25
Сря, Ное
27 New Articles

Възможна ли е „газовата революция” в България?

Актуално
Typography

През последната година, в много американски и европейски медии се появиха сензационни заглавия от типа на „Газовата революция”, „Краят на путиномиката” или „Шистовият газ е на път да ликвидира руския Газпром”.

Сред формалните поводи за този медиен ажиотаж бе фактът, че през миналата 2009 делът на шистовия газ, добиван в САЩ, достигна 14% (51 млрд. куб. м) от целия газов добив в страната, а пък Съединените щати изпревариха Русия, превръщайки се в най-големия „производител” на природен газ в света.

Така, в обширна статия, публикувана през май 2010 в “Уолстрийт джърнъл”, известният американски енергиен експерт (и сътрудник на Института за държавна политика „Джеймс Бейкър”) Ейми Майерс Джефи твърди, че само в Съединените щати могат да бъдат добити 1000 трилиона куб. м шистов газ, което би покрило нуждите на страната за период от 45 години. Според нея, Европа също разполага със собствени запаси от шистов газ, които тя определя на 200 трилиона куб. м. Джефи е убедена, че „през близките няколко десетилетия шистовият газ ще доведе до революция в енергетиката и ще промени света. Той ще трансформира радикално глобалната геополитика, освен това ще забави преминаването към добив на енергия от възобновяеми източници... Мащабният ръст на добивите на шистов газ не само ще провали опитите на водещите газови доставчици, като Русия, Иран и Венецуела, да създадат „газова ОПЕК” и да диктуват условията си на останалия свят, но и ще лиши петролните държави от значителна част от доходите и влиянието, с които разполагат в момента”.

Този ентусиазъм бързо се прехвърли в Канада, Австралия, Китай и Европа и особено в източната част на Стария континент (включително сред определени среди у нас, в България). Така, някои украински медии прогнозираха, че благодарение на залежите си от шистов природен газ, страната не само ще се освободи от „газовата зависимост”, но и ще се превърне в износител на „синьо гориво”. В Полша пък, чиито запаси от шистов газ се оценяват на 1,5-3 трилиона куб. м, някои твърдят, че добивът му би могъл да покрие потребностите на целия Европейски съюз за няколко години, а на самата Полша – за дълги десетилетия, превръщайки я в „новата Норвегия”. В тази връзка ще напомня, че в началото на лятото полският външен министър Радослав Сикорски и американският държавен секретар Хилари Клинтън подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на технологиите за добив на шистов газ. Междувременно, полското правителство разреши на Chevron, ExxonMobil и Conoco-Philips, да проучат запасите от шистов газ в страната, като (при положение, че те се окажат достатъчно големи) пълномащабният му добив може да стартира в рамките на следващите 10-15 години.

Както е известно, през юли 2010, представители на Chevron се появиха и у нас, като бяха приети от премиера Бойко Борисов. Показателно е, че групата, водена от вицепрезидента на енергийния гигант Йън Макдоналд, беше представена на Борисов лично от американски посланик в София Джеймс Уорлик, според който „България има потенциал за добив на 25 млрд. куб. м шистов газ, като това ще позволи на страната да диверсифицира енергийните си източници”. В края на август пък, България (заедно с още 19 държави) участва в двудневните дискусии по проблемите на проучването на находищата и добива на шистов газ, провели се във Вашингтон, по инициатива на САЩ.

Преди няколко години, фирмата „Дайрект Петролеум България” първа обяви, че е открила находище на шистов газ у нас, определяйки потенциала му като „значителен”. Тоест, поне на пръв поглед, страната ни има всички шансове да стане активен участник в прогнозираната от редица (предимно американски) експерти, „глобална газова революция”.  Дали обаче, подобна „революция” е наистина възможна и, какви са потенциалните препятствия, с които би могла да се сблъска?

„Газовата революция” – митове и реалност

Вероятно малцина у нас знаят, че темата за добива на шистов газ съвсем не е толкова нова, както изглежда на пръв поглед. Първият сондаж в шистовите пластове е осъществен в САЩ от Уйлям Харт, още през 1821, т.е. цели трийсет години преди първия петролен сондаж. По онова време обаче, реализацията на тази идея в индустриални мащаби се оказва прекалено скъпа, поради което тя пребивава в забвение близо век и половина.

Впрочем, нека за начало си припомним, какво представлява шистовият газ. Става дума за същия природен газ, който се добива и от глинестите слоеве и се използва масово от индустриалните предприятия и гражданите. Разликата е, че е разположен в скални породи, които са по-ситни и твърди, от глината и, които са известни като „шистови”. Освен това, залежите от него се намират много по-надълбоко, което поставя специфични изискванията към сондажите и значително усложнява и оскъпява добива.

Освен дълбочината обаче, самата технология на добива на шистов газ е по-сложна, на първо място, защото макар във всички, без изключение, шистови слоеве да се съдържа газ, сондажът не се запазва за дълго. Съотношението между „жизнения цикъл” на сондажите в шистови слоеве, спрямо тези за добив на обикновения природен газ, е 1:30, т.е. шистовият сондаж може да се експлоатира трийсет пъти по-кратко време от „обикновения”.

Така, докато средният „жизнен цикъл” за газовите сондажи в САЩ е 30-40 години, 15% от пробитите през 2003 в шистовия слой Barnett сондажи са изчерпали ресурса си само за 5 години. Тоест, за да се удължи „жизненият цикъл” на находището, се налага да се правят постоянни сондажи, което няма как да не се отрази и върху разходите. Освен това, технологията на добива на шистовия газ включва и „хидравличен разрив” (чрез вкарването на големи количества вода и тежки химикали, включително силно токсичен бензол, на значителна дълбочина и предизвикване на своеобразни „миниземетръси”). И макар че технологията на „хидравличния разрив на пласта” се прилага на равнище, което е доста под това на грунтовите води, тя няма как да не провокира сериозни екологични проблеми, заради голямата вероятно от изтичане на метан и на споменатите по-горе токсични вещества. За това, в частност, предупреди, през март 2010, професорът от Корнелския университет Робърт Хауърд. Между другото, анализът, направен в американския щат Уайоминг, където се намира един от най-големите залежи на шистов газ, показва, че химическите вещества, използвани при добива му, могат да проникнат в подпочвените води (такива вещества бяха открити в околните кладенци). И, ако в сравнително не толкова гъсто населените Съединени щати, където големите находища на шистов газ са сравнително по-близо до повърхността и е налице подходящата инфраструктура, добивът му има смисъл, гъстонаселената Европа няма как да повтори американския успех, дори и само защото не разполага с толкова свободни участъци за осъществяване на множеството сондажи.

В тази връзка, си струва да напомним, че по време на пресконференцията си в София, през юли 2010, вицепрезидентът на Chevron Йън Макдоналд отбеляза, че в Европа все още не се добива шистов газ и затова се очаква, че цената му ще бъде много по-висока от тази на обикновения природен газ. И макар че тази информация бе тактично премълчана от преводача на събитието, тя не остана незабелязана от присъстващите представители на българските медии.

Ако обобщим казаното дотук, излиза, че добивът на шистов газ има редица недостатъци. На първо място, шистовите слоеве си различават от глинестите и сондажите в тях са доста по-трудни. На второ място е малкото количество кубични метра газ на единица площ от находището. На трето място, обемът на запасите, предвид лошия дренаж, е съвсем малък. На четвърто място са екологичните рискове, а на пето – необходимостта от специални технологии, което означава и ръст на себестойността. Сред плюсовете можем да посочим само големите обеми на запасите от шистов газ в света и близостта им до непосредствените потребители, което намалява разходите за създаването на съответната инфраструктура и транзита.

Впрочем, нека разгледаме въпроса и в чисто практическа плоскост. Засега шистов газ се добива единствено в САЩ. Което стана възможно само благодарение на свръхлибералното американско законодателство относно експлоатацията на земните недра и недотам силните позиции на местните еколози, в сравнение с тези в Европа например. Освен това, не всичко е ясно и по отношение себестойността на добива. Така, американските компании, специализирали се в добива на шистов газ, приключиха обявената за „свръхуспешна” 2009 с милиардни загуби. Chesapeake Energy Corporation например, декларира загуба от 5,8 млрд. долара, а Devon Energy – от 2,4 млрд. Кой знае защо обаче, тези загуби не плашат пазарно ориентираните корпорации, което може да има само едно обяснение. И то е наличието на скрита държавна подкрепа. В крайна сметка, какво са подобни загуби, ако те са цената за преодоляване на „зависимостта от новите империи на злото” (т.е. от Русия или Иран)? Водени от „невидимата ръка на пазара”, световните гиганти в енергийния бизнес се готвят да добиват шистов газ в Китай, Индия, Австралия и къде ли не още по света. Европейските компании вложиха милиарди долари в тексаските петролни находища, докато американските купуват лицензи за разработването на шистови газови находища в Германия, Полша и дори в България, или пък създават съвместни предприятия в Норвегия. Според някои анализатори, шумът около новата „газова революция” може да се обясни и с това, че в проекта (като елемент от стратегията за преодоляване на „прекалената газова зависимост от Русия”) вече са вложени огромни финансови ресурси и сега се прави опит да се измъкнат още средства – този път от европейските държави, за осъществяването на „стратегическото развитие”, свързано с разработването на „иновационните газови находища”.

Някои изводи

След всичко казано дотук, едва ли е случайно, че дори в Полша, където подклажданите отвън надежди за скорошното превръщане на страната в „новата Норвегия”, благодарение на големите и запаси от шистов газ, породиха своеобразна еуфория, мнозина политици и експерти предупреждават, че те могат да се окажат илюзорни. Така, вицепремиерът и министър на икономиката Валдемар Павлак открито разкритикува онези, които разчитат, че наличието на подобни запаси налага Полша да преразгледа дългосрочните си споразумения с руския „Газпром”: „Възможният добив на шистов газ е интересно бъдеще, но трябва реално да оценяваме и разходите, които са свързани с него. Шистовият газ е мечта и пожелание, докато руският газ е реалност”. На свой ред, шефът на Полския геоложки институт Хенрик Йежерски добавя, че едва след пет години ще стане ясно, дали в страната действително има запаси от шистов газ и в какви обеми.

Още по-скептично гледа на възможностите за добив на шистов газ, пълномощникът на чешкото правителство по въпросите на енергетиката и изграждането на АЕЦ „Темелин” Вацлав Бартушка, според който: „добивът на значителни обеми шистов газ в Европа е просто невъзможен”. Той посочва като основна причина за това голямата гъстота на населението на континента, което е огромно препятствие пред добива на шистов газ в индустриални мащаби. Затова заключението му е, че „добивът на такъв газ в държавите от ЕС е изключително съмнителен проект, който едва ли ще се реализира”. Което с пълна сила важи и за България.

Междувременно, редица анализатори посочват, че през последните седмици ажиотажът във връзка с разработването на находищата на шистов газ в Европа е започнал да затихва. В същото време, обемът на доставките на „обикновен” руски (и неруски) природен газ за страните от континента неотклонно нараства, а „Газпром” дори се споразумя с американската компания  Sempra да започне да доставя (от юни 2010) на нейния терминал Cameron малки количества втечнен природен газ, което за пореден път доказва, че американците очевидно са решили да не се отказват от алтернативните газови доставки и със сигурност не разчитат кой знае колко на толкова рекламираните си огромни запаси от шистов газ.

 

* Център за прогнози и анализи в енергийната сфера