Възможната ескалация на военния конфликт в Сирия: основната мишена е Иран

Актуално
Typography

Както е известно, през март 2018 кувейтското издание "Ал-Джарида" публикува коментар, в който се твърди, че САЩ и Израел подготвят нанасянето на въздушни удари по ирански военни обекти, разположени на територията на Сирия.

Според кувейтските журналисти, Управлението на военното разузнаване на Израел (AMAH) е предоставило на американските си колеги подробна карта на иранските военни обекти в Сирия. Смята се, че сред целите на евентуалните въздушни атаки може да стане финансираната от Техеран ливанска организация Хизбула, а крайната цел на операцията е изтласкването на иранците от Сирия и другите близкоизточни държави. Дали това е вярно, предстои да видим, но истината е, че "близкоизточният триумвират" (към който, освен САЩ и Тел Авив, мнозина причисляват и Рияд, особено след като в средата на март саудитският престолонаследник принц Салман открито заплаши, че ако иранците създадат атомна бомба, страната му моментално ще стори същото, а малко по-късно прогнозира война с Иран, макар и чак „след 10-15 години”) постепенно се ориентира към фронтална атака срещу Техеран. И, макар че засега тази"атака" има по-скоро дипломатически измерения и едва ли ще се стигне до директна военна конфронтация през следващите месеци, тя може да стане факт още преди края на 2018 или пък (което изглежда по-вероятно) през 2019, тъй като сегашният натиск срещу режима на аятоласите съвсем скоро може да премине критичната си точка. Впрочем, на 8 април 2018, израелската авиация атакува сирийската военна база "Тайфур", където загинаха и 7 ирански военни, което бе оценено от мнозина именно като предвестник на масирано израелско-американско нападение срещу Сирия, косвено насочено и срещу Иран (като в него вероятно ще се включат и Франция и Великобритания, а може би и Саудитска Арабия).

Възможните измерения на военния удар срещу Иран

А след като това се случи, перспективата за непосредствена военна операция за "сдържане" на иранският натиск в Близкия Изток ще стане реална. Сред възможните варианти за осъществяването и е нанасянето на координирани удари по регионалните съюзници и партньори на Техеран в Ливан (шиитското движение Хизбула), Йемен (опълчението на шиитите-хути "Ансар Алла"), Палестина (ХАМАС и "Ислямски джихад"). Впрочем, могат да бъдат ударени и иранските съюзници в Ирак и Сирия. Все пак, съществуват известни съмнения, дали това може да се случи на иракското шиитско опълчение «Хашд ал-Шааби», тъй като то е ключов съюзник на правителството в Багдад срещу терористите от Ислямска държава и кюрдските сепаратисти в Северен Ирак.

Както изглежда, иранската политика на сегашната американска администрация преследва две основни цели. Първата е да не допусне Техеран да създаде т.нар. "шиитски коридор" от западните граници на Ислямската република до ливанското крайбрежие на Средиземно море. В тази връзка военното присъствие на САЩ в Ирак и Сирия ще бъде удължено за неопределено дълго време, като основните точки на американското базиране там се определят от Пентагона именно в контекста на очертаната по-горе задача. Така, на сирийска територия, освен вече съществуващите военновъздушни бази и опорни пунктове на морската пехота на САЩ "Румейлан" и "Кобани" (разположени в зоната, контролирана от кюрдското опълчение в Северна Сирия), бяха изградени и нови военни обекти: "Табка" (в провинция Ракка) и "Ат-Танф" (в югоизточната сирийска провинция Хомс). С помощта на подкрепяния от тях арабско-кюрдски алианс "Сирийски демократични сили", чиито отношения с режима в Дамаск са изключително сложни, американците прекъсват "шиитския коридор" в зоната на сирийско-иракската граница. Както е известно, и от двете страни на границата действат проирански групировки, но те не могат да създадат сухопътна връзка помежду си, както и да си гарантират контрол върху цялата зона от Иран до Ливан именно заради разширявашото се военно присъствие на САЩ в региона.

 

        "Шиитският полумесец" в Близкия Изток

 

Втората ключова задача на Вашингтон, в усилията му за сдържане на "иранската експанзия", е откъсването на иранците (най-вече във финансово отношение) от техните регионални сателити или симпатизиращи им групировки. Въпреки вътрешните си икономически проблеми, Иран не само осъществява постоянно прогресираща ракетна програма, но и съумява да оказва достатъчно внушително финансова подкрепа на регионалните си партньори и най-вече на ливанската Хизбула. Според американските и европейски разузнавателни служби, през миналата 2017 Техеран е увеличил четирикратно финансовата си подкрепа за нея, като тя е достигнала 830 млн. долара. Десетки милиони долара пък са били отпуснати за палестинската съпротива и йеменския фронт срещу Саудитска Арабия и водената от нея "арабска коалиция". ХАМАС и "Ислямски джихад" например, вече могат да разчитат на ирански дотации от по 50 млн. долара годишно. Това няма как да не тревожи Израел, доколкото именно той е основната мишена на въпросните групировки. Затова еврейската държава отчаяно се опитва да блокира оръжейните доставки за ливанските шиити и групировките в Сектора Газа, както и да пресече финансовите им постъпления отвън. Именно под натиска на израелското лоби, Вашингтон също активизира усилията си за прекъсване на връзките между Хизбула и ливанския финансов сектор.

В същото време, претенциите на сегашната американска администрация към т.нар. "ядрена сделка" с Иран (т.е. Съвместният всеобхватен план за действие - СВПД, касаещ ядрената програма на Техеран, който беше подписан през юли 2015 от администрацията на Обама, Русия, Китай, Великобритания, Франция, Германия и Иран) е само предлог за разчистване на сметките с режима на аятоласите заради стремежа му "да дестабилизира" Близкия Изток. В същото време, самите САЩ обективно са заинтересовани от реализацията на ядрената сделка, затова не бе случайно, че въпреки критиките на президента Тръмп срещу нея, ръководствата на Пентагона и ЦРУ се опитаха да му внушат да не предприема резки стъпки в тази посока. Взетото през януари 2018 решение на Тръмп да удължи временното прекратяване на американските санкции срещу Иран беше резултат именно от натиска на военния и разузнавателния елит на САЩ, според който отказът от "иранската сделка" ше породи повече геополитически проблеми, отколкото ползи за Америка. Проблемът обаче е, че прекалено импулсивният президент далеч не винаги и не във всичко е склонен да се съобразява с позицията на "системата". Особено предвид факта, че в момента отношенията между администрацията в Белия дом и израелското ръководство са най-добрите от десетилетия насам. В тази връзка ще напомня, че Тръмп даде на европейските си съюзници, които участват в "иранската сделка" само четири месеца (т.е. до средата на май 2018)  за да внесат "необходимите промени" в нея, заплашвайки, че в противен случай САЩ ще излязат от СВПД. Това решение беше взето от президента след консултации с членовете на екипа му, включително с военния министър Джеймс Матис, държавния секретар Рекс Тилърсън, директора на ЦРУ Майкъл Помпео (който в средата на март зае поста на Тилърсън) и съветника по националната сигурност Хърбърт Макмастър (който също беше отстранен през март). Според източници от американската администрация, Тръмп ясно е заявил, че за последен път се съгласява да удължи прекратяването на санкциите, очевидно разчитайки, че след изтичането на четирите месеца ще може да постигне сериозно "втвърдяване" на условията по сделката.

Уволнението на Тилърсън като признак за подготвяно нападение срещу Иран

Мнозина анализатори смятат, че решението на американския президент Тръмп да освободи от поста му държавния секретар Рекс Тилърсън, което бе взето само няколко дни след като кувейтския "Ал Джарида" публикува информацията за подготовка на нападението срещу иранските военни обекти в Сирия, е пряко свързано с този план. Както е известно, още по време на предизборната си кампания, Доналд Тръмп твърдеше, че Техеран е виновен едва ли не за всички проблеми в Близкия Изток и постоянно критикуваше Барак Обама за ядрената сделка с иранците, както и за частичната отмяна на санкциите срещу режима на аятоласите. След влизането му в Белия дом тази реторика стана още по-твърда. През април 2017 например, Тръмп възложи да се проучи, доколко отмяната на антииранските санкции отговаря на интересите на САЩ. Разбира се, тази активност на президента не можеше да не провокира ответната реакция на Техеран. Така иранският държавен глава Хасан Рухани заплаши, че ако САЩ се опитат да провалят споразумението от 2015, страната му официално ще излезе от него. Подобно развитие обаче, съвършено не устройва, нито Москва, нито Пекин, нито Брюксел. Впрочем, самите иранци също не желаят да се стигне дотам и изрично предупреждават, че ще напуснат СВПД, само ако Вашингтон го направи преди тях.

По време на посещенията си в Европа и Близкия Изток, в качеството си на държавен секретар, Тилерсън неизменно твърдеше, че "Иран спонсорира тероризма и действията му са заплаха за САЩ". В публикувано на сайта на Държавния департамент негово заявление се посочва например, че "Иран е световен лидер в спонсорирането на тероризма и е отговорен за задълбочаването на многобройните конфликти и ерозията на американските интереси в такива държави, като Сирия, Йемен, Ирак и Ливан, както и за продължаващата подкрепа на атаките срещу Израел".

Да се върнем обаче към прословутата "ядрена сделка" (СВПД) и се опитаме да вникнем в същността и. За държавите от т.нар. "шесторка" (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия и Китай) беше важно да се убедят, че иранците не разработват ядрено оръжие и атомната им програма има мирен характер. И въпреки че до подписването на споразумението не се стигна никак лесно (тъй като предварителните условия не устройваха или Иран, или някоя държава от"шесторката", или всичките заедно), то все пак стана факт, пристъпи се към частична отмяна на санкциите и Иран получи възможност отново да търгува със своите енергоносители вече не само с Китай, но и с Европа. В Брюксел не криеха задоволството си от сделката, тъй като иранският пазар е огромен и се нуждае от гигантски външни инвестиции.

Тръмп обаче зае твърда антииранска позиция, което породи неприкрит възторг в Израел и редица арабски държави от Персийския залив. Що се отнася до Тилърсън, ще припомня, че в течение на десетилетия той работеше в петролно-газовия сектор, включително начело на гигантската корпорация ExxonMobile. Тоест, беше наясно, че отказът от "иранската сделка" няма да доведе до нищо добро както в икономически, така и в политически план, а само ще способства за ново повишаване на напрежението на близкоизточния регион. Наистина, само преди една година той твърдеше, че СВПД се е провалило и в резултат от това Иран може да се превърне във "втора Северна Корея". С течение на времето обаче, Тилърсън започна да осъзнава, че именно СВПД е инструментът, с чиято помощ може да се стигне до компромис и да се гарантира постигането на определени цели в името на стабилността и сигурността в Близкия Изток. Големият въпрос обаче е, дали към това се стреми и Тръмп, и политическият елит на САЩ, като цяло? Ако се съди по отстраняването на Тилърсън, отговорът очевидно е отрицателен, което пък автоматично актуализира версията за възможно нападение на Израел, САЩ и Саудитска Арабия (плюс Франция и Великобритания) срещу иранските военни обекти в Сирия или дори срещу самия Иран. С всички въобразими и невъобразими последици от това за сигурността в региона и в света.

Иранската реакция

Eстествено, иранската реакция не закъсня. В отговор на твърденията на Тръмп, иранското Външно министерство декларира, че "сделката" не подлежи на предоговаряне и Техеран категорично отказва да преговаря за преразглеждането и. В това отношение иранците получиха моментално и подкрепата на Москва, която заяви, че позицията на американския президент "напълно противоречи на принципите, върху които се градят международните отношения, както и на самата логика на ядреното споразумение".

На свой ред, бившият зам. зачалник на Генералния щаб, а днес командващ стратегическата щаб-квартира на иранската армия Хатам ал-Анбия - генерал Голам Али Рашид, предупреди САЩ и Израел, че няма да са в състояние да понесат бремето на евентуална война със страната му. Според него: „в момента развитието и увеличаването на военната мощ на Иран са достигнали такива мащаби, че всеки подобен сблъсък ще бъде съпроводен с невъобразими загуби на ресурси, военна техника и жива сила на противника”. В тази връзка, генерал Рашид посъветва САЩ да опитат да избегнат затъването си в блатото на нова голяма война в Близкия Изток, към което ги тласкат израелските им съюзници. Командващият военноморските сили на КСИР адмирал Али Фадауи пък отбеляза, че „днес обединените сили на иранския военен флот и флота на КСИР разполагат с по-голяма мощ от американците в района на Персийския залив” и, че „загубите и вредата от евентуална интервенция срещу Ислямската република, ще се окажат повече от възможните ползи”.

Във Вашингтон обаче, очевидно не възнамеряват да отстъпват. И в тази връзка САЩ със сигурност ше се опитат да упражнят силен натиск върху Берлин, Лондон и Париж за да ги убедят да подкрепят преразглеждането на ядрената сделка до поставения от президента краен срок (12 май 2018). Това означава, че те ще трябва да проведат изключително сложни консултации и съгласувания едновременно със САЩ и с Иран, което, предвид категоричното нежелание на последния да обсъжда каквато и да било промяна в споразумението от 2015, предварително ги обрича на неуспех. Все пак, докато беше държавен секретар, т.е. до средата на март, Тилърсън не губеше надежда, че ще убеди основните европейски съюзници на САЩ да подкрепят "подобряването на условията" на ядрената сделка с Техеран, като за целта преговаря в Лондон с премиера Тереза Мей, съветника и по национална сигурност Марк Седуил и външния министър Борис Джонсън, в резултат от което беше решено да се създаде работна група от експерти от САЩ, Великобритания, Франция и Германия, които да се опитат да "очертаят недостатъците" на иранската сделка.

Какви всъщност са претенциите на Тръмп към Иран? Сред тях е искането да бъдат допуснати международни експерти до всички (а не само до ядрените) ирански обекти, за които се подозира, че там може да се съхраняват компоненти за създаването на оръжие за масово поразяване. Тоест, на Техеран се предлага да допусне външен контрол във всички свои военни бази. Само че подобно условие не само е неприемливо за иранците, но и се разглежда от тях като директно оскърбление, засягащо националния им суверенитет. Друго евентуално искане на Вашингтон е свързано с включване в споразумението с Иран на нова клауза, задължаваща режима на аятоласите да не разработва балистични ракети, способни да носят ядрени бойни глави. Както е известно, досега иранците не бяха ограничени в това отношение от международните правни норми. Наистина, съществува Резолюция 2231 на Съвета за сигурност на ООН от 20 юли 2015, но тя не задължава, а само призовава Техеран да се въздържа от подобни действия в рамките на ракетната си програма.

Тук е мястото да напомня, че според Всеобхватното споразумение, Иран поема безсрочен ангажимент да не осъшестява военни разработки при реализацията на ядрената си програма: „страната няма да осъществява каквито и да било действия, включително на ниво НИОКР, които биха могли да улеснят създаването на ядрено взривно устройство, включително обогатяването на уран или плутоний”. Обвързването на ядрената и ракетна програма на Ислямската република в рамките на един международен договор, подписан от правителството в Техеран, е заветна цел на САЩ и Израел. Впрочем, те са наясно, че иранците могат да се съгласят на това само, ако претърпят поражение в евентуална регионална война с оста САЩ-Израел-Саудитска Арабия. Ето защо, през следващите месеци както американците, така и израелците ще притискат европейците да предприемат едни или други антиирански стъпки и да се ангажират по-сериозно в процеса за „подобряване” на „ядрената сделка”, което със сигурност ще нервира Иран. В тази връзка ще припомня, че още на Световния икономически форум в Давос през януари 2018 израелският премиер Нетаняху предупреди френския президент Макрон и германския канцлер Меркел, че им остава все по-малко време за да постигнат „съществени промени” в споразумението с Иран.

В подобна ситуация на Техеран не остава друг изход, освен да търси подкрепа от Русия и Китай – двамата други постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН и участници в „ядрената сделка”. Във Вашингтон са съвсем наясно с това, ето защо можем да очакваме, че САЩ ще увеличат санкционния си натиск върху Москва и Пекин до средата на май, когато ще вземат окончателно решение, как да процедират по-нататък по споразумението с Иран. Що се отнася до руснаците, те вероятно са готови за подобен сценарий, доколкото вече си създадоха имунитет към ограничителните мерки, които САЩ и Западът, като цяло, им налагат от 2014 насам. Пекин пък има още по-малко поводи за безпокойство, тъй като първата и втората световни икономики са обречени да намират общ език и в най-сложните външополитически ситуации. Тоест, Иран има всички шансове да устои в очертаващата се битка с „американско-израелско-саудитската ос” и да излезе от нея без съществени загуби на позиции в региона и без да бъде подложен на сериозни вътрешни сътресения, но само ако действа в тесен алианс с Русия и Китай. Ако такъв алианс действително стане факт, западноевропейците също ще бъдат стимулирани да се опрат на Тръмп, отказвайки му да развалят "ядрената сделка” с аятоласите и отстоявайки докрай собствената си позиция, че тя следва да бъде реализирана в сегашния си вид.

Кога може да започне войната с Иран

Между другото, още преди появата на съобщението в кувейтското издание "Ал-Джарида" за предстояща израелско-американска атака срещу ирански военни обекти в Сирия, редица американски експерти прогнозираха, че именно Сирия може да се превърне в бойно поле на пълномащабна война между Израел и Иран, макар че според тях, това най-вероятно ще се случи през 2019. Сред тях са анализаторите на National Interest Реймънд Тантър - бивш член на Съвета за национална сигурност в администрациите на Роналд Рейгън и Джордж Буш-старши, и доцентът от Балтиморския университет Иван Шийхан. Както е известно, двете страни нямат обща граница, но армиите им отдавна се намират в "непосредствено съприкосновение". В момента Иран активно участва във все още продължаващата сирийска гражданска война, снабдявайки режима на Асад с въоръжение, боеприпаси и, най-важното, с все нови и нови бойци. На страната на правителството в Дамаск се сражават хиляди военни от иранската армия и от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР), бойци от доброволческите милиции "Басидж", както и финансирани от Техеран шиитски опълченци от Ливан, Пакистан и Афганистан. Миналата година, германският Институт по международни отношения и сигурност (SWP) оцени общия брой на иранските сили в Сирия на 18 хиляди души.

  Ирански военни обекти в Сирия

                                                Ирански военни обекти в Сирия

 

В същото време, става все по-ясно, че евентуалният израелско-ирански конфликт едва ли ще се ограничи само със Сирия. Както е известно, още в началото на февруари 2018 станахме свидетели на пряк военен сблъсък, когато ирански дрон навлезе от Сирия в израелското въздушно пространство, в отговор на което израелската авиация нанесе ответни удари по 12 сирийски и ирански военни цели на сирийска територия, включително военновъздушната база в пустинята Хомс, откъдето според израелците е излетял и иранският дрон. По-интересното обаче е, че в резултат от огъня на сирийската противовъздушна отбрана, Израел загуби един самолет F-16 (екипажът му успешно катапултира), а според някои твърдения, сериозни повреди е получил и друг израелски самолет. Тази операция на израелската авиация беше най-голямата от 1982 насам (когато Израел предприе въоръжена интервенция в Ливан). Неслучайно, веднага след инцидента в сирийското въздушно пространство, един от най-големите американски военни "мозъчни центрове" - Центърът Удроу Уилсън към Смитсоновия институт, събра редица известни експерти, поставяйки им въпроса, дали можем да очакваме нова война в Близкия Изток?

Израел е най-големия съюзник на САЩ в региона, затова е очевидно, че ако наистина започне война с Иран, ще може на сто процента да разчита на американска подкрепа. Още повече, че сегашната администрация във Вашингтон неведнъж си позволяваше открити заплахи към Техеран. Така, още непосредствено след влизането на Тръмп в Белия дом, през февруари 2017, той директно обвини режима на аятоласите, че дестабилизира ситуацията в Близкия Изток. През юли миналата година администрацията му наложи нови санкции срещу иранската програма за балистични ракети, а своеобразна кулминация на ескалацията на напрежението в двустранните отношения стана решението на американските власти да обявят иранския Корпус на стражите на ислямската револяция (КСИР) за терористична организация. Автоматично, в "черния списък" бяха включени и около 40 организации, свързани с КСИР. През ноември 2017 пък, Федералният резерв инициира нов пакет от санкции срещу Иран, обвинен, че спонсорира терористичната активност.

Според иранския духовен водач аятолах Али Хаменей, масовите младежки протести, започнали през декември 2017 в редица гореми градове в страната, също са били инициирани и финансирани от "външните врагове" на Иран, т.е. от САЩ. Както е известно, протестите обхванаха над 140 града и бяха официално подкрепени от водещи политици в САЩ и Израел, като това се отнася дори за т.нар. "Организация на моджехидините на иранския народ", която води въоръжена борба срещу режима и доскоро беше в списъка на терористичните формации на ЕС и САЩ.

От 1974 насам Израел разглежда Сирия като един от основните противници на еврейската държава, а основен препъни камък в двустранните отношения остават окупираните от израелската армия Голански възвишения, които Тел Авив продължава да смята за своя територия (макар че това не се споделя от световната общност). През януари 2015 Израел нанесе въздушен удар срещу колона на Хизбула, съпровождаща висши офицери на иранския КСИР и преминаваща през източната част на Голанските възвишения. В резултат от това беше убит иранският генерал, командващ експедиционния корпус на КСИР в Сирия. Според преминалия наскоро в резерва командващ на израелските ВВС генерал Амир Ешел, от началото на войната в Сирия Израел е нанесъл над 100 въздушни удари по нейна територия, като повечето са целели да предотвратят предаването на модерно въоръжение от Иран на Хизбула.

И така, действително ли Близкият Изток се намира на прага на нова война? Според повечето анализатори, цитираните по-горе експерти на National Interest преувеличават заплахата от подобно развитие (макар че последните събития говорят по-скоро за обратното). Както вече споменах, Иран и Израел нямат обща граница, което означава, че поне на теория военният конфликт между тях би могъл да избухне само на границата на Израел със Сирия и/или Ливан. Шиитското движение Хизбула, което е близък съюзник на иранците, участва активно в сирийската гражданска война на страната на президента Асад и едва ли е в състояние в близко време да започне война срещу Израел. В миналото сме ставали свидетели на подобен конфликт в Южен Ливан (през юли-август 2006), който ясно показа, че сравнително неголямото, макар и добре организирано движение, много трудно може да се съпротивлява продължително време на отлично подготвената израелска армия. В същото време, не е съвсем ясно и, как Иран, който няма непосредствена граница с Израел, би могъл да го атакува първи. Освен, ако това не стане с пряката подкрепа на Башар Асад. Само че, въпреки постигнатите (с подкрепата на руските ВКС) от него успехи в последно време, сирийския президент продължава да е изправен пред много сериозни проблеми, а и перспективите за разрешаване на сирийската криза си остават крайно неясни. Ясно е обаче, че без да бъде решен проблемът с контролирания все още от ислямистите анклав Източна Гута, дори и столицата Дамаск не може да се чувства сигурна.

Освен това, Русия, в качеството и на един от основните играчи на сирийското бойно поле, със сигурност не би позволила провокирането на подобен конфликт. Още повече, че в момента Москва разполага с достатъчен ресурс за да оказва влияние върху развитието на ситуацията. Ето защо, може да се окаже, че американските експерти действително спекулират с опасността от скорошна израелско-иранска война, което вероятно е свързано и с факта, че за първи път от дълги години насам САЩ се оказват неспособни да играят ключова роля в усилията за следвоенно урегулиране в Сирия и бяха изтласкани на периферията на събитията там.

Нападението срещу Иран – блъф или реална възможност

И все пак, макар да съществуват сериозни съмнения в достоверността на информацията, изнесена от „Ал Джарида”, перспективата за осъществяване на американско-израелска военновъздушна операция против иранските бази в Сирия изглежда логически обоснована. Както е известно, по време на посещението си във Вашингтон в началото на март 2018 премиерът на Израел Бенямин Нетаняху обсъди с президента Тръмп и членовете на Конгреса проблема за присъствието на Иран в Сирия, където той, съвместно с Русия, подкрепя режима на Башар Асад и планира да създаде свой плацдарм на територията на страната. Нетаняху потвърди, че възнамерява за попречи на тези планове. От 2013 насам в сирийския конфликт участват поделения на иранския Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР), включително неговите специални части „Ал Кудс”. Смята се, че досега в Сирия са загинали поне две хиляди ирански военни. В Техеран разглеждат режима на Асад като най-близкия си военно-политически и търговско-икономически партньор в Близкия Изток. Преди началото на гражданската война, Сирия изпълняваше ролята на своеобразна „врата” на Иран към Средиземно море, а днес иранското ръководство е заинтересовано да си гарантира дългосрочно военно присъствие в страната за да може да оказва влияние върху политическото и развитие след окончателното прекратяване на военните действия. На свой ред, Израел се опасява, че това би дестабилизирало ситуацията в зоната на северните граници на страната, както и, че иранците ще могат да използват сирийските пристанища като база за своите подводници.

Потенциална мишена за израелските ВВС представлява иранската военна база, разположеена само на 50 км от Голанските възвишения. Както вече споменах, сирийците претендират за връщането на тази територия още от края на т.нар. „Шестдневна война” през 1967. През цялата минала 2017 иранците осъществяваха активна строителна дейност на този военен обект. Смята се, че там могат да бъдат разположени около 500 техни военни, изградени са и гаражи за бронирана техника. Между другото, освен свои военни, Техеран изпраща в Сирия и доброволци от средите на афганистанските шиити. Като цяло, на страната на Асад се сражават около 12,5 хиляди шиити, финансирани от Иран. Ситуацията се усложнява и от факта, че в Южна Сирия е активна и антиизраелската шиитска организаця Хизбула, която периодично обстрелва селища в еврейската държава от територията на Южен Ливан. Въоръжените отряди на Хизбула са разположени в зоната на сирийско-израелската граница и оказват много сериозна подкрепа на режима в Дамаск.

В резултат Северен Израел може да се окаже заобиколен от радикални ливански групировки и от иранските военни, които са в състояние да координират действията си и да подлагат на обстрел израелските селища в района. Както е известно, Иран и Хизбула не признават  правото на съществуване на Държавата Израел, а през декември 2017 проирански шиитски опълченци стигнаха до Голанските възвишения, преследвайки групировки на ислямистите-сунити, действащи в Южна Сирия. Тоест, една военновъздушна операция срещу иранските военни обекти в Сирия, осъществена съвместно със САЩ, би позволила на Израел да изтрие от лицето на земята военната инфраструктура на регионалния си противник. Както е известно, еврейската държава натрупа сериозен опит в подобни операции още по време на гражданската война в Ливан. Така, през 1978 Израел осъществи военната операция „Литани”, стремейки се да гарантира сигурността на северните си райони. Тогава, преди да нахлуе в Ливан, той нанесе въздушни удари и осъществи масиран артилерийски обстрел на позициите на бойците от Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Сега, израелците са изправени пред подобна задача. Те ще се стремят да разширят географията на възушните си удари дълбоко в сирийската територия за да могат да унищожат местата, където са дислоцирани иранските части и шиитските милиции и да прекъснат комуникацията им с Хизбула.

Американската игра срещу Техеран

Отслабването на регионалното влияние на Иран е и в интерес на САЩ. Във Вашингтон изглежда смятат, че нанасянето на масирани въздушни удари по позициите на иранските военни в Сирия, би било адекватен отговор на продълаващата според тях ракетна програма на Техеран. Както е известно, след сключването на т.нар. „ядрена сделка”, иранците осъществиха изпитания на пет балистични ракети със среден и малък обсег. В момента иранската армия разполага с 11 вида балистични ракети, чиито радиус варира между 150 и 2 000 км. САЩ очевидно са обезпокоени от факта, че в обсега на иранските ракети се оказват американските военни бази и обекти в държавите от Персийския залив, намиращи се на разстояние под 2000 км от Ислямската република. Така, от 2003 насам, в Катар е разположена американската военновъздушна база в Ал Удейд, където има 129 бойни самолети и десет хиляди военни. Тя се използва за полети в Афганистан, Ирак и Сирия. Американски военни са дислоцирани и в Кувейт (15 хиляди души), Бахрейн (7000), OAE (5000) и Оман (200 души). Между другото, в края на 2017 командващият КСИР генерал Мохамед Али Джафари заплаши САЩ, че ако решат да наложат нови санкции на страната му, ще им се наложи да си търсят нови бази на разстояние над 2000 км, за да не попаднат в обсега на иранските ракети.

В тази връзка, САЩ са заинтересовани да сплашат Техеран, че могат да използват военна сила за да го накарат доброволно да премахне балистичните си ракети със среден радиус, да се откаже от плановете за изграждане на мрежа от военни бази в Сирия и да престане да снабдява с оръжие бойците на Хизбула и бунтовниците „хути” в Йемен. Тоест, съобщенията за евентуални атаки срещу иранските военни обекти в Сирия биха могли да се разглеждат и като предупреждение от страна на Вашингтон към режима на аятоласите, че следващата му цел могат да се окажат военно-индустриални обекти на територията на самия Иран, свързани с разработването, производството и изпитанията на балистични ракети. Неслучайно информацията за това се появи именно в кувейтско издание. Както е известно, Кувейт е един от регионалните военнополитически и икономически партньори на САЩ в Близкия Изток, който разглежда иранската активност като заплаха за собствената си сигурност. Според кувейтския зам. външен министър Халид ал Джарала, Техеран се меси във вътрешните работи на страните от Персийския залив.

Всяка година САЩ отпускат на Израел по 500 млн. долара за развитие на системите му за противоракетна отбрана (ПРО). Наскоро успешно приключиха изпитанията на американско-израелската система за ПРО "Стрела-3", която е предназначена именно за защитата на еврейската държава от евентуална иранска балистична атака. Тоест, САЩ и Израел действително могат да решат да действат заедно, ако става дума за унищожаване на иранските военни обекти в Сирия, истината обаче е, че за тях е по-изгодно да не се стига до използването на военна сила и те разчитат по-скоро чрез заплахата от подобно развитие да склонят иранците на отстъпки в хода на едни бъдещи преговори. От друга страна, макар че иранските балистични ракети могат да достигнат американските военни бази в Близкия Изток, както и израелските градове, Техеран едва ли ще рискува голяма война с очевидно по-мощен във военно отношение противник. Тоест, възможният конфликт между Иран, САЩ и Израел (плюс Саудитска Арабия) вероятно ще се ограничи с въздушното пространство на Сирия. В противен случай, иранците рискуват да станат мишена на съвместни американско-израелски въздушни удари по "иракския сценарий". В тази връзка ще припомня, че в хода на операция "Опера", през 1981 израелските ВВС унищожиха иракския ядрен реактор "Озирак", а през 1998, в рамките на операция "Пустинна лисица", военновъздушните сили на САЩ нанесоха 14 ракетно-бомбени удари по различни обекти в Ирак, за които се смяташе, че са свързани с производството и съхраняването на оръжие за масово унищожение от режима на Саддам Хюсеин. Освен това, да не забравяме, че между Вашингтон и Тел Авив съществува споразумение, което гарантира, че в случай на ракетен удар от страна на Иран, САЩ моментално ще прехвърлят свои сили от Европа за да подкрепят Израел. Междувременно, израелският премиер Нетаняху вече предупреди руския президент Путин, че постоянното иранско военно присъствие в Сирия е неприемливо за страната му. Това обаче не означава, че иранците просто така ще склонят да изтеглят частите си от Сирия или пък да прекратят ракетната си програма, нито пък, че Русия ще остане пасивна при евентуално нападение срещу тях. Впрочем, след рязкото повишаване на напрежението около Сирия в резултат от химическото нападение в Хан Шейхун на 7 април 2018 и последвалите заплахи на президента на САЩ Тръмп за предстояща ракетна атака срещу сирийски военни бази (подкрепени и от френския му колега Макрон и британския премиер Мей), вече можем да очакваме всякакво развитие на събитията. При всички случаи обаче, като основна мишена на целия този западен натиск се очертава не толкова Сирия, колкото Иран (или поне в Тел Авив биха искали да е така).

 

* Българско геополитическо дружество