28
Нед, Ное
6 Нови статии

Русия и новата стратегия на НАТО в Афганистан

Актуално
Typography

Последната среща на върха на НАТО, провела се на 19-20 ноември в Лисабон, имаше знаков характер. Очевидно под натиска на европейските си съюзници, Вашингтон склони да бъде преразгледана основната стратегическа концепция на пакта. Условно казано, САЩ и останалите членки на НАТО бяха принудени да признаят краха на „еднополюсния свят” и да започнат да се съобразяват с този факт.

Не по-малко важно обаче е нещо друго, което се случи в Лисабон, а именно декларираното от НАТО намерение да преразгледа концепцията си за „основния противник”. Става ясно, че като такива вече се смятат радикалните ислямисти, във всичките им разновидности, както и Иран, заради плановете му да се сдобие със собствена „малка” атомна бомба.

Афганистанската стратегия на НАТО след срещата в Лисабон

В Лисабон, Северноатлантическият алианс ясно очерта и новата си концепция за войната в Афганистан. Според нея, Международните сили за поддържане на сигурността в страната (ISAF) ще останат там, най-малкото, до 2014. Най-малкото, защото днес никой не се наема да прогнозира, в какво състояние ще се намират тогава режимът в Кабул и толкова усилено подготвяните афганистанска национална армия и полиция. В момента това състояние е по-скоро жалко. В тази връзка, отново бяха лансирани и приети предложения за ускоряване темповете на подготовка на националните кадри в сферата на сигурността. Но, дори ако целия им личен състав (който трябва да достигне няколкостотин хиляди души) мине през обучение в чужбина, няма никаква гаранция, че ще може да спре талибаните. В тази връзка, възниква и въпросът за финансирането на националните сили за сигурност.

Финансирането на преките военни действия и системата за подготовка на националната армия и полиция беше сред най-трудните въпроси на срещата на НАТО в Лисабон, като САЩ не пропуснаха да се възползват от това. Както е известно, в момента само пет страни-членки (от всичко 28) плащат вноски, съобразени с изискванията на Устава на пакта – 2% от БВП. Като основното бреме се поема от американците (26%) и германците (13%). Очевидно беше, че Вашингтон не можеше да се примири с тази ситуация. Именно това породи ожесточените споровете в кулоарите на срещата в Лисабон, както и промяната в „правилата на играта”. Тоест, бяха очертани много по-твърди рамки за вноските в „касата” на НАТО, които ще отиват най-вече за войната в Афганистан. Опитът на част от държавите-членки да прехвърлят акцента върху „прекалената корупция”, вихреща се в тази страна, нямаха особен успех. Финансовият проблем е най-важният за оцеляването на режима в Кабул, което обяснява и твърдата позиция на Вашингтон. Сама по себе си, тази ситуация за пореден път илюстрира нагледно пропастта отделяща САЩ, Великобритания и Германия, от една страна, и останалите членки на пакта – от друга. Казано накратко, позицията на последните може да се сведе до следното: „след като сами се забъркахте в тази каша, сега се оправяйте с последиците”. Истината е, че в повечето европейски столици не вярват в успеха на афганистанската кампания и дори не се опитват да го крият при неофициални разговори на най-високо ниво.

След срещата в Лисабон тази ситуация би трябвало да се промени, което обаче никак не е сигурно. Мнозинството членове на НАТО въобще не бързат да окажат военна подкрепа на американците и британците, да не говорим, че бойните качества на военните им части никак не са високи. Имайки предвид, че дори сравнително добре подготвените британци не издържаха изпитанието, осъществявайки военната операция в провинция Гилменд, и трябваше да отстъпят мястото си на американците, за останалите участници в ISAF дори няма смисъл да говорим. В Пентагона са напълно наясно с това, затова акцентират, в исканията си към съюзниците, на увеличеното финансиране и изграждането на тиловите структури (например на полеви болници).

Тук е мястото да посоча, че самата логика на събитията в Афганистан принуждава САЩ, в заключителния етап на присъствието си в страната, да концентрират своите сили именно в северната и част, т.е. в зоната, доминирана от т.нар. Северен алианс. Тоест, в общи линии, нещата постепенно си идват на мястото. Защото подобна стратегия е обречена на провал, без укрепване позициите на НАТО в Централна Азия. Затова именно укрепването на собственото влияние в региона беше фиксирано като официална цел на срещата на пакта в Лисабон. Какво означава това на практика? Увеличаване „пропускателната” способност на вече съществуващите там бази и укрепване на военновъздушната мощ. НАТО разглежда въпросните бази като най-важните летища за организиране на въздушни нападения и операции с използване на безпилотни самолети, имайки предвид доста голямата вероятност пактът да загуби в бъдеще основните си въздушни бази в самия Афганистан. А да се разчита на такива бази в Пакистан или Индия не изглежда сериозно.

Необходимият съюз с Русия

Всичко това кара НАТО да обърне поглед към Русия. Защото само Москва (все още) е в състояние да упражни достатъчно сериозно влияние върху централноазиатските си съюзници в необходимата за пакта посока. Оттук и готовността на НАТО за толкова сериозни отстъпки към Русия по въпроса за т.нар. „европейска система за противоракетна отбрана” (ПРО). Москва, разбира се, склони да си партнира с НАТО в изграждането на съвместна ПРО, защото това напълно отговаря на дългосрочните и геополитически интереси.

Суровата истина е, че мисията на НАТО в Афганистан може да стане наистина ефективна и полезна, само чрез разширяването и задълбочаването на сътрудничеството със съседните на Афганистан държави и, най-вече, с Русия. Борбата с международния тероризъм в региона се оказва невъзможна без тесни контакти със съответните руски структури. Своевременният обмен на информация и военно-техническото сътрудничество с Москва по афганистанското направление, биха направили операциите на ISAF далеч по-целенасочени и резултатни. Пример за това беше осъществената през октомври съвместна руско-американско-афганистанска операция за ликвидирането на няколко лаборатории, произвеждащи хероин, в Южен Афганистан.

Както е известно, в края на октомври 2010, оперативните служби за борба с наркотиците на Русия, САЩ и Афганистан ликвидираха в района на селцето Зарасари (район Ачин, на правинция Нангархар) четири нелегални нарколаборатории, като конфискуваха 932 кг хероин, 156 кг опиум и голямо количество химикали, използвани за производството на наркотици.

И Русия, и САЩ декларираха задоволството си от тази операция. Според  говорителя на американското федерално Управление за борба с наркотиците (DEA) Ръсти Пейн, Вашингтон разчита да продължи сътрудничеството с Москва в тази сфера. „Радваме се да работим с руснаците. Те свършиха чудесна работа, ние също се справихме добре” – заяви той.

На свой ред, руският външен министър Сергей Лавров съобщи, че САЩ и Русия са се споразумели да продължат сътрудничеството си в борбата срещу наркотрафика и тероризма в Афганистан. Това стана непосредствено след срещата му с държавния секретар Хилари Клинтън, провела се на 30 октомври във виетнамската столица Ханой. Той подчерта: „Споразумяхме се да продължим в същия дух и в борбата с наркотиците и с тероризма, както и за обмен на информация и получаване на точни сведения, позволяващи ни ефективно да пресичаме тези заплахи”.

Меко казано неочаквана се оказа реакцията, на руско-американската операция, на афганистанския президент Карзаи, който официално поиска разяснения от НАТО, като, на практика, обвини и руснаците, и пакта, че са нарушили суверенитета на страната му. Впрочем, малко по-късно, Карзаи се отказа от претенциите си. Междувременно обаче, реакцията му породи сериозно недоумение, както в Москва, така и във Вашингтон. В тази връзка, руската Федерална служба за контрол на наркотрафика посочи, че „афганистанските власти бяха информирани за операцията, военни и полицейски части на тази страна също участваха в нея, затова подобна реакция ни изглежда странна”. Както вече споменах обаче, скандалът с изказването на Карзаи бързо беше потушен.

Участието на руски специалисти по борбата с наркотрафика във въпросната операция на афганистанска територия постави въпроса за това, колко далеч са готови да отидат руските власти и, дали Русия няма да се върне в Афганистан (откъдето се изтегли преди 21 години), още повече, че известни предпоставки за това са налице.

Руският външен министър Лавров обаче, твърде бързо разсея всички съмнения по този въпрос, заявявайки, че „войските ни няма да се връщат и отново да влизат в Афганистан и това е твърда наша позиция”, и подчертавайки, че „ако тези спекулации са се появили след съвместната операция по ликвидирането на нарколабораториите, те очевидно са злонамерени”.

Коментирайки въпросната операция, Лавров съобщи, че руската роля в нея „се изчерпваше изключително до предоставянето на информация, помогнала за уточняване местоположението на лабораториите, произвеждащи хероин и морфин”. „Убеден съм, че това сътрудничество, с активното участие на афганистанското Вътрешно министерство, ще продължи, защото наркотичната опасност, свързана с Афганистан, се превърна в реална заплаха за световния мир и сигурност” – допълни той.

Тези думи на Лавров изясняват степента на руските ангажименти в процеса на стабилизиране на ситуацията в Афганистан, като повечето анализатори (включително американски и руски) признават, че сегашният формат на сътрудничеството между Русия и НАТО по това направление, изцяло отговаря на интересите на Русия, за която напоследък наркотрафикът от Афганистан се е превърнал в изключително сериозен проблем.

Впрочем, налице са и редица други причини, каращи НАТО и ISAF да търсят подкрепата на Москва. Както е известно, в Афганистан настроенията срещу пакта са много силни, като преобладаващата част от местното население смята чужденците за агресори, а не за освободители. Сред причините за това е и нежеланието на командването на ISAF да осъществява дори елементарни обучаващи програми за страната и нейните традиции и обичаи сред личния състав на новопристигналите военни части. Последните парламентарни избори в Афганистан (през септември 2010) за пореден път илюстрираха популярността на лозунга „НАТО – вън от страната” сред местното население. Както вече споменах, за това допринася и поведението на бойците на ISAF. Така, още през 2006, германският Bild публикува снимки на неколцина германски войници, играещи си с череп, изровен от близкия масов гроб.

През последните години стана ясно, че командването на НАТО в Афганистан не може да се справи с възложената му задача да използва ефективно контингента на ISAF за борба с бунтовниците талибани и Ал Кайда. В същото време, то очевидно не провежда и достатъчна разяснителна и възпитателна работа сред личния състав на отделните части. Така, през януари 2009, командването на ISAF обяви, че неговите бойци са унищожили 15 бунтовници в провинция Лагман, в хода на операцията за ликвидиране на един от водачите на Движението Талибан в района. По-късно обаче, местните власти обвиниха частите на ISAF, че са убили 21 мирни жители, включително жени и деца, като са се опитали да прикрият престъплението, заравяйки телата им на различни места.

Някои изводи

И така, плачевната ситуация, в която се оказа НАТО в Афганистан, беше използвана, както се казва „на 100%”, от Москва. На срещата в Лисабон Русия, на практика, получи всичко, към което се стремеше: участие в колективната система за ПРО, откъдето има само една крачка до формирането на система за колективна сигурност в Европа, като цяло, за което преди време призова президентът Медведев. Срещу това, Москва ще помогне на пакта да не претърпи позорно поражение в Афганистан, още повече, че няма никакъв интерес това да се случи, понеже, при подобно развитие, ще възникне риск от разрастваща се експанзия на ислямизма в целия централноазиатски регион. От тази гледна точка, сегашният съюз с НАТО и „пробивът” в отношенията между пакта и Русия бяха предопределени. Интересите на Москва изискват пактът да продължи да присъства в Афганистан, но това присъствие да бъде съгласувано и съобразено с интересите на Русия, централноазиатските съседи на Афганистан, а също на Китай и Индия. Впрочем, това би било в интерес и на самия Афганистан. Първа стъпка в тази посока стана споразумението за активизиране на съвместната борба с афганистанската наркотрафик.

В същото време, НАТО получава възможност да разшири пропускателната способност на логистичния си канал през руска територия. Следва обаче да сме наясно, че този канал не може да се разглежда като реална алтернатива на коридора през Пакистан. В тази връзка, както изглежда, САЩ най-сетне са разрешили (поне частично) проблемите с пакистанските си посредници. Напоследък, вече не се чува за взривени и подпалени цистерни с бензин, пътуващи за Афганистан, бяха подновени и операциите с използване на безпилотни самолети в Северен Пакистан.

Като цяло, тактиката на американските войски в Афганистан, едва ли ще претърпи някакви радикални промени. Поне новата концепция на САЩ не предвижда подобно нещо. Тя цели да гарантира оцеляването на сегашния режим в Кабул поне през следващите четири години, а след това перспективите пред него отново ще бъдат анализирани. В тази връзка, на срещата на НАТО в Лисабон, през ноември, афганистанският президент Карзаи получи „карт бланш” да реформира правителството, като се опита да привлече в него пущунските вождове, чието присъствие би гарантирало поне някаква минимална стабилност. Защото без нея всички усилия на пакта ще бъдат обречени. И тъкмо тази постановка ще се превърне в крайъгълен камък на новата стратегия на НАТО в Афганистан.

 

* Българско геополитическо дружество