25
Сря, Ное
27 New Articles

Новата енергийна геополитика на Германия

Актуално
Typography

В следвоенната история на Федерална република Германия се забелязва едно правило - всеки германски канцлер, който се опитва да преследва политически цели, прекалено много отклоняващи се от глобалния дневен ред на Вашингтон, е обречен да изчезне от политическата сцена.

В случая с бившия канцлер-социалдемократ Герхард Шрьодер например, става дума за две непростими „прегрешения”. Първото бе откритото му противопоставяне на американската интервенция в Ирак, през 2003, а второто (което е и много по-сериозно в стратегически план) бяха преговорите му с Владимир Путин за изграждането на мащабния нов газопровод, който трябва да свърже директно Русия и Германия, заобикаляйки негативно настроената и към двете Полша.

През юли 2010, първият участък на газопровода „Северен поток” (Nord Stream) достигна немското балтийско пристанище Лубмин (провинция Мекленбург-Северна Померания), което превърна този град в своеобразен геополитически център на Европа и Русия.

Навремето, Шрьодер зае канцлерския пост с дискретната подкрепа на тогавашния президент на САЩ Бил Клинтън, който (според собствените ми източници в средите на Германската социалдемократическа партия) разчиташе, че ако победи на изборите, ръководената от него „червено-зелена” коалиция ще подкрепи военните действия на НАТО срещу Сърбия, през 1999. Освен това, Вашингтон искаше да сложи край на ерата на Хелмут Кол, който му се струваше твърде самостоятелен. През 2005 обаче, когато Шрьодер се оказа „прекалено пронемски ориентиран” политик в очите на Вашингтон, администрацията на Буш започна да се оглежда за подходящ негов наследник.

Както е известно, последното му решение като канцлер беше именно утвърждаването на проекта за гигантския газопровод „Северен поток”, от руското пристанище Виборг (край границата с Финландия) до Лубмин. След като напусна поста си, Шрьодер оглави Nord Stream AG – съвместното предприятия на руския „Газпром” и германските компании E.ON-Ruhrgas и BASF-Wintershall. Паралелно с това, той усили критиките си срещу външната политика на САЩ, обвинявайки американския сателит Грузия, че е започнала войната срещу Южна Осетия, през август 2008, която провокира намесата на руснаците.

През 2006, полският външен министър – неоконсерваторът Радослав Сикорски, смятан за близък съюзник на Вашингтон, сравни консорциумът Nord Stream със съветско-германския пакт от 1939. След разпадането на Съветския съюз, САЩ традиционно подкрепят Полша, виждайки в нея своеобразен „клин”, способен да блокира прекаленото разрастване на руско-германското икономическо и политическо сътрудничество. Част от тази политика беше и решението за включването на Полша в американската Система за противоракетна отбрана (ПРО), както и разполагането на нейна територия на батареята ракети „Patriot”, които, на практика, са насочени срещу Русия.

През юли, въпреки яростното политическо противопоставяне на Варшава и някои други държави, ръководеният от Шрьодер консорциум Nord Stream реализира първата си голяма цел, когато първото от двете разклонения на тръбопровода стигна до сушата в района на Лубмин, точно по график. Когато това направи и второто, а самият тръбопровод започне да работи, в края на 2001, той ще бъде най-големият подводен газопровод, транзитиращ по 55 млрд. куб. м природен газ годишно за нуждите на цяла Европа. Както е известно, подводният маршрут преминава през териториалните води и изключителните икономически зони на Финландия, Швеция, Дания и Германия, заобикаляйки Полша и балтийските постсъветски държави Естония, Латвия и Литва.

От Лубмин, който ще играе ролята на транзитен газов „хъб”, тръбопроводът OPAL ще продължи 470 км през Саксония до чешката граница. Другите маршрути в западна посока ще доставят руския газ, чрез съществуващите тръбопроводи, в Холандия, Франция и Великобритания, укрепвайки значително енергийните връзки между Русия и ЕС, което съвсем не се приема възторжено от Вашингтон. Френската компания GDF Suez (известна в миналото като Gas de France), се сдоби наскоро с 9% от акциите на Nord Stream AG, също толкова купи и холандската NV Nederlandse Gasunie, което гарантира още по-сериозното участие на ЕС в проекта и се превърна в най-голямото геополитическо постижение на тандема Путин-Медведев, на фона на силното американско противопоставяне. В момента, Nord Stream си е гарантирала дългосрочни договори за газови доставки в Дания, Великобритания, Франция, Холандия и Белгия, както разбира се и в Германия.

Северния и Южният енергийни потоци

Междувременно, „Газпром” ускорено прокарва и втория голям проект – този за газопровода „Южен поток”, по който природният газ от южното руско крайбрежие ще се транспортира по дъното на Черно море до България, за да стигне, в крайна сметка, до Италия и Австрия. На 7 юли, българското правителство, след дълги преговори, се съгласи да участва в този проект на „Газпром”.

„Южен поток” ще транзитира руски газ за Западна Европа, заобикаляйки Украйна, където, през последните години, Вашингтон положи сериозни усилия да тласне страната към откровено антируска и проамериканска позиция. Като наследство от съветската епоха, когато икономиките на двете държави функционираха като едно цяло, повечето руски транзитни газопроводи минават през територията на Украйна на запад, което направи Москва силно уязвима след т.нар. „оранжева революция”, осъществена с американска подкрепа през януари 2005 и довела на власт фаворита на Вашингтон Виктор Юшченко. Както е известно, последните избори в тази страна доведоха до отслабване на напрежението между Москва и Киев, най-вече, защото новият президент Виктор Янукович зае по-неутрална позиция между Русия и НАТО, поддържайки връзки и с едната, и с другата. Морският участък на газопровода „Южен поток”, който се реализира съвместно от руския „Газпром” и италианската ENI, ще минава от руското черноморски крайбрежие, по дъното на морето, до българския бряг. Според новото споразумение със София, за транзита на природния газ ще се използват вече съществуващите на българска територия газопроводи.

Междувременно, Вашингтон оказа доста сериозен натиск върху държавите от ЕС, както и върху Турция, за изграждането на алтернативния на „Южен поток” газопровод, известен като „Набуко”. В момента обаче, „Набуко” почти не се ползва с подкрепа в ЕС, нито пък има достатъчно източници на природен газ за запълването му.

Завършването на „Южен поток” ще обедини основните геополитически връзки между държавите от ЕС, Централна Европа и Русия, т.е. ще доведе до превръщането на стария геополитически кошмар на Вашингтон в реалност. Политиката на САЩ след Втората световна война целеше американската доминация в Западна Европа, първоначално чрез поддържането на студената война с Москва, а след 1990 чрез разширяването на НАТО на изток, към границите на Русия. Нарастващата независимост на Западна Европа, която все повече се ориентира на Изток, а не на Запад – т.е. към Америка, може да доведе до мащабно поражение на САЩ в претенциите им да продължат да доминират като „единствената супердържава на планетата”.

Ето как, малкото курортно градче Лубмин в Североизточна Германия се превърна неволно в основната ос на разиграващата се геополитическа драма между Вашингтон и Евразия, независимо дали гражданите му осъзнават това.

 

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия