Олимпиадата в контекста на новата студена война

Актуално
Typography

Според мнозина (включително и американски) анализатори, взетите през миналата 2017 решения за налагане на нови санкции срещу Русия, а след това и неочакваното отстраняване на страната от участие в Зимните олимпийски игри в Пьончанг, които се провеждат в момента, са очевидни признаци, че САЩ и техните най-близки съюзници са изключително недоволни от стремежа на Москва да провежда независима външна политика и да отстоява националните си интереси, поставяйки по този начин под въпрос "победата" на Запада в студената война.

Очевидно, според американските стратези, самото наличие на подобна държава, която при това разполага с толкова значима военна мощ, застрашава интересите на САЩ.

Както е известно, в историята на Олимпийските игри има немалко скандали.Това се отнася дори и за първата съвременна Олимпида, проведена в Атина през далечната 1896. Тогава, организаторите на игрите не съумяват да се вместят в сумата, одобрена от гръцкото правителство, и им се налага да потърсят подкрепа от частни инвеститори. В знак на благодарност към последните, Международниято олимпийски комитет (МОК), който по онова време се ръководи от гръцкия бизнесмен Димитриус Викелас, склонява да включи спонсорите си в комисията, определяща участниците в Първите олимпийски игри. И тъй като въпросните инвеститори държат максимално да съкратят своите разходи и се съобразяват най-вече със собствените си търговски интереси, а те са свързани предимно със западните държави (основният спонсор на игрите Георгиос Авероф изнася огромни количества памук за Западна Европа) до участие в Олимпиадата в Атина са допуснати предимно представители на западните държави (България е представена от един швейцарски граждани, който по онова време живее в страната ни).

През следващите 125 години МОК не спира да твърди, че "работи за усъвършенстване на процедурите, свързани с Олимпийското движение". Истината обаче е, че ХХІІІ Зимна олимпиада в Пьончанг се оказва още по-скандална, отколкото първата в Атина, защото днес вече не става въпрос за икономически пречки и липса на средства, а за съзнателна ерозия на правните основи на международното Олимпийско движение.

Фундаменталните принципи, съдържащи се в учредителните документи на МОК са демократизъм, отвореност към света и търсене на предизвикателства. За съжаление, при подготовката за игрите в Пьончанг, МОК си позволи да наруши и трите. Както е известно, той не допусна до участие в тях една от най-големите спортни сили на планетата, макар, че подобно решение би могло да се вземе само в един от следните три случая: при наличието на международни санкции, одобрени от ООН (така, заради осъществяваната от нея политика на апартейд, ЮАР не беше допусната до Олимпийските игри в Токио през 1964); ако въпросната страна не поддържа дипломатически отношения с Швейцария, в чиято юрисдикция е Международният олимпийски комитет (това е причината, поради която СССР до 1946 не може да участва в Олимпийските игри); или пък при груба намеса на някоя държава в дейността на МОК (което беше използвано срещу Ирак през 2008, след като правителството в Багдад разпусна Националния олимпийски комитет въпреки настояването на МОК да не го прави).

Както се вижда, Русия не е нарушила нито един от тези критерии, т.е. лишавайки я от право на участие в Олимпиадата, МОК на практика се отказа от собствените си учредителни документи, като по този начин демонстрира правната им нищожност.

Втората стъпка към ерозията на юридическата основа на Олимпийското движение беше отказът на МОК да изпълни решенията на Спортния арбитражен съд в Лозана (СAS). Парадоксалното в случая е, че официален учредител на CAS e самият МОК. Въпреки че МОК можеше да потърси и открие наличието на процедурни грешки в решението на съда, или пък да се обърне към Федералния съд на Швейцария и да изчака становището му, той - напук на всякаква правна логика - просто отказа да признае решението на СAS. По този начин обаче, възникна опасен прецедент, доколкото комитетът отказва да признае решението на една създадена от самия него институция. А, както е известно, цялата тази арбитражна система се крепи на принципа на доброволното съгласие на участниците да изпълняват решенията на Спортния съд. Тоест, достатъчно е някоя държава или международна институция да се откаже от този принцип и цялата арбитражна система рухва. Просто, защото никой няма да е склонен да изпълнява решенията на CAS при положение, че самият създател на този съд - МОК, отказва да го стори.

Друг парадокс е, че навремето CAS беше създаден най-вече за разрешаване на чисто комерсиалните конфликти между Олимпийското движение и неговите спонсори. До края на 50-те години на миналия век МОК съумяваше да не допусне комерсиализацията на игрите. От една страна, това ограничаваше собствените му възможности, но от друга - позволяваше да се избягват скандалите, като онзи, помрачил първата Олимпиада от 1896, когато частните интереси надделяват над олимпийските принципи. От края на 50-те години обаче, ситуацията започна да се променя и бизнес интересите постепенно излязоха на преден план.

Както и можеше да се очаква, тази комерсиализация много бързо доведе до многобройни финансови  конфликти, за чието разрешаване беше създаден и самият CAS. Днес обаче, МОК демонстрира отчайващ правен нихилизъм, тъй като на практика поставя под въпрос ефективността на апелирането към Спортния арбитражен съд не само по дисциплинарни въпроси (какъвто беше случаят с 28-те руски спортисти чиито доживотни наказания бяха отменени от съда в началото на февруари 2018, но които МОК въпреки всичко отказа да допусне до участие на игрите в Пьончанг), но и по чисто комерсиални. По правило, подобен правен нихилизъм по отношение на съда се демонстрира от институции, които имат от какво да се опасяват. А истината е, че най-голяма полза от дезорганизацията на системата за обжалване на комерсиалните решения имат онези, които се стремят да прикрият гигантските липси на средства и да заметат всички следи от мащабна корупция в самия МОК.

Без значение, какви са били истинските мотиви на Международния олимпийски комитет обаче, най-важното е, че за втори път в своята история той поставя под въпрос бодещето на цялото Олимпийско движение. Навремето, това за малко не прави легендарният Пиер дьо Кубертен, който изключително възторжено подкрепя идеята за провеждането на ХІ Летни Олимпийски игри през 1936 в нацистка Германия, определяйки Хитлер като "един от най-добрите творчески духове на нашата епоха" и твърдейки, че занапред игрите могат да започнат да се провеждат само в Третия Райх, тъй като "германците спечелиха сърцето ми, демонстрирайки пълно разбиране за всеобхватната културна сила на олимпийската идея".

По-късно обаче, става ясно, че в навечерието на това решение, нацисткият фюрер е изплатил на Кубертен "премия" от 10 000 марки, които мнозина тогава определят като "скрит подкуп". За късмет на президента на МОК, избухналата малко след това Втора световна война отвлича вниманието на обществеността от този скандал, а МОК (който днес се оглавява от германеца Томас Бах) се извинява за случилото се и публично се отказва от лансираната от Кубертен идея, олимпийските игри постоянно да се провеждат в Германия.

Така Олимпийското движение бива спасено. Днес обаче, ситуацията, в която се намира то, изглежда не по-малко скандална. Някои спортни коментатори дори смятат, че тя може да доведе до неговия крах и замяната на световните Олимпийски игри с регионални - Европейски, Азиатски, Африкански или Панамерикански игри.

Какви са истинските причини за отстраняването на Русия

Както е известно, в началото на януари 2018 хакерската група Fancy Bear публикува част от кореспонденцията между директора на правния съвет на МОК Хауард Стъп, генералния директор на Комитета Кристоф де Кепер и научния му директор Ричард Баджет. В нея Стъп дава да се разбере, че един от тримата членове на комисията на Световната антидопингова агенция (WADA) Ричард Макларън е получил ясно политическо указание да изхвърли руснаците от Олимпийските игри и да дискредитира както МОК, така и олимпийското движение като цяло. Анализът на въпросните документи показва, че представителите на САЩ и Канада възнамеряват да постигнат елиминирането на повечето европейски представители от ръководството на Олимпийското движение, опитвайки се да го превърнат в инструмент за реализация на собствените си геополитически интереси. В частност, от писмото на изпълнителния директор на Олимпийския комитет на САЩ става ясно, че Вашингтон работи за излизането на WADA от юрисдикцията на МОК, което би и позволило самостоятелно да налага санкции на "нарушителите на антидопинговите правила".

Показателно е, че от МОК не опровергаха достоверността на изнесените от хакерите записи, задоволявайки се с твърдението, че "не коментират изтичането на подобни документи".

Както посочват в обширен коментар за списание "Нейшън", американските експерти Дейв Зирин и професор Жюл Бойкоф, "наличието на определени доказателства за използване на допинг от някои руски спортисти, не трябва да се използва като прикритие за лицемерието на МОК и за очевидно несправедливия характер на наложеното на Русия наказание".

В тази връзка те напомнят, че въз основа на събраните от WADA (която според тях е пример за „конфликт на интереси”) данни за използването на допинг от руските спортисти, МОК е взел решение да не допусне Русия до Олимпийските игри в Пьончанг, но малко след това е разрешил на почти 170 руски атлети да заминат за Южна Корея. За сравнение, ще припомня, че на зимната Олимпиада във Ванкувър през 2010 Русия беше представена от 177 спортисти. Фактът, че цели 170 души са преминали успешно през проверката на МОК поставя редица сериозни въпроси: например, дали употребата на допинг сред руските спортисти действително е била толкова масова, както се твърдеше в доклада на Комисията Макларън към WADA?

От друга страна, ефектът от дискриминационното спрямо Русия решение на МОК беше съвсем очакван – то породи нов взрив на руския национализъм, доказателство за което е неочаквано големият брой руски фенове, пристигнали на игрите в Пьончанг, както и огромният брой руски пропагандни материали и сувенири, които се разпространяват в Олимпийското село.

Впрочем, според Зирин и Бойкоф, точно същата би била и реакцията на американците, ако САЩ бяха станали жертва на подобна гавра от страна на МОК. Истината е, че действията на МОК бяха своеобразен опит за „колективно наказание” на Русия, но те само разпалиха пламъка на руския национализъм и задълбочиха международните разногласия. В момент, когато МОК се опитва да изиграе ролята на „мост” между Северна и Южна Корея, неговите фарсови действия по отношения на Русия силно напомнят историята на самия Международен олимпийски комитет, който повече разделя, отколкото обединява и на практика се е превърнал в пречка пред истинския интернационализъм, за който може и следва да съдейства спортът.

Между другото, според Травис Уолдрън от „Хъфингтон поуст”, ако се следва логиката на МОК, грандиозният скандал с лекаря на националния отбор по гимнастика на САЩ д-р Лари Насал, който в течение на 25 години е насилвал непълнолетни състезателки на отбора (общо над 150 момичета), би следвало да доведе до отстраняването на Съединените щати от Олимпйските игри. В тази връзка, той посочва: „Американските коментатори почти единодушно подкрепиха забраната за участие в Олимпиадата в Пьончанг на цялата руска спортна федерация, заради употребата на допинг от редица руски спортисти, но кой знае защо нито един от тях не призовава тази мярка да бъде приложена и към САЩ заради спонсорираното на практика от държавата сексуално насилие над американските спортистки. Това е очевидно доказателство, колко сбъркани са нещата всъщност. Допингът, както и всички кризи, свързани с употребата на наркотични вещества, би могъл да се определи като „морална тревога”. Налице са много малко, заслужаващи доверие доказателства обаче, че забраната, наложена от МОК на Русия, може да помогне за решаването на проблема с нарасналата употреба на забранени химически вещества, което традиционно е най-щателно прикриваната тайна на Олимпийските игри. Досега забраните не носят желаните резултати, така че и тази срещу Русия едва ли ще проработи.

От друга страна, спонсорираното от държавата сексуално насилие представлява истинска морална катастрофа и поставя под съмнение не само честния характер на състезанията, както и на организациите, които са свързани с тях, но и самото им съществуване. Престъпленията на д-р Насар са съвсем реални престъпления, а нашите олимпийски институции са ги игнорирали и дори поощрявали, в резултат от което разложението се е разпространило и извън спорта, отравяйки цялата обществена сфера.

В този смисъл, забраната САЩ да участват в Олимпийскити игри би помогнала на американците и на целия свят да осъзнаят, че ръководителите на американския Олимпийски комитет са съучастници в едно престъпление, за което няма как да не са знаели, макар че самата структура на нашия олимпийски проект очевидно е предназначена за това да им помогне да си измият ръцете” (2).

Разбира се, би било наивно да очакваме, че подобно нещо наистина ще се случи. По-важното обаче е, Олимпийските игри да престанат да се използват като бойно поле на възобновената от Запада студена война срещу Русия. Най-малкото, защото това е крещящ разрез със самата олимпийска идея (ще напомня, че в провеждането на Олимпийските игри в Древна Гърция традиционно е било предшествано от сключването на свещено примирие между многобройните гръцки полиси).

 

Бележки:

 

  1. https://www.thenation.com/article/the-farce-of-the-olympic-athletes-from-russia/
  2. https://www.huffingtonpost.com/entry/larry-nassar-usoc-olympics-russia_us_5a81f5dfe4b0580d3d6d5fbb

 

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите