"Блестящата малка война" на Москва в Сирия и поуките от нея

Актуално
Typography

Краят на руската военна операция в Сирия изненада повечето експерти и политици както в самата Русия, така и извън нея. Според мнозина анализатори, Кремъл все пак е постигнал основните си военни и политически цели в сирийския конфликт, при това с минимални загуби и разходи. Въпросът обаче е, защо руснаците не продължиха да "капитализират" постигнатите там предимства?

На пръв поглед, сирийската операция не може еднозначно да се определя като "победа". В чисто технически план тя действително беше проведена блестящо и не струваше кой знае колко на Москва. Според президента Путин, разходите по нея са били около 33 млрд. рубли, руските военни експерти говорят за 38 млрд., но дори ако вземем най-големите цифри, които посочват някои техни западни колеги, става дума за 660 млн. долара за цялата продължила пет месеца и половина операция. Това е по-малко от 1% от бюджета на руското Министерство на отбраната. Ако пък сравним тези разходи, със стойността на американската операция "Непоколебима решителност" в Сирия, ще видим, че полетите на руската бойна авиация се стрували пет пъти по евтино от полетите на американската. Въпреки това обаче, поне на пръв поглед нито една от официално обявените военни цели на операцията не бе реализирана докрай.

Както е известно, Кремъл изпрати своите части в Сирия за да се включат в борбата с Ислямска държава (ИД) и успя да нанесе сериозен удар по петролния бизнес на тази групировки. В същото време обаче, руснаците частично се изтеглиха от страната още преди пълното унищожаване на ИД. Президентът Путин обяви, че сред целите на операцията е и ликвидирането на джихадистите в редовете на Ислямска държава, които са граждани на Русия. Смята се, че става дума за между пет и седем хиляди бойци от Русия и постсъветското пространство. В края на операцията, руският военен министър Сергей Шойгу обяви, че са унищожени само две хиляди дошли от Русия ислямисти. Освен това, Путин ясно даде да се разбере, че операцията ще бъде ограничена във времето и, че Москва ще изтегли авиацията си след приключването на настъплението на сирийската армия. На практика обаче, това се случи в самото навечерие на офанзивата на частите на Асад и подкрепящите ги ирански гвардейци към Палмира и Ел-Каратейн.

На този фон, някои анализатори си задават въпроса, дали операцията на руските военновъздушни сили с Сирия наистина може да се смята за успешна? Отговорът е еднозначно положителен, най-малкото, защото реалните военни цели на руснаците донякъде се различаваха от официално обявените от техния президент. Всъщност, ставаше дума за стабилизирането на режима на Асад, консолидирането на сирийския проправителствен елит на фона на военните победи, отблъскването на джихадистите от централните зони на Сирия (т.е. от нейния "хартленд") и разширяването на контролираната от режима в Дамаск територия. Всички тези целя бяха постигнати, което пък позволи стартирането на ефективен процес на преговори между Асад и част от опозицията. Наистина, ефективността на преговорите в Женева поражда много въпроси, но истината е, че Москва и Дамаск залагат не толкова на тях, колкото на сепаративния диалог с въоръжената опозиция в отделните райони на самата Сирия.

Както посочва в тази връзка в Hürriyet известният турски външнополитически анализатор Йълчън Байер: "Най-голяма придобивка на Русия в Сирия е затвърждаването на имиджа и на държава, която (за разлика от САЩ например) взаимодейства само с легитимни сили и наистина се бори срещу терора, а не го генерира". Между другото, според Байер, най-губещия играч в Сирия е неговата собствена страна, защото "докато всички заинтересовани от случващото се в Сирия играчи (включително САЩ и Русия) се опитват да променят своята сирийска политика, Турция упорито следва досегашната си линия и затова продължава да губи".

На свой ред, израелският телевизионен коментатор Алон Бен Давид отбелязва, че "руския президент показа, какво означава да си истински лидер, като вкара войските си в Сирия и след това ги изтегли оттам по свое собствено желание. Сирийската операция му струваше немалко ресурси, но в крайна сметка той постигна целта си, защото сега именно Путин ще определя бъдещето на тази разделена държава. Не може да не се учудваме и да завиждаме на този феномен, който на практика вече не съществува в западния либерален сват - появата на толкова упорит лидер, способен да взема трудни решения и да постига реализацията им".

Както вече споменях, в резултат от руската операция Ислямска държава от няколко месеца насам се намира в отстъпление по всички фронтове като в момента, когато Путин обяви частичното изтегляне на бойната си авиация, кюрдите вече заплашваха столицата на ислямистите Ракка, а сирийската армия и иранските доброволци се подготвяха за атаката на Палмира. Наистина, засега е трудно да се отговори, дали отстъплението на ИД ще продължи и след изтеглянето на руснаците? Дали кюрдите ще продължат да печелят победи, или турците ще използват ситуацията за да ги ударят в гръб? Или пък, дали Асад ще съумее да удържи отвоюваните територии? Впрочем, да не забравяме, че Путин ясно даде да се разбере, че цялата руска военна мощ може отново да се появи в Сирия в рамките на само няколко часа.

Според известният френски експерт по Източна Европа и Русия (и бивш шеф на международния отдел на Le Monde) Даниел Верне, с действията си в Сирия, руският държавен глава е доказал, че е "ключов и пълноправен партньор, а не рушител на спокойствието, превърнал се в пречка за разрешаването на кризите в различните точки на света. Истината е, че Русия вече си е върнала ролята на световна сила, която Западът и беше отнел след разпадането на Съветския съюз".

Верне акцентира върху това, че Путин излиза от изолацията, в която са се опитали да го поставят САЩ и европейските им съюзници след присъединяването на Крим и войната в Източна Украйна. Позиционирайки се като ключов фактор за постигането на примирие в Сирия, той, паралелно с това, усилва натиска за отмяна на санкциите - въпрос, който ЕС следва отново да обсъди до средата на 2016. Освен това, Путин демонстрира на т.нар. "развиващи се държави", че Русия е надежден партньор, който не изоставя партньорите си, за разлика от САЩ, които по време на "арабската пролет" не само не попречиха, но дори подкрепиха свалянето на бившите си протежета. Руският президент демонстрира завидно търпение при смяната на режимите по периферията на собствената му страна, както и по време на западната военна намеса в Либия. С действията си в Сирия обаче, той ясно даде да се разбера, че тези времена са отминали и вече няма да търпи разрушаването на суверенни държави и режими, осъществявано с активна външна намеса.

Освен това сирийската операция позволи на руснаците да осъществят полеви изпитания и да демонстрират на света модерното си въоръжение, включително новите си крилати ракети, с които руските кораби обстрелваха от Каспийско море цели, разположени на територията на Сирия. "На първо място обаче - подчертава Верне - Путин искаше да покаже на света, че само двете свръхдържави - САЩ и Русия, са в състояние да сложат край на регионалните конфликти, ако съумеят да възстановят диалога помежду си. Точно както беше и по време на студената война".

Неслучайно в обширната си статия в Wall Street Journal, носителят на наградата "Пулицър" Брет Стивънс нарича руската операция в Сирия "блестящата малка война на Владимир Путин", посочвайки, че американските стратези биха могли да се поучат от това, как руските войски влязоха в сирийския конфликт, както от начина, по който излизат от него. Той акцентира върху факта, че "на руския държавен глава бяха нужни само шест месеца за да демонстрира пред света, че дори скромното използване на военна сила може по решаващ начин на промени силовия баланс, както и, че не всяка интервенция в Близкия Изток е обречена да се превърне в тресавище".

Според него, основните поуки от тази "блестяща малка война" на руснаците в Сирия, са следните.

На първо място е необходимостта ясно да се определят позициите във всеки един конфликт и твърдо да се подкрепя избраната страна в него. Или, както посочва още Макиавели "винаги е по-добре ясно да се заяви, дали си враг или приятел, отколкото да стоиш и да гледаш отстрани". В Сирия, руснаците твърдо застанаха на страната на съществуващия режим, докато в Украйна и Грузия също толкова твърдо защитиха местните руски или проруски настроени малцинства.

На второ място, целите, които се поставят, следва да са реалистични. Така, докато администрацията на Обама разчиташе, че руската интервенция в Сирия ще повтори съветското нахлуване в Афганистан и ще има същата съдба, Путин беше наясно, че ограниченото но динамично използване на руската авиация може да маргинализира сравнително слабата умерена опозиция на режима на Асад и да превърна сирийската война в своеобразен референдум - както вътрешен, така и международен, за това, кой следва да бъде предпочетен - Асад или Ислямска държава.

На трето място, Кремъл очевидно беше наясно, че сред ключовите цели на всяка военна интервенция трябва да бъде постигането на определени дипломатически резултати.

На четвърто място, руснаците се стремяха (и в крайна сметка го постигнаха) да си гарантират достатъчна свобода на действие сега и в бъдеще. Както е известно, Москва изтегли само частично военните си сили от Сирия. Тя продължава да разполага с модернизирана военноморска база в пристанище Тартус, както и с военновъздушна база край Латакия. Освен това, Путин ясно даде да се разбере, че ако поиска може да върне своите части в Сирия, а успехът на руската операция означава, че това евентуално завръщане ще се ползва с масовата подкрепа на обикновените руснаци.

В крайна сметка, посочва Брет Стивънс, "смисълът на една военна интервенция не е да реши с един замах всички проблеми, защото - както Владимир Путин напомни наскоро на целия свят - подобен опит да решиш всичко обикновено води до невъзможността да решиш каквото и да било".

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}