Американската геополитика в Западните Балкани

Актуално
Typography

През първите дни на август 2017 балканските лидери с трогателно вълнение очакваха посещението на американския вицепрезидент Майк Пенс в Подгорица. Формално, той трябваше да участва на форума на Адриатическата харта в черногорската столица.

Всъщност, това беше жест на благодарност от страна на САЩ към Черна гора за "изключително важното и решение" да стане член на НАТО. На практика, форумът се превърна в своеобразна "семейна среща", чиято цел беше да бъде разяснена създалата се ситуация на новите и старите членове на "семейството", както и какви са американските очаквания към тях. Освен това, срещата беше послание към другите балкански държави, които още не са част от НАТО, за това, какво ги очаква, ако се присъединят към пакта и какво - ако откажат да го сторят.

Цялата тази информация се съдържаше в няколко ключови фрази на Пенс. На първо място, той предизвика сериозен ентусиазъм сред част от обществеността в малката адриатическа държава, заявявайки, че решителността, проявена от Черна гора, решила да влезе в НАТО въпреки руския натиск, е пример за целия свят. Освен това Пенс уверено заяви, а присъстващите в Подгорица го подкрепиха, че "Русия продължава да се стреми към насилствена промяна на международните граници, включително тук на Западните Балкани. Москва се опитва да дестабилизира вашия регион, да ерозира вашите демокрации и да ви раздели един от друг, както и от останалата Европа". В края на изказването си, той увери участниците във форума, че бъдещето на Западните Балкани е свързано със Запада. "Уверяваме ви, че САЩ са заинтересовани от изграждането на отношения, които ще укрепят връзките между държавите от региона, европейската общност и САЩ" - заяви Пенс.

Излазът към Адриатическо море

Майкъл Пенс който - със своя подход и начина, по който обяснява американските цели и "прокарва демокрацията" - многократно надмина дори Хилари Клинтън, пристигна в Подгорица, след като посети Естония и Грузия. Там той увери и техните лидери, че могат да разчитат на САЩ, които ще ги "зашитят от руската агресия". Всъщност, тази "защита" отдавна е стартирала. НАТО постоянно увеличава военния си контингент по руските граници и дори мобилизира големите медии по целия свят, които стартираха истерична кампания срещу Москва, обвинявайки я, че е единствената сериозна заплаха за сигурността и мира на планетата. Разбира се, съществува и Северна Корея, но нещата с нея изглеждат по-прости: срещу тази страна, с помощта на ООН, ще бъдат наложени толкова сурови санкции, каквито светът досега не познава, и това ще реши проблема.

Но да се върнем на Балканите и истинските причини за "внезапната любов" към региона, която вицепрезидентът на САЩ изрази в Подгорица под формата на задължителни за изпълнение инструкции към участниците в провелия се там форум. Тези "топли чувства" се обясняват с две основни и напълно разбираеми причини. Първата е свързана с това, че усилията за сплотяване на редиците на територията на бивша Югославия пред лицето на "планетарната руска заплаха" засега дават само половинчати резултати, особено що се касае до привличането на нови участници в НАТО. Тук, членове на "семейството" са преди всичко Словения и Хърватия, а сега и Черна гора. Тоест, само 50% от държавите от региона. Още не са се задействали Сърбия, Македония и Босна и Херцеговина.

Всички идеологически агресори следват логиката, че "който не е с нас, е против нас". Разбира се, между споменатите по-горе три страни има множество различия, при това доста сериозни. От тяхната политическа мъдрост, ориентация и способност да остояват собствените си интереси ще зависи по-нататъшното развитие на събитията. Несъмнено, присъединяването им към НАТО е сред предпоставките за това Вашингтон (и особено средите около самия Майкъл Пенс) да постави под контрол целия регион, който самите САЩ смятат за жизнено важен. На първо място, американците са заинтересовани да изтласкат от това геополитическо пространство руснаците. На второ място, САЩ разчитат да осъществят "газов" пробив от района на Балканите към Централна Европа, като по този начин нанесат решителен удар по интересите на Русия като основен доставчик на стратегически енергоносители на този пазар.

Целта да бъда овладени Западните Балканите е свързана и с друга задача пред Вашингтон - да не допусне Русия да се сдобие с "излаз" на Адриатическо море. След разпадането на Югославия и появата на нови държави на адриатическото крайбрежие, Черна гора беше единствения и последен шанс на руснаците да постигнат тази цел. Доскоро изглеждаше, че съотношението на силите в тази неголяма, но стратегически важна страна е в полза на Русия, а не на САЩ. Днес вече не е чак толкова важно, кой е надценил силите си, допуснал е грешка или е определил неправилно посоката на ветровете, духащи на Балканите. Нещата вече се случиха.

Между другото, извън границите на държавите от НАТО, все още съществува малък "свободен излаз" на Адриатика: става дума за босненското пристанище Неум, но тук решаваща роля играе старата тактика на Хърватска, която всячески избягва приключването на преговорите за морската си граница с Босна и Херцеговина. Впрочем, наскоро отново беше актуализиран и въпросът за Пелешкия мост (продължение на хърватската магистрала А1 на юг към Дубровник - б.р.). Загреб твърди, че не признава "този въпрос", както не признава и решенията на Арбитражната комисия в спора си със Словения. В анализите на някои хърватски медии, твърдящи за "края на съперничеството за Адриатика между Русия и САЩ", пристанище Неум въобще не се споменава в контекста на правото на Босна и Херцеговина да има собствени териториални води. На практика, всичко това потвърждава доколко нерешени остават взаимоотношенията в Западните Балкани и до каква степен държавите от региона са принудени да се подчиняват на "големи играчи", сякаш най-важното за тях е да бъдат под покровителството на някой Голям брат.

Черногорският пример

Две на пръв поглед незначителни случки отлично илюстрират "любовта" на големите към малките държави, която се проявява "когато е необходимо", за да се смени след това с внезапно охладняване, когато интересите са променят. В началото светът се смееше на кадрите от срещата на върха на НАТО в Брюксел в началото на май 2017, показващи, как Доналд Тръмп безцеремонно отмества като чувал с картофи стоящия пред него черногорски премиер Душко Маркович, за да застане редом до генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Само три месеца по-късно обаче, според вицепрезидента на САЩ, Черна гора се е превърнала в "пример за целия свят" заради съпротивата си срещу руския натиск.

Това заявление на Пенс, мотивирано от чисто прагматичните интереси на Америка и несвързано с каквато и да било "любов" или дори симпатия, беше прието твърде болезнено от Хърватска. Докато Черна гора не беше обявена за "пример за останалите", именно Хърватска се смяташе за "лидера в региона", тъй като за такава я бяха нарочили американците в ласкателните си речи, при други обстоятелства. В Подгорица обаче, хърватите бяха принудени да стиснат зъби и да замълчат, когато Пенс високопарно обяви, че "Черна гора играе водещата роля за защитата на стабилността и сигурността на Западните Балкани". А да не забравяме, че именно Хърватска купуваше скъпи самолети от САЩ, а на спомената по-горе среща на върха на НАТО хърватският президент Колинда Грабар-Китарович положи комични усилия да се добере от задните редове на участниците по-близо до Тръмп. Освен това, Хърватия беше обявена от американците за лидер на т.нар. Инициатива "Три морета". Всичко това беше пренебрегнато от Пенс, когато вицепрезидентът на САЩ приписа лидерска роля на Черна гора. Излиза че всичко е било напразно - любовта е любов, но бизнесът си е бизнес!

Същото впрочем се случва и с другите местни "лидери". А навремето на Балканите имаше истински държавник, от чиито действия си струва да се поучим (авторът очевидно визира някогашния югославски лидер Тито - б.р.), особено по отношение на достойнството и повишаването на международния авторитет на собствената страна. Никой в света не си позволяваше да го пародира по начина, по който сега почти ежедневно биват осмивани т.нар. балкански "лидери". На, за да се научиш на нещо, трябва да имаш и някакви способности, както и да не губиш самоуважението си в каквато и да било ситуация. Новите политици на Балканите, с някои много редки изключения, така и не осъзнаха, че е по-добре да ги уважават, дори ако не ги обичат, отколкото да ги хвалят и им се обясняват в любов, а зад гърба им да се забавляват с вицове за тях.

Днес, след края на операцията, целяща "затварянето" на Адриатическо море за руснаците, цялата игра между Вашингтон и Москва се свежда до огромния геостратегически и икономически интерес, свързан с контрола върху териториите и енергийните ресурси. В случая американците очевидно се решили с всички възможни средства да попречат на изграждането на "Северен поток 2", който трябва да свърже директно Русия с Германия, паралелно с вече съществуващия газопровод, и по който в Европа ще се доставят допълнителни обеми руски природен газ. В този проект вече са инвестирани огромни средства, а от реализацията му са заинтересовани не само Русия и Германия, но и Франция, Австрия и Италия, както и някои други членове на Европейския съюз. За всички тях е важно, че руският газ е евтин и се доставя директно и бързо. Освен това, този проект е изгоден за редица индустриални отрасли и производители на енергийно оборудване за газопроводите. Накрая, за "старите" членове на ЕС (и най-вече за Германия и Франция) е от принципно значение европейската енергийна политика да се определя в Брюксел, а не във Вашингтон.
На свой ред, руснаците на крият, че имат и допълнителен интерес: "Северен поток 2" ще изключи от газовата игра Украйна, през чиято територия сега се доставя основният обем руски газ за Европа. В резултат, Киев рискува да изгуби милиарди долари годишно. Както е известно, кризата в Украйна започна тогава, когато американците започнаха да се заиграват с Киев уж в интерес на ЕС (а всъщност в интерес на НАТО, т.е. в свой собствен интерес), игнорирайки известната позиция на Москва, която не е против сближаването на Украйна и ЕС, но е категорично против членството на тази държава в НАТО. На всичкото отгоре, САЩ разположиха и свои ракети в непосредствена близост до руските граници. В резултат Украйна се сблъска с огромни трудности, Европа се отдръпна, Америка не се намеси, а руснаците присъединиха Крим.

Американският план в Европа

Днес основният американски план в Европа е да бъдат спрени руснаците и техния газ. Веднъж това вече се получи, когато България беше принудена да не допусне преминаването през нейна територия на газопровода "Южен поток". Сега обаче, американците ще трябва да решат най-малко два проблема.

Първият е свързан с мобилизирането на членовете на НАТО, убеждавайки ги, че Москва е най-голямата заплаха за тяхното съществуване и, че руснаците ще ги шантажират със своите газови доставки. В рамките на тази операция САЩ разполагат с идейни съюзници, най-вече в лицето на балтийските постсъветски републики и някои източноевропейски държави, които вече са членове на ЕС. На първо място сред тях е Полша. Нейната идеологическа омраза към Русия, както и опасенията за собствената и сигурност, продължават да са много големи. Поляците автоматично подкрепят всичко, което Западът предприема срещу Москва. Негативно настроени към Русия са и скандинавските държави. Наистина, при тях това се дължи на чисто икономически причини. Все още се колебаят трите, споменати по-горе балкански държави, които още на са влезли в НАТО: Сърбия, Македония и Босна и Херцеговина. Най-близо до членство в алианса изглежда Македония, начело с новия си премиер Заев. При това въпросът с името на тази държава може лесно да бъде решен: достатъчно е САЩ да намекнат на гърците, че "става дума за обща стратегия и обща сигурност, затова няма време да се занимаваме с подобни дреболии".

От гледната точка на Вашингтон, в момента Босна и Херцеговина си остава сериозен проблем, тъй като Република Сръбска продължава да се съпротивлява на американските проекти. Ситуацията е сложна. Дейтънското споразумение напомня на САЩ за успеха им в региона (сега те се опитват да използват този модел и в Сирия), защото могат да го коригират и променят според собствените си интереси. Впрочем, докато ние, в Босна, решавахме американските проблеми, Дейтънското споразумение не биваше да се променя в никакъв случай. Именно на базата на тази философия ЕС по наистина гротесков начин превъзнасаше "впечатляващите успехи на Босна и Херцеговина по пътя и към Европа".

Сърбият е отделен случай. От една страна, там съществува силен проруски фронт, който се обявява и против ЕС, и против НАТО. По определени причини е възможно приемлив вариант за Сърбия - както впрочем и за САЩ и Русия - да се окаже половинчатото решение, т.е. страната да влезе в ЕС, но да остане извън НАТО. И тук обаче са налице множество нюанси. Дори с упоритата подкрепа на Русия и доста по-малко съществената подкрепа на Република Сръбска (макар че лидерът на последната Милорад Додик се позиционира като незаменим лидер при решаване съдбата на сърбите на Балканите) Белград едва ли ще съумее да отговори адекватно на всички предизвикателства на времето.

Тук няма как да не спомена забележителните умения на Путин, който успява да реагира изключително ловко дори в ситуции, когато обективните обстоятелства не му осигуряват достатъчно пространство за маневриране и възможност да доведе играта си до край. Мнозина с основание смятат, че в крайна сметка сръбският президент Вучич може да получи благословията на Путин за влизането на страната му в ЕС. Защото не бива да забравяме какви са действащите вътре в Съюза механизми и правила. Така например, санкциите срещу Русия нямаше как да бъдат приети, ако дори и само един член на ЕС беше гласувал против. Тоест, сметката е проста: в определени ситуации Сърбия - сама или с посредничеството на Унгария или друга страна от ЕС - може да изиграе важна роля за Русия, тъй като Сърбия е единствената държава в Европа, стояща на руска страна. Разбира се, засега това са само предположения, но в епохата, в която в Европа и по целия свят стремително и грубо се разрушават много изглеждащи доскоро непоколебими принципи, всичко изглежда възможно.

Руският, американският и израелският газ

Всичко което излагам по-горе, в качеството си на страничен наблюдател, във връзка с горещата подкрепа и обещанията, дадени от Майкъл Пенс на балканските лидери в Подгорица, се основава на усещането ми, че местните политически кръгове не оценяват реалистично, рационално и от гледна точка на собствените си интереси, сегашния конфликт между две изключително мощни сили на Балканите. На първо място, политиците не си задават въпроса: "какъв е нашият интерес в случая?". Дали руският газ е най-евтиния, най-изгодния и най-достъпния за нашия регион? И дали утре няма да изпаднем в зависимост от скъпия американски газ (или пък от "новия" израелски газ от средиземноморския шелф, който Вашингтон ни предлага като алтернатива)?

Американският газ се добива от шистовите слоеве, след това се втечнява, правозва се с газови танкери, а накрая се регазифицира в специални LNG-терминали, като целият този процес е доста скъп. Затова и възможностите за вариране на цената му са много по-малки, отколкото в случая с руския газ. Въпросът е и, колко дълго САЩ ще могат да побеждават в конкурентната си война за доминация в енергийния сектор на Европа изключително с помощта на все по-твърдите санкции срещу Русия? Последните американски санкции вече засягат дълбоко и европейските интереси, тъй като компаниите от Стария континент, произвеждащи оборудване за "Северен поток 2", са застрашени от сериозни глоби.

Новата Инициатива "Трите морета", в която участват държави от ЕС, имащи излаз на Адриатическо, Балтийско или Черно море, също с основание се смята за чисто американски проект. Компетентните политически анализатори квалифицират тази инициатива като основа за изграждането на "американски санитарен кордон в близост до Русия". Ясно е, че основната цел на Инициативата се прикрива зад общите приказки за икономическо и друго сътрудничество между страните участници, в които между другото живее 22% от населението на ЕС, а общият им БВП е 10% от този на Съюза. Основната цел е да се свърже все още недовършения LNG-терминал на хърватския остров Кърк с онзи в Полша, като по този начин се създаде алтернатива на газовата ос Москва-Берлин.

Всичко това провокира разногласия в редовете на членовете на ЕС, което е от определена полза за политиката на Майк Пенс и неговото обкръжение. Що се отнася до Тръмп и неговото желание да не влиза в енергийна война с руснаците, той се оказва безсилен. Между другото, основният фактор, който накара Конгреса да лиши президента от каквато и да било свобода на действие по този въпрос, е известният ястреб и "русофоб №1" в САЩ Джон Маккейн, който успява да действа изключително ефективно в тази посока, въпреки тежкото си заболяване.

Приказките за "дестабилизането на Западните Балкани от Русия" и опитите "да бъдат разединени Балканите и Западът", които преди дни изговори в Подгорица Майк Пенс, вече накараха мнозина да започнат да разглеждат региона като своеобразно бойно поле, на което местните народи, подложени на "руска агресия", следва да бъдат подпомогнати - разбира се, в името на "демокрацията". Ясно е също, че след "затварянето на Адриатика", САЩ възнамеряват да поставят под свой контрол целите Западни Балкани.

За някои в региона, това вероятно не е най-лошия варинат, тъй като и без това сме свикнали да ни поробват (по един или друг начин) различни сили. Въпреки това обаче, остават два важни въпроса: дали е в интерес на "Западните Балкани" да купуват скъпи енергоносители в името на чужди интереси, след като от това зависи собственото им жизнено равнище? А вторият е, къде са онези политици, които са в състояние да действат в интерес на избралите ги граждани? Ако имахне такива политици, отношенията между Америка и Русия едва ли щяха да ни вълнуват чак толкова. А сега се оказваме тотално зависими от тях. И дори приемаме това за нещо нормално.

 

* Авторът е известен дипломат и политически анализатор от Босна и Херцеговина, бил е посланик на страната в Хърватска, Йордания, Сирия, Ирак и Ливан