Отношенията в триъгълника Турция-ЕС-НАТО: настояще и перспективи

Актуално
Typography

При управлението на Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) може да се говори за две основни насоки в турската външна политика. По време на първите два мандата на ПСР във властта, начело с Ердоган като министър-председател, Турция беше устремена към една основна цел – пълноправно членство в Европейския съюз.

През следващия управленски период обаче се наблюдава преориентиране към Евразия и Близкия Изток[1]. Впрочем насочената към членство в Евросъюза външна политика в началото на управлението на ПСР, може да се окачестви и като проекция върху републиканска Турция на стратегията, която Османската империя следва през последните два века от съществуването си. По най-различни съображения турските държавни ръководители, било в османския, било в републиканския преиод, винаги са поставяли интересите на страната в контекста на взаимоотношенията с Европа. Това схващане се опира на амбицията за разполагане върху онази географска ширина, където се формира световната политика, както и на мотивираното желание за въздействие върху процесите. Това е естествен резултат от географската близост на Турция с Европа. Дори когато Османската империя де факто е съсипана, тя бива окачествявана като „болният човек на Европа”[2]. В сравнение с останалите мюсюлмански народи, турците много по-обхватно са повлияни от развиващите се събития на европейската сцена. По време на шествековната си история империята е неизменно чувства върху себе си въздействието на политическите, обществените и икономическите процеси, които се случвали в Европа.

Така например, след утвърждаването на Вестфалската концепция християнска Европа не е била възприемана единствено като „дар ал харб” („домът на войната”)[3]. С други думи, не може да се твърди, че в отношенията между Запада и Османската империя е имало само противоборство.

Впрочем, в основата на задълбочените промени в кемалистка Турция също стои идеята за издигане до равнището на западната цивилизация: „единствена Турция успява да избегне общата съдба, което обяснява нейната брутална и блестяща реакция в навечерието на най-лошото с Мустафа Кемал Ататюрк.”[4]

Втората световна война, която избухва като естествен резултат от създалата се опасна политическа обстановка в Европа през 30-те години на ХХ век налага на Турция да преосмисли външната си политика. След победата над нацистка Германия Съветският съюз разширява зоната си на влияние, като установява контрол върху страните от Източна Европа[5]. С оглед на географското им разположение, без помощта на Запада, Гърция и Турция също биха били повлияни от съветската експанзия. За да не се допусне това, двете държави са включени в рамките на плана „Маршал”, а по-късно стават членове на НАТО и така не попадат под влиянието на СССР.

До 90-те години на миналия век Турция се възползва от военните и икономическите възможности на Северноатлантическия договор. И плаща цената за това като поддържа многочислена армия.

Образът на Запада в ислямистка Турция на Ердоган

В съвременна Турция, както впрочем и в другите близкоизточни диктатури, говоренето за външния враг е често прилаган метод за стягане на редиците. Тук обаче, най-напред трябва да обясним, че турците, за разлика от колонизираните народи, никога не са имали комплекси спрямо Запада. В идеологически план, Турция винаги е възприемала Западната цивилизация като модерна и се е стремяла към нея. Турските интелектуалци не са гледали на западния свят като на призрачен, нито като на колективен враг и не са оправдавали неуспехите на страната, обвинявайки Запада. Независимо от идеологическите им възгледи – националистически или леви, турските елити никога не са игнорирали Запада.

В турската политическа мисъл има две изключения от това правило. Едното е турският ислямизъм, който произлиза от традицията на „Милли Гьорюш” („Национален възглед”). А другото е по-ново явление, което межем да определим като неонационализъм. Ислямистите винаги са били в проблемни отношения с политическите системи от западен модел. Поначало ислямизмът се подхранва с антизападни и дори откровено враждебни спрямо Запада идеи. Турският ислямизъм също не прави изключение.

След като дойдоха на власт с демократични избори и се утвърдиха чрез реформи за демократизиране по западен образец, ислямистите започнаха да контролират държавата и не искаха да изпуснат управлението било заради прагматични, било по идеологически причини. Защото загубването на властта за тях означава да загубят всичко. Така те преобърнаха на сто и осемдесет градуса процеса на демократизиране, който бяха обещали по-рано и набелязаха стратегия за обсебване на държавата. После заличиха всички реформи, постигнати по пътя към еврочленството.

В съвременна Турция сред общественото мнение са налице сериозни антизападни настроения. Разбира се, това е ново явление за Турция. Защото, както споменах и по-горе, нито през 90-те, нито по-рано, там не е имало подобно нещо и то в такива внушителни мащаби. Тази огромна промяна, на която сме свидетелени в момента,  не е само частично антизападно настроение. Тук става дума за масово явление. Особено сред младежите тече процес на индоктриниране. При всеки възникнал проблем във вътрешната и външната политика на страната, ислямистката власт на Ердоган, която превърна медиите в своя пропагадна машина, посочва с пръст западни държави като Германия и САЩ, както и организации като НАТО и ЕС. Странното в случая е, че Турция води подобна негативна пропаганда в качеството си на член на НАТО и като страна, която все още води официални преговори за присъединяване към Европейския съюз.

Турция и НАТО

Турция е член на Северноатлантическия алианс от шейсет и пет години и разполага с втората по големина армия в НАТО, което я превръща в изключително значим съюзник. От геостратегическа гледна точка, Турция играе ролята на мост между Европа и Близкия Изток. В страната са разположени 28 натовски бази, както и ядрено оръжие. Затова евентуално излизане на Турция от Организацията на Северноатлантическия договор би довело до сериозно стратегическо изоставане на НАТО.

Въпреки че в разгара на студената война алиансът е позволявал съществуването на авторитарни режими (в това число и дошлите на власт с военни преврати в Турция), днес факторът, който крепи единството на НАТО, са демократичните ценности и влошаването на нещата в Турция по този критерий оказва много голямо влияние на НАТО. Тук е важно обаче, как определяме пакта. Ако го раглеждаме като военен съюз, Турция все още действа в синхрон с отбранителните изисквания на алианса. Но ако говорим за политическата ефективност на НАТО, следва да признаем, че Турция постепенно се отдалечава от него.

Във взаимоотношенията между Анкара и пакта военните и политическите въпроси са разделени. От друга страна, отношението на президентът Ердоган към западните му съюзници са на приливи и отливи и в краткосрочна перспектива изглежда трудно да сближат позициите си. Както НАТО има нужда от Турция, така и тя има нужда от алианса. Като прибавим към това и важността на географското разположение на Турция и ролята й по отношение на бежанската криза, отношенията между нея и алианса са неизбежни. На този етап обаче е трудно да се прогнозира, каки ще са размерите на щетите, които сегашният турски режим ще причини на НАТО, както и каква ще бъде Турция след ерата Ердоган.

Въпросът тук е, колко дълго би издържал в такава обстановка ислямисткият режим в макроикономически план? Струва ми се, че изясняването му ще проясни и каква ще е продължителността на сегашния модел на управление в Турция.

Операция “Маслинова клонка“ или игра на геополитика върху сирийската шахматна дъска

Още от самото начало на сирийската криза управляващият елит в съвременна Турция не показваше намерение да работи за съхраняването на мира в тази страна. От избухването на протестите в Сирия през пролетта на 2011 до днес турските държавни ръководители предпочитат да гледат на събитията в Близкия Изток през призмата на неоосманизма и противопоставянето по оста шиизъм-сунизъм. Ако преди Арабската пролет външната политика на Турция беше насочена към сътрудничество и балансиране на силите в региона, която може да се обобщи като «нулеви проблеми със съседите», след тези събития тя отстъпи мястото си на неоосманизма,  противопоставянето между сунизма и шиизма, както и ирационално поемане на непресметнати рискове. В Египет „Мюсюлмански братя” получиха безусловна подкрепа, заради идеологическата си близост с Ердоган, по отношение на Ирак Анкара следваше просунитска политика, в Сирия се поощряваха сунитските радикални групи срещу властта на Асад, а в Близкия Изток, в Северна и Субсахарска Африка също бяха подкрепени сунитско-ислямистки групировки и режими.

Турската политика по сирийския конфликт се оказа и преломна точка в отношенията между Анкара и Вашингтон. Според плановете на президента Ердоган, Асад, който е нусайри (т.е. сирийски алевит) трябваше да падне, а на негово място да дойде сунитско управление. Очевидно е, че Ердоган живее в един утопичен свят. Без да съблюдава баланса на силите в близкоизточния регион той води битка за някакъв халифат чрез идеята за уммата (общността) – разбиране, което е загърбено още в началото на миналия век1 и хаби енергията на страната си в името на една иредентистка политика.

От друга страна, след подкрепата на САЩ за сирийските кюрди турският управленски елит поде мощна антиамериканска кампания. Успоредно с антиамериканизма обаче, в турското общество се формира и една маса от хора, симпатизираща на идеите на ИДИЛ и на уахабизма и салафизма, а сред твърдия електорат на управляващата ПСР се увеличава склонността към насилие и подкрепата за идеята за уммата.

От дълго време насам президентът Ердоган вземи мерки за да убеди собствения си електорат, че Америка действа срещу интересите на Турция. Твърденията, че зад опита за неуспешен преврат стоят САЩ и, че американциге подкрепят ПКК в Северна Сирия целят да подготвят общественото мнение. Задържането на двама служители от дипломатическата мисия на САЩ в Турция с обвинението, че имат връзка с т. нар. организация „ФЕТО” също беше част от този сценарий. Отговорът не закъсня и Америка прекрати издаването на визи за турските граждани. По-късно този проблем беше разрешен.

На 20 януари 2018 Турция започна ефективна война в анклава Африн, в Северозападна Сирия. Операцията беше наречена „Маслинова клонка”. Някои анализатори дори го окачествиха като абсурдно и гротескно наименование. С позволението на Русия турските военновъздушни сили предприеха атаки по въздух. На следващия ден започна и сухопътна операция. Ердоган изпитва определени трудности във вътрешнополитически план и цели да подсили позициите си с операция „Маслинова клонка”, за да гарантира успеха си на президентските избори през 2019, а това - най-малкото - не противоречи на интересите на Русия.

С този тактически ход Москва успя още малко да отдалечи Анкара от Запада. На практика, отклоняването на Турция от орбитата на НАТО де факто е удар за САЩ по оста Черно море – Средиземно море. В тази хаотична международна обстановка най-много сили губи Турция. Военната операция в Сирия не може да прикрие факта, че Анкара е загубила баланса на собствените си сили. Днес Турция е в ситуация сходна с тази след 1945 и в това отношение сирийската авантюра ще изиграе ролята на своеобразен лакмус.

Турция и Европейският съюз

Петдесет и четиригодишното приключение на Турция в усилията и за еврочленство се намира в най-трудната си фаза. Днес усилено се дискутира, дали турската външна политика е насочена към прекъсване на европейския път на страната. От една страна, турското общество е изморено и разочаровано от безрезултатните усилия за присъединяване на страната към ЕС, а от друга - на политическия фронт се води игра на нерви. Неотдавна турският президент ултимативно заяви: „вземете най-после решението си.” Напоследък Турция е обвинявана в отдалечаване от западните ценности, неспазване на човешките права и незачитане на демокрацията и върховенството на закона.

Европейският съюз реши да ореже 105 милиона евро от фондовете, предвидени за Турция, под предлог, че „страната се отклонява от Европейските стандарти”. Така Съюзът за пръв път ще редуцира средствата за страната, изтъквайки политически аргументи. В края на април 2017 Парламентарната асамблея на Съвета на Европа взе решение, че може да изключи Турция, ако тя отмени забраната на смъртното наказание от 2004.

Възможно е влошаването на отношенията между Турция и ЕС да се дължи и на икономически причини. Бюджетният дефицит на Турция, нивото на безработица и външният дълг е под средното ниво за Европейския съюз. В началото на свето управление, Партията на справедливостта и развитието, която ръководи страната от петнайсет години, положи определени усилия за присъединяването на страната към ЕС, но през последните години Турция на Ердоган се отдалечава от европейските ценности.

ЕС търси «План Б» за Турция

Процесът за пълноправно еврочленство на Турция навлезе в задънена улица и сега интензивно се търси «План Б» за нормално уреждане на отношенията с нея. След думите на френския президент Емануел Макрон, че по отношение на турското членство в ЕС „е дошъл моментът за търсене на някаква форма за партньорство, различна от пълноправното членство“, започна търсене на алтернативни модели за сътрудничество. Неформалните проучвания, които се провеждат от европейските институции и мозъчни тръстове, изтъкват като възможна алтернатива „швейцарския модел“ и споразумението за свободна търговия, вместо митническия съюз. От друга страна, идеята на германския външен министър Зигмар Габриел за изработване на партньорски модел, подобен на този с Великобритания след Брекзит, не беше оценена като реалистична от европейските дипломати.

Основният въпрос по тази тема е свързан с бъдещето на споразумението за митническия съюз между ЕС и Турция. Докато Турция настоява за актуализиране на споразумението, ЕС не дава никакви надежди в тази посока. Освен периодичното прехвърчане на искри между Берлин и Анкара в това отношение влияние оказват и реакциите на Гърция и Кипър. Основната причина за равнодушното отношение на Европейския съюз по този въпрос е, че идеята за разширяването на митническия съюз се опираше на тезата, че някой ден Турция все пак ще влезе в ЕС, но на този етап по всичко изглежда, че в скоро време това няма да се случи. В Брюксел вече никой не вярва, че Турция може да стане пълноправен член на Съйза. На фона на практически преустановения  преговорен процес, се очаква дискусиите за евентуални алтернативни модели за партньорство да продължат още известно време.

Заключение

Както за САЩ, така и за Запада, като цяло, истинският проблем е моделът на управление на турския президент. Защото при всяка криза неизвестното в уравнението е именно непредвидимостта на Ердоган. Това разбиране се споделя и от Германия и от ЕС, като цяло. Пред Ердоган се очертават две възможности. Първата, т.е. Турция отново да стане правова държава без намеса в работата на независимите институции начело със съда, изглежда неприемлива за него. Втората възмжоност е да затегне още повече своя режим с помощта на репресивни методи и да затвори страната за външния свят. Втората стратегия се основава на изграждането на образа на външния враг в лицето на САЩ, НАТО и ЕС, от една страна, и налагане образа на вътрешния враг в лицето на гюленистите, кюрдското политическо движение, либералите, правозащитните организации и др.

Основните критики, които ЕС отправя към Турция, са свързани със свободата на словото и печата, върховенството на закона, разделението на властите и прозрачността в управлението. Тези критики се увеличиха особено във връзка с извънредното положение, въведено след неуспешния опит за преврат на 15 юли 2016. А поставянето на дневен ред на връщането на смъртното наказание се оказа червената линия, която европейските лидери посочиха на Анкара.

Нарастващата тенденция за системно нарушаване на човешките права, изтезанията в затворите, погазването на законите във вътрешно политически план, особено в условията на извънредно положение след опита за преврат, постоянно ще създават главоболия на президента Ердоган, ако той запази прозападния курс на страната. От тази гледна точка, намеренията на турския президент за отдалечаване от Запада може и да не е в интерес на турските граждани, но е sine qua non, т.е. условие, без което той не може да се задържи на власт.

 

* Авторът е главен редактор на Обзор нюз, статията се бозира на доклада му на конференцията "Европейският съюз, България и войните на 21 век: подценените заплахи", провела се през декември 2017 в София и организирана от Българското геополитическо дружество, Института за изследване на обществата и знанието към БАН и Балканският институт за стратегически прогнози и управление на риска.

 

[1] Петров, Любен, 2015, Неоосманизмът новата геополитическа доктрина на Република Турция, София, Изд. къща „Световит”, с. 45.

[2] Мартран, Робер, 2011, История на Османската империя, София, Изд. къща „Рива“, с. 513.

[3] Според исляма, земите, в които властват мюсюлманите, се наричат „дар ал ислям” („домът на исляма”), а териториите, над които господсват немюсюлманите се определят като „дар ал харб” („домът на войната”).

[4] Бродел, Фернан, 2014, Граматика на цивилизациите, превод Недка Капралова, София, Изд. къща „Изток-Запад”, с. 147.

[5] Кисинджър, Хенри, 1997, Дипломацията, превод Георги Илиев, Юлияна Цветкова, София, Изд. къща „Труд”, с. 362.