигнат до набелязаните 2% от техния БВП (както е известно, САЩ настояват това да стане още през януари 2019, да не говорем за поставената от Тръмп нова и очевидно нереална цел за повишаване на тези разходи до 4% на по-късен етап), показват, че повечето от европейските държави не се чувстват застрашени от Русия и едва ли ще предприемат значително увеличаване на военната си мощ в обозримо бъдеще. Изключение са няколко източноевропейски страни (трите прибалтийски постсъветски републики, Полша и Румъния), които вероятно ще продължат да укрепват отбранителните си способности срещу "руската заплаха".

Най-важното обаче е, че всички европейски държави ще трябва да действат в качествено нови условия и следва да предефинират стратегиите си, съобразявайки ги с реалните, а не с въображаемите, външни заплахи, пред които са изправени.

На този фон, в ЕС закономерно укрепват позициите на политиците и партиите, обявяващи се против продължаването на санкциите срещу Русия, като за това се обявяват не само Италия, Чехия, Унгария или Австрия, а дори и Хърватия. Също както и в ситуацията с НАТО обаче, тези сили продължават да са заложници на държави като Полша, Естония и т.н., настояващи санкциите срещу Москва да продължат и дори да бъдат разширени. Тоест, в рамките на ЕС все повече се проявява силен разнобой по отношение на "руската политика" на Брюксел, като се очертава поне три различни позиции по този ключов въпрос: на френско-германската ос, на централно-европейските държави (Австрия, Унгария, Чехия и Словакия, които някои наричат "новата Австро-Унгария") плюс Италия, както и на доминираното от Полша "ново Междуморие" (включващо още трите прибалтийски постсъветски държави и Румъния).

На този фон, и без да може вече да разчита на безусловната подкрепа на САЩ, Европейският съюз очевидно ще трябва да изостави някои от досегашните си инициатива в Източна Европа, особено от онези, които на практика работят за конфронтацията между Москва и Брюксел. На първо място сред тях е инициативата Източно партньорство (касаеща Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Украйна и Молдова), която и без това не доведе до кой знае какви положителни резултати. Вместо това, ЕС би трябвало да се ориентира към една по-рационална, по-реалистична и по-малко амбициозна политика към своите източни съседи, съобразена с новата ситуация в рамките на евроатлантическата общност. Която да изключва каквото и да било по-нататъшно разширяване на НАТО в постсъветското пространство.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите