Защо Русия, а не САЩ, спечели битката за Близкия Изток

Актуално
Typography

Докато повечето американски медии продължават да се занимават с "битката в Туитър" между президента на САЩ и бащата на баскетболния играч, който беше освободен от китайския затвор след личната молба на Доналд Тръмп пред китайския лидер Си Дзинпин, във вилата на Путин в Сочи беше ревизирана геополитическата съдба на Близкия Изток.

Първо в руския курорт неочаквано се появи президентът на Сирия Башар Асад за да благодари лично на Путин за оказаната от Русия помощ и да му обещае, че ще сътрудничи на предприеманите под ръководството на Москва усилия за разрешаването на сирийския въпрос, знаейки, че отстраняването му от властта вече не е сред предварителните условия за старта на този процес. След това Путин с обади на краля на Саудитска Арабия Салман за да го информира за хода на преговорите и да чуе от него, че Рияд подкрепя кадровите промени в ръководството на сирийската опозиция с цел от него да бъдат отстранени най-гръмогласните противници на постигането на каквото и да било помирение с Асад. Накрая, президентите на Иран и Турция също пристигнаха в Сочи за тристранното съвещание с техния руски колега, на което бе обсъден преходният процес в Сирия. По-късно Путин се обади на Тръмп за да му съобщи за случващото се, но тонът на руския държавен глава не оставя никакви съмнения, че Москва просто информира Вашингтон от чиста любезност, но не търси от САЩ нито някакви съвети, нито зелена светлина за своите действия, нито дори американско участие в преговорите за бъдещето на Сирия.

Като цяло, реакцията в Съединените щати се вписва в рамките на три предсказуеми шаблона. Първият е подходът "нека сами се справят с проблема, щом толкова искат", който се гради на презумпцията "Америка над всичко". Вторият се основава на прогнозата, че "Русия е обречена на провал", като според него САЩ няма за какво да се тревожат, тъй като Москва и без това нищо няма да може да направи. Третият подход пък е свързан с морализаторските критики и нежеланието Америка да се ангажира в каквито и да било инициативи, в които участва и "касапинът от Дамаск". Общото между тези три подхода е признанието, че САЩ не искат да се заемат сериозно със сирийския "ендшпил", задоволявайки се да стоят в периферията на процеса. Онова, което изглежда много по-сериозно обаче е, че играчите, на които доскоро се опираше американската политика в региона, сега променят своите подходи, както и лоялността си към Вашингтон.

Както посочих още преди пет години в "Нешънъл Интерест" (заедно с Рей Такей), основната характеристика на американските интервенции в различни страни по света, осъществени през последните двайсетина години е, че САЩ използват своите огромни технологични, материално-технически и военновъздушни възможности за да подкрепят своите локални марионетки. В Сирия например, Вашингон се опираше на двама свои основни съюзници - Турция и Саудитска Арабия - за да подпомогне и подкрепи антиправителствената опозиция, и разчиташе на кюрдското население в региона за да формира ядрото на силите за борба срещу Ислямска държава. И тримата местни играчи обаче вече не изпитват доверие към уверенията на САЩ и се обръщат към Москва с надежда, че тя ще им предложи алтернатива, както и за да се възползват от любезното и посредничество при постигането на търсените от тях сделки в региона.

Разбира се, усилията на Русия могат и да се провалят - скептиците в Съединените щати не бъркат чак толкова, като посочват наличието на множество проблеми - но истината е, че Москва при всички случаи печели, дори и само от това, че се опитва да прави нещо в региона. А още по-важно е, че срещата в Сочи е поредното потвърждение, че в Близкия Изток се оформя нова конфигурация на силите.

В последно време турският президент Тайип Ердоган се среща на четири очи с Путин много по-често, отколкото взаимодейства с номиналните си съюзници в Европа и САЩ. Ердоган радикално промени позицията си и вече не смята, че е в интерес на страната му да блокира разширяването или проектирането на руската мощ в Източното Средиземноморие от името на своите западните партньори, които - според него - не отчитат интересите на Анкара. Защо, вместо това, да не постигне по-изгодно за Турция споразумение с Кремъл? Да разчитаме на вродената руско-турска взаимна неприязън, за да сдържаме амбициите на Москва, означава да игнорираме периодите, когато Русия и Турция са работили успешно заедно в името на своите съвпадащи интереси.

Всъщност, откъде накъде Турция трябва да поеме основната част от бремето, свързано с изолирането на Иран и да се конфронтира с него? Защо да не седне с иранците на масата за преговори и да постигне споразумение, отговарящо както на турските, така и на иранските интереси, вместо да изразходва силите си, възприемайки един по-конфронтационен подход към Техеран? За иранския президент Хасан Рухани пък, тристранният формат (Москва-Анкара-Техеран), наред с появата на транспортния коридор "Север-Юг", е гаранция, че Иран вече никога няма да бъде изолиран както политически, така и икономически.

Що се отнася до Путин, това ново взаимно разбирателство с двете най-големи регионални държави, които традиционно са били геополитически съперници на Русия, е важен тест (и възможна обосновка) на собствения му подход към международните отношения, който не се базира на утопията за "глобалния" ХХІ век, а на връщането към класическата политика на сфери на влияние от ХІХ век. В Сирия вече са постигнати определени успехи по отношение на режима на прекратяване на огъня и установяването на зоните на деескалация. Но след като може да бъде постигнат прогрес в разрешаването на сирийската криза (при това без участието на САЩ), защо този тристранен формат да не бъде използван и за решаването на други проблеми, като започнем с кюрдския въпрос, а след това и със замразения конфликт в Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан? Това, което Путин очевидно вече е внушил на Ердоган (що се отнася да Рухани, той отдавна е наясно с нещата), е че прогрес в решаването на всички регионални проблеми може да бъде постигнат и без участието на Америка.

Какво разчита да получи Русия в резултат от всичко това? Не става дума просто за търсене на дипломатически престиж. Основният аргумент на руснаците, който те представят на Анкара и Техеран, е че регионите на Черно и Каспийско море не се нуждаят от присъствието и участието на САЩ. Радикалната промяна в позицията на Турция, която в миналото действаше от името на Западния алианс като преграда пред разширяването на руското влияние, а сега се е превърнала в ефективен неутрален играч, е впечатляващ геополитически успех на Москва. Все пак, за да може Русия да изиграе успешно тази роля, опитите за нейната изолация и оказването на натиск следва да бъдат прекратени, като това се отнася и за поредните американски санкции. За Кремъл, "ендшпилът" не е просто да получи международно признание за своята дипломация, а да формира широк кръг от привърженици, заинтересовани да подкрепят Русия, като една от великите световни сили.

И, ако Москва съуме да демонстрира на останалия свят, че този модел на транзаакционни споразумения наистина работи, следва да очакваме, че Путин ще се опита да го въпроизведе и в Източна Азия.

 

* Преподавател в Колежа на Военноморските сили на САЩ в Нюпорт, анализатор на National Interest