Красимир КАРАКАЧАНОВ: Истинското предизвикателство е, как да сме по-организирани и ефективни в противодействието на заплахите пред националната сигурност*

Актуално
Typography

Вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов беше любезен да отговори на въпросите на главния редактор на списание "Геополитика" Тодор Кондаков.

Красимир Каракачанов е роден е на 29 март1965 в Русе. През 1990 се дипломира като магистър по история в СУ „Св. Климент Охридски”. Специализира Нова българска история, Политическа история на балканските държави, Национално освободителното движение в Македония и Тракия, Политически движения в България. По-късно преминава тримесечно обучение в Швейцария. От 2014 е доктор по международно право и международни отношения. Член на Македонския научен институт в София.
Каракачанов е автор е на статии в исторически издания и множество публикации в българския периодичен печат, свързани с националноосвободителните борби на българите в Македония и съвременните взаимоотношения между България и Република Македония. Автор е на книгата „ВМРО – 110 години борба”.

През 1998 завършва първия курс на Училището за политика с обучение в Москва, Русия и Страсбург, Франция.
Красимир Каракачанов е председател на ВМРО – Българско национално движение.
Избиран е за народен представител в 38-ото, 40-ото, 43-ото и 44-ото Народно събрание, като в 43-ия парламент е и негов заместник-председател. 

На президентските избори през ноември 2016 за него гласуват 15% от избирателите, което го поставя на трето място сред общо 23-мата кандидати.

На 4 май 2017 Красимир Каракачанов е избран от 44-ото Народно събрание за заместник министър-председател по обществения ред и сигурността и министър на отбраната.

- Като вицепремиер по обществения ред и сигурността и ръководител на едно от силовите министерства в правителството, как бихте степенували заплахите и предизвикателствата пред националната сигурност на България в момента?

- Според мен, думата „степенуване“ не отразява правилно всеобхватния, системен подход към защитата на националната сигурност, на националните ни интереси и противоречи на концепцията за интегриран подход към управлението на системата за защита на националната сигурност. Да степенуваме предизвикателствата, рисковете и заплахите пред сигурността означава да решим, че някои от тях са по-важни от другите, да подходим към противодействието им, като приоритетно насочим усилия и ресурси към борбата с „по-важните“. Това автоматично оставя „по-маловажните“ рискове и заплахи без адекватен отговор, или изобщо без отговор.

В съвременната геостратегическа среда на сигурност, събитията и последствията от тях за сигурността на държавите и гражданите се случват практически мигновено и едновременно. И истинското предизвикателство днес се крие не в това, как да степенуваме, квалифицираме или класифицираме тези рискове и заплахи, а в това как да сме по-организирани и по-ефективни в нашето противодействие. При тези нови условия все по-голямо значение придобива поддържането на постоянна връзка, обмен на информация и координиране на действията между институциите и ведомствата в държавата и между страните – съюзници и партньори, както и по-активното ангажиране на обществото и отделния граждани с проблемите на сигурността.

Една от основните функции на държавата е да защити и даде сигурност на своите граждани. Но тази функция не може да се изпълнява успешно без активното участие на обществото и отделните граждани. Ако гражданите и обществото останат пасивни и неангажирани, всички усилия да се гарантира сигурността им ще останат напразни. Затова от критична важност е да възстановим доверието на хората в институциите и особено в тези, които са призвани да защитават националната сигурност. Разбира се, това ще стане само ако тези институции се реформират и застанат с лице към хората и тяхната нужда от сигурност и справедливост. И не на последно място, ако тези институции получат адекватно ресурсно осигуряване.

Живеем в глобален, взаимнозависим свят и границите между вътрешната и външната сигурност на една държава и между националната, регионалната и глобалната сигурност стават все по-тънки и размити. Системата на международните отношения е изправена пред нови предизвикателства. Съществено се променя геополитическият, военният и икономическият баланс, задълбочава се противопоставянето, засилват се досегашните и възникват нови рискове и заплахи за сигурността в света. Мирът, сигурността, развитието и благоденствието са взаимно свързани повече от всякога. Средата на сигурност придобива особено значение за процесите в обществото. Нараства зависимостта между личната, националната и международната сигурност, както и зависимостта на държавите от жизненоважни ресурси (енергийни, водни и хранителни), което повишава вероятността от възникване на кризи и конфликти. Проблемите в тази област се превръщат в един от най-сериозните рискове за всички страни, независимо от икономическото им състояние и тяхната ресурсна осигуреност.

Промяната на климата е един от факторите с глобално значение за сигурността. Тя играе роля на катализатор на напрежение, породено от сложното взаимодействие на фактори като нарастващото население на Земята, урбанизацията, глобализацията, индустриализацията и изчерпването на природните ресурси. Промяната в климата вече засяга все по-големи групи от хора, като ограничава достъпа им до жизненоважни ресурси, влияе на здравето им и застрашава критична инфраструктура.

Развитието на информационните и комуникационните технологии предопределя все по-голямото значение на киберпространството за гражданите, публичната власт и деловите среди. Нормалното функциониране и устойчивостта на информационните системи се превръщат в ключов фактор за националната сигурност.

Сериозни предизвикателства към нашата сигурност отправят засилващите се в Европа и близките до нас региони сепаратизъм, насилствен екстремизъм, радикализацията, асиметричните заплахи – особено международният тероризъм и разпространението на оръжия за масово унищожение, регионалните конфликти, киберпрестъпността и трансграничната организирана престъпност.

Терористичната заплаха за Европа и за нашата страна от религиозно мотивирани групировки се увеличава вследствие на благоприятната среда за разпространяване на идеите на радикалния ислям сред част от мюсюлманските общности в Западна Европа и на Балканите, създадените в Близкия Изток и Северна Африка логистични и оперативни бази, както и завръщащите се от конфликтните зони джихадисти, които притежават реален боен опит. Терористичните организации, паралелно с децентрализацията на структурите им и разнообразяването на способите им за действие, умело експлоатират възможностите за инфилтриране на свои членове в демократичните общества и привличат нови привърженици. Идеологията им се възприема най-вече от представители на малцинствени, маргинализирани и капсулирани групи, като ги вдъхновява за предприемане на самостоятелни акции. Затова са необходими решителни действия и прилагане на проактивни програми за дерадикализация.

Членството на страната ни в ЕС и НАТО и обстоятелството, че нито една от съседните държави не ни разглежда като потенциален противник са главните фактори за външната ни сигурност. Те ще продължат да възпрепятстват появата на пряка военна заплаха за нашия суверенитет и териториална цялост в дългосрочна перспектива. България обаче трябва да бъде активен участник в процесите на развитие на тези две организации и да отстоява собствените си национални интереси.

Непосредствена заплаха за националната сигурност представлява и задълбочаващата се демографска криза, наред с негативните последици от нея в почти всички сфери на българското общество. Поради това, че управлението на такава криза е комплексен и най-вече инертен процес, резултатите от предприетите действия ще се проявят след десетилетия. Отлагането, както и предприемането на непълни или на неадекватни мерки ще има тежки последици за жизненоважните национални интереси.

Вече споменах, макар и бегло, рисковете от засиления мигрантски поток. Постоянният поток от нелегални мигранти към границите ни поражда редица рискове за нашата национална сигурност в икономически, социален и политически план. Рискът от преминаващи през страната джихадисти, инфилтрирани в миграционните потоци, създава предпоставки за формиране на терористични и логистични клетки на наша територия, както и за радикализиране на лица и групи с нисък социален статус. България остава транзитна дестинация за преобладаващата част от мигрантите, които не проявяват интерес за интегриране в социално-икономическия живот у нас. Миграционният натиск и възприемането на страната ни като транзитна по пътя на мигрантите към развитите европейски държави, създава условия за разрастване на престъпната дейност, свързана с незаконното превеждане на хора през границата и съпътстващите престъпления.

Крайната бедност, социалната изолация и маргинализацията, с които се характеризира циганската общност, увеличават уязвимостта на принадлежащите към нея от въздействието на радикални религиозни и други идеологии. За капсулирането по етнически или религиозен признак влияние оказват и външни фактори.

- Доколко днешните български въоръжени сили са в състояние да защитят териториалната цялост и суверенитета на страната ни и смятате ли, че след четвърт век на почти перманентни реформи армията ни е станала по-добра или поне по-модерна? И в тази връзка, как бихте искали да изглежда съвременната Българска армия?

- Състоянието на въоръжените сили е обект на изследване в един ключов стратегически отчетно-аналитичен документ – Докладът за състоянието на отбраната и въоръжените сили. Той се изготвя ежегодно в изпълнение на чл. 23 от Закона за отбраната и въоръжените сили и следва базови за всяка една демократична държава принципи на прозрачност и отчетност. В дейността по неговата подготовка с доклади и анализи участват над двеста експерти от Министерството на отбраната, Съвместното командване на силите, видовете въоръжени сили и останалите структури и ведомства на пряко подчинение на министъра на отбраната. Целта на доклада е да представи на българското общество отчет за предизвикателствата пред отбранителната политика и за нейните достижения през съответната година или казано по-простичко – да отчете какво е свършено с отпуснатите от обществото ресурси, какво е състоянието на армията и какви са най-сериозните проблеми, както и да предложи пътища за тяхното преодоляване.

Докладът за състоянието на отбраната и въоръжените сили за 2016, подобно на доклада за състоянието на националната сигурност, предизвика в обществото и сред политическите среди доста бурна полемика. Проект на доклад беше приет от служебното правителство през април и беше внесен за разглеждане в Народното събрание. В него като основен извод за състоянието на въоръжените сили беше записано – „Българските въоръжени сили вече само частично са в състояние да изпълняват задачите си по мисиите, произтичащи от конституционните задължения по гарантиране на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната в рамките на колективната отбрана на НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС“. Представен по този начин, изводът за състоянието на въоръжените ни сили предизвика оправдана тревога сред обществото. Тази формулировка представяше една субективна и изцяло политическа оценка, която не кореспондираше с получените доклади и направените експертни анализи.

От друга страна, одобряването на този документ законът свързва с действията на министър от редовно избраното правителство, натоварен с изпълнението на държавната политика в областта на отбраната. В този си вид докладът беше представен в края на април за разглеждане и одобрение от Народното събрание, което по това време обаче не беше конституирано. На следващо място докладът, освен основен информационен документ за състоянието на отбраната и въоръжените сили, представлява и ангажимент за бъдещото осъществяване на политиките в областта на отбраната на страната. Ангажирането на волята само на служебния кабинет в тази насока не би спомогнало за формирането на политическа линия, основана и на волята на народните представители. По този начин се нарушава принципът за приемственост, като министърът от редовното правителство ще бъде поставен в условието да подкрепи документ, с който може и да не е съгласен.

Ето защо, след проведените предсрочни парламентарни избори, се наложи този проект да бъде оттеглен с решение на Министерския съвет № 304 от 2 юни 2017 и да се извърши задълбочен преглед на доклада и неговото повторно внасяне за разглеждане от страна на правителството и Народното събрание. По този начин политическата логика и изискванията на закона бяха изпълнени в цялост и документът беше подложен на дебат и одобрен от Народното събрание.

С актуализирания доклад бяха предоставени обосновани изводи и насоки за съсредоточаване на усилията през следващия отчетен период, които са в съответствие с приоритетите от проекта на правителствената програма в сектор „Отбрана“. Главната концептуална разлика е в основния извод за състоянието на въоръжените сили. Актуализираният текст гласи, че българските въоръжени сили „са в състояние да изпълняват задачите си“ по мисиите, произтичащи от конституционните задължения по гарантиране на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната „в рамките на колективната отбрана на НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС“. Това обаче продължава да „се осъществява с редица затруднения и риск за хората“, свързани със системния финансов недостиг, нарастващия некомплект от личен състав и лошото състояние на остарялото въоръжение и бойна техника. По тази причина „някои задачи се изпълняват с ограничения“.

Искам да подчертая категорично, че с казаното по-горе в никакъв случай не омаловажавам проблемите на въоръжените сили. Но в нашите оценки, особено когато се отнасят до такъв важен за националната сигурност сектор, какъвто е отбраната на страната, трябва да бъдем максимално обективни и рационални.

Най-сериозна тревога у мен буди състоянието на окомплектоваността на въоръжените сили с личен състав. Въпреки усилията ни за набиране и задържане на подготвен личен състав, проблемът с некомплекта от военнослужещи продължава да се задълбочава, като вече достига 20% от щатния състав, а в отделни формирования е и по-висок. Проблемът е особено силно изразен в по-малките и специализирани за конкретна дейност формирования, където броят специалисти е ограничен по длъжностно разписание и липсата дори на един от тях се отразява чувствително на боеспособността. Дефицитът на кадри води до срив в подготовката и загуба на приемственост между поколенията, особено във високотехнологичните военни специалности.

Наред с ресурсните ограничения и остарялата техника дефицитът на кадри поставя формированията пред сериозни предизвикателства при тяхната подготовка, поддържането на бойна готовност и способности за изпълнение на по-сложни в технологично и тактическо отношение бойни задачи. Остава и рискът от неефективно изпълнение на някои от основните задачи. Това се дължи основно на допълнителното натоварване на хората по осигуряване на ежедневните и специфични дейности вследствие на нарастващия брой незаети длъжности, на засиленото текучество на подготвени специалисти, както и на допълнителните задачи по охрана на границата и борбата с тероризма.

Ето защо наша първостепенна задача е решаването на проблемите на хората в отбраната, свързани с набирането и задържането на служба, тяхната мотивация и кариерно развитие. Ключово за успеха на политиката ни в тази насока е незабавното повишаване на възнаграждението на военнослужещите, както и въвеждането на диференциран подход и при определяне на тяхното възнаграждение, и при предстоящото увеличение на заплатите. Повече ще получат тези, които са в бойните формирования, както и онези, които носят службата в по-рискова среда. В бюджета за 2018 предвиждаме увеличение на разходите за персонал със сто милиона лева. На практика, това ще ни позволи да увеличим възнагражденията на военнослужещите средно с малко над 10%. Необходимо е да продължим поетапно да увеличаваме възнагражденията докато те надминат нивата на средните заплати, които бизнесът и индустрията предлагат в областите, в които са развърнати основните формирования на въоръжените сили. Това е основният начин да станем конкурентоспособни на пазара на труда.

Друг ключов наш приоритет е успешното стартиране и изпълнение на основните инвестиционни проекти на въоръжените сили. С придобиването на нови, модерни и оперативно съвместими оръжейни и сензорни платформи ще подобрим значително отбранителните способности. С придобиването на новите бойни самолети, кораби и бойни бронирани машини ще реализираме и голяма част от приетите от страната ни за изпълнение Цели на способностите на НАТО в контекста на процеса на планиране на колективната отбрана на Алианса, които до този момент изостават значително. Ще повишим нашата оперативна съвместимост със съюзниците и освен това ще създадем допълнителен мотивационен стимул за хората. До постигането на пълна оперативна готовност на новите бойни платформи обаче сме длъжни да поддържаме минимално необходимия ни брой стара техника, за да продължим с изпълнението на задачите. За целта в бюджета за 2018 и впоследствие предвиждаме по 36 млн. лв.

- Като министър на отбраната съумявате ли да се абстрахирате от сблъсъка на различни геополитически интереси и натиска на всевъзможни чужди и родни лобисти и да вземате решенията си, водени единствено от националните интереси и конкретните нужди на армията? И в тази връзка как гледате на ожесточените спорове между родните политици по въпросите, засягащи националната отбрана – например във връзка с модернизацията на българските ВВС?

- Модернизацията на въоръжените сили е основен приоритет за отбраната на страната и от политическа, и от чисто експертна гледна точка. Основните оръжейни платформи и в трите вида въоръжени сили: Сухопътните войски, Военновъздушните сили и Военноморските сили, са морално и физически остарели. Не покриват изискванията към съвременните способности, с оглед на новите рискове и заплахи. След 14 години в алианса те все още са оперативно несъвместими с оръжейните платформи на нашите съюзници. А поради хроничния финансов недостиг в бюджета за отбрана са в лошо техническо състояние.

Като един от основните компоненти на всяка една способност, наред с хората и подготовката, въоръжението е структуроопределящо. Лошото състояние на основните оръжейни платформи и на системите за бойно осигуряване и бойна поддръжка води до дефицит в отбранителните способности. Това означава, че някои основни бойни задачи ще се изпълняват със затруднение и редица ограничения.

Коренно променената среда на сигурност, в т.ч. и в непосредствена близост до територията на Република България, генерира нови и все по-динамични предизвикателства, рискове и заплахи за сигурността ни. За да се прекъсне ерозията на отбранителните способности на въоръжените ни сили и най-вече – за да станат те способни да противодействат адекватно на новите рискове и заплахи заедно с нашите съюзници бяха стартирани процедурите по реализирането и на трите основни модернизационни проекти на трите вида въоръжени сили:

- За Сухопътните войски: придобиване и поддръжка на основна бойна техника за изграждане на батальонни бойни групи от състава на механизирана бригада;

- За Военновъздушните сили: придобиване на нов тип боен самолет

- За Военноморските сили: придобиване на многофункционален модулен патрулен кораб

Като се съобразиха с принципа за балансирано развитие на трите вида въоръжени сили, с изискванията към способностите, предявени от новите рискове и заплахи, с ангажиментите ни към колективната отбрана на НАТО и ЕС и с реалните ресурсни възможности на страната, експертите от проектните екипи изготвиха съответната проектна документация. Проектите за инвестиционни разходи за новия тип боен самолет на ВВС и за многофункционалния модулен патрулен кораб на ВМС бяха приети от Народното събрание, а проектът на Сухопътните войски е в процедура на разглеждане и приемане.

Що се отнася до проекта на ВВС, предложенията и препоръките от доклада на временната парламентарна комисия за проучване изпълнението на процедурата по избор на нов тип боен самолет (приет от Народното събрание), разбира се, те ще бъдат изпълнени, но това ще забави цялостната реализация.

Независимо от старанието, личните качества и компетентността на експертите, от обективността на критериите и методиката за работа, крайното решение за избора на конкретна бойна платформа винаги е било и ще остане политическо.  И не само заради това, че ще се похарчи огромен обществен ресурс, а защото при избора на конкретна бойна платформа и конкретна страна, с която да се сключи договор за нейната доставка и поддръжка, ще доминират геостратегически политически мотиви и интереси.

- А как се отнасяте към актуализираната от Брюксел след британския референдум за Brexit идея за създаването на Обща европейска отбрана и доколко тя е съвместима със съществуването на НАТО?

- Този дебат е напълно разбираем. От една страна, има промяна в стратегическата среда за сигурност, от друга наблюдаваме и промяна в реториката на американската администрация по отношение на сигурността в Европа и необходимостта европейските съюзници в НАТО да поемат по-сериозен дял от грижата за нея. Действително, Европейският съюз трябва да носи по-голяма отговорност в областта на отбраната, включително и поради факта, че двадесет и две от неговите страни членки са част от Северноатлантическия алианс и формират европейския му стълб.

В момента наблюдаваме силен импулс и политическа воля в това отношение. Работи се за създаване на постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната. Предстои приемането на регламент за създаване на Европейска програма за индустриално развитие в областта на отбраната. Франция, в лицето на президента Макрон, лансира идеята за създаване на европейски сили за интервениране, които да имат общ бюджет. За мен е безспорно, че тези нови начинания ще имат положителен и мобилизиращ ефект върху страните от Европейския съюз, ще им дадат нови възможности и стимули да инвестират в съвместни способности като си сътрудничат по-активно. В крайна сметка, именно по този начин може да се постигне по-голяма ефективност при изразходването на ценните и толкова ограничени ресурси за отбрана.

Дали това обаче е общата европейска отбрана, за която впрочем се говори и в учредителните договори? Бих казал, че действията на ЕС към настоящия момент биха могли по-скоро да се разглеждат като първа стъпка по един много сложен път, в който основният въпрос ще бъде, доколко страните членки са готови да се интегрират в областта на отбраната. А интеграцията би означавала както обща политика, общи способности, общи действия и общ бюджет, така и поне частичен отказ от суверенитет, по подобие на редица други общи политики на европейско равнище, което пък на свой ред ще изисква и различен от консенсуса начин на вземане на решенията. Затова моето мнение е, че дали ще се стигне до обща европейска отбрана в обозримо или по-далечно бъдеще зависи от цялостния ход на европейския интеграционен процес. При негово задълбочаване страните ще вървят към повече интеграция в отбраната и обратно – при застой или напускания на други страни членки, както се случва сега с Обединеното кралство, ще наблюдаваме спад в сегашната политическа инерция. На настоящия етап говорим само за междуправителствено сътрудничество, при което решенията се вземат с консенсус.

Що се отнася до съвместимостта между завишените европейски амбиции в отбраната и ролята на НАТО, мога да гарантирам, че няма страна, член на ЕС и НАТО, която да е готова да избира между двете. НАТО остава основен гарант за сигурността в Европа, включително чрез поддържане на стратегическото партньорство със САЩ и Канада. Силен Европейски съюз в отбранително отношение може само и единствено да укрепи трансатлантическата връзка. Нещо повече, НАТО и ЕС поддържат високо ниво на сътрудничество, особено след декларацията от Варшава, което гарантира, че те взаимно ще допълват своите усилия в интерес на страните членки.

- Смятате ли, че европейските държави и ЕС, като цяло, вземат адекватни мерки за справяне с феномена радикален ислямизъм и генерирания от него тероризъм, и какво, според Вас, би могло да е решението на този проблем?

- Политиката на европейските държави, особено тази, отнасяща се до противодействие на радикализацията, не е достатъчно адекватна. Антитерористичните мерки след атентатите в Париж, Брюксел, Лондон, Берлин, Ансбах, Мюнхен, Барселона имат ефект, но той е временен. Няма демократична държава в Европа, която да е в състояние да удължава извънредното положение безкрайно дълго, ограничавайки основни граждански права и свободи. Това ще има катастрофални политически последици за всяко правителство и за стабилността на всяка държава. Освен това, дори засилените мерки за сигурност не са в състояние да гарантират, че повторен атентат няма да се случи.

Анализът на профилите на извършителите показа едни на пръв поглед съвсем нормални млади хора, обичащи футбола и купоните. Повечето от тях дори не са били религиозни, употребявали са алкохол и не са били сред най-честите посетители на джамиите. Никакви следи от радикализация. До момента, в който попадат на хора като Абделхамид Абдул, например – бъдещото лице на белгийския джихадизъм.

Какво е общото между всички тези хора? Обединява ги това, че живеят в бедни, изолирани квартали, като „Моленбек“ в Брюксел, или някое „banlieue“ (предградие - б.р.) на Париж. Тези квартали са населени предимно с мюсюлмани, имигранти от Северна Африка или Близкия Изток, откъснати от останалите социални групи, без образование, без работа, без бъдеще. Разбира се, има и изключения, като например джихадистите от атентатите в Германия, които са били интегрирани сравнително добре в обществото. Но тези изключения са малко и само потвърждават правилото – основна причина за радикализацията на тези хора е липсата на интеграция, липсата на усещане, че са приети и се ценят от останалите членове на обществото.

Ето тук се крие най-сериозната грешка на европейските държави. Липсват адекватни политики за интегриране на имигрантите. По-скоро, с десетилетия се провеждаха неадекватни интеграционни политики. Не е достатъчно на тези хора да се осигури някаква минимална финансова издръжка и да се настанят в мизерни общински жилища в някое от градските гета. Те трябва да се образоват, да се възпитат в ценностите на Европа. Трябва да им се даде шанс и да се насърчават да се грижат сами за себе си и за своите семейства. И най-вече, трябва тези хора да бъдат извадени от гетата, а гетата да бъдат съборени или преустроени в нормални жилищни квартали – с училища, полицейски участъци, съдилища, библиотеки и паркове.

От друга страна, Европа трябва да преразгледа отношението си към тези държави, които открито, или дискретно финансират и организират разпространяването на радикални религиозни идеологии, включително радикален ислям. По същество, тези идеологии са свързани с екстремистки групи или директно с терористични организации, като някои от тях със своята дейност радикализират младежи от Европа и ги вербуват за бойци на т.нар. Ислямска държава и извършители на терористични атаки на Стария континент.

Съществена роля в радикализирането, набирането на последователи и бойци, в организирането и извършването на терористични атаки имат интернет и социалните мрежи. Използването им е все по-масово и на практика те имат по-съществен принос за радикализирането, отколкото радикализираните проповедници.

В тази връзка е необходимо да се засили дейността на специалните антитерористични, разузнавателни и контраразузнавателни служби, както и обменът на данни, взаимодействието и координацията между тях, насочени към постоянно наблюдение на дейността на радикалните организации и техните лидери, в т.ч. и на проповядващите крайни, радикални идеи и насилие.

Като част от промените в антитерористичното законодателство трябва да се направят и някои специфични законови промени, за да се улеснят мерките за противодействие на радикализацията, като забраната за влизане в страната и развиване на дейност на такива организации и хора; пресичане на източници за финансиране; наблюдение и противодействие в социалните мрежи и интернет; създаване на специализирани правораздавателни органи и др.

Друга изключително наложителна мярка е свързана с образованието и възпитанието на младите хора. За ефективно противодействие на отровната радикална идеология е необходимо активното ангажиране на семейството, обществото, държавата и неправителствените организации за целенасочено патриотично възпитание и пропагандиране на непреходните национални и общочовешки ценности и идеали. Образованието е от ключово значение. Почти невъзможно е един добре възпитан и образован, трезво и критично мислещ човек да се поддаде на радикални идеи, още по-малко на такива, свързани с религиозен екстремизъм и радикализация.

В заключение по тази тема считам, че Европа и България трябва да се върнат към своите корени, към ценностите, които формират самата същност на този континент и на тази страна, защото според мен в последните десетилетия, ние направихме твърде много компромиси с тези идеали и ценности. Тези компромиси родиха криворазбраната политическа коректност и приемането за нормални на събития и явления, които ерозират нашите ценности и основите, върху които се гради европейската цивилизация и българската нация.

- Макар данните на официалната статистика на ЕС да сочат, че потокът от мигранти към Европа е намалял драстично в сравнение с кризисния период през 2014-2016, проблемът с няколкото милиона мигранти (огромното количество от които са нелегални, т.е. нямат основание да претендират за бежански статут), проникнали на територията на континента, остава и определено засяга и сигурността на страните, които ги приемат. Има ли решение на този проблем и как се отнасяте към политиката на квотно разпределение на т.н. бежанци, срещу която рязко се обявиха страни като Полша, Чехия, Словакия и Унгария?

- Сред този мигрантски поток има и хора, които наистина бягат от зони на бойни действия, т.е. хора, които търсят безопасно убежище, докато конфликтът в страната им приключи и обстановката се стабилизира. Статутът на тези хора е пределно ясен и е регламентиран от Женевската конвенция на ООН за статута на бежанците от 1951. Считам, че като добри християни дължим на тези нещастни хора състрадание, помощ и закрила, стига да са спазили закона и да не са преминали нелегално държавната граница.

Друг е въпросът с икономическите мигранти, особено с тези, използващи каналите за трафик на хора, за да влязат нелегално на територията на ЕС, включително и на територията на нашата страната. Според мен, Регламентът от Дъблин не работи, а квотите за разселване на мигрантите във вида, в който са сега, са несправедливи особено за граничните държави и за тези, които са крайна дестинация. Те не отчитат редица социални, демографски и икономически фактори. В тази връзка аз се присъединявам към официалната позиция на България и изцяло подкрепям стартиралата през април 2016 от Европейската комисия процедура за промяна на Дъблинския регламент.

Факт е, че тези масови мигрантски потоци носят сериозен риск за националната и европейската сигурност поради наличието сред мигрантите на радикализирани лица, екстремисти и терористи - бивши бойци от т.н. Ислямска държава или други екстремистки и терористични организации, притежаващи освен реален боен опит и сериозни умения в боравенето с взривни вещества, в изготвянето на импровизирани взривни устройства и в организирането и провеждането на терористични атаки.

От друга страна, огромна част от икономическите мигранти са с ниска квалификация или изобщо без никаква квалификация и трудови навици. Те не могат да се конкурират успешно на пазара на труда, не покриват изискванията към човешките ресурси на съвременното високотехнологично индустриално производство и обричат социалните системи на държавите на перманентен дефицит. Затова е жизненоважно да се прекъснат миграционните потоци към Европа. Подходът трябва да бъде комплексен – както чрез ограничаване, чисто физически, на възможността за движение на мигрантите към Европа чрез засилена охрана на границите и териториалните води, така и чрез премахване на условията, които генерират мигрантски потоци в Близкия Изток, Северна Африка и Сахел.

В тази връзка, оценявам високо помощта, която ни оказва Европейската агенция за гранична и брегова охрана „Фронтекс“ при охраната на южната ни граница с Турция. Това наистина е стъпка в правилната посока. Но по-съществени резултати в прекъсването на мигрантските потоци към ЕС ще има ако Регламентът от Дъблин се промени адекватно, ЕС мобилизира повече сили в операция „София“, а НАТО - в операция „Sea Guardian” в Средиземно море. Необходимо е и по-интензивно подпомагане от ЕС на страните от Северна Африка и Сахел, както и по-продуктивен диалог с Турция по темата за мигрантите.

- Свидетели сме на мощен подем на сепаратистките настроения в Европа, като сред последните и най-впечатляващи примери бе окървавеният референдум за независимост на Каталуния, обявен за незаконен както от испанското правителство, така и от Брюксел. Възможно ли е осъществяването на „каталунски сценарий“ и у нас, в България, или сме „имунизирани“ срещу подобна опасност?

- Възраждането на чувството за принадлежност към определена етническа или национална група е общоевропейска тенденция. Това се отнася не само за малцинствата, но и за мнозинствата в европейските държави. Резултатът е сблъсък между централните власти и регионите, в които има компактно живеещи малцинства. Втората тенденция, насърчаваща автономистките и сепаратистки тенденции, е свързана с икономическите неравенства – все по-често хората от богати региони отказват да издържат своите по-бедни съграждани чрез трансфери в държавния бюджет. Казусът „Каталуния“ е особено комплициран, защото в него се преплитат и двете споменати тенденции. Освен това, конфликтът между Мадрид и каталунците има много дълбоки исторически корени. Нещата стават още по-сложни, ако към тази картина добавим и един от най-значимите социално-политически феномени на нашето време – икономически мотивираната миграция на големи групи хора. Каталуния вече е дом за над един милион имигранти с неиспански произход, но също и за още по-голям брой испанци, дошли от по-бедните южни райони на страната.

Обръщайки поглед към България, трябва да уточним, че нашето държавно-политическо устройство е много по-различно от испанското. Макар че официално не е федерация, Испания се състои от 17 автономни общности (плюс два автономни града). Всяка от тях си има собствено самоуправление – парламент, правителство и дори знаме. Неслучайно и Конституционният съд на страната я характеризира като „държава на автономиите“. Тази реалност е резултат от историческото развитие на Испания, а също и от нейните размери – територията й е близо пет пъти по-голяма от България.

България е унитарна държава и от Освобождението насам винаги е била такава. За разлика от Испания, ние нямаме някакви исторически оформили се региони с дълга традиция на политическа, икономическа или културна автономия. Икономически сепаратизъм в България също не може да възникне, защото най-богатият регион в страната е София, а няма как столицата да поиска да се отдели от собствената си държава.

Това обаче не бива да ни успокоява напълно. В Североизточна и Югоизточна България има райони с компактно живеещо население с турско етническо самосъзнание. При това географията е отредила наш югоизточен съсед да бъде Република Турция, която очевидно се интересува от съдбата на тези хора и има инструменти за влияние върху техните политически нагласи. Наскоро българската прокуратура оповести неопровержими факти за финансиране на кампанията за парламентарните избори през тази година на една определена партия с голям паричен превод от Турция. При това положение е логично лоялността на лидерите на тази партия към българската държава да бъде поставена под съмнение. Засега няма никакви искания за автономия от страна на турската етническа общност в България, но в най-общ план заплахата от повторение на каталунския сценарий в нашата страна може да бъде свързана именно с обръщане на полюса, към който е насочена политическата лоялност на нашите сънародници от турски произход. Това може да стане чрез агитация, подплатена със солиден финансов ресурс. Освен това, не бива да забравяме, че в Турция живеят стотици хиляди хора с български паспорти – изселници от България, техни деца и дори внуци. Те са в постоянен контакт с роднините си в България, имат право на глас в българските избори и са един от каналите, чрез които Турция може да влияе върху политическия процес у нас.

Така че, в сравнение с Испания, ние нямаме сериозни вътрешни предпоставки за възникване на сепаратизъм, но за разлика от Каталуния, която няма никаква международна подкрепа, бихме могли да се опасяваме, че евентуални сепаратистки настроения в България ще получат насърчение от много сериозен външен фактор. Поради това нашите служби за сигурност и правоохранителните органи трябва да работят много планомерно и последователно в тази насока – да пресичат опитите за намеса на външни фактори в българския политически живот и да долавят евентуални сепаратистки нагласи още в зародиш. А дълг на нас, политиците, е да покажем на гражданите с турски етнически произход, че тяхното политическо представителство трябва да минава през традиционните български формации, а не през етнически партии, които впрочем са забранени и от Конституцията на Република България.

Така че аз съм умерен оптимист – малка е вероятността в България да възникне сепаратистко движение по каталунски сценарий, но това не означава, че сме имунизирани от подобна заплаха. Като стъпка в посока към сепаратизъм разглеждам например появяващите се от много години претенции за принаване на колективни малцинствена права на различни етнически и религиозни общности.

- Вие сте сред признатите специалисти по-македонския въпрос. Както е известно, в подписания на 1 август 2017 договор за приятелство между България и Македония се посочва, че София и Скопие ще развиват сътрудничеството в сферата на европейската и евроатлантическата интеграция с цел Македония да се подготви за бъдещо членство в ЕС и НАТО. Смятате ли обаче, че в една страна, където – по признанието на собствените и управляващи – има територии, населени с етнически албанци, в които македонската държава на практика не функционира, може да стане пълноправен член на евроатлантическите структури и какво следва да се промени за да бъде намерено решение на този проблем?

- Точно този договор открива възможността България да подпомогне Република Македония за интегрирането и в НАТО и Европейския съюз, защото ако оставим тази страна без ясна перспектива за бъдеще, именно тази опасност, за която споменавате, може да се разшири и задълбочи и дори да доведе до нова етническа война на Балканите, от която България няма никакъв интерес. България, която първа призна независимостта на Република Македония, а и поради историческата връзка между народа на двете държави, има задължението да помага за стабилността и целостта на Република Македония.

* Цялото интервю можете да прочетете в бр.6/2017 на "Геополитика"