Американско-руският сблъсък в Сирия: последиците за Близкия Изток и света

Актуално
Typography

Както посочва в коментар за Politico известният американски външнополитически анализатор Блейк Хауншел: "Само за седмица, президентът на САЩ Доналд Тръмп и неговият екип направиха немислим пирует от декларациите, че сирийския диктатор Асад може да остане на власт, до нанасянето на ракетни удари по неговия режим и  евентуално - влизането на Америка в нов конфликт, чиито обхват и мащаби са неизвестни".

Действително, свидетели сме на главозамайващ обрат от страна на един човек, чиято предизборна кампания до голяма степен се градеше на критиките срещу "напразно изразходваните от Вашингтон трилиони долари в Близкия Изток". По-важното обаче е, какво можем да очакваме от американския президент оттук нататък. Според цитирания по-горе Хауншел: "излишно е да се опитваме да прогнозираме следващите действия на Тръмп, защото най-вероятно и той самият не е наясно с тях. Следва обаче да се простим с надеждата, че той е "гълъб", защото Тръмп вече е "президент на войната". В момента той бомбардира и двете страни в сирийския конфликт (и правителството, и ислямистите); използва военна сила в Йемен, рязко увеличавайки броя на ударите, нанесени с помощта на дронове и разрешавайки провеждането на специална операция, довела до гибелта на един американски "тюлен"; освен това тихомълком разположи допълнителни военни части в Ирак и Сирия. На всичкото отгоре Тръмп обяви Сомалия за зона на бойни действия, което осигурява на американските военни по-голяма свобода да нанасят въздушни удари, без формалното разрешение на Белия дом".

Истината е, че малцина очакваха именно Тръмп да инициира военна кампания за да отмъсти за същите сирийски деца, чието влизане в САЩ като бежанци самият той забрани съвсем наскоро. От друга страна обаче, още през 2013, когато все още беше "обикновен милиардер" без ясно изразени политически амбиции, Тръмп обяви, че ако зависи от него би "предприел внезапна и неочаквано от никого атака срещу Сирия, вместо само да дрънка за това в медиите, като последния глупак".

Качествено новият етап в развитието на сирийския конфликт

Откровеният акт на война, предприет от САЩ против Сирия, извежда конфликта в тази страна на принципно ново равнище. Той ангажира Вашингон в преки военни действия против сирийската армия, сблъсъците с която американците щателно избягваха през последните шест години. По-лошото обаче е, че атакувайки частите на режима, Тръмп на практика са солидаризира с терористите от т.нар. "Ислямска държава", които моментално след американския удар се опитаха да организират контранастъпление срещу силите на Асад. Този странен и противоестеспен съюз между САЩ и джихадистите не само може да забави постигането на мира в Сирия, но и вреди на имиджа на Вашингтон като "твърд и непримир противник" на глобалния тероризъм. В тази връзка, едва ли е случайно, че американската ракетна атака възкреси позабравените конспирологични теории за уж съществуваща връзка между авторите на нападението от 11 септември 2001 и определени кръгове от тогавашната администрация на САЩ.

Далеч по-сериозна последица обаче е конфринтацията на Съединените щати с Русия и Иран, които разглеждат Сирия като свой стратегически съюзник в Близкия Изток, както и с Китай, чиито лидер Си Дзинпин едва ли беше поканен точно в този момент да посети САЩ и да разговаря с президента Тръмп.

Както е известно, официалният предлог за операцията срещу сирийската правителствена военновъздушна база Шейрат беше химическата атака срещу мирни сирийски граждани, осъществена на 4 април на територията, контролирана от въоръжената опозиция в провинция Идлиб. Между другото, начинът по който вината за това беше стоварена върху режима на Асад (който би трябвало да е пълен идиот за да осъществи подобно нападение в момент, когато е само на крачка от това да спечели шестгодишната война в страната), силно напомня твърденията отпреди петнайсетина години за уж притежаваното от тогавашния иракски диктатор Саддам Хюсеин оръжие за масово унищожение, послужили като предлог за американската интервенция през 2003. Неслучайно в разговора си с италианския президент Серджо Матарела, проведен само няколко дни след ракетната атака в Сирия, руският държавен глава Владимир Путин заяви: „имаме информация от различни източници, че подобни провокации (а не мога да го нарека по друг начин) се подготвят и в други региони на Сирия, включително в южните предградия на Дамаск, където искат да пуснат отново някакво вещество и да обвинят за неговото използване официалните сирийски власти“.

Самият Тръмп побърза да обяви, че: "не може да има какъвто и да било спор, че Сирия е използвала забранено химическо оръжие, нарушавайки задълженията си във връзка с Конвенцията за забрана на този тип орйжия и игнорирайки призивите на Съвета за сигурност на ООН" и без да изчаква резултатите от разследването на случилото се, или поне на някакви по-достоверни изводи, нареди нанасянето на ракетния удар по сирийското летище, от което уж е била осъществена въпросната атака. Тази последователност на събитията показва, че в момента администрацията на Тръмп и той самият са изправени пред изключително неприятна дилема, свързана с това, как и в каква последователност да реагират на външнополитическите предизвикателства пред Америка. На този фон, съдбата на сирийската държава е просто разменна монега. Нещо повече, изборът пред САЩ е далеч по-сложен от този, пред който са изправени в момента Русия или Иран например, тъй като евентуална погрешна стъпка на Вашингтон може да срине цялата американска визия за съвременния свят.

Тук е мястото да напомня, че през по-голямата част на ХХ век събитията в Близкия Изток бяха в центъра на практически всички глобални противопоставяния. Регионът, представляващ своеобразни "слабини" на Евразия, беше зона на сблъсък между външнополитическите интереси на старите колониални сили - Франция и Великобритания, както и на двамата нови световни хегемони - САЩ и СССР. През по-голямата част от този период обаче, САЩ успешно избягваха прякото си ангажиране в близкоизточните събития, успешно използвайки регионалния си съюзник Израел за да решават повечето задачи на Америка в Близкия Изток.

Единственият по-сериозен епизод, свързан с пряка намеса на САШ в близкоизточните събития, беше американското участие в Ливаннската война, което стартира през 1982 за да приключи безславно само година по-късно след като през октомври 1982 армията на Съединените щати понесе най-голямата си еднократна загуба в жива сила (241 морски пехотинци) след нападението на терорист-камикадзе в района на Бейрутското летище. Тази трагедия замрази за почти едно десетилетие активната намеса на САЩ в събитията в региона, принуждавайки Вашингтон да се върне към старата си политика на "хибридна война", водена с чужди ръце и чрез своите съюзници, сред които - наред с Израел - все по-често започнаха да фигурират арабските "петролни монархии" от Персийския залив.

Тази ситуация се промени през 1991, по времето на президента Буш-старши, който реагира с мащабна военна намеса на провокираната агресия на Ирак срещу Кувейт. След това, американските действия в Близкия Изток все по-често водеха до непосредственото ангажиране на САЩ във военните конфликти в региона, което принуждаваше Америка да изразходва за целта трилиони долари, ерозирайки собствения си имидж и прахосвайки най-ценния си ресурс - историческото време (т.нар. "еднополюсен момент). Освен това, Съединените щати започнаха да затъват все по-дълбоко в близкоизточната "черна дупка", без при това да регистрират каквито и да било осезаеми успехи. Ключовата роля за това изигра разбира се Джордж Буш-младши като в отговор на терористичните атаки от 11 септември 2001 вкара Америка в изключително опасен капан в Афганистан, от който тя така и не можа да се измъкне.

След това, пак той инициира абсолютно ненужната и немотивирана война на САЩ и коалицията на западните им сателити с вече поставения на колене (и при това съвършено напричастен към трагедията от 11 септември) Ирак, последиците от което - най-вече в лицето на чудовищната "Ислямска държава", могат да се видят и днес на териториите на Ирак и Сирия.

Макар и доста условно, можем да приемем, че единственият опит за отказ от стратегията на пряка американска намеса във вътрешните работи на Близкия Изток, беше политиката на предишния президент Барак Обама. Разбира се, този опит беше само частичен, тъй като решавайки да се изтеглят формално от Ирак, САЩ не решиха проблема с Афганистан, да не говорим, че се забъркаха в два други конфликта - либийския и сирийския.

Това окончателно постави на дневен ред въпросът, че Близкият Изток отново се е превърнал в "черната дупка" на американската външна политика и на всичкото отгоре постепенно приближава Вашингтон до участие в съвсем реална голяма война - нещо, което той всячески гледаше да избягва.

Американската дилема: война в Далечния или в Близкия Изток

В тази връзка, днес изглежда доста показателно, че първият американски политик, опитал се да прекъсне порочния кръг на близкоизточната политика на САЩ, всъщност беше Хилари Клинтън, която през 2009, в качеството си на държавен секретар, официално прокламира "обръщането към Азия" като основа на новата политика на Съединените щати в Евразия. Според нея, именно в Азия ще се решава съдбата на света и глобалната хегемония през ХХІ век.

Тоест, още преди началото са събитията в Либия и Сирия (и на цялата т.нар. "арабска пролет") САЩ на практика признаха, че през периода 1990-2000 буквално са "проспали" появата на държава, способна да се освободи от американското влияние и да отправи предизвикателство към глобалната хегемония на САЩ. Става дума, разбира се, за Китай, чиито бурен икономически растеж и нарастването на геополитическата му тежест, постави под въпрос не само влиянието на САЩ в Югоизточна Азия, но и целия т.нар. Pax Americana.

При това "китайската опасност" не беше свързана с военната мощ на Пекин или с неговата военна експанзия, а с това, че в новия свят през ХХІ век САЩ по никакъв начин не можеха да контролират нарастването на китайския инфраструктурен, икономически и технологичен потенция, нито пък да блокират пътищата за снабдяване с ресурси и износ на китайски стоки. Американските самолетоносачи се оказват безполезни в един свят, където Китай на практика вече е изградил мащабната система на своите евразийски комуникации и алианси, за която Близкият Изток е просто неособено значима периферия.

За момента, взаимоотношенията между Китай и САЩ все още изглеждат балансирани, макар че този баланс е изключително крехък. Показа го в частност и първата среща между Тръмп и Си Дзинпин през април 2017. На този фон, за да укрепи собствения си авторитет, който през последните месеци беше силно разклатен както от вътрешната либерална опозиция, така и от собствените му аматьорски грешки, Тръмп отчаяно се нуждае от "малка победоносна война", в която САЩ да удържат поредната, макар и съвършено безполезна победа. От друга страна обаче, събитията в Близкия Изток по никакъв начин не решават основния външнополитически проблем на Америка, който е свързан с Китай и ограничаването на неговата икономическа и инфраструктурна експанзия.

След влизането си в Белия дом, Тръмп вече направи на Пекин няколко сериозни политически "подаръци". Най-големият е излизането на САЩ от Транстихоокеанското търговско партньорство (ТТП), което беше част от стратегическия план на предишния президент Обама за "обръщане към Азия" и "блокиране на китайската експанзия".

Разбира се, както посочват мнозина експерти, този план беше пълен с дефекти и на практика неизпълним, доколкото опитът за "сдържането" на Китай с помощта, на Виетнам, Филипините, Япония и Южна Корея, по начало изглеждаше илюзорен. В същото време, САШ не можеха да си позволят да оставят Пекин да прави каквото си поиска. И в това отношение е много показателно, че паралелно с военната си атака в Сирия, насочена срещу Русия и Иран, американците разиграха в Далечния Изток една не по-малко важна карта. Така, в пълен синхрон с ракетното нападение срещу сирийската военновъздушна база Шейрат, президентът на Филипините Родриго Дутерте обяви, че възнамерява да посети островите от оспорвания архипелат Спратли в Южнокитайско море като вдигне там филипинския флаг, и даде заповед за изпращането на военни части на островите. Според него, става дума за девет или десет острови, като Манила възнамерява да изгради военен пункт на остров Титу, разположен в близост до рифа Суби, където Китай строи свои военни обекти от десетилетия насам.

В този конфликт Ващингтон на практика взе страната на Филипините, обявявайки, че подкрепя разрешаването на този териториален спор в рамките на вече обявените съдебни решения. В случая става дума за това, че още през юли 2016 Международният трибунал в Хага - с активната лобистка намеса на САЩ и ЕС - реши, че Китай няма "историческо право" да претендира за спорните територии в Южнокитайско море. В отговор Пекин обяви, че не признава правото на съда в Хага да решава териториални спорове и няма никакво намерение да се съобразява с него.

С други думи, отговорът на Тръмп на сложната за САЩ ситуация, която се очертава както в Близкия Изток, така и в Югоизточна Азия, вече е налице и той е: война. Която вече започва да придобива съвсем реални измерения в първия регион, докато във втория поне засега е по-скоро "хибридна".

На този фон е изключително важно да помним, че днешните Съединени щати много силно се различват от САЩ през 1991 или дори през 2001. В момента Тръмп се намира в далеч по-сложна ситуация - както във външнополитически план, където все по-отчетливо се очертава стратегическият съюз между Китай, Русия и Иран, така и вътре в самата Америка, която все оше не се е възстановила от финансовата криза през 2008, демонстрирайки през миналата 2016 най-ниските темпове на икономически растеж за последните трийсет години.

В тази връзка възниква фундаменталният въпрос, доколко САЩ са готови да водят война на два фронта и при това най-вече със собствени ръце, след като им се наложи да използват почти 60 крилати ракети "Томахоук" само за да ликвидират шестима сирийски военни и няколко стари самолета съветско производство? И склонни ли са отново да преживеят събитията от Бейрут през 1983, но този път в далеч по-страховит мащаб? Защото истината е, че в съвременния свят вече има огромен брой хора, както и немалко държави (някои от тях притежаващи гигантска разрушителна военна мощ), които са склонни не само да преразгледат влиянието и хегемонията на САЩ в света, но и да ги накарат да преживеят всичко това, което самите Съединените щати накараха света да преживее през последните няколко десетилетия.

Реакцията на ракетната атака

Както е известно, действията на Тръмп бяха подкрепени от целия американски елит (с незначителни изключения, като сенатора републиканец Ранд Пол например), макар че предизвикаха шок сред многобройните му фенове както в Америка, така и в Европа (включително и в България). Най-възторжена, както и можеше да се очаква, беше реакцията на неоконсерваторите в лицето на сенаторите Джон Маккейн и Линдзи Греъм. Малко по-късно той получи и подкрепата на членовете на Г-7. В същото време анализаторите са единодушни, че тези действия са открито предизвикателство на първо място за Русия, чиято армия, заедно с руските военни съветници, участва във въоръжените сблъсъци в Сирия на страната на правителството в Дамаск. Естествено, Москва не може да не реагира, тъй като както извън, така и вътре в страната липсата на адекватна реакция ще се изтълкува като проява на слабост. А както е известно от историята, именно загубените или неуспешни войни обикновено биват последвани от мащабни социално-политически трансформации в тази страна, поне през последните двеста години. Така, Кримската война дава тласък за либералните реформи в Руската империя, Руско-японската война води до революцията през 1905, а Първата световна война - до болшевишката революция през 1917. На свой ред, неуспешната война в Афганистан през 1979-1989 се оказа един от ключовите фактори за краха на Съветския съюз. Ето защо мнозина смятат, че загубата или капитулацията на Москва в Сирия може да провокира краха на сегашната политическа система или дори на новата руска държава.

Както можеше да се очаква, първоначалната руска реакция на американските действия е по-скоро сдържана. Кремъл даде да се разбере, че може да отговори на САЩ и със сигурност ще го направи. Президентът Путин квалифицира атаката срещу сирийската база като акт на агресия. Освен това Москва моментално преустанови действието на Меморандума за предотвратяване на инциденти, подписан преди това с Вашингтон, а към бреговете на Сирия се насочи току що произведената свръхмощна фрегата "Адмирал Григорович", на чиито борт има крилати ракети "Калибър".

На свой ред, Вашингтон много внимателно следи руската реакция. И от това, каква точно ще е тя, зависят по-нататъшните действия на истинския субект на американската геополитика. Последните седмици показват, че този субект едва ли е президентът Тръмп. Защото ако се приеме, че именно той определя външнополитическата стратегия на САЩ, действията му изглеждат хаотични и безмислени. Така, само десетина дни преди ракетната атака в Сирия, и Белият Дом, и Държавният департамент, и постоянният представител на САЩ в ООН Ники Хейли декларираха готовността си да водят борбата срещу Ислямска държава съвместно с Асад. След терористичното нападение в Санкт Петербург в началото на април, самият Тръмп беше готов да работи съвместно с руснаците за изкореняването на тероризма. Завоят на САЩ на 180 градуса се случи буквално за няколко дни, под крайно съмнителен предлог и без каквото и да било разследване и без одобрението на Конгреса (да не говорим за това на ООН). Но, ако приемем, че не президентът Тръмп е истинския субект на американската геополитика, тогава следва да признаем и, че действията на САЩ в Сирия се характеризират със съвсем ясна последователност: първо израелските ВВС осъществиха "пробна" атака срещу позиции на сирийската армия, след това дойде поредното изостряне на ситуацията в Украйна, последваха неочакваните за мнозина протести на т.нар. "несистемна опозиция" в Русия, терористичното нападение в Санкт Петербург и цялостната активизация на терористичните мрежи на територията на Руската Федерация, провокацията с "химическата атака" в Идлиб и, накрая, ударът срещу базата на сирийските ВВС в Шейрат.

Паралелно с това, е налице ескалация на проблемите и предизвикателствата пред Китай - решението на Филипините да установят военно присъствие в спорните острови в Южнокитайско море или нарастващата опасност от американско въздушно нападение срещу "ядрения провокатор" Северна Корея. На този фон, дори разликата в подхода по отношение на Русия и Китай (демонизацията на Москва и мълчанието по повод на Пекин, въпреки очевидните антикитайски настроения на Тръмп) говори за това, че въпросният "субект" е много тясно свързан с класическата атлантически геополитика. Както е известно, в рамките на тази геополитика, Русия - като ключова държава от Хартленд-а, се смята за по-опасен съперник, отколкото далеч по-мощния от нея в икономически план Китай, който обаче е разположен в зоната на Римленд-а и затова - от гледна точка на геополитическата идентичност - не се разглежда от американските стратези като истински представител на сухопътната "континентална" цивилизация. От тази гледна точка, ракетната атака срещу Сирия е навременен ход, позволяващ на САЩ да решат едновременно няколко стратегически задачи. Анкара например (която очевидно се чувства засегната от Москва, защото тя не и позволи да постигне основната си цел - ликвидирането на кюрдските анклави в Северна Сирия) вече декларира, че е готова да подкрепи евентуална американска интервенция в Сирия, разчитайки - като минимум - да укрепи позициите си в Северна Сирия, а като максимум - да наложи протурски режим в Дамаск. Тоест, с действията си Тръмп пресича възможността за формирането на стратегически триъгълник Москва-Анкара-Техеран, който би могъл изцяло да елиминира участието на САЩ в разрешаването на сирийската криза. Между другото, Тръмп вече се срещна с ръководителите на Египет и Йордания, които също биха могли да подкрепят американците в региона, въпреки че Кайро поне засега не иска смяната на режима в Дамаск. Естествено, Израел и Саудитска Арабия също са на страната на САЩ.

Другите възможности

В същото време, някои западни и руски анализатори смятат, че американската ракетна атака в Сирия може в крайна сметка да се окаже "еднократно действие", предприето от Тръмп най-вече с цел да стабилизира вътрешнополитическата ситуация в самите САЩ. През предходната седмица, в някои американски медии се появиха намеци за някаква неформално договореност между президента и републиканския елит за взаимни отстъпки и сближаване на позициите. Като пример за това се посочва, че редица водещи медии в САЩ (включително крайно враждебният към президента New York Times) внезапно промениха на 180 градуса отношението си към дъщерята на президента Иванка Тръмп, която доскоро беше представяна от тях едва ли не като "въплъщение на корупцията". Възможно е въпросната договорка да е включвала ангажимента на Тръмп да оттегли от ключовите им постове най-неприемливите за елита фигури като Стивън Бенън и Ричард Примъс, а в отговор собствениците на големите медии ще им наредят да смекчат критиките срещу него. В този случай ударът срещу Сирия е бил необходим на Тръмп за да докаже на всички, че не е "руска марионетка", а истински (и достатъчно силен) лидер на Америка.

Ако приемем подобна хипотеза за достоверна, това означава, че Кремъл очевидно ще трябва да се прости с надеждите си, че Тръмп може да стане негов съюзник, но и, че руснаците едва ли ще предприемат някакви радикални действия срещу САЩ, поне засега.

За това говори впрочем и осъщественото на 11 и 12 април (т.е. по-малко от седмица след ракетната атака в Сирия) посещение на американския държавен секретар Рекс Тилерсън в Москва, където той разговаря с руския външен министър Сергей Лавров и президента Владимир Путин. Твърди се, че Тилерсън е предложил на Русия да се откаже от подкрепата си за Асад, Иран и Хизбула, срешу което американците са склонни да предложат на Москва само участие в преходния процес на смяната на властта в тази страна, което да легитимира плановете на САЩ по отношение на Сирия (междувременно, за да подсили позициите на своя държавен секретар, самият Тръмп побърза да увери Кремъл, че засега няма намерение да разширява американската военна намеса в Сирия). Тоест, на руснаците беше предложено да се включат в един проект, който силно напомня присъединяването на Русия към контингента на KFOR в Косово през 1999 и, който вероятно би бил представен пред света като международна военна операция за борба срещу тероризма. "Бартерната сделка", която Тилърсън се опита да спазари с Кремъл, включваше два основни елемента - Крим и Иран. Според САЩ, въпросът за първия би могъл да слезе от дневния ред, макар и постепенно и без резки движения на дипломатическия фронт. Освен това "деактуализацията" на кримския проблем вероятно би могла да се съпровожда с поетапно смекчаване на санкциите срещу Москва. Впрочем, възможно е Тилерсън дори да е предложил на руснаците да запазят сегашните си две военни бази в Сирия, без значение, кой ще управлява в бъдеще в Дамаск. Срещу това, от тях вероятно е поискано да не пречат на реализацията на американско-арабско-израелския план (подкрепян и от Турция) за изтласкването на Иран от Сирия, а също и от региона, като цяло.

В Кремъл, разбира се, бяха наясно, че приемането на този план би означавало Русия да признае собственото си поражение, затова и отказаха да го дискутират, макар че оставиха вратите си отворени за продължаване на контактите и преговорите със САЩ. Впрочем, истината е, че дори ако руснаците бяха приели американските предложения, Белият дом едва ли ще може да изпълни обещанията си, заради яростната съпротива на неоконсервативното лоби (особено по отношение на Крим и Украйна). Между другото, тъкмо фактът, че САЩ, където в момента очевидно няма един, единствен център на властта, не могат да гарантират нищо на Русия, беше една от причините Москва да отхвърли предложенията на Вашингтон. Освен това, макар, че в руско-иранските отношения съществуват немалко проблеми, Техеран демонстрира, че е достатъчно надежден партньор на Руската Федерация, както в Сирия, така и в усилията за гарантиране на сигурността в Южен Кавказ и Централна Азия. На свой ред, САЩ доказаха, че продължават да не се съобразяват с интересите на останалите и предпочитат да разговарят с тях от позиция на силата. И Москва беше наясно, че ако се поддаде на американския натиск в Сирия само би отсрочила за известно време поражението си по другите важни "фронтове".

Вместо това Русия очаква от Съединените щати взаимни отстъпки и солидни гаранции, които президентът Тръмп засега не може да и даде. Както заяви руският външен министър Лавров след срещата си с Тилърсън:"Руската Федерация е отворена за диалог със САЩ във всички области и не само за диалог, но и за съвместни действия, насочени към резултати в области, където това кореспондира на интересите на двете страни". Впрочем, според него Русия дори е склонна да възобнови споразумението си със САЩ за избягване на сблъсъци в небето над Сирия, ако Вашингтон се включи в битката срещу ИД.

И така, възможно е решението на Тръмп за ракетната атака в Сирия да е жест към критиците му от елита на Републиканската партия и опит за постигане на помирение с тях, а от друга страна - това може да е просто демонстративна акция, позволяваща на президента да избегне избухването на голяма война. В подкрепа на тази версия могат да се посочат няколко факта. На първо място, сирийските и руските военни са били предупредени за нападението. На второ място, Тръмп не поиска предварителната подкрепа на Конгреса, тъй като, ако беше го направил, доминиращите в него "ястреби" вероятно биха гласували за старта на машабна американска военна кампания в Сирия.

Ако всичко това е вярно обаче, то означава и, че позициите на самия Тръмп са изключително слаби. Което пък силно би улеснило противниците му да го притиснат още повече и да го принудят да предприеме в определен момент подобна мащабна военна намеса.

Впрочем, самият прецедент с американската ракетна атака, създава необходимите условия за стартирането на поредната военна авантюра на САЩ в региона. Неоконсерваторите, т.нар. Deep State (т.е. "държавата в държавата") и целият военно-индустриален комплекс са заинтересовани от това. И можем де предположим, как точно ще се опитат да го постигнат. На първо място, върху президента вероятно ще бъде упражнен силен натиск да продължи нанасянето на удари, което рано или късно ще провокира острата реакция на Русия (противното би означавало, тя да капитулира пред САЩ). Още повече, че след като веднъж вече отстъпи пред настояванията на този мошен алианс, Тръмп трудно може да спре да го прави и в бъдеще. На второ място, занапред всяка провокация срещу мирното население в Сирия или дори твърдите действия против бунтовниците и ислямистите ще се използват като предлог за нови удари или дори за разширяване на сухопътната операция. На трето място, тъй като в Сирия вече има американски специални части, ликвидирането на отделни техни бойци от сирийците, или пък в резултат от някаква съзнателно организирана провокация, би могло да послужи като легитимен повод за мащабната намеса на САЩ в сирийския конфликт.

Освен това, Вашингтон може да бъдат тласнат в тази посока и от регионалните си съюзници. Перспективите за военна операция срещу режима в Дамаск се анализират и в Израел, и в Турция, а предвид прехвърлянето на руски части, мощни военни кораби и друго въоръжение към бреговете на Сирия това може да провокира директен военен сблъсък. При подобно развитие би могло да се очаква и избухването на цяла поредица от "опосредствани" военни сблъсъци (т.нар. proxy wars) по цялата периферия на Евразия - в Украйна, Нагорни Карабах, Централна Азия и Синдзян, плюс отвличащи вниманието на Китай провокации в Южнокитайско море или около Корейския полуостров. Може да се очаква също ръст на протестната активност на опозицията в онази част от постсъветското пространство, която все още е в сферата на влияние на Русия.

Възможната ескалация

Ако обаче станем свидетели на друго развитие на ситуацията, включително на серия от американски въздушни удари, пълномащабна намеса по суша и отправянето на открит ултиматум към Русия, Москва очевидно ще бъде изправена пред по-труден избор, но при всички случаи най-вероятно ще реагира достатъчно твърдо. В тази връзка ще цитирам само публикуваното няколко дни след американската ракетна атака от дубайското издание Ilam al Harbi (и цитирано след това от Reuters и британския Independent) предупреждение на т.нар. Съвместен команден център в Сирия, в който влизат представители на Иран, Ирак, Русия, Сирия и ливанската Хизбула и според който атакувайки Шейрат, САЩ са преминали "червената линия": "от този момент нататък ще отговаряме със сила на всяка агресия и всяко ново пресичане на "червената линия", под каквато и да била форма. И Америка знае, че можем да и отговорим подобаващо".

При всички случаи и за Европа, и за целия свят би било изключително опасно, ако Западът реши да разговаря занапред с Русия с помощта на "ракетната дипломация". При подобно развитие ще бъдат прекратени преговорите по най-различни теми и между Москва и Вашингтон ще възникнат множество нови проблеми, чието решаване ще се окаже твърде сложно. Все пак, поне засега остава надеждата, че наистина става дума за "еднократно" действие на новия американски президент, при това предприето най-вече по вътрешни причини. Макар че и това не изглежда добре, тъй като ако Тръмп е склонил да търси компромис с противниците си, ще му се наложи да плаща за това, включително за сметка на отношенията с Русия. Мнозина все още не вярват, че президентът на САЩ наистина е готов за започне Трета световна война и разчитат, че сблъсквайки се с очакваната твърда реакция на Москва ще бъде принуден да признае съществуващите реалности и няма да демонстрира желание да продължи ескалацията на напрежението в двустранните отношения.

Какво се опитва да постигне Тръмп?

И така, какво всъшност се опитва да постигне Тръмп и стоящият зад него военен комплекс на САЩ? На първо място, вероятно наистина става дума за реакция на обвиненията на противниците на президента в самата Америка, че той е свързан по някакъв начин с Путин и не е в състояние да реагира адекватно на напористата руска политика в Близкия Изток. С ракетната атака, Тръмп доказва, че може да действа решително, безкомпромисно и без да се съобразява с Москва, което пък би му дало основание да поиска да му бъдат развързани ръцете за да реализира обещаните радикални реформи в самите Съединени щати.

На второ място очевидно е налице желание Русия да бъде засегната и дори унижена, демонстрирайки, че тя не е в състояние да защити единствения си реален съюзник в Близкия Изток. При това администрацията на Тръмп очевидно разчита, че стремежът на Москва да установи пълноценен диалог с Вашингтон и да отвори нова страница в руско-американските отношения, няма да и позволи да реагира твърдо на очевидно провокационните действия на САЩ.

На трето място, за Вашингтон е важно да демонстрира на регионалните си съюзници, които доста свалиха гарда след поражението на техните креатури в Сирия, че САЩ продължават твърдо да подкрепят битката на сунитските монархии срещу Иран, чиито съюзник е режимът в Дамаск, и са готови да предприемат решителни стъпки за свалянето на Асад. Подобни жестове, повишават моралния дух на владетелите на въпросните монархии, подчертавайки готовността на американците да защитават техните реални и въображаеми интереси в региона. Това е необходимо и на Белия дом за да укрепи разклатеното при управлението на Обама доверие на регионалните си съюзници.

В същото време Вашингтан дава ясен сигнал на онези сили в арабския свят, които напоследък започнаха да се преориентират към Русия, виждайки в нея по-надежден партньор и съюзник, в сравнение със САЩ. Става дума най-вече за Египет, Ирак и онази част от Либия, която се контролира от парламента в Тобрук и от подчинения му командващ на въоръжените сили маршал Хафтар. Целта е да се демонстрира "безпомощността" на Москва пред лицето на американската военна мощ. Впрочем, на Анкара също се дава да разбере, че не бива да забравя, че е член на НАТО и не може да си позволява прекалена близост с руснаците.

На четвърто място, прави се опит да се внуши на Москва, че не трябва да си прави илюзии относно новата американска администрация, която се оглавява от силен и решителен лидер, готов да въведе ред в Близкия Изток (и навсякъде по света) и да постави "на мястото му" всеки, включително и Русия. С други думи, прави се опит за практическата реализация на онова, което през последните седмици твърдяха редица американски генерали, а именно, че с Москва следва да се говори само от позиция на силата.

На пето място, ударът целеше да отслаби сирийските военновъздушни сили (САЩ твърдят, че са унищожили 20% от всички самолети на Асад), които напоследък успяха да нанесат много сериозни щети както на радикалната, така и на "умерената" въоръжена опозиция. Нанасяйки го, Тръмп им даде възможност да преминат в контранастъпление там, където могат, от което те - и най-вече джихадистите, се възползваха моментално. Впрочем, американците вероятно преследват и други, чисто военни цели, например да не позволят на сирийската армия да продължи настъплението си, включително да не успее да превземе "столицата" на Ислямска държава Ракка, или пък да нанесе сериозен ущърб на окопалата се в района на Идлиб, т.нар. "въоръжена опозиция".

Разбира се, очертават се и други цели, които не са свързани пряко със Сирия, Русия или Иран, или с арабските сателити на САЩ. Сред тях е подкрепата за "доказаните американски съюзници" в Европа, начело с Франсоа Оланд и Ангела Меркал, чиито партии прогресивно губят позиции в навечерието на ключовите за бъдещето и на двете страни парламентарни избори, на фона на укрепващите позиции на "националистите и изолационистите". Впрочем, същото се отнася и за изпадналия в изключително дълбока криза режим в Киев.

Истината обаче е, че зад всички тези задачи, които както изглежда се опитват да решат американските стратези, се крие стремежът на САЩ - напук на очевидния разпад на еднополюсния свят, все по-очевидния възход на Китай и другите държави от групата БРИКС, и най-вече на Русия, да запазят ролята си на изключителен световен лидер, продължаващ да определя глобалния дневен ред. Въпреки всички предизборни изолационистки лозунги на Тръмп, САЩ очевидно просто не могат (а и не искат) да действат по друг начин. Това се диктува от цялата досегашна американска история, пропита от желание за глобална доминация, както и от тежкото финансово състояние на САЩ, чиито държавен дълг вече надхвърля 20 трилиона долара. Защото, ако Вашингтон признае очевидното, а именно, че икономическата инициатива вече е в ръцете на китайците, а военно-политическата - в тези на руснаците, това би означавало отказ и от ролята на долара, като световна резервна валута, какти и от всички претенции за планетарна хегемония. Именно това обяснява и отчаяните опити на САЩ да поемат инициативата в свои ръце, да изтласкат Русия от заеманите от нея геополитически позиции и отново да наложат на всички собствените си правила на играта и отношенията, базиращи се на модела "хегемон и васали".

Между другото, в чисто тактическо отношение, този опит на Вашингтон би могъл да постигне краткосрочен ефект и да повлие върху позицията на елитите в един или друг регион на света. Като цяло обаче, той не може да промени нищо съществено. Русия едва ли ще приеме безропотно американския диктат и няма да се откаже от подкрепата си за режима в Дамаск, а тъкмо напротив - ще предприеме конкретни мерки за укрепване но неговия военен потенциал, както и на собственото си военно присъствие в региона (впрочем тя вече го прави). Освен това, вероятно ще станем свидетели на още по-голямо сближаване на Москва с Техеран и Дамаск (както и с Пекин).

На този фон, основният въпрос е, дали Тръмп ще рискува да вдигне залога? Това изглежда напълно възможно, макар че според повечето анализатори той би трябвало да е изключително предпазлив, особено в отношенията си с Китай. Съзнателно осъществената точно по време на срещата между Тръмп и китайския лидер Си Дзинпин, атака срещу Сирия, която очевидно постави Пекин в доста унизително положение, едва ли ще бъде забравена от китайците. При това, вместо да ги притесни, тя най-вероятно окончателно ще ги убеди, че не бива да имат доверие на отвъдокеанския си партньор, който на думи призовава за борба с екстремизма, но на практика го поощрява с действията си. Още повече, че Пекин има съвсем конкретни интереси в Сирия, където на страната на джихадистите се сражават и мюсюлмани-уйгури от китайската провинция Синдзян, чиято крайна цел е откъсването на тази територия от Китай. Впрочем, списъкът на "страничните ефекти" от американската военна акция в Сирия (повечето от които в крайна сметка ще се окажат контрапродуктивни за САЩ) може да бъде продължен още, но при всички случаи вече накара мнозина анализатори да поставят въпроса, доколко обмислени са били действията на новата администрация в Белия дом.

 

* Българско геополитическо дружество, цялата статия можете да прочетет в бр.3/2017 на Геополитика, който ще излезе в началото на май.