Защо НАТО продължава да провокира Москва

Актуално
Typography

Според повечето експерти, основният резултат от последното заседание на Съвета Русия-НАТО на 31 май 2018, е бил самият факт на провеждането му.

Що се отнася до практическите резултати от него, те са минимални. На практика, дневният ред на Съвета продължава да се върти в ограничения кръг от въпроси, които вече бяха обсъждани на шестте предишни срещи на ниво посланици. Единственото ново беше акцентът, поставен от руската страна върху планираното голямо военно учение на НАТО Trident Juncture 2018, което ще се проведе от 25 октомври до 7 ноември 2018 в Централна и Източна Норвегия и съседните райони на Северния Атлантик и Балтийско море с участието на 45 хиляди военни (включително от страни партньори на пакта), 130 самолети и 60 бойни кораби. Естествено, Москва се интересува, дали и до каква степен тази безпрецедентна военна активност е свързана с декларираните намерения за "сдържане" на Русия. В същото време е ясно, че няма как да бъдат ефективно дискутирани такива важни въпроси като понижаването на военната опасност и рискове, както и предприемането на съвместни стъпки в тази посока, без да бъде активиран диалогът между руските военни и тези от НАТО. Такъв диалог обаче продължава да липсва в рамките на Съвета Русия-НАТО. Макар че съществуват контакти между военните ръководства на Русия и на алианса, както и между главнокомандващия на силите на НАТО в Европа и началника на руския генерален щаб, това очевидно не е достатъчно. За всички е ясно, че за пълноценното обсъждане на проблема за понижаване на рисковете, навременното предупреждаване и максималното ограничаване на потенциалните военни опасности е необходим постоянен диалог не само между военните ръководители, но и между военните експерти на двете страни в съответните сфери. НАТО обаче саботира този процес, след като от 1 април 2014 всички практически контакти с руснаците бяха прекратени, а практическото сътрудничество и взаимодействие - блокирани.

Склонявайки да участва в заседанието на Съвета Русия-НАТО, Москва даде ясен сигнал на алианса, че е готова не само да поддържа политическите и дипломатически контакти в рамките на Съвета и да дискутира проблемите на сигурността, дори и рамките на сегашния силно ограничен модел, но и да развива диалога и да търси възможности за възобновяване на съвместната работа в сферите от взаимен интерес.

В сегашните условия, за руснаците не беше лесно да действат именно по този начин, особено предвид решението на НАТО да експулсира седем руски дипломати през март 2018. Москва оцени тази стъпка не само като неконструктивна, но и като ограничаваша възможностите за водене на диалог. Въпреки това, Кремъл реши да участва в заседанията на Съвета Русия-НАТО, което беше своеобразен "подарък" за пакта. Най-малкото, защото сега генералният му секретар Йенс Столтенберг ще може да отчете на предстоящата среща на върха на НАТО (която ще се проведе на 11-12 юли 2018 в Брюксел), че алиансът успешно съчетава "ефективното сдържане" и "диалога" с Русия. Истината обаче е, че този диалог (ако въобще съшествува) очевидно е безрезултатен.

Но след като Москва подава такъв сигнал към НАТО и му прави подобен "подарък", очевидно сега пактът ще трябва да обмисли, как все пак следва да развива на практика диалога с руснаците. При всички случаи, след срещата на върха през юли ще стане ясно, дали алиансът ще се ограничи с използването на поредния Съвет Русия-НАТО само за пропагандни цели, или пък руският сигнал ще бъде разчетен правилно и в пакта най-сетне ще започнат прагматично и последователно да разглеждатг и обсъждат перспективите и съдържанието на бъдещия диалог с Русия.

Впрочем, в рамките на предстоящата среща на върха на НАТО руската тема е особено важна и в контекста на последните събития, които оказват негативно влияние върху атмосферата на самата среща. Имам предвид сериозните проблеми между двата бряга на Атлантика и, в частност, очакванията, че в Брюксел президентът на САЩ Тръмп ще се опита да акцентира върху успехите на т.нар. "Нова Европа", която се придържа към проамерикански позиции, на фона на проблемите на "Старата". Както е известно, според Тръмп, т.нар. "Стара Европа" и най-вече Германия, която претендира за европейско лидерство, се движи в "погрешната посока". Този контекст е крайно неблагоприятен не само за самата среща на върха на НАТО, а вероятно и за развитието на отношенията по оста Европа-Русия. Към това следва да прибавим и такива събития, като съвместната американско-британско-френска въздушна атака срещу военни обекти в Сирия през април 2018, както и публикуваните планове за създаване на постоянни военни бази на САЩ в Полша и т.н. Всичко това е много сериозно и следва да се вземе предвид не само от НАТО, но и от руската страна. Москва действително направи много сериозна и добре обмислена стъпка, съгласявайки се да продължи диалога (макар и до голяма степен формален) с пакта в рамките на Съвета Русия-НАТО. В същото време обаче, тя е в правото си да очаква, че това ще помогне за повишаване ефективността на този диалог, както и за възстановяването на практическия дневен ред в отношенията между нея и пакта.

За съжаление, както посочва в появила се наскоро статия в "Нешънъл интерест" старшият научен сътрудник от Института Катон във Вашингон Тед Галън Карпентър: "САЩ и техните съюзници от НАТО всячески продължават да настройват Русия против себе си. Последната провокация в това отношение стана искането на Норвегия за почти трикратно увеличаване на разположената на нейна територия американска военна групировка и предислоцирането и още по-близо до границата с Руската Федерация (от 1100 на само 400 км)". Според него, твърдението, че всичко това не е насочено срещу Русия е абсолютно невярно, "но подобна очевидна нечестност отдавна се е превърнала в своеобразен фирмен знак в отношенията на НАТО с Москва". Тук е мястото да напомня, че дори по време на студената война западните политици редовно твърдяха, че алиансът не е насочен против Съветския съюз, макар в моменти откровение да признаваха, че той представлява военен механизъм за сдържане на съветската мощ. Разбира се, това не беше единствената цел на Северноатлантическия пакт. Както посочва навремето първият му генерален секретар лорд Хейстингс Исмей, той е създаден за да не допусне СССР в Европа, да гарантира американското военно присъствие на континента и да сдържа Германия. Разбира се, най-важна си остава именно първата цел.

Между другото, сдържането на Съветския съюз има смисъл, доколкото не допуска присъединяването на демократична Европа към геополитическата орбита на Москва, като НАТО играе важна роля за реализацията на тази стратегия. Проблемът обаче е, че и след края на студената война Западът продължи да се придържа към нея по отношение на посткомунистическа Русия. За целта, западните лидери и високопоставените служители на пакта непрекъснато изтъкваха все нови и нови доводи в полза на поредното "сдържане" и предприеха разширяване на НАТО чак до руските граници. При това тези действия бяха осъществени, въпреки устните уверения на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър и германския външен министър Ханс-Дитрих Геншер, направени по време на обединяването на Германия, че НАТО няма да се разширява отвъд източната германска граница.

През целия период, през който алиансът неумолимо и неотстъпно се придвижваше на изток, западните ръководители и експерти продължаваха да настояват, че разширяването му не е насочено против Русия. Нещо повече, редица представители на западния външнополитически елит твърдяха, че подобни действия дори са изгодни за руснаците, тъй като "изтриват разделителните линии от ерата на студената война и помагат за укрепване на политическата и икономическа стабилност на Източна Европа". Коментарът на Тед Карпентър по този повод е следния: "нима западните политици смятат руснаците за наивници или идиоти, способни да повярват в толкова нелепи твърдения, или пък Западът наистина вярва на собствената си пропаганда?".

Впрочем, ръководството на НАТО и сега продължава упорито да настоява, че алиансът няма агресивни намерения към Русия и, че не се стреми да ерозира нейните интереси. Със своите дейстивя обаче, пактът опровергава собствените си твърдения. Интервенциите в Босна и Косово, които отслабиха позициите и орязаха територията на традиционния руски съюзник Сърбия, несъмнено бяха враждебни действия по отношение на Москва. Несъмнено е и, че разполагането на на части и въоръжения на НАТО (и най-вече американски) в най-източните държави членки на тази организация (като процесът забележимо се ускори след присъединяването на Крим към Русия през 2014) също има откровено провокационен характер.

В тази връзка, Тед Карпентър посочва в статията си, че "Лидерите на САЩ и НАТО следва да застанат на по-реалистични позиции. Всяка страна би възприела подобни действия на пакта като откровено неприятелски и дори застрашаващи, ако те се осъществяват в близост до границите и. Продължаването на този курс, в комбинация с циничното отричане на каквито и да било враждебни намерения, лесно може да доведе до фатална грешка и до открита конфронтация с катастрофални последици. Ето защо, като първа стъпка към подобряване на отношенията с Москва, администрацията на Тръмп, следва, без каквито и да било колебания, да отхвърли неуместното искане на Норвегия за разполагане на допълнителни американски части на нейна територия".

Вместо това обаче, в последно време експертите отбелязват осезаемо увеличаване на контингента на НАТО, разположен в близост до руската граница. На 22 юни 2018 например, приключиха поредните мащабни военни учения на държавите от НАТО в района на Балтийско море и в непосредствена близост до руските граници Saber Strike ("Саблен удар"), в които участваха 7000 военни на пакта и 40 самолети, включително стратегически бомбардировачи. В тази връзка рязко нараства заплахата за сигурността на Калининградския анклав на Руската Федерация, като в отговор на това руснаците вече разположиха в областта ракетни комплекси "Искендер-М" с радиус на действия 500 км, способни да изстрелват и ядрени заряди (между другото, те участваха и на последния военен парад на 9 май 2018 в Калининград). Само по себе си, това до голяма степен обезмисля присъствието на части на пакта в покриваната от тях зона. Впрочем, в руският анклав са разположени и други средства за противовъздушна отбрана, достатъчно ефективни за да се справят с евентуална въздушна атака на НАТО. Освен това, ключова роля за гарантиране сигурността на Калининградска област играе е руският Балтийски флот, част от чиито кораби са снабдени с крилати ракети "Калибър" (SS-N-27 „Sizzler, т.е. "Изпепелител", според кодификацията на НАТО). Това дава основание на редица западни военни анализатори да твърдят, че дори и само с разположената в анклава военна техника, Русия е в състояние да "сдържа" всяка заплаха от страна на силите на пакта, разположени в Източна Европа и дори на тези извън нея.

В рамките на очертаната по-горе стратегия на НАТО органично се вписва и провелата се на 8 юни 2018 във Варшава среща на т.нар. Букурещка деветка (Б9), в която участват девет държави членки на пакта: България (представена от президента Радев), Полша, Румъния, Чехия, Словакия, Унгария, Литва, Латвия и Естония. В нея се включиха и високопоставени представители на НАТО, а в съвместната декларация на участниците се призовава да бъде засилено присъствието на алианса в Източна Европа по море, на сушата, във въздуха и в киберпространството с цел сдържането на Русия. Декларацията ще бъде представена и на срещата на върха на НАТО в Брюксел през юли. Както е известно, В9 е продукт на Северноатлантическия алианс и беше създадена през 2014 именно с цел да бъде консолидиран източния фланг на НАТО. Освен всичко друго, участниците в групата декларират готовност да увеличат до 2024 разходите си за отбрана до 2% от своя БВП и подкрепят курса на Украйна, Грузия и Молдова, както и на страните от Западните Балкани, за присъединяване към пакта.

С най-голям военен бюджет в рамките на Б9 разполагат Полша (11,5 млрд. долара) и Полша (3,7 млрд. долара). Именно тези две държави купуват и най-скъпата чуждестранна военна техника, включително американски ракети Patriot и реактивни системи за залпов огън HIMARS. Съвсем скоро румънците ще купят от САЩ 30 самолети F-16 (с което вече ще разполагат с общо 40) и 227 бронестранспортьори Piranha. В момента Полша е на трето място по брой на танкове сред всички европейски членове от НАТО (след Турция и Гърция).

Срещата на Б9 във полската столица беше предшествана от преговори между президентите на Румъния и Полша - Клаус Йоханис и Анджей Дуда, относно перспективите двете страни да формират гръбнака на лансираната от Варшава Инициатива "Трите морета", която визира политическата, икономическа, енергийна и логистична интеграция на 12 европейски страни членки на ЕС от зоната между Адриатическо, Балтийско и Черно море (11-те постсоциалистически държави, плюс Австрия). Както е известно, в основата на румънската външна политика е т.нар. "черноморски регионализъм". Тоест, Букурещ се стреми да се позиционира като водеща държава в Черноморския басейн, формирайки за целта регионални алианси с Полша, България и Молдова, при това на откровено антируска основа. В страната е разположен многонационалният контингент в рамките на т.нар. Адаптирано предно присъствие на НАТО в Югоизточна Европа.

Тук е мястото да вметна, че ускорената интеграция на Молдова, Украйна и Грузия в НАТО, за която се призовава в декларацията на Б9, само увеличава опасността нъпросните страни да използват Северноатлантическия алианс за да постигнат някакъв реванш срещу Русия, включително провокирайки въоръжен конфликт с Москва. При подобно развитие обаче, на всички страни от НАТО ще се наложи да воюват с руснаците за интересите на Киев или Тбилиси, при това без каквито и да било шансове за успех.

Освен това, в чисто финансов план, интеграцията на Молдова, Украйна и Грузия ще се окаже допълнително и доста тежко бреме най-вече за европейските членки на НАТО, защото Тръмп достатъчно ясно декларира, че САЩ вече не възнамеряват "да плащат за сигурност на Европа". Освен това, присъединяването на тези постсъветски държави към пакта с нищо няма да укрепи сигурността на останалите европейски членове на НАТО.

Накрая, повече от очевидно е, че Русия няма да остане пасивна при подобно развитие, което директно би застрашило националната и сигурност. При това реакцията и би могла да изправи Европа пред криза с мащабите на Карибската от далечната 1962, а в нейния център ще се окажат най-вече държавите от Черноморския регион, включително и България.

На север, оста Букурещ-Варшава се стикова с прибалтийските постсъветски държави, които Полша разглежда като част от зоната на собствената си геополитическа отговорност. Според полските стратези, основната цел на Инициативата "Трите морета" е инфраструктурното преформатиране на Европа и създаването на мощен геополитически вектор Север-Юг. Което пък би означавало ограничаване на германското влияние в Европа за сметка на това на САЩ. Показателно в това отношение е изказването на полския военен министър Антони Мачеревич в навечерието на срещата на Б9 във Варшава: "Ние не сме обречени на вечен съюз с Брюксел, негова алтернатива е алиансът на държавите от Централна и Източна Европа, опиращ се на САЩ". За самите САЩ пък, Б9 е инструмент за внасяне на разцепление в Европейския съюз и създаване вътре в ЕС на зони, свободни от влиянието на Брюксел и Берлин. Освен това, според Вашингтон, държавите от Б9 следва да изиграят ролята на своеобразен нов "санитарен кордон" от Балтийско до Черно море, който да пречи на развитието на отношенията между доминираната от френско-германската ос т.нар. "Стара Европа" и Руската Федерация.

Слабото място на тези планове са както сериозните различия между техния военно-икономически потенциал, така и силно различаващите се визии относно развитието на отношенията с Русия. В тази връзка ще напомня, че чешкият президент Милош Земан например, отказа да присъства на срещата на Б9 във Варшава (вместо него там се появи председателят на парламента Радек Вондрачек), а пък участието на Орбан се обяснява най-вече със стремежа му да противодейства на опитите на Берлин да определя външната политика на Унгария.

 

* Българско геополитическо дружество