Завръщането на историята

Актуално
Typography

Глобалната икономика се намира в състояние на криза вече повече от девет години и малцина прогнозират завръщане към значителен растеж в световен мащаб.

През първите години на кризата, повечето западни експерти я разглеждаха като временно отклонение, станало възможно само заради неуспешното регулиране на финансовите пазари в САЩ. Само че, въпреки мащабните програми за стимулиране на западните икономики, рязкото нарастване да държавните дългове и свръхниските лихвени проценти кризата не изчезна и оптимистичните гласове започнаха да утихват.

Създалото се неустойчиво равновесие беше дефинирано като "нова нормалност". През миналата 2016 недоволството от "спрялата" икономика с гръм и трясък се прехвърли и в политическата реалност. Референдумът за излизането на Великобритания от ЕС, рязкото нарастване на влиянието на популистките партии в Европа и победата на Доналд Тръмп ясно демонстрираха, че кризата е преминала от икономическата в политическата плоскост. Бяха поставени под въпрос такива "стълбове" на глобализацията като самото съществуване на ЕС или ангажиментите на САЩ да гарантират сигурността на своите съюзници. В публикациите на авторитетните медии и представителите на експертната общност все по-често започнаха да се промъкват истерични нотки, а от предишния оптимизъм не остана и следа.

Затъвайки в безброй конфликти в различни региони на планетата, Съединените щати се оказаха в патова ситуация. Тъй като нямат възможност да се ориентират към пряк сблъсък с Русия, Иран и Китай, САЩ бяха принудени да се ограничат с мерки за косвено икономически въздействие. Разривът между военно-политическата мощ на Америка и неприятелски настроените към нея страни се съкращава, а икономическото значение на новите индустриални държави непрекъснато да нараства, в резултат от което силовият баланс в световната политика продължава да се променя във вреда на САЩ и най-близките им съюзници.

Всичко това, наред с политическата криза в самите западни държави, обуслови нарастващия алармизъм и в средите на експертите по международни отношения. Така, в публикувания през януари 2017 доклад на Националния съвет по разузнаване на САЩ, посветен на перспективите пред световната политика до 2040, се съдържа революционното, поне според американските представи, твърдение, че формиращият се през следващите години световен ред ще сложи край на ерата на следвоенната доминация на САЩ (1).

В същото време, структурната криза на глобалната икономика и международното политическо взаимодействие са най-добрата възможност за критичен подход към наложилите се теории и аналитични методи. Теорията на международните отношения следва да бъде подложена на критична оценка, също както и други "приложни" социални науки, подпомагащи вземането на управленските решения.

Според автора на настоящата статия, за да могат да актуализират изследователския си подход, специалистите по международни отношения би следвало да се обърнат към ресурсите на такива гранични дисциплини като икономиката и социологията. В същото време обаче, доминиращите направления в съвременната икономическа наука не са особено подходящи за формулирането на нови модели. Стремежът към постигането на необходимата строга научност доведе до прекалената математизация на икономиката и, паралелно с това, до прекаленото опростяване на поведението на икономическите агенти (т.е. автономните участници в икономическите процеси). В резултат от това, теориите, описващи поведението на homo economicus, се сдобиха с необходимия строто научен характер, но пък загубиха възможността да опишат поведението на въпросния homo economicus в реалния живот. Както посочва известния методолог на икономиката Марк Блауг, икономическата наука се превърна "в своеобразна разновидност на социалната математика, в която математическата точност е всичко, а емпиричната релевантност - нищо" (2).

Недостатъчно адекватни за международната проблематика се оказват и методите на доминиращите течения в съвременната социология, коцентриращи вниманието върху въпросите, свързани с проблемите на социалното осигуряване и дискриминацията на различните социални групи и отказали се от сериозното използване на сравнителния и историческия подход. Всъщност, изследователската активност на мнозинството социолози се ограничава с "последните пет минути от живота в САЩ" (3).

Разбира се, следва да отдадем дължимото на алтернативните икономически традиции, които имат дълга интелектуална история и предлагат интересни концепции за архитектурата на съвременния световен ред. Всички те обаче не са в състояние да дадат всеобхватен или поне някакъв достатъчно удовлетворителен отговор на натрупалите се въпроси.

В нястоящата статия ще разгледам именно теорията на международните отношения, а не конкретни проблеми (например ситуацията в държавата "Х", или отношенията между държавите "Х" и "Y"), макар че над 99% от текстовете на външнополитическите анализатори са посветени именно на тези проблеми. Нещо повече, в подобни текстове (с някои съвсем незначителни изключения), никой не се опира на трудовете на теоретиците на международните отношения. Всъщност, повечето от тях въобще не смятат за необходимо да обръщат внимание на теорията.

Според мен обаче, критичната дискусия относно теорията на международните отношения е необходима тъй като за експертите в тази сфера, тя е източник на имплицитно аналитични модели. Дискусията влияе на хипотезите за един или друг модел ("всичко се стреми към равновесие"), на приписваните на играчите в рамките на международния процес "естествени цели" ("всички следва да се стремят към международно сътрудничество”), както и на подсъзнателната невъзможност да повярваме в перспективата за очертаващи се сериозни промени. И тъкмо поради това се нуждаем от критичен анализ на теоретичните основи на международните отношения.

Проблеми на теорията на международните отношения

В своята книга "Историческата социология на международните отношения" (4), професорът по социология от Шефилдския университет Джон Хобсън критикува доминиращите теории за международните отношения, акцентирайки върху две инструментални особености на антиисторицизма в доминиращите съвременни теории за международните отношения, които той самият дефинира като "хронофетишизъм" и "темпоцентризъм". И тъй като във въпросната книга се съдържа подробна и системна критика на теориите на международните отношения от гледна точка на историческата социология, за целите на настоящата статия ще се наложи да цитирам значителни пасажи от нея.

"Хронофетишизмът"

Хобсън определя като "хронофетишизъм" специфичния начин на мислене, според който съвременността (т.е. настоящето) може да бъде правилно разбрана, използвайки само данни за съвременната ситуация, т.е. игнорирайки нейното историческо развитие. Според Хобсън, хронофетишизмът води до появата и развитието на три основни илюзии в средите на изследователската общност:

- "Илюзията за овеществяването" (реификацията) - настоящето, щателно изолирано от миналото, бива представяно като статичен, самоподдържакщ се и автономен феномен. При това, социо-времевият контекст на настоящето съзнателно бива оставен на заден план.

- "Илюзията за натурализацията" - настоящето се обявява за естествено и за резултат от "естествената" човешка активност. При това се игнорират историческите процеси на разпределяне на властта в обществото, както и възникването на съвременните социални норми и правила.

- "Илюзията за липсата на промени" - настоящето се представя като вечно и неспособно на радикални промени (в резултат от неговата "естественост"). При това процесите от миналото, довели до оформянето на съвременността, също се игнорират.

Както посочва Хобсън: "Илюзията за овеществяването, т.е. представата за настоящето като автономно и самоформирало се състояние на нещата, е причина за много изследователски грешки, тъй като нито една историческа епоха не е била статична и напълно "завършена", а е представлявала процес на формиране и преформатиране. Използването на методите на историческата социология позволява да избегнем тази илюзия, описвайки настоящето като "еластична конструкция", включена в специфичния социо-времеви контекст.

Възприемането на настоящето като автономна и самоподдържаща се същност представлява класически признак за втората хронофетишистка илюзия - "илюзията за натурализацията", в рамките на която съвременната система уж е възникнала по естествен път, съобразно някакви универсални и естествени императиви. Тази илюзия също е причина за грешки в хода на изследванията, тъй като игнорира многомерния процес на разпределяне на властта, формирането и еволюцията на нормите и правилата, както и на всички останали елементи, съставляващи съвременната система" (5).

Хобсън смята създателя на концепцията за неореализма Кенет Уолц (1924-2013) за христоматиен представител на антиисторицизма. В рамките на структурния неореализъм на Уолц схемата на взаимодействието между държавите се приема за "вечна", тъй като "балансът на силите" винаги е съществувал и ще продължи да съществува. В неореалистичната концепция на Уолц липсва каквато и да било трансформационна логика, а съвременната държава се интерпретира като висша и естествена форма на политическа организация. Няма как да не отбележа, че тази представа максимално съответства на "патовата ситуация в международните отношения" по време на студената война, когато е създадена и самата концепция.

По същия начин, в рамките на либералните теории, съвременният капитализъм и западната демокрация се разглеждат като своеобразни предели, отвъд които промените вече са и невъзможни, и нежелателни. Най-известният представител на този подход е Френсис Фукуяма, който в своя знаков труд "Краят на историята и последният човек", появил се през 1992, прокламира окончателната победа на САЩ и триумфа на либералния капитализъм (6).

"Темпоцентризмът"

 Според Хобсън: "Ако хронофетишизмът води до изолирането на настоящето от миналото и представя настоящето като автономно, естествено, спонтанно и неизменно, темпоцентризмът екстраполира "хронофетишизираното" настояще в миналото. По този начин, резките преходи и историческите различия между отделните исторически епохи и държавни системи се изглаждат и пренебрегват. В рамките на тази система историята се регулира от "темпото на развитие", характерно за настоящето (но не и за миналото).

На практика, този подход представлява инвертирана форма на "зависимостта от избрания път" (path dependency). Темпоцентризмът позволява историята да се разглежда по начин, според който настоящето се приема за естествено и неизменно, т.е. "хронофетишистко". В същото време обаче, всички исторически системи са изоморфни, което по отношение на теорията на международните отношения води до постоянното търсене на признаци на съвременността в миналото" (7).

Така например, неореализмът разглежда историята като хроника на безкрайни повторения, тъй като нищо не се променя в резултат от извънвремевото въздействе на "анархията" (според Кенет Уолц), или пък като постоянен и изоморфен процес на хегемонистични цикли, единствената промяна в който е свързана с това, коя точно държава се намира в подем или в упадък (по модела на Робърт Гилпин). Както посочва в тази връзка Хобсън: "Класическата история на Тукидид може да се използва като учебник както за поведението на държавите през V в.пр.н.е. (когато е писана), така и за поведението на съвременните държави" (8).

В резултат от това, в рамките на неореализма, борбата между Атина и Спарта се оказва еквивалентна на студената война между САЩ и СССР.

"Балансът на силите в политиката - такъв, какъвто го познаваме, се практикува вече хилядолетия насам от различни политически образувания - от Древен Китай и Древна Индия, през гръцките и италиански градове-държави, чак до съвременната епоха" (9).

Според Хобсън, "темпоцентризмът" присъства и в неолибералния институционализъм (10). Неолибералите приемат, че държавите представляват своеобразни "агенти" с фиксирани идентичности и интереси, които се държат като "рационални егоисти" с цел да максимизират дългосрочните си интереси. Подобна максимизация се оказва възможна, когато държавите се приспособяват към нормите на сътрудничество, определяни от "международните институции". Тази визия, до голяма степен изглежда като директна екстраполация на неокласическата икономика върху сферата на международните отношения, с известно укрупняване на субекта - т.е. вместо рационалния индивид, се появява рационалният псевдоиндивид в лицето на държавата.  В рамките на този модел обаче, въобще не става ясно, защо международните икономически обединения, в техния съвременен вид, възникват едва през ХХ век (търговските лиги от Средновековието представляват по-скоро обединения на търговски цехове, отколкото на държави) и придобиват наистина мащабни измерения чак след Втората световна война, при положение, че "рационалният егоизъм" е присъщ на държавите по принцип и във всички епохи. Парадоксът на темпоцентризма е в това, че екстраполирайки съвременността върху миналото, изследователят не само погрешно описва това минало, но и сериозно затруднява разбирането на настоящето. Водещото течение в теорията на международните отношение (т.е. неореализмът и неолибералният институционализъм) разглежда като "естествени" именно онези особености на съвременната система на международните отношения, които най-много се нуждаят от проблематизация и обяснение (11).

Свръхопростените единици

В рамките на икономическата наука, теорията на международните отношения и доминиращият неокласически модел се обединяват от общия си стремеж за унифициране на всички действащи субекти. За неокласическите икономисти, основният действащ субект е безличния "икономически агент". Известната американска икономистка Дейдра Маклоски обозначава това "икономическо същество” Max U (от словосъчетанието maximization of utility). Според нея: "Max U е механистичен, стремящ се към максимизирането на своята полезност персонаж с неясни предпочитания,  подложен на действието на определени ограничения" (12). В рамките на неореализма и подобните му концепции, държавата силно наподобява своеобразен "голям Max U".

Според Уолц, международните отношения представляват пространство на конкуренцията на идентични единици ("units") (13). Вътрешната специфика на държавите - "единици" не влияяе върху международните отношения, тъй като всички държави, без оглед на политическото им устройство (капиталистическо или социалистическо), се държат по един и същи начин на международната сцена, следвайки логиката на конкурентното оцеляване. Нещо повече, в модела на Уолц, "държавите" спокойно могат да бъдат заменени с "племена" или "улични банди", без това да промени принципите на тяхното взаимодействие. Логиката на анархията - т.е. системата, в чиито рамки не съществува власт от по-високо ниво - трансформира всички участници във взаимодействието в "единици" с идентични характеристики и функции(«like-unit»). Следва да отбележа, че в рамките на неолибералната парадигма държавите също се разглеждат имплицитно като идентични единици, макар и с други приоритети и логика на действие.

От гледна точка на историческата социология изглежда достатъчно очевидно, че през 99% от историята на човечеството световната междудържавна система се състои от структурно и функционално различни единици. Тоест, за световната история тезата на Уолц за еднаквите държави, представлява аномалия . Конкуренцията между идентични единици в рамките на една анархистична система е също толкова утопично явление като "идеалния пазар" на неокласическите икономисти. Затова можем да приемем изводите на Джон Хобсън относно основните недостатъци на постулатите на неореалистичната и неолиберална теория на международните отношения (14):

- характеристиките на съвременните относително сходни държави са уникални и специфични именно за съвременния етап от развитието на човечеството и не представляват нещо извън времето и съществуващо по презумпция.

- системата на анархия не може да обясни появата на съвременните държави, също както и абстраткните математизирани модели на съвременните пазари не обясняват историята на тяхното създаване.

- единствено историко-социологическият анализ е в състояние да обясни, как и защо се формират държавите в съвременния им вид.

Разграничаването между вътрешната и външната политика

Характерен за теорията на международните отношения е стремежът към разграничаване на "вътрешната" и "външната" политика на държавите, което ограничава възможностите за анализ на дълбоката взаимна връзка между вътрешната и външната политика както за държавите, така и за техните лидери. Безусловно, тази тенденция не присъства във всички течения на теорията на международните отношения и не се проявява особено в посветените на отделни държави анализи на международните експерти, но разграничението в рамките на теоретичния апарат между "международните отношения" и "политологията" си казва думата. В същото време обаче, подобен редукционизъм често се оказва пагубен както за анализа на текущите схеми на външната политика на държавите (които значително се различават помежду си), така и на направленията на еволюцията на държавите и системите на взаимодействие между тях.

Стремежът към ясно разграничаване на сферите на вътрешната и външната политика в теорията на международните отношения, което до голяма степен предопределя появата на теорията на Уолц за "идентичните единици", е обусловен от редица институционално-дисциплинарни и политически причини. Формирането на съвременната теория за международните отношения (в нейния вариант на класическия реализъм) в САЩ през 50-те години на миналия век налага на ранните идеалисти категорично да се откажат от схемите на традиционната политология. Идеята за международните отношения, градящи се около силата/мощта на държавите, изолирани от въпросите за морала и законността и изключващи "неистовия стремеж към нови кръстоносни походи", трудно се съчетава с американската вътрешнополитическа дискусия, както впрочем и с дискусиите в другите западни демокрации (15). Институционалното разграничаване позволява да бъде игнориран фактът, че основателите на реалистичната школа, като Моргентау например, разглеждат международните и вътрешнополитическите процеси като израз за един и същ "стремеж към власт" (16).

Историческата социология като лекарство

Според мен, най-ценните модели, способни да развият и допълнят анализа на международната проблематика, са развити в хибридните иследователски дисциплини, обединени под общия термин "историческа социология" и органично включващи както икономическата, така и социалната проблематика.

В настоящата статия, под историческа социология се разбира "критичният подход, отказващ да интерпретира настоящето като автономна същност извън историческия контекст, и настояващ за включването му в специфичното социо-времено измерение" (17).

Смятам, че именно в рамките на традицията на историческата социология са формулирани моделите, позволяващи най-добре да бъде разбрана сегашната криза в икономиката и системата на международните отношения, които интерпретират по различен начин еволюцията на световната икономика и политическа система. През последните 40 години в рамките на тези традиции беше натрупан сериозен теоретичен и емпиричен материал, съдържащ в себе си потенциал за нов пробив в интерпретацията на политическото и икономическо състояние и перспективите за развитието на света.

Би могло да се каже, че в известен смисъл, включването на историцистките модели в концепциите за международните отношения представлява своеобразна "завръщане към корените", т.е. към предвоенните методи за анализ на международните отношения. Следва да се отбележи също, че въпреки доминирането на антиисторицизма в мейнстрийма на теорията на международните отношения, редица учени - най-известният сред които е британският професор и представител на "английската школа" Бари Бюзан, по наистина органичен начин съумяват да включат постиженията на представителите на историческата социология в своите трудове (18), да подчертаят необходимостта от разграничаване на военно-политическите, икономическите и обществените сектори на международната система и да посочат наличието на многобройни проблеми при определянето на субекта на международните отношения (19).

Макронивото и историческата социология в рамките на теорията за световната система

Като най-подходящ инструментариум за нуждите на абстрактния анализ на външните структури в международните отношения ("системата от държави") се очертава теорията за световната система и нейната интерпретация в рамките на т.нар. неомарксистка историческа социология. Както посочва в тази връзка американският професор Георги Дерлугян: "На макрониво, бихме могли да използваме подхода на неомарксистите Иманюел Уолърстийн и Джовани Ариги. Те очевидно не могат да бъдат причислени към по-традиционните марксисти, затънали в спора за относителната автономия на държавата от буржоазията или - подобно на Мишел Фуко - склонни да психологизират и максимално да разширяват екзистенциално понятието за властта. Предимството на подхода на Уолърстийн и Ариги по отношение на теориите за модернизацията е очевидно, а тяхната география на полетата на властта преодолява нормативните абстракции и дава достатъчно ясна обяснителна класификация. Недостатъкът на този подход пък е, че Ариги, и особено Уолърстийн, концентрират вниманието си върху макроскопичната панорама, което затруднява анализа на конкретните примери, варианти и изключения" (20).

Моделът център-периферия

Както е известно, ключова особеност на теорията за световната система (21) е "икономо-географското" описание на глобалната икономика и свързаната с нея система от държави, посредством модела на "света-система", т.е. социална система, характеризираща се с общо разделение на труда, но интегрираща множество различни културни системи. В рамките на този подход, глобалното разделение на труда по принцип е неравноправно и йерархично: светът-система се разделя на център, полупериферия и периферия.

Отношенията между центъра и периферията са пример за "неравноправен обмен", нерядко "стимулиран" с военна сила. Ядрото на съвременния "свят-система" се формира от САЩ и техните най-близки съюзници (западноевропейските държави и Япония), полупериферията включва Източна Европа, Русия, Китай, Индия и редица други страни, а периферията - по-голямата част от държавите от Латинска Америка, практически всички африкански държави, част от тези в Югоизточна Азия и т.н.

Ако направим паралел межди визията на привържениците на теорията за световната система и структурния реализъм на Кенет Уолц, виждаме, че в рамките на тази схема лансираните от Уолц "безименни унифицирани единици" се разпределят по категории и в зависимост от това, разполагат с различен диапазон от възможности в своето взаимодействия с останалите играчи. Този подход разширява възможностите за анализ, но в същото време не предлага специфичен инструментариум за анализ на вътрешната структура на въпросните "единици".

Концепцията за хегемонията

Определн интерес за сферата на международните отношения представлява и концепцията за хегемонията в рамките на теорията за световната система. Привържениците на тази теория разглеждат хегемонията не като банални силово лидерство, а като "господството на един, единствен играч (хегемон), комбинирано със повече или по-малко доброволното съгласие на по-слабите играчи да му се подчиняват".

На нивото на международното взаимодействие, за хегемон се приема държавата, която - на първо място - разполага със силово превъзходство и може да гарантира военната защита на съюзниците си, на второ място - икономическите и институции изпълняват ключова роля за гарантиране функционирането на глобалната икономика и обогатяването на управляващите елити на "младшите партньори", а на трето място - посоката на развитие, избрана от хегемона за цялата система на подчинените му държави, се разглежда от последните като благоприятна за тях. Тоест, властта на хегемона няма тираничен характер - поне за най-важните в икономическо и политическо отношение „съюзни” държави - а представлява своеобразен "просветен абсолютизъм" в рамките на системата от държави (22). Отлична илюстрация за подобна хегемонистична доминация е положението, което заемат САЩ през 1945-1973.

Цикличността

В рамките на теорията за световната система икономическото развитие се разглежда не като плавен икономически проце на равномерно развитие и дори не като известните "вълни на Кондратиев", а като "поредица от прекъснати, вълнообразни скокове" (23), преходът между които е свързан със сериозни икономически сътресения. Икономическите скокове, т.е. "системните цикли на натрупване", са пряко свързани със съответстващите им процеси във военно-политическата сфера, нещо повече, те са изоморфни на тях.

Сред привърженици на тази теория се водят активни дискусии относно нейните прогностични възможности. Според Джовани Ариги (1937-2009) например, сегашният хегемон САЩ вече е преминал през своята първа "сигнална" криза през 1973 и в момента се намира на прага на окончателната си, терминална криза. Той определя като най-вероятен нов кандидат за глобален хегемон Китай. Други теоретици обаче, акцентирайки върху съществуващите значителни ограничения на китайските възможности, лансират тезата за преход към "свят без хегемон" или за запазването на американската мощ през по-продължителен период.

По отношение на теорията на международните отношения, теорията за световната система стои на позициите на "икономо-географския детерминизъм", който е противоположен на "теорията на модернизацията". Според привържениците на теорията за "света-система", не съществува един, единствен път на прогреса от традиционното към развитото постиндустриално общество, по който са обречени да минат всички държави, а развитието или регреса на държавите се определя от положението им в съвременната световна икономика, стимулиращо тяхната прогресивна или пък - напротив - стагнационна икономическа активност.

Подобен модел може да се окаже полезен аналитичен инструмент за специалистите по международни отношения и най-вече за онези, чиито основен обект са развиващите се страни, далеч не всички от които наистина вървят по пътя на развитието. На свой ред, концепцията за политическата хегемония в рамките на теорията за световната система, която разглежда политическата хегемония като производна на икономическата мощ, може да бъде полезна за американистите и китаистите при прогнозирането на бъдещия силов баланс на международната сцена.

Средното ниво на анализ и неовеберианската историческа социология

Въпреки че дава достоверно описание на взаимодействието между икономическите и политическите фактори на най-високо равнище, теорията за световната система се справя доста по-зле с анализа на по-конкретните проблеми, а именно поведението на конкретни елитни групи в сферата на вътрешната и външната политика и най-вече на "стратегията" на елитите, позволяваща на държавите да променят положението си в рамките на глобалната икономика. Сегашното положение на Япония (която стана част от ядрото на глобалната икономика, т.е. на нар. "Първи свят") и това на такива държави като Чили и Аржентгина (които се свлякоха от центъра към периферията) не е нещо предварително предопределено и "логично", а е резултат от реализацията на икономическите и политически стратегии, възприети от техните управляващи елити.

Ето защо, според мен, на ниво "държава и по-надолу", където могат да бъдат очертани вътрешнодържавните играчи, най-адекватни изглежда методите на една друга школа, а именно на неовеберианската историческа социология (24).

Ако теоретиците на международните отношения (както впрочем и действащите дипломати) са до голяма степен ограничени от собствената си интерпретация на държавата като някакво "монолитна и естествена същност", теоретиците на историческата социология - и най-вече принадлежащите към т.нар. "неовеберианско направление" - разполагат с доста по-сложни модели за описание на държавата, разглеждана като набор от политически и военни институции, поддържащи сложна система от връзки с различните обществени групи. По-сложната интерпретация на понятието за държавата предоставя и по-добри методи за анализ на външната политика като инструмент за решаването на вътрешнополитическите задачи - както в рамките на промяната или запазването на баланса в управляващите елити, така и в рамките на отношенията между елитите и "масите".

Разделянето на понятията "държава" и "общество", наред с проблематизацията на последното, облекчава задачите на анализа на стратегиите на недържавните играчи, действащи на международната сцена, като наднационалните бюрокрации, големите транснационални корпорации или транснационалните политических и религиозни обединения.

Способността за осъществяването на подобен анализ е особено необходима в ситуации, когато интересите на големите недържавни играчи влизат в конфликт с интересите на държавите и те преминават от опити за договаряне към политически и икономически саботаж.

Съвременната политическа ситуация ни дава много възможности да наблюдаваме подобни конфликти. Въпросът за запазването или премахването на западните санкции против Русия например, до голяма степен е свързан с отношенията със съществуващите в различните западни държави елитни кръгове, а не само с логиката на отношенията с Държавния департамент на САЩ. Нещо повече, сложната институционална картина на съвременния свят - например в ситуацията с Европейския съюз - нерядко ни прави свидетели на своеобразна "бюрократична шизофрения", когато различните административни органи, действащи в рамките на една и съща система, могат да прокарват различни политики.

Войните и тяхното институционално влияние

Историческите социолози от неовеберианската школа отделят специално внимание на темата за войната и нейното институционално въздействие върху държавата. Най-известният изследовател в тази сфера е Чарлз Тили, създал т.нар. "военно-данъчна теория за държавата", в рамките на която като централен и ръководен фактор за еволюцията на съвременната държава се посочва начинът на мобилизация на вътрешнодържавните ресурси за водене на война.

В зависимост от икономическата специфика на своята територия, държавата използва вътрешнополитически модели, основаващи се или на пазарните механизми - като увеличаването на държавния дълг и използването на наемни армии, или на механизмите на принуждаване - като например (на по-ранния етап) задължителната военна служба за благородниците, притежаващи крепостни селяни, а след това - наборната военна служба. Според теорията на Чарлз Тили, Русия например олицетворява крайния полюс на военно-политическото принуждение, докато средновековните италиански градове-държави - крайният капиталистически полюс. Що се отнася до Франция и Италия, той смята, че те са се придържали към "междинен подход", т.е. намират се между двата полюса. Именно старата военна структура, до голяма степен, определя и сегашните институционални особености, и политическите традиции на съвременните държави, въпреки че на определен етап - в средата на ХХ век - почти всички държави разчитат на идентични военни механизми. Силно опростявайки нещата, военно-данъчната теория за държавата (25) на Тили често се свежда до формулата "войната създава държавите, а държавите създават войните" («War makes states, states make war»).

Самият Тили анализира войната - която традиционно се възприема като инструмент на външната политика - най-вече като вътрешнополитически фактор. За разлика от представителите на реалистичната школа в международната политика, за него военният фактор не се изчерпва с игрите, свързани със силовия баланс, а отношенията между управляващия елит в дадена държава и управляващите елити в другите политии (т.е. войната) и с елитите от по-ниско ниво (събирането на данъците) се развиват по една и съща логика. Използването на модела на Тили позволява да са осъществи по-безпристрастен анализ на съвременните държави, които не са част от западните демокрации, техните икономики и политическите им структури, което е сериозен проблем в рамките на традиционната политология. Съвременните политолози например, изпитват сериозни затруднения, опитвайки се да обяснат политическите процеси в такива специфични държави като Северна Корея, Куба или т.нар. Халифат, създаден от Ислямска държава на територията на Ирак и Сирия.

В рамките на теорията на Тили, увеличаването на организационните възможности на държавите е проста производна от активността, с която те водят войни. Други изследователи от неовеберианската школа внасят значителни допълнения към тези схема. Ричард Лахман например, изследва случаите, когато активното водене на войни води до точно обратните ситуации, а именно до принудително преразпределяне на политическата и икономическа власт от държавата към локалните елити, а пък Теда Скокпол акцентира върху ролята на военните поражения и възникналата в резултат от тях дългова криза за краха на съществуващия режим.

Революциите и тяхното отсъствие

Политическите революции са друга важна предметна сфера, която се разработва активно от социолозите-неовеберианци. Най-известните изследователи на революцоинната тематника в рамките на невеберианската традиция са Теда Скокпол и Джек Голдстоун (26). В своя анализ на френската, руската и китайската революции Скокпол концентрира вниманието си върху структурните явления, общи за трите толкова различни държави и епохи. При това, основен обект на анализа на причините и развитието на революциите е състоянието на институциите в революционната епоха, а не стратегиите на революционните водачи. Общи структурни явления за въпросните три революции са повече военните поражения, данъчно-бюджетните кризи и произтичащия от тях разпад на системата, отколкото наличието на широка маса от недоволни и на потенциални водачи на техния протест.

В анализа си Теда Скокпол демонстрира един изключително важен общ елемент на всички революции, а именно "политическата пропаст" между първоначалните намерения и стратегии на революционерите и политическите режими, възникнали в резултат от политиката, целяща военното оцеляване на революционния строй. Определящ по отношение на този аспект фактор е външният натиск върху революционните държави, който принуждава революционерите да осъществяват многобройни социални и военни иновации, с предимно авторитарен уклон - във всички описани случаи, новите държави се отличават с по-голяма структурна власт над населението от предшестващите ги.

Въпреки ограничанията на този подход - и в частност, проблемите, свързани с прилагането му по отношение на Иранската революция през 1979 или "нежните революции" през 1989 - структурният подход, формулиран от Скокпол и други "неовеберианци", позволява създаването на по-сложен модел за описание на радикалните обществени промени и използването му като аналитичен инструмент по отношение на конкретната държава. Както показаха революционните вълни и последвалите ги въоръжени конфликти в арабския свят, значителен брой съвременни държави не са достатъчно устойчиви и са подложени на гигантски вътрешнополитически рискове.

Независимо от своето значение, революциите са сравнително редки феномени. Повечето войни и бунтове в крайна сметка водят до задънена улица, в която нито една от противоборстващите страни не успява да постигне целите си (тук е мястото да отбележа, че разпадането на СССР до голяма степен се отнася тъкмо към този тип ситуации) (27). Авторът на теорията за конфликта на елитите Ричард Лахман концентрира вниманието си именно върху възникналите в резултат от подобни задънени улици позиционни конфликти, формиращи дълговременни политически системи.

Според Лахман, конфликтите на елитите се оказват основния стимул за появата на масовите движения, които Маркс например смята, за най-ярките прояви на "класовата борба". И именно динамиката на дълговременните конфликти на елитите играе ролята на критично важен фактор за възхода или упадъка на държавите. В рамките на лансирания от Лахман подход става ясна и връзката между глобалните икономически образувания и конфигурацията на елитите в конкретните държави - от "компрадорските буржоазии", доминиращи в държавите от глобалната периферия, до корпоративните бюрокрации, опериращи в самия център на световната икономика (без значение, дали става дума за Амстердам през ХVІІ или за Ню Йорк през ХХІ век).

Акцентът върху съчетаването на "политико-елитните" следствия от икономическите предпоставки прави подхода на Лахман доста подходящ за създаването на аналитични модели за оценка на съвременните политически реалности. В условията на политическа турбулентност и в комбинация с тектоничните промени в икономиката, както за оценката на бъдещата система на отношенията между страните, така и за анализа на ситуацията в една или друга държава, е необходим инструмент, който е в състояние да свърже икономическите процеси с политическите структури. Използването на подобна обвързаност би ни позволило да разберем по-добре както съществуващите, така и бъдещите стратегии на конкретните политически сили в зависимост от външната конюнктура, а също заинтересоваността на едни или други сили от реализацията на конкуриращи се проекти за глобалната икономическа система.

Практиката

Основният проблем на всяка теория - без значение, дали е историческа или антиисторическа, е разривът между нея и пряката административна активност. В рамките на редица научни дисциплини, академичната ориентация към висшата теория и "точните методи" води до практическо пълното откъсване на теорията от практиката - това с пълна сила се отнася за икономическата теория например, която от началото на 80-те години на ХХ век насам се развива в очевиден разрез с икономическата политика на държавните институции (28).

Овладяването на теоретичния апарат очевидно не може да замени експертното "познаване на местната специфика" и осведомеността за особеностите на конкретните действащи лица. Когато обаче на въпросния експерт, владеещ "конкретното знание" се наложи да прави изводи с достатъчно високо ниво на обобщение и с минимален прогностичен хоризонт, той очевидно ще бъде принуден да използва един или друг "голям модел" за описване на реалността, с всичките му силни и слаби страни.

Що се отнася до приложимостта на теориите за международните отношения с оглед  на историческия контекст, може да се каже, че "в равните участъци" на историческия процес (т.е. в периодите, в които липсват сериозни кризи или революционни ситуации)

антиисторическите модели се оказват по-добрият подход, доколкото обръщат по-голямо внимание на елементите на относително стабилната структура. В това отношение те наподобяват неокласическата икономика, която успешно обяснява дългите вълни на растежа, но се оказва неспособна да прогнозира каквито и да било резки промени в основните тенденции. В същото време обаче, именно "пречупването на досегашните тенденции" представлява ключова особеност на настоящия момент. И в тези условия е нормално да се търси повече възможността да бъдат обяснени тези промени, отколкото подробното описание на ситуацията на равновесие.

През следващите години "субектът на международните отношения" ще търпи сериозни промени - при това, в зависимост от конкретните условия, както в посока към размиване на суверенните национални държаи, така и в обратната посока. В някои ситуации е закономерно да предположим, че ще станем свидетели на завръщането на класическата национална държава с нейната "желязна бюрокрация", а в други - на формирането на екзотични конфедеративни наднационални обединения, напомнящи някогашната Свещена Римска империя. Недържавните организации, способни да проектират мощта си отвъд границите на собствената "държава-майка", едва ли ще се откажат доброволно от тази възможност. Разраничаването между вътрешната и външната политика ще става все по-неясно и маса международни конфликти ще бъдат използвани за решаването на вътрешнополитически задачи.

В тази връзка, като ключова задача пред специалистите по международни отношения се очертава анализът на промените в локалната политико-икономическа система (на ниво държава и регион) в контекста на голямата система (световната икономика, системата на международните отношения), което ще изисква от тях да имат достатъчно ясна представа за механизмите на еволюцията както на локалните, така и на големите системи. Ясно е обаче, че абсолютно точни и математически модели на тези еволюции не съществуват. Независимо от това, използването на несъвършените историцистки подходи, в съчетание с индивидуалната интуиция и "териториалното познание" на експертите по международни отношения може да доведе до по-добри резултати, отколкото вярата в извънвремевите политически и икономически абстракции.

 

Бележки:

 

  1. Global trends. Paradox of progress. National Intelligence Council. 2017, p IX
  2. Цитиран по: Как богатые страны стали богатыми, и почему бедные страны остаются бедными. Эрик С. Райнерт. 2011, стр. 75
  3. Что такое историческая социология. Ричард Лахман. 2016, стр. 17
  4. Historical Sociology of International Relations. Stephen Hobden, John M. Hobson. 2002
  5. Ibid, p. 8
  6. Следва да отбележим, че през последните 25 години неумолимият ход на историята принуди Фукуяма да се откаже от тезите си. Така, през януари 2017, в една своя статия, авторът на концепцията за "края на историята" нарича САЩ "несъстояла се държава" и предупреждава за възможността от колапс подобен на съветския. America: the failed state. Francis Fukuyama in Prospect Magazine, Dec 13, 2016 http://www.prospectmagazine.co.uk/magazine/america-the-failed-state-donald-trump
  7. Historical Sociology of International Relations. Stephen Hobden, John M. Hobson. 2002, p 9

8 War and Change in World Politics. Robert Gilpin. 1981, p 7

  1. Waltz, Kenneth, Reflections on Theory of International Politics: A Response to My Critics. //Neorealism and Its Critics. Robert O. Keohane (ed.). 1986 p. 341
  2. Например: After Hegemony. Cooperation and Discord in the World Political Economy. Robert Keohane. 1984
  3. Historical Sociology of International Relations. Stephen Hobden, John M. Hobson. 2002, p 10
  4. Странная наука экономика. Арьо Кламер. 2015
  5. Theory of International Politics. Kenneth N. Waltz. 1979 p. 66
  6. Historical Sociology of International Relations. Stephen Hobden, John M. Hobson. 2002, p 16
  7. The Invention of International Relations Theory. Realism, the Rockefeller Foundation, and the 1954 Conference on Theory. Nicolas Guilhot (editor). 2011. pp 21-23
  8. Ibid. p 60
  9. Historical Sociology of International Relations. Stephen Hobden, John M. Hobson. 2002
  10. The Global Transformation. History, Modernity and the Making of International Relations. Barry Buzan, George Lawson. 2015;
  11. The Global Transformation. History, Modernity and the Making of International Relations. Barry Buzan, George Lawson. 2015
  12. Суверенная бюрократия: тезисы к изучению властвующих элит. Георгий Дерлугьян // Политическая концептология № 4, 2009г.
  13. Най-важните трудове са: Wallerstein Immanuel. The Modern World-System, vol. I-IV. 1974-2011.; Arrighi Giovanni. Adam Smith in Bejing. Lineages of 21 Century. - 2007. Арриги Джованни Долгий двадцатый век. Деньги, власть и истоки нашего времени. 2006.
  14. Арриги Джованни Долгий двадцатый век. Деньги, власть и истоки нашего времени. 2006.
  15. Ibid
  16. Суверенная бюрократия: тезисы к изучению властвующих элит. Георгий Дерлугьян // Политическая концептология № 4, 2009г.
  17. Тилли Чарльз. Принуждение, капитал и европейские государства. 990–1992 гг. 2009
  18. State and Revolution: Old Regimes and Revolutionary Crises in France, Russia and China. Theda Skocpol. 1979; Голдстоун, Джек. Революции. Очень краткое введение. 2015
  19. Лахман Ричард. Капиталисты поневоле. Конфликт элит и экономические преобразования в Европе раннего нового времени. - 2010.
  20. Странная наука экономика. Арьо Кламер. 2015

 

* Авторът е ръководител на аналитичния отдел на руския think-tank "Конструиране на бъдещето"