30
Пет, Окт
5 New Articles

Афганистан в очакване на „18 брюмер”

Актуално
Typography

Независимо от частичните успехи на съюзническите мироопазващи сили в Афганистан през последните месеци, ситуацията в тази страна продължава да е много напрегната, а. талибаните усилено тръбят за предстоящо мащабно настъпление срещу позициите на на правителствените войски и чуждестранните части.

Сред причините за това е недостатъчно обмислената стратегия, която се опитват да реализират САЩ и техните съюзнини (сред които и България) в Афганистан. На фона на формалното приключване на политическия процес, планиран и стартиран още през 2001, на практика, се забелязва тенденция за отказ от сътрудничеството в рамките на т.нар. споразумения от Бон. Възможността за маневри на групата около президента Хамид Карзаи е ограничена от позицията на нейните западни съветници, които по съвсем разбираеми причини гледат с недоверие на военните командири от Севера, да не говорим за бившите ръководители на Народно-демократичната партия на Афганистан (НДПА), смятани от тях за бивши съветски, а днес руски, марионетки. Именно под натиска на съветниците си, правителството започна да прочиства държавния апарат от представители на местните национални малцинства – членове на някогашния Северен алианс, както и доказани професионалисти (включително военни) от средите на пущуните, работили по времето на Бабрак Кармал и покойния Наджибула. Нещо повече, налице са известни основания да предположим, че напоследък именно представляващите националните малцинства лидери на Севера, а не толкова талибаните, или Ал Кайда, се разглеждатот сегашното афганистанско правителство като основна заплаха за сигурността на страната. Доказателство за това, в частност, са и откритите нападки, които властите отправят към Северния алианс.

Паралелно с това, се забелязват и опити за дискредитация на лидерите на редица нови партии с демократична ориентация, които са предимно пущуни и в миналото са били членове на НДПА. В същото време в правителството все повече се усеща липсата на достатъчно компетентни кадри, при това на фона на ширещата се в почти всички държавни структури корупция.

В чисто военен план, афганистанските власти и западните им съюзници съзнателно поставиха ударението върху реализацията на програмите за демобилизиране и разоръжаване на някогашните антиталибански военни отряди, особено на тези от Севера. В резултат от това обаче, много напълно боеспособни части, доказали се в боевете срещу талибаните, вместо да се превърнат в опора на новата администрация, бяха разформировани, а огромно количество съветска и руска военна техника беше изпратено в складовете (откъдето част от него по-късно пападна в ръцете на въоръжената ислямистка опозиция). В същото време темповете и качеството на формиране на новите поделения от националната армия на Афганистан и полицията, очевидно не отговарят на изискванията на момента.

Днес подразделенията на афганистанската армия, на практика, представляват разпръснати отряди от зле обучени бойци, неразполагащи с необходимото количество оръжие, боеприпаси, средства за връзка и тилова подкрепа. Спомагателната роля, която им отрежда американското командване във военните операции срещу талибаните, несъгласуваността на действията им със съюзническите контингенти, липсата на достатъчна артилерийска и въздушна подкрепа, да не говорим за мизерното заплащане, в значителна степен определят ниския военен потенциал, с който разполага правителството в Кабул. В същото време талибаните продължават да ползват оръжейните канали от Пакистан и да получават щедри финансови инжекции на местните наркобарони, както и средства от някои арабски фондации в Персийския залив. Нараства броят на доброволците в техните части, сред които преобладават представители на бедстващото население от граничните райони между Афганистан и Пакистан. Пряк резултат от това е преминаването на редица територии в южните и югоизточни афганистански провинции под контрола на талибаните, както и очертаващата се дестабилизация на ситуацията в страната, като цяло, без да изключваме и столицата. Въоръжената опозиция вече масово използва терористи-камикадзе, черпейки с пълни шепи от опита на иракските бунтовници.

Така, в Афганистан, постепенно се формира своеобразно двувластие, когато нито един от силовите центрове – нито правителството и все още подкрепящите го военни отряди от Севера, нито талибаните, са в състояние да контролират ситуацията в страната, като цяло. На този фон, сред някои партньори на САЩ от НАТО се забелязва ръст на пораженческите настроения, желание да се избегне прякото участие във военните сблъсъци с талибаните и дори стремеж за негласни уговорки с тях. Към това следва да се добавят и честите случаи на погрешно осъществени въздушни бомбардировки, чиито жертви стават местните жители, а не талибаните.

Следващият много тревожен момент е постепенното проникване на настоящи и бивши функционери на Движението Талибан в структурите на властта на различни нива.

Ще спечелят ли талибаните изборите през 2009?

На пръв поглед подобна перспектива не изглежда сериозна. Истината обаче е, че логиката на развитие на политическия процес в Афганистан неумолимо тласка Кабул и неговите западни съюзници към необходимостта максимално да ускорат политическата трансформация на Движението Талибан, опитвайки се да интегрират т.нар. непримирима опозиция (и свързаните с нея пущунски елити) в сегашната държавно-политическа система на страната. Подобна трансформация обаче ще изисква почти едновременното решаване на няколко стратегически задачи: военното поражение талибаните и ликвидиране на тиловите им структури в граничните зони между Афганистан и Пакистан; задълбочаване на противоречията между радикалните ислямисти и военните командири и политици, които при определени условия биха склонили да преговарят с Кабул; физическото ликвидиране на сегашните военно-политически лидери на Движението Талибан (т.нар. „фанатични молли”); интегриране в официалната политическа система на пущунските елити, т.е. предоставянето на повече постове за тях в местните и национални институции на властта и създаване на политически механизми, позволяващи на водачите на пущунските племена да играят по съществена роля в Кабул; разработване и осъществяване на специална програма за социално-икономическо възстановянане и развитие на Пущунистан; амнистия за бойците и командирите на Движението Талибан (без чуждестранните наемници, разбира се) и създаване на условия за приемането на част от тях на служба в националната армия; създаване на условия за формиране на политически съюз между президента Хамид Карзаи и командирите на Движението, както и представителите на пущунските елити, заинтересовани от интеграцията си в официалната държавно-политическа система на Афганистан.

Потенциалната възможност умерените талибани и пущунските лидери да издигнат собствен кандидат за поста на Хамид Карзаи на президентските избори през 2009, също може да се превърне в сериозен стимул за създаването на потенциален „талибанско-пущунски” блок с официален Кабул.

Впрочем, според редица експерти, правителството на Карзай вече се подготвя за сериозни преговори с талибаните. През пролетта на 2007 терминът „умерени талибани” беше заменен в официалните речи на афганистанските чиновници и депутати с „афганистански талибани”, което дава възможност на властите да започнат преговори с всички „национални” групи в Движението Талибан, изключвайки само чуждестранните наемници. Косвено доказателство за подготовката на такива преговори беше кампанията срещу един от най-големите им противници – външния министър на Афганистан Рангин Дадфар Спанта. Тази подготовка обаче поставя пред президента Карзаи задачата максимално бързо да бъде създадена политическа организация (или коалиция), в чиито рамки водачите на талибаните биха могли да продължат да осъществяват легално своято политическа дейност в страната. Тоест, става дума за това умерените талибани да придобият собствен политически статут в сегашна държавна система на Афганистан. Това може да стане по три начина: или ако те формират своя политическа партия, съставена изключително от талибани, или ако създадат коалиция с участието и на други радикални исямски водачи като например Гулбетдин Хекматияр и Абдул Расул Саяф, или пък ако се формира „талибанско-президентска партия”, с което да се оформи съюзът между умерените талибани и привържениците на Карзаи.

За самия президент третият вариант очевидно изглежда най-добрия, защото не само би ограничил политическата самостоятелност на умерените талибани, но и би дал възможност на самия Карзаи да говори от тяхно име, превръщайки ги в своя политическа опора.

Напоследък усилено се говори за намерението на президента да инициира създаването на Републиканска партия на Афганистан с негово участие (сред останалите потенциални лидери се споменават Коюм Карзаи, Фарук Вардак, Абдуло Рамин и Ахмед Мокбел). Създаването на подобна партия назря особено след появата на умерено-опозиционния Национален фронт, а формирането на двупартийна система в страната (състояща се от Националния фронт и пропрезидентската Републиканска партия, като последната евентуално бъде подкрепена и от умерените талибани) също би било много изгодно за сегашния президент, особено в навечерието на изборите през 2009.

Противниците на Карзаи обаче, са заинтересовани да не допуснат обединението на бъдещата му партия с умерените талибани. Всъщност, запазването на изолацията на президенти е изгодно за много политически играчи в Афганистан, като започнем от регионалните лидери и свършим с бившите моджехидини в националния парламент.

Стратегията на последните изисква да бъде предотвратена появата на двупартийна политическа система и да се формира трета голяма партия (от кръговете на ислямките радикали и умерените талибани). В този смисъл основната задача на противниците на Карзаи е да не допуснат съюз между Републиканската партия и умерените талибани, като за целта последните бъдат тласнати към създаването на самостоятелна партия с участието на радикални политици като Хекматияр, която след това да бъде използвана за разиграването на различни антипрезидентски комбинации. Тъкмо в това е и основният политически проблем пред самия Карзаи.

Подобен вариант е най-малко изгоден за президента, който днес е подложен на едновременен натиск от няколко страни. Западните политици все по-остро го критикуват заради неспособността му да промени ситуацията в Афганистан към по-добро. Негативно настроена към него е и международната общност, като цяло. В същото време, с появата на Националния фронт, в Афганистан вече функционира и вътрешна легална опозиция, която достатъчно ясно декларира амбициите си. Въпреки опитите за разцепление в Движението Талибан, то продължава да е непоколебимо по отношение на правителството в Кабул, а боевете в Южната част на страната все още не са довели до прелом във военно-политическата ситуация. Този вече формирал се „голям опозиционен триъгълник” (чиито „страни” са западното обществено мнение, Националният фронт и талибаните) води до все по-голямата изолация на официален Кабул, задълбочавайки системната криза на държавния модел, олицетворяван от Карзаи.

За афганистанския президент вече не е достатъчно да постигне споразумение с умерените талибани. За него е не по-малко важно да не допусне появата на самостоятелна легална „талибанска партия” (която на практика ще бъде „талибанско-пущунска”) със свои собствени лидери. Карзаи на всяка цена трябва да успее да интегрира лидерите на пущуните, измежду т.нар. умерени талибани, в своята Републиканска партия. И то не само, защото самостоятелната „пущунско-талибанска партия” би могла да се съюзи с Националния фронт. Ако пущуните (т.е. умерените талибани) опитат да се интегрират в афганистанската система, без да разчитат на посредничеството на Карзаи (респективно на пропрезидентската Републиканска партия), а като действат самостоятелно, с течение на времето може да възникне ситуация, в която за международната коалиция (и особено за САЩ) да се окаже по-изгодно да използват именно „пущунската партия”, а не тази на сегашния президент, за да влияят върху политическите процеси в Афганистан. В този случай, свалянето на Карзаи е само въпрос на време. Впрочем, президентът е съвсем наясно с това. Затова сред основните задачи на неговата Републиканска партия, наред с гарантирането на масова подкрепа за държавния глава и формирането на противовес на легалната опозиция в лицето на Националния фронт, ще бъде интегрирането на „афганистанските (т.е. пущунските) талибани” в създадената от президента политическа система и недопускане появата на самостоятелна „пущунско-талибанска” партия. Ако това не стане, целият процес на преговори с умерените талибани губи всякакъв смисъл за Карзаи. Колко е голям залогът в тази игра говори фактът, че според някои анализатори, на умерените талибани вече са били обещани шест губирнаторски и още толкова министерстки постове в правителството.

Афганистанската нарко-икономика

Междувременно, няма никакви основания да се смята, че в икономиката на страната се наблюдават някакви положителни промени. Огромната част от външната помощ (до 80%) отива за обслужване на апарата на чуждестранните съветници, или пък просто бива присвоена от местните чиновници. В страната продължава да цари разруха, повечето фабрики и електроцентрали не работят, а широко рекламираните големи икономически проекти си остават само на хартия.

В същото време проблемът с производството и трафика на наркотици от Афганистан продължава да се задълбочава. Налице е все по-тясното координиране (и дори постепенното сливане) на дейността на на радикалната въоръжена опозиция и наркопроизводителите и наркотрофикантите, чиято печалба от търговията с опиум се използва за финансиране на антиправителствената съпротива. Смята се, че през 2007, производството на наркотици ще достигне 6700 метрични тона, което е абсолютен световен рекорд.

В тази връзка, напоследък отново се изостри дискусията за евентуалното масово използване на химически вещества за унищожаване на опиумните полета в Афганистан. Сред инициаторите му са Съединените щати и Великобритания. По-нататъшния ход на събитията обаче показа, че става дума по-скоро за чисто пропагандна акция. Вашингтон и Лондон действително лансираха идеята за използване на дефолианти в Афганистан, но при това бяха съвсем наясно, че предложението им ще бъде отхвърлено, най-малкото по чисто екологични съображения. Както е известно, практическото използване на подобни вещества за унищожаване на посевите с кока в Колумбия, осъществено с американско участие, не само не доведе до намаляване на засетите площи, но и имаше сериозни вредни последици за здравето на местното население и за околната среда. Резултат от това бе вълната от обществени протести, заляла не само Латинска Америка, но и Европа. Повтарянето на този експеримент в Афганистан би могъл окончателно да ерозира позициите на правителството в Кабул, което в крайна сметка е неприемливо на само за президента Карзаи (който неведнъж се е изказвал крайно критично за този тип акции), но и за Вашингтон (поне засега). Тоест, САЩ бяха предварително наясно, че предложението им няма шансове да се реализира на практика. В този смисъл, то бе просто част от политиката им по отношение на афганистанската наркоикономика, чиято същност е да не се предприемат сериозни практически стъпки в борбата с производството и трафика на наркотици за да не се отслабят позициите на Карзаи, докато, в същото време, се демонстрира загриженост за решаването на проблема, който действително е много сериозен.

По същия начин вероятно, следва да се оценяват и възможностите на създадената по инициатива на САЩ т.нар. „Работна група за сигурност и борба с наркотиците в Централна и Южна Азия” ( Central and South Asia Counter Narcotic Security Working Group - CSACNSWG ). Защото трудно може да се предположи, че лансираните в нея идеи за „демократизирането” на централноазиатските постсъветски републики по американски модел, могат да помогнат за драстичното намаляване на производството на наркотици в съседен Афганистан.

Според редица анализатори, Вашингтон може да си позволи да използва проблема за борбата с афганистанския наркотрафик за реализацията на собствената си стратегия в региона, без да се тревожи особено за съкращаването на производството на наркотици в страната, защото основният транзит е насочен към Европа, докато на американския пазар попада сравнително малка част от афганистанския хероин (10-15%).

За разлика от САЩ обаче, европейските държави би трябвало да са много по-активни в борбата с производството и трафика на наркотици от Афганистан. За целта, акцентът вероятно следва да бъде изместен от преимущественото исползване на военна сила за решаването на афганистанския проблем, както и от съмнителните инициативи, планирани в рамките на CSACNSWG . Вместо това би трябвало да се разработят и приложат комплексни мерки за практическото взаимодействие с всички заинтересовани от решаването на въпроса с афганистанската наркоекспанзия организации, които активно работят в региона – ООН, ОССЕ, ШОС и т.н..

Иключително положителен пример в това отношение са последните инициативи на Германия, в качеството и на председател на Европейския съюз. Така, по време на заседанието на работната група на ЕС за Източна Европа и Централна Азия, провело се в края на февруари 2007, Берлин лансира конкретни предложения, като например укрепване на взаимодействието между ЕС, Афганистан, Иран, Русия и Китай в борбата с наркотрафика (включително с трафика на химически вещества, необходими за производството на хероин от наличния опиум, който тече в обратната посока – т.е. от Запад на Изток), в рамките на Централноазиатския регионален и координационен център ( CARICC ) . Седмица по-късно Генералната дирекция на Европейската комисия по международните връзки представи проект за дългосрочна стратегия на ЕС за реализиране на т.нар. Акт за стабилност ( Instrument for Stability ). Сред споменатите в него приоритетни проекти е и пресичането на афганистанския наркотрафик, съдържащ широк спектър от мерки – от обединяване на потенциалите на вече съществуващите програми, до разширяване на практическото взаимодействие между съответните институции, като цяло.

Неадекватната реакция

Опитвайки се да реагират адекватно на усложняването на положението в Афганистан, което се развива паралелно със задълбочаването на проблема с иранската ядрена програма и изострянето на ситуацията в Близкия изток, като цяло, САЩ и техните съюзници от международната коалиция изглежда все още не могат да преодолеят объркването си и да очераят достатъчно ясен и систематичен план за действие. Вашингтон продължава да се разкъсва между опитите да „вразуми” Исламабад, убеждавайки го да не подкрепя талибаните, и желанието да накара съюзниците си в НАТО от т.нар. „Стара Европа” да прехвърлят военните си контингенти от Северен в Южен Афганистан. Засега буксува и американската инициатива за свикването на съвместни афганистанско-пакистански асамблеи (т.нар. „джирги на мира”), защото нито едната, нито другата страна не предприемат активни действия за установяване на сериозен диалог по въпроса за борбата с талибаните. Нещо повече, в речта си по време на 61-та сесия на Генералната асамблея на ООТ, както и при срещата с американския президент Буш в края на 2006, Хамид Карзаи директно обвини Пакистан, че помага на терористичните организации, квалифицирайки го като „източник на тероризъм”.

В тази връзка, Испания, Италия и Германия вече не изключват провеждането на своя територия на многостранни форуми, чиято цел е преоценката или дори преразглеждането на досегашната стратегия на международната общност в Афганистан.

В подобна ситуация, сегашното афганистанско ръководство изглежда все повече се притеснява от липсата на достатъчна автономност в действията си, както и от възможността да бъде изоставено от чуждестранните си покровители и дори да стане жертва на преврат в стила на наполеоновия 18 брюмер, в резултат от който на власт да дойдат представители на т.нар. „легална опозиция”, или дори на „умерените талибани”. Това обяснява и опитите му в последно време да търси по-нестандартни решения, включително интереса му към сътрудничеството с Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) или дори с доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

* Българско геополитическо дружество

{rt}