20
Нед, Сеп
22 New Articles

Феноменът на антибелия расизъм

Актуално
Typography

Макар че през април 2014 Парижкият апелационен съд призна наличието на отежняващи вината обстоятелства и основателността на обвиненията за прояви на расизъм, насочени срещу общността на белите французи, година по-късно понятието „антибял расизъм“ продължава да поражда проблеми. Така, на 19 март 2015 Криминалният съд (Tribunal correctionnel) в столицата  стигна до заключението, че според френското законодателство „тъй наречените бели французи“ не представляват „отделна група хора“ и в тази връзка отмени обвиненията срещу двамата подсъдими – рапър и социолог, че пропагандират „ расизъм, насочен срещу белите граждани на страната“.

Тези противоречиви решения отразяват цялата сложност на създалата се във Франция (а и в голяма част от Западна Европа) ситуация. От една страна, елитът очевидно не се чувства уверен, когато му се налага да борави с „расови категории“, особено ако става дума за расовите характеристики на мнозинството от населението на страната, защото, съгласно републиканските принципи и представи, Франция не може да се характеризира по етнически или расови критерии. Паралелно с това обаче, съществува съвсем реален социален феномен: във френското общество е налице все по-силен стремеж към самоопределение именно на основата на същите тези етнически и расови критерии.

Това самоопределение поражда напрежение и дори ненавист. Което, между другото, е съвсем логично, понеже подобен тип самосъзнание се гради на основата на конфронтационната логика. Във всеки случай, става все по-ясно, че напук на формиралата се през постколониалната епоха наивна митология, предразсъдъците и расовата омраза съвсем не са характерни само за Европа.

Показателно в това отношение е стартиралият преди няколко години процес срещу френската политическа активистка от алжирски произход Урия Бутелджа, позволила си оскърбителни нападки срещу коренните французи. Както първоинстанционният, така и Апелативният съд в Тулуза отхвърлиха искането на прокуратурата да и бъде предявено обвинение за разпалване на расова омраза, под предлог, че такова понятие като "коренен французин" по принцип не съществува. Същите аргументи се използват и в момента. При това, което е удивително, едновременно по две причини. На първо място, приема се, че расизмът може да бъде насочен само срещу някаква научно потвърдена група от хора, макар че на практика в закона се визира "реална или предполагаема раса". На второ място, въобще не се взема предвид, че движението на Урия Бутелджа (Les Indigènes de la République, т.е. Туземците на Републиката) е буквално обсебено от расовия въпрос. Достатъчно е просто да прочетем приетият през 2010 негов устав, в който яростно се осъждат "бялата власт" и "бялата Европа". Ще напомня също, че именно Урия Бутелджа е авторът на откритото писмо до "евреина Ерик Земур" (известен френски журналист, автор на книгата "Френското самоубийство”, в която посочва Европа и имиграцията като причини за проблемите на страната), от което - въпреки всичките и усилия да го прикрие - лъха на откровен атисемитизъм.

 

Урия Бутелджа начело на организирана от Les Indigènes de la République демонстрация в Париж

 

Впрочем, това далеч не е единственият случай. На основата на расовото самоопределениe се формират и други движения, някои от които дори бяха забранени по нареждане на правителството. Дали обаче става дума за маргинални образувания? Да, ако се съди по радикалната им нагласа, и не - ако се съди по това, с какво се занимават. Характерен пример е т.нар. Представителен съвет на асоциациите на чернокожите във Франция, който наскоро се опита да проведе конкурс за "черна мис Франция" и поиска 10%-на квота за расовите малцинства на изборите. Звучи парадоксално, но, като цяло, подобни искания се възприемат положително от някои представители на френския елит.

През май 2014 Le Mondе посвети специален материал на новия „черен елит“ във Франция, т.е. на асоциациите на лидерите, смятащи се на първо място за чернокожи, а едва след това и за французи. Интересно, какви биха били коментарите, ако „белият елит“ в страната беше решил да се изяви по същия начин в медиите или да обяви конкурс за „бяла мис Франция“ например?

Двойните стандарти

Напрежението се поражда най-вече от двойните стандарти. От една страна, у нас предпочитат да не наричат някои неща с истинските им имена, както показва и примерът с "коренните французи". От друга страна обаче, всички прекрасно виждат, че френският елит на практика е зациклил на расовите въпроси, защото непрекъснато повтаря, че редица малцинства не са достатъчно добре представени. При всички случаи обаче, критиката срещу това „недостатъчно добро представителство“ е възможна, само ако сме наясно, че във Франция има мнозинство и малцинство, т.е. ако признаваме, че в страната съществува коренно население.

В тази връзка нека разгледаме един показателен пример, свързан с френският Висш съвет по аудиовизия (CSA). Съветът се отнася изключително сериозно към задачата си да оцени „разнообразието“ в аудиовизуалните медии. Затова през 2009 CSA въведе цяла статистическа система. Всяка години, в течение на две седмици, Съветът изчислява появите в ефир по четири критерия: социално положение, пол, инвалидност и „произход“ на участниците в съответните предавания. Първите два критерия не представляват особен проблем и дори дават интересни резултати: това в частност се отнася до широкото представяне в медиите на висшите социални и професионални категории. С останалите критерии обаче, нещата се оказват много по-сложни, особено с последния. Какво всъщност означава „произход“? Ако приемем за принцип, че не съществуват коренни французи, как тогава може да се определи, в каква степен в медиите са представени различните малцинства? За целта CSA се задоволява с разделението на „бели“ и „небели“. Чиновниците от Съвета лицемерно наричат това „възприеман цвят“, сякаш тук наистина могат да възникнат някакви съмнения (с изключение на отделни специфични случаи). Именно в това е и същността на проблема: на практика „белите“ биват приравнявани с коренното население,  макар че това невинаги е вярно (както е известно, във Франция има и голям брой бели имигранти). С други думи излиза, че коренните французи, като такива, не би трябвало да съществуват, но това не пречи те да влизат в статистиката на CSA и дори да бъдат критикувани, че са прекалено широко представени в медиите. Тук е мястото да добавя и, че подобно изследване по принцип може да доведе до всякакви изводи. Така, дори ако резултатите от него сочат, че 85% от присъстващите в медиите са бели (следователно небелите са 15%), съвсем не е задължително, че това отразява реалния им дял в обществото. Нито пък дава основание да се съди за „прекаленото“ или „недостатъчното“ им присъствие в медиите.

Мнозина смятат, че този отказ да се признае съществуването на насочен срещу белите расизъм укрепва позициите на партии като Националния фронт. Истината е, че утвърдилото се у част от френското население усещане, че е изоставено на произвола на съдбата, действително може да подобри изборните резултати на Фронта – защото в ежедневния си живот французите нерядко стават свидетели на сблъсък между различни култури и нрави. Ще напомня също, че – както показват в изследванията си известните демографи Мишел Трибала и Бернар Обри, в някои френски общини мнозинството може да се окаже в малцинство. Въпреки това, поради „териториалния сепаратизъм“, немалка част от населението все още успява да избегне конфронтацията. Това се отнася на първо място за материално обезпечените слоеве, чиито престижни райони са „защитени“ от имигрантите от високите цени на недвижимите имоти.

В представите на тези хора насоченият срещу белите расизъм е лишена от реални основания идеологическа конструкция. Те сякаш са слепи за случващото се буквално пред очите им: така например тази прослойка сякаш си няма и понятие за конфликтите между малцинствата, които принуждават някои социални служби да предприемат мерки за предотвратяването им. Именно това разнообразие на житейски ситуации обяснява и „тавана“, с който обикновено се сблъсква Националният фронт на изборите и който му пречи да разшири избирателната си база на техния втори тур. Политологът Пиер Мартен много добре описва този феномен още през 1996: Националният фронт продължава да си остава „безсилна сила“. Резултатите от последните избори във Франция също го потвърждават. Да, Фронтът печели точки от социалната неопределеност, но едва ли може да разчита на нещо повече от 25%-30% от гласовете на избирателите. Разбира се, това никак не е малко, но не е достатъчно за идването му на власт. И това ще продължи да е така, ако не се случи нещо извънредно.

Въпреки това, въпросът за расовото самосъзнание, наред с този за религията, се очертава като един от основните проблеми на утрешния ден. Засега френското правителство упорито отказва да анализира ситуацията на расова основа. „Етническата“ статистика продължава да е забранена, а държавата съзнателно си затваря очите за всички расови различия. В предизборната си програма президентът Франсоа Оланд дори предлагаше да се премахне думата „раса“ от Конституцията, под предлог, че представлява някакво необосновано понятие. Сега вече не се говори за това, което ми се струва спорно решение, защото именно сега подобна стъпка би била оправдана от необходимостта символично да бъде потвърдено, че въпреки всички искания (например за въвеждането на етническа статистика или квоти на изборите), Френската република никога няма да признае расовото самоопределение.

Във всеки случай, стремежът да не се отстъпва пред подобни искания е похвален, защото затвърждава републиканския идеал за нацията като общност от граждани, обединени от общата си съдба и подчиняващи се на едни и същи закони. Същността на проблема е, че днес този идеал се подлага на съмнение от нарастващата диверсификация на обществото. Това разбира се, е тъжно, но истината е, че расата и религията се превръщат във все по-значими критерии за принадлежност за част от населението, която става все по-влиятелна поради увеличаването на броя на образованите и политизирани хора, принадлежащи към нея. В момента назряват радикални промени. И едва ли ще можем да избегнем дискусията за това, как държавата следва да реагира на случващото се. Например, дали си струва постоянно да се акцентира върху културното разнообразие, след като това само стимулира самоидентификационната динамика? Трябва ли и занапред на първо място в образователната и културната политика да се поставя произходът на хората? Между другото, френското правителство заема много двусмислена позиция по въпроса. От една страна, то подчертава привързаността си съм републиканския идеал, според който има само „граждани“. От друга страна, управляващите очевидно се изкушават да разиграят религиозно-етническата карта, особено с наближаването на изборите. Защо например президентът Оланд обяви, че „Републиката признава всички религии“, макар че според действащия закон от 1905 държавата не признава нито една от тях? Дали става дума за гаф, или – обратното – за съвсем съзнателна стъпка? Във всеки случай, защитниците на светското общество имат достатъчно поводи за тревога.


*Авторът е преподавател в Института за политически изследвания в Гренобъл и анализатор на Atlantico

{backbutton}