Фукуяма и не-краят на историята

Актуално
Typography

В края на миналата 2017 американският философ Франсис Фукуяма, който преди четвърт век лансира прословутата концепция за "края на историята", навърши 65 години.

Както е известно, в своя публикуван през 1992 бестселър "Краят на историята и последния човек", той се опитва да докаже, че триумфът на либералния световен ред, демокрацията и либерално-капиталистическата икономика са логичен финал, след който по-нататъшната еволюция на формите на държавната власт е вече невъзможна.

Днес обаче виждаме, че "триумфът на либерализма" в глобален мащаб не се оказва пречка за победата на консервативни и дори "крайнодесни" политици в Европа и по света, нито пък за неочакваните геополитически промени, на които сме свидетели. На този фон се очертава нарастващо търсене на алтернатива на либералния световен ред. Което пък поражда въпроса, къде бърка Фукуяма?

Впрочем, самият Фукуяма също е наясно, че прогнозите му не се оправдаха и, че се нуждаят от корекции. Според него, той е стигнал до този извод още в края на 90-те години на миналия век. Във всеки случай, когато имах възможността лично да се срещна с Фукуяма през 2005, той вече беше напълно убеден в това.

Концепцията за "края на историята"

Все пак, поне според мен, концепцията му за "края на историята" е много сериозна и основателна. При създаването и, Фукуяма (подобно на френския философ от руски произход Александър Кожев) се ръководи от либералната интерпретация на идеите на Хегел. Всъщност, самата му концепция е заимствана от горемия немски философ. По принцип, хегеловата теза за "края на историята" може да бъде интерпретирана в рамките на три различни парадигми: консервативно-монархическата (в която разсъждава самият Хегел, а след него и италианският философ Джовани Джентиле), комунистическата (в комунизма на Маркс също присъства тезата за "края на историята", доколкото според него смисълът на историята е класовата борба, а с окончателната победа на пролетариата, тя на практика приключва) или либералната (в която изгражда своята теза и самият Франсис Фукуяма). В края на 80-те и началото на 90-те години на миналото столетие Фукуяма резюмира резултата от битката за интерпретацията на "края на историята", която на практика определя и същността на целия ХХ век. Първоначално рухва консервативната (фашистката) концепция за края на историята, а след това и комунистическата, в резултат от което либерализмът остава, на пръв поглед, единствената "глобална" идеология.

На тази основа Фукуяма прави извода, че с краха на комунизма настъпва, или съвсем скоро ще настъпи, и краят на историята. Всъщност, на практика се случва точно това, само че въпросният "край" не се оказва такъв, какъвто той самият си го представя. Като цяло обаче, в чисто идеологически план, Фукуяма се оказва прав. След края на комунизма, действително остава само една идеология - либералната, т.е. изчезва онзи принципен двигател на диалектиката, какъвто е антагонизмът. Историята е борба между различни идеологии и тя приключва тогава, когато победилата идеология - т.е. либерализмът - вече не се сблъсква с никаква системна опозиция. Откъдето пък следва изводът, че оттук нататък всичко следва да премине от сферата на политиката към тази на икономиката, а от международната - към вътрешната политика (глобализацията и глобалното световно управление превръщат всяка политика във "вътрешна").

Именно тази идея се съдържа в книгата на Фукуяма и, сама по себе си, тя е вярна. Тоест, на пръв поглед иззглежда, че той няма за какво да се извинява и да коригира, доколкото в рамките на идеологията нещата стоят точно по този начин. Фукуяма обаче, очевидно не е тесногръд догматик и приема, че трябва да се съобрази и проверката на теорията му от реалността (т.нар. reality check). Затова още в края на 90-те години той признава, че е избързал, прокламирайки "края на историята", тъй като след принципната победа на либералната демокрация в света се е очертало ново ключово обстоятелство. А именно, че далеч не навсякъде степента на "усвояване" на либерализма е била дотолкова дълбока, че след краха на нейния формален идеологически опонент, в лицето на световния комунизъм, всички общества да се окажат еднакво готови да приемат глобализацията и да се подчинят на нейните нормативи и парадигми.

"Краят на историята" настъпва, когато средната класа, като носител на буржоазното съзнание, остане на практика единствената класа в обществото. Тогава самото общество се превръща в съвкупност от отделни "атомизирани" индивиди, които могат да бъдат обединявани във всевъзможни агломерации - както национални, така и глобални. Това става възможно благодарение на факта, че колективната идентичност (класовата - комунизмът, и национално-расовата - фашизмът/нацизмът) вече е "ликвидирана". Само че през 90-те години на миналия век това не се случи. В чисто идеологически план, никой не би могъл да отправи предизвикателство към либералната демокрация, но в случая се задейства цивилизационният фактор. Западните общества (Европейският съюз, САЩ) бяха радикално променени (и обсебени) от либерализма, но другите цивилизации се оказаха носители на нови - макар и не идеологически - идентичности, силно различаващи се от либералния индивидуализъм. И то въпреки пазара, технологиите и повсеместното разпространение на демократичните институции и конституции. Тази особеност, която беше поставена в основата на теорията за "сблъсъка на цивилизациите", лансирана от опонента на Фукуяма Самюел Хънтингтън, се оказа изключително важна.

Самият Фукуяма се опита да идентифицира новата преграда пред "края на историята", лансирайки термина "ислямски фашизъм" и обозначавайки с него феномена на съвременния ислямски фундаментализъм, но истината е, че всъщност става дума за нещо много по-сериозно.

Междувременно, през 2004, Фукуяма издаде книгата си "Държавното строителство и световният ред през ХХІ век", в която лансира втората си и не по-малко важна теза (за т.нар. state building, т.е. "държавното строителство"). Тя може да бъде разбрана само, ако преди това сме осмисили първата му фундаментална теза за "края на историята". И така, зад чисто формалното възприемане на либерализма от страна на човечеството, се очертаха много сериозни цивилизационни различия, т.е. специфични идентичности, които очевидно не бяха взети предвид от класическите идеологии на Модерна. И колкото повече глобалистите настояваха за фактическото ликвидиране на националните държави, толкова повече (а не по-малко) се проявяваха тези различия. Ярък пример за това беше т.нар. "арабска пролет". В резултат от нея бяха разрушени редица "авторитарни диктатури" в Близкия Изток и Северна Африка, но вместо те да бъдат заменени от демократични режими, там се появиха Ислямска държава и Ал Кайда. Впрочем, тази тенденция е очевидна навсякъде. Достатъчно е например в някое либерално общество да бъде премината "границата" в усилията за налагане на гей-браковете за да станем сведетели на триумфалното завръщане на уж окончателно пратените в историята консерватори и националисти в местния политически живот, този път под формата на "възходящи популистки движения".

Тъкмо поради тази причини Фукуяма стига до извода, че темповете на глобализацията следва да се забавят и "краят на историята" да бъде отложен за известно време, а усилията да бъдат насочени към ново укрепване на държавата. Според него, това е необходимо по чисто прагматични съображения: държавната репресивна машина е отличен инструмент за по-дълбокото и трайно "вкореняване" на либерализма в обществото. Именно в това е и същността на втората теза на Фукуяма. На практика, той обосновава необходимостта от либерална диктатура (или дори от своеобразен "либерален цезаризъм", т.е. либерална империя) с цел подготовката на човечеството за пълната глобализация. Тоест, оказва се, че е прекалено рано да бъдат ликвидирани държавите, а вместо това те следва да бъдат използвани за тоталното изкореняване на всички форми на идентичност.

Точно в това е същността на втората теза на Фукуяма. И тук, поне според мен, той отново е прав.

Глобализация на две скорости

Двете основни тези на Фукуяма олицетворяват двете скорости на глобализацията - "бързата" ("краят на историята" днес и сега) и "бавната" (която също води до "края на историята", но преминава през етапа на либералната диктатура, т.е. през "цезаризма"). И след като "бързата" скорост се оказа опасна, Факуяма предложи да се премине към "план Б". Както е известно, самият той - както и другите неоконсерватори - първоначално горещо подкрепяше президента Буш-младши, макар че по-късно (по времето, когато се срещнах и разговарях с него) се разочарова от него. Дали обаче и сегашният президент на САЩ Доналд Тръмп също не е част от въпросния план, в чиято основа е заложена прословутата идея за "държавното строителство" (state building), лишено от мисия и от сложни дълбочинни идентичности?

Къде бърка Фукуяма? Всъщност, той е прав във всичко, но това не означава, че трябва да се съгласяваме с него. Просто защото Фукуяма описва нещата, както са, и каквито би трябвало да станат, според самия него. И тъкмо в това отношение той несъмнено е догматик. Защото обявява за неизбежно и фатално онова, в което вярва и иска да се случи. Само че всяко мислене е "пожелателно мислене" (wishful thinking). Затова няма смисъл да се сърдим на Фукуяма, ако нашата собствена цел е друга и виждаме по различен начин самата структура на времето. Тоест, всичко, за което говори Фукуяма и, което звучи доста реалистично, следва да се приеме едновременно и като статукво, и като либерален проект. Впрочем, самото днешно статукво не е нищо друго, освен реализиран на практика вчерашен либерален проект. "Вчера" либералите искаха да наложат своя проект и в крайна сметка успяха да го направят. За "утре" те имат друг план, който в момента се опитват да реализират на практика, стремейки се утре той също да стане факт и да определи новото статукво. Това би могло да се приеме за нещо нормално само, ако сме съгласни с предпоставките на либерализма, с неговата метафизика на индивида, разрива, освобождаването на субиндивидуалното равнище и прехода към роботите и мощния изкуствен интелекте (т.е. трансхуманизма). Това означава, че не просто приемаме либералното бъдеще, но и го одобряваме, легитимираме го и му помагаме да се сбъдне. Тоест, заставаме на страната на Франсис Фукуяма.

Съществува обаче и друго "пожелателно мислене", т.е. воля за едно различно нелиберално бъдеще. Без "план А" ("краят на историята") и "план Б" (отлагане на "края на историята" до завършването на цикъла на либералните авторитарни диктатури  - state building, т.е. "държавното строителство"). Тоест, битката "за края на историята" не е предрешена, тъй като освен трите идеологии на Модерна може и трябва да има и четвърта. Става дума за Четвъртата Политическа Теория. И в случай, че се сбъдне именно това друго "пожелателно мислене", ще станем свидетели не на края на историята, а само на края (или по-скоро краха) на пословутата теза на Фукуяма и другите апологети на глобалния либерален проект.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни руски геополитици-неоевразийци