Перспективите пред Балканите след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония

Актуално
Typography

Подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония на 1 август 2017 беше предшествано от близо 18 годишна подготовка, осъществена предимно от българската страна.

Освен характерните за подобни документи формули за взаимен отказ от териториални претенции и ангажимент за развитието на икономическите, политическите и културните отношения между двете държави, договорът съдържа и някои специфични текстове. В него например се посочва, че България и Македония ще развиват сътрудничеството в сферата на европейската и евроатлантическата интеграция с цел да Македония да се подготви за бъдещо членство в ЕС и НАТО. Нещо повече, София се ангажира да съдейства Скопие да получи покана за членство в Северноатлантическия пакт (чл.2.2). Освен това страните декларират, че ще се въздържат от действия с неприятелски характер една спрямо друга (чл.11.1), ще препятстват активността на организации, осъществяващи подривна дейност срещу другата страна (чл.11.2) и ще предприемат ефективни мерки за предотвратяване на неприятелска пропаганда от страна на различни институции и частни лица.

Както е известно, именно враждебните жестове и подривната дейност от македонски страна дълго време тровеха двустранните отношения между София и Скопие. Въпреки че през 1991 България първа призна независимостта на Македония, опитите на македонската страна да пренапише общата за населението от двете страни на границата история, включително раздувайки "ужасите" на "фашистката българска окупация" на Македония през Втората световна война, както и редица други враждебни прояви, нямаше как да стимулират София да работи активно за евроатлантическата интеграция на своята западна съседка.
В кратката си история като независима държава Македония успя да влоши сериозно и своите отношения с Гърция, макар и по други причини. Както е известно, в Атина смятат, че историческото название "Македония" (както се нарича регионът в Северна Гърция, включващ областите Западна Македония, Централна Македония и Източна Македония и Тракия) може да се използва от Скопие за предявяване на териториални претенции към Гърция и упорито блокират всички опите да бъде заменено сегашното официално название на страната "Бивша югославска република Македония" (БЮРМ). Неслучайно гърците наложиха вето на присъединяването на Македония към НАТО на срещата на върха на алианса в Букурещ през 2008, както и на членството и в ЕС, година по-късно, а през 2012 София и Атина дори комбинираха усилията си за да не позволят определянето на точна дата за началото на процеса на присъединяване на Македония към Европейския съюз. Впрочем, през различни периоди македонската държава имаше сериозни проблеми и с двамата си албански съседи Албания и Косово. Доскоро безпроблемни изглеждаха само отношенията и със Сърбия (макар че дипломатическият скандал с изтеглянето на сръбското посолство в Скопие, непосредствено след подписването на договора с България, показва, че и това може да се промени).

На този фон, бързото подписване на договора, в който България и Македония се отказват от "неприятелските действия" и се споразумяват за създаването на експертна комисия по въпросите на историята и образованието, която да се ангажира с научното тълкуване на спорните исторически факти (чл.8.2), изненада мнозина, дори и в България. Мнозина изтълкуваха случилото се като сериозен успех на София, която от дълги години настоява македонците да престанат да се занимават със съчиняването на алтернативна история. Истината обаче е, че предвид продължителната вътрешнополитическа криза в Македония, която все още не е преодоляна напълно, активните външнополитически действия са сред малкото козове, с които разполага премиерът Заев. За постигането на заветната си цел - задвижването на процеса на евроатлантическа интеграция на страната му от мъртвата точка, в която се намира в момента, той е готов не само на отстъпки към албанските партии в Македония, но и към съседните държави и на първо място към България и Гърция, които са членове на ЕС и НАТО. Впрочем, според някои експерти, основната причина за стремежа на Македония да стане член на Северноатлантическия алианс е да избегне разпадането си, опасявайки се, че ако не приеме покровителството на Брюксел и Вашингтон, може да бъде поделена между своите съседи. Така или иначе, но през юни 2017 Заев обяви, че е Македония е готова да отстъпи пред гръцките искания и да влезе в НАТО под името БЮРМ, а през август подписа договора за добросъседство с България, който на практика, удовлетворява много от условията, които София поставяше поне от две десетилетия насам.

Международният контекст

Впрочем, българско-македонският договор следва да се разглежда и в конкретния международен контекст. На съвместната пресконференция на двамата премиери непосредствено след подписването му, Борисов посочи, че договорът е съставна част от т.нар. Берлински процес. Както е известно, целите на Берлинския процес (свързан с ускореното приемане на държавите от Западните Балкани в ЕС и стартирал в немската столица през 2014), чиито "локомотив" е Германия, са регионалното сътрудничество, подобряването на икономическото управление и на условията за осъществяване на бизнес, както и развитието на инфраструктурата.

В основата на решението на ЕС да потърси нов формат на отношенията си с държавите от Западните Балкани стоят няколко фактора. На първо място е нарастващото недоволство в региона, че обещаната евроинтеграция вече доста години си остава само на думи. Македония например е кандидат за членство в ЕС от 2005, но преговорите между Скопие и Брюксел все още не са започнали. А след като през февруари 2017 председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер заяви, че Съюзът няма да се разширява поне до 2020, перспективите за присъединяване към ЕС станаха оше по-неясни.

Междувременно в Западните Балкани нараства активността на други глобални играчи, които са конкуренти на ЕС в борбата за влияние в региона. В предимно мюсюлманските държави от региона, като Албания, Косово и Босна, както впрочем и в тези с компактни мюсюлмански малцинства, все по-осезаемо присъствие демонстрира Турция, която между другото се опитва да се закрепи и в православна Сърбия. Увеличават се китайските инвестиции в региона, особено в инфраструктурни проекти, в рамките на стратегията на Пекин "Един пояс, един път" (пример за това е проектът за скоростна жп линия и автомагистрала между Белград и Будапеща). Важна роля в региона играе и Русия, чието влияние е особено силно в Сърбия, Македония, Черна гора и босненската Република Сръбска. В частност, руснаците разполагат със стабилни позиции в енергийния сектор, инвестират значителни средства в регионалната икономика, разширяват присъствието си в културно-информационната сфера и осъществяват сериозна хуманитарна активност. Така, от 2012 насам в Ниш функционира Руско-сръбски хуманитарен център, помогнал за преодоляване на последиците от наводненията в Сърбия и Босна и Херцеговина. Освен това руските железници се ангажираха с модернизацията на сръбския участък от Паневропейски коридор Х, която се осъществява с руски заем от близо милиард долара.

Според редица политици от региона, като албанския премиер Еди Рама например, руското влияние в Западните Балкани се разширява най-вече заради вакуума, оставен там от ЕС. В този контекст, Берлинският процес очевидно представлява опит на Брюксел да формулира и реализира собствена стратегия по отношение на Западните Балкани, която да балансира нарастващия евроскептицизъм и да удържи държавите от региона в зоната на влияние на ЕС. В рамките на инициативата се провеждат ежегодни срещи на "ЕС-Западни Балкани", последната от които беше през юли 2017 в италианския град Триест. През май 2017 Берлинският процес получи ново развитие, след като германският външен министър Зигмар Габриел лансира идеята за "Берлин плюс", която предполага създаването на специални фондове за финансиране на проекти в сферата на инфраструктурата, стимулирането на бизнеса и развитието на информационните технологии.

Засега обаче, Берлинският процес не е довел до някакви осезаеми резултати. Наистина, когато през февруари 2017, с подкрепата на ЕС, беше подписан договорът за демаркиране на границата между Косово и Черна гора, се създаде впечатление, че новата политика на Съюза дава първите си плодове. Само че споразумението така и не беше ратифицирано. Нещо повече, парламентарните дебати през май по повод на неговата ратификация в крайна сметка доведоха до вот на недоверие на косовското правителство и нови избори;

В тези условия договорът между България и Македония се превръща в своеобразен тест за жизнеспособността на Берлинския процес (между другото, през юни 2017, българският премиер изрази желанието на страната ни да се присъедини към тази инициатива). В случай, че бъде ратифициран от парламентите на двете страни, той на практика ще се окаже първата успешна стъпка в рамките на прокарваната от ЕС инициатива. Както е известно, европейските и американски политици декларираха пълната си подкрепа за договора. Впрочем, посланиците на САЩ в София и Скопие дори побързаха да отбележат, че Македония ще послужи като пример за другите балкански държави, които още не са членове на ЕС и НАТО, а българският премиер Борисов заяви, че червените килими в Скопие са прибрани до "следващата среща по пътя към НАТО".

Само че, ако ратификацията на договора в българското Народно събрание няма да се сблъска с никаква съпротива от страна на опозицията, готовността на Никола Груевски и неговата партия ВМРО-ДПМНЕ да одобри ратификацията поражда определени съмнения. Неслучайно, на следващия ден след подписването на договора, Борисов се срещна на четири очи с Груевски, най-вероятно за да го убеди да не пречи на ратификацията. Дали е успял, ще видим при гласуването в македонския парламент, което ще се проведе след местните избори на 15 октомври 2017.

Ако договорът бъде ратифициран, това несъмнено ще доведе до положителни резултати: предвид спецификата на балканската история през ХХ век, отслабването на дългогодишнотно напрежение между две държави от региона е повече от добра новина. Какви ще бъдат другите последици от него обаче, е все още трудно да се каже. Остава открит например въпросът, доколко ефективна ще се окаже българската подкрепа за присъединяването на Македония към ЕС и НАТО.

Както е известно, временното преодоляване на вътрешнополитическата криза в Македония с формирането на правителството на Заев стана възможно само благодарение подкрепата на албанските партии, които, след подписването на т.нар. Тиранска платформа през януари 2017, почти открито работят за създаването на т.нар. "Велика Албания" (под една или друга форма, вътре или извън ЕС). Албанският демографски натиск в Македония непрекъснато нараства. В страната от години насам съществуват своеобразни албански анклави, в които македонската държава на практика не функционира. В същото време, правителството в Скопие трябва да решава тежки социални проблеми и да се бори с гигантска корупция, включително по най-високите етажи на властта. Освен това, страната е част от прословутата "ислямска дъга" на Балканите и, подобно на своите съседи, се сблъсква с нарастващата заплаха от страна на радикалния ислямизъм.

На този фон историческата мисия на България е да помогне на Македония да се справи с тези проблеми и в същото време да работи активно за преодоляването на изкуствено насажданата враждебност към страната ни. Големият въпрос обаче е, дали София има волята и възможностите да го направи? Защото, нека не забравяме, че страната ни се сблъсква със сходни на македонските проблеми (без значение че вече от доста години е член и на НАТО, и на ЕС) и засега не демонстрира способност да ги преодолее успешно. От друга страна, фактът, че само месец след подписването на договора с Македония, България се ангажира с мащабен инфраструктурен проект за изграждането на мултимодален транспортен коридор Солун-Александруполис- Бургас-Варна-Русе (на стойност над 5 млрд. евро), който пряко се конкурира с този за Паневропейски коридор VІІІ (Бари/Бриндизи - Дуръс/Вльора - Скопие - Бургас/Варна), представляващ ключов инструмент за сближаването между България и Македония, показва, че едва ли сме наясно с йерархията на геополитическите си приоритети.

При всички случаи, процесът на евроатлантическа интеграция на западната ни съседка ще се проточи. Както вече споменах, ЕС официално декларира, че няма да приема нови членове преди 2020, а що се отнася до македонското членство в НАТО Атина все още не е реагирала еднозначно на готовността на Скопие да се примири с названието БЮРМ, освен това вътрешнополитическите противоречия в страната са прекалено остри за да може алиансът да приеме, че тя е готова за присъединяването си към него. На този фон, евроатлантическото бъдеще на Македония продължава да изглежда твърде далечна перспектива.

От друга страна обаче, макар че от стратегическа гледна точка Македония (както впрочем и Черна гора) не е особено необходима на алианса, за Запада е важно да попречи на евентуалното разширяване на руското влияние в региона. В този смисъл, присъединявайки се към НАТО, Македония едва ли ще реши проблемите си, но пък ще може да ги впише в по-широкия контекст на проблемите, с които се сблъсква в момента Северноатлантическият алианс. Според немалко експерти, основната задача на пакта е постигането на контрол върху цялата територия на Европа, тъй като това би му помогнало да реализира стратегическата си цел - недопускането на икономическото, енергийно, политическо, културно и военно присъствие на Русия в която и да било част от континента, т.е. пълното и изтласкване от него. Очевидно, че след удара в Украйна през 2014, Западните Балкани се очертават като следващия приоритет на Запада за реализацията на тази цел.

Могат ли да бъдат преодолени наслоените противоречия и исторически вражди

Тази стратегия на Запада по отношение на Балканския регион рискува обаче да събуди старите противоречия и вражди в него и, вместо да го интегрира и да гарантира икономическия му просперитет, да го хвърли в хаос. Впрочем, дали това ще се случи, зависи не само от големите външни играчи, но и от зрелостта на политическите елити в региона. Както е известно, вече повече от столетие Македония е своеобразна "ябълка на раздора" между България, Сърбия и Гърция (без оглед на това, че претенциите на последните две, за разлика от българските, са по-скоро неоснователни), като през последните поне две десетилетия все по-ключова роля в "македонския въпрос" започва да играе албанският фактор. Сред доказателствата за това е острата (макар и не открито декларирана на официално ниво) сръбска реакция на подписания договор между България и Македония, чиито връх беше безпрецедентното временно изтегляне на персонала на сръбското посолство в Скопие. На, ако искат да избегнат хаоса, в който някои западни и най-вече американски стратези за склонни да хвърлят региона, само и само да изтласкат "завинаги" от него Русия, както и опасностите, свързани с все по-агресивната неоосманистка политика на Анкара, държавите от региона - и най-вече България, Македония, Сърбия и Гърция, би следвало да се опитат да преодолеят натрупаните противоречия и да действат съвместно за да защитят общите си интереси, а именно сигурността, стабилността и икономическия просперитет на Балканите. Включително и формирайки регионално обединение от типа на т.нар. Вишеградска четворка, която доказа, че малките европейски държави могат успешно да отстояват интересите си, въпреки натиска на големите сили от Запад или Изток. Със сигурност подобна революционна промяна в политиката и поведението на София, Скопие, Белград и Атина днес изглежда трудно осъществима или дори невъзможна. Истината обаче е, че тя все повече се очертава като императивно необходима за собственото им оцеляване и единствен шанс да вземат съдбата си в своите собствени ръце.

 

*  Център за мониторинг и превенция на конфликтите