Американският фактор
Редица западни коментатори посочват, че реализирането на сегашната политическа стратегия на САЩ към „ускорена демократизация” на турменистанското общество по западен образец и постепенното ликвидиране на политическото наследство на Ниязов, може да наруши баланса на формиралата се в годините след обявяването на независимостта на страната политическа система. Целта на американците очевидно е създаването на необходимите предпоставки за поредната „цветна революция” по модела на онази в Киргизстан (макар последната да не се оказа особено успешна). Анализите обаче сочат, че е много вероятно в резултат от подобно развитие на власт да дойдат местните ислямски фундаменталисти, с всички произтичащи от това негативни последици за централноазиатския регион.
По време на срещата си с президента Бердимухамедов, помощникът на държавният секретар на САЩ Ричард Баучър директно предложи установяването на „стратегическо партньорство” между Ашхабад и Вашингтон, както и американска политическа подкрепа за режима в случай на външна опасност. САЩ обаче държат задълбочаването на отношенията им с Туркменистан да става паралелно с конкретни мерки на правителството за либерализирането на политическия живот в страната, включването в него на политическите емитранти, амнистия за политическите затворници и снемане на ограниченията, наложени върху дейността на чуждестранните фондации и неправителствени организации.
Напоследък постоянният диалог между двете страни се поддържа чрез зачестилите краткосрочни посещения на високопоставени американски чиновници в Ашхабад. Освен това, САЩ възнамеряват да използват възможностите на своите регионални съюзници – Турция и Израел за да окажат допълнителен натиск върху новото туркменистанско ръководство. Известно е, че представителят на израелската компания „Меркава” в Ашхабад (за която се смята, че е свързана с Мосад) поддържаше тесни контакти със някои съветници на покойния президент Ниязов, един от които през ноември миналата година дори избяга в Израел. Американците възлагат определени надежди и на предстоящото (до края на 2007) посещение на Бердимухамедов в Анкара и преговорите му с турските лидери. Впрочем, за да „стимулират” новото туркменистанско ръководство да стартира препоръчаните му от Вашингтон вътрешнополитически реформи, САЩ не изключват и използването на такъв ефективен лост за въздействие, като замразяването на сметките на представителите на туркменистанския елит в различни западни (и, особено, в американски) банки. Опитвайки се да подготвят в обозримо бъдеще проамерикански настроена прослойка в местния политически елит, Вашингтон (отново взаимодействайки с Анкара) поставя ударението върху работата с туркменистанските студенти, учещи в чужбина. Впрочем, в Турция вече се подготвят активисти на турменистанската опозиция, включително на т.нар. Младежка националистическа организация на Туркменистан.
В същото време, прекалено силният натиск, който САЩ се опитват да оказват върху новия туркменистански лидер, както и опитите Ашхабад да бъде принуден да възприеме едностранно прозападен курс, могат да доведат до точно обратния резултат – т.е. до укрепване на позициите на Китай, Иран и арабските държави в Туркменистан. Доказателство за това е фактът, че първото си посещение в чужбина новият президент Бердимухамедов осъществи не някъде другаде, а... в Саудитска Арабия (на значението му ще се спрем по-нататък). Възможно е също, Ашхабад не само да забрани използването на националното въздушно пространство от самолетите на НАТО, обслужващи мироопазващите сили в Афганистан, но и да пресече опитите на западните държави да диверсифицират маршрутите за доставки на петрол и природен газ от Туркменистан към Европа, заобикаляйки Русия. Впрочем, самите западноевропейци не крият, че разширяващото се военно присъствие на САЩ в региона, както и възможността от въоръжен сблъсък с Иран въобще не отговарят на дългосрочните им политически и търговско-икономически интереси. Междувременно обаче, при посещението на американската военна делегация в Ашхабад, през май т.г., отново беше сондирана позицията на новото правителство относно възможността военно-въздушните сили на САЩ да използват някогашните съветски авиационни бази в Туркменистан. Особен интерес за Вашингтон представлява базата в Туркменбаши (някогашния Красноводск), която може да приема и тежки стратегически бомбардировачи. Освен това, Пентагонът би искал да създаде в районите на север от Иран специална зона за контрол на въздушното пространство и акваторията на Каспийско море. Според американските стратези, освен Азербайджан, на чиято територия вече са разположени радарни установки на САЩ, и Грузия, тази зона следва да влючва и Туркменистан, който разполага с необходимата (наследена от рухналия СССР) военна инфраструктура. Ако тези планове се реализират, Вашингтон би получил възможност да затвори пръстена на блокадата около Иран.
Саудитската алтернатива
Междувременно обаче, новият туркменистански лидер сериозно разтревожи Белия дом и озадачи Кремъл, решавайки да осъществи първото си посещение в чужбина не някъде другаде, а в Саудитска Арабия. По официална покана на крал Абдула, през април 2007, Гурбангули Бердимухамедов посети Ер Риад. Така в отношенията между двете страни се очерта принципна промяна. Както е известно, когато Туркменистан обяви независимостта си в началото на 90-те, Саудитското кралство бе сред първите държави, които я признаха. За това имаше сериозни причини. Саудитският елит винаги е смятал централноазиатските държави за „неотделима част от света на исляма в цивилизационно отношение”. Възстановявайки дипломатическите си отношения със Съветския съюз през 1990, Риад не криеше, че целта му е „установяването на канали за преки контакти с мюсюлманите от Централна Азия”. Година по-късно, разпадането на съветската империя беше коментирана в кралството като „крах на един от стълбовете на двуполюсния свят, победа на исляма над атеистичната комунистическа идеология и освобождаване на мюсюлманските народи в Централна Азия от руската тирания”. Обявяването на последните за независими пък се тълкуваше като „завръщане към ценностите на ислямската култура и пробуждане на мюсюлманското им съзнание”. Съпътстващата саудитската политика за установяване на тесни връзки с новите независими държави от региона религиозна реторика предполагаше възстановяване на прекъснатите връзки между тях и „световната ислямска умма”, която естествено се персонифицираше с режима в Риад. Което пък означаваше, че кралството трябва да помогне, преди всичко, за преодоляване на наследените от съветската епоха „джахилия” (т.е. религиозно невежество) и атеизъм.
Въпреки това обаче, в началото на 90-те години, опитите за практическа реализация на тази идея не доведоха до съществено укрепване на отношенията между постсъветските държави от Централна Азия (включително Туркменистан) и Саудитската монархия. Разбира се, всички те влязоха в доминираната от Риад Организация Ислямска конференция (ОИК), но това не промени нещата. В Киргизстан и Таджикистан така и не се появиха саудитски посолства, сред причините за което бе решението на киргизстанското правителство да признае Йерусалим за столица на Израел, както и продължителната гражданска война в Таджикистан. Саудитските посолства в Ташкент (Узбекистан) и Алмати (Казахстан) се появиха чак през 1997. При управлението на покойния Ниязов, Саудитска Арабия поддържаше съвсем малък персонал в посолството си в Ашхабад, а Туркменистан така и не отвори свое представителство в Риад. Разбира се, саудитският бизнес присъстваше в страната, където (макар и в рамките на консорциума с американскаа компания UNICOL ) действаше частната петролно-газова компания „Делта”. През 1995 консорциумът между „Делта” и UNICOL подписа дългосрочно споразумение с туркменистанското правителство за проучвателни работи, свързани с изграждането на газопровод, през територията на Афганистан, до пакистанската провинция Белуджистан. Саудитското участие в проекта, включващо изграждането на тръбопровода и проучване на възможностите за пласиране на туркменистанския природен газ (чиито дневен транзит трябваше да достигне 2 млрд куб. м) на пакистанския и някои съседни пазари, се равняваше на 40% от целия капитал. Въпреки това реализацията на проекта е силно затруднена не само поради продължаващата нестабилност в Афганистан, но и заради конкуренцията на разполагащите с много сериозни запаси от природен газ Иран и Катар, които също се стремят да укрепват икономическото си сътрудничество с Пакистан.
Основният проблем в случая обаче е друг. Проектът „Делта” е частна инициатива, която не се ползва с подкрепата на саудитския елит. Макар че успя да постигне известни успехи в Узбекистан и Казахстан, Саудитска Арабия така и не съумя да си извоюва сериозни позиции в Туркменистан на Ниязов (въпреки че през 1992 той все пак посети Риад). Специфичната вътрешна политика на първия туркменистански президент, включително в религиозната сфера, не оставяше кой знае какво поле за действие на саудитските благотворителни фондации. Броят на туркменистанските поклоници в Мека не надминаваше двайсетина души годишно, докато за извозването на тези от Ташкент или Алмати например, се наемаха многобройни чартърни самолети. В Туркменистан саудитците не можеха да финансират строителството на джамии, както го правеха в Казахстан или Узбекистан, нито пък да разпространяват Корана. Освен това туркменистанските власти твърдо пресичаха всички опити граждани на страната да участват в инициативи, организирани от „Световния комитет за ислямско спасение в Кралство Саудитска Арабия” и координирани от саудитски министерства.
На този фон, посещението на Гурбангули Бердимухамедов в Риад може да се тълкува като опит за преодоляване на застоя в отношенията между двете държави. Президентът на Туркменистан беше приет не само от крал Абдула, с когото обсъди „ситуацията в ислямския свят, и международните отношения, като цяло” (и от когото получи висшия орден в кралството, с който преди това бе удостоен и руският президент Путин), но и от две ключови фигури от саудитския елит – престолонаследникът принц Султан и губернатора на Ер Риад принц Салман. Сред многобройните споразумения, които бяха подписани в саудитската столица, изпъкват това за саудитско участие в проучването на разработването на петролните и газови находища в туркменистанския шелф на Каспийско море, принципното съгласие на саудитския филиал на A РАМКО да инвестира в Туркменистан, както и взаимното поощряване на ислямското образование и строителството на джамии в постсъветската централноазиатска република.
По-интересното в случая обаче е, че традиционната вербална формулировка на необходимостта от развитие на отношенията между Саудитската кралство и Туркменистан се лансира в качествено различна международна ситуация. И двете страни подчертаха стремежа си „да се противопоставят на международния тероризъм и лъжливите апели на неговите привърженици към исляма”. Не може да се очаква също, че взаимодействието между Риад и Ашхабад ще се развива в същото русло, в което досега се осъществяваха саудитско-казахстанските или саудитско-узбекистанските контакти например. Самото начало на сегашния етап в отношенията между Саудитска Арабия и Казахстан ги поставя в принципно нов контекст, в който специфична роля играе „културно-цивилизационната близост”. Възможно е този модел на взаимодействие (ако се окаже успешен, разбира се) да доведе до определени корекции в саудитската политика спрямо останалите централноазиатски държави (което вече се забелязва по отношение на Казахстан).
Всъщност, корекцията към по-голям прагматизъм в подхода на Риад не е свързана само с променената международна и регионална обстаномка. Тя напълно се вписва в обявения от крал Абдула курс „към активизиране действията на саудитската дипломация” по обявения за приоритетен „източен геополитически вектор”. В същото време, по-прагматична става и туркменистанската политика, макар че, в общи линии, продължава да не излиза извън рамките на „позитивния неутралитет”. Сред причините за това е и смяната на лидерите в Ашхабад. В Туркменистан се усеща стремеж да се търсят нови средства и механизми за легитимиране на режима и тъкмо това обяснява решението на президента Бердимухамедов да исъществи първото си посещение в чужбина именно в Саудитска Арабия.
Новия „сив кардинал”
Наред с президента, сред най-силните фигури в сегашния туркменистански елит е бившият началник на личната охрана на покойния Туркменбаши, а днес председател на Съвета за национална сигурност генерал Акмурад Реджепов. За него се знае малко, но според някои анализатори още по времето на Ниязов влиянието му върху политиката на президента в газовата сфера е било огромно. Впрочем, днес то едва ли е по-малко. Реджепов завършва Туркменистанския политехнически институт, а от 1974 до 1979 учи във Висшето училище на КГБ „Дзержински” в Москва. След това поема ръководството на прословутия Девети отдел в управлението на КГБ в Ашхабад, отговарящ за сигурността на местните политически и държавни ръководители. Близо пет години той охранява първия секретар на туркменистанската Компартия, а от 1990 ръководи службата за охрана на президента Ниязов – длъжност, която му позволява да разполага с нещо като лична гвардия – т.нар. „специален полк” с численост две хиляди души, намиращ се под негово пряко разпореждане. С течение на времето генералът съумя да постави под контрол дори Министерството на националната сигурност, да не говорим за останалите силови структури. Поради затворения характер на политическата система в страната, трудно може да се прецени, дали новият „сив кардинал” Реджепов играе в тандем с президента Бердимухамедов, или пък схватката за властта между тях е само въпрос на време. Имайки предвид обаче, че именно силовите структури контролират ситуацията в Турменистан не е изключено, че в бъдеще Реджепов може и сам да реши да излезе „на светло”.
Другите основни „играчи”
Министърът на националната сигурност, генерал-лейтенант Гелмухамед Аширмухамедов е сред малцината по върховете на властта, съумели не само да оцелеят по време на чистките, провеждани от покойния Ниязов, но и успешно да се стигнат до един от ключовите постове в държавата. Генералът е роден през 1957 и след като завършва Туркменистанския държавен университет известно време е учител по физика. През 1982-1992 е служител на местния КГБ и Комитета за национална сигурност. След това пет години е старши офицер в службата за сигурност на президента Ниязов. По-късно е назначен за командващ на сухопътните войски. През 2002 Туркменбаши го направи зам. председател на Комитета за национална сигурност и първи заместник-министър на вътрешните работи на Туркменистан. От декември 2004 е министър на националната сигурност. Както за предишната, така и за сегашните управляващи, генералът е особено ценен заради доказаната си лоялност. Смята се, че не е забъркан в нито една газова или петролна афера и е концентрирал всичките си усилия за гарантиране на вътрешнополитическата стабилност в страната. Тъкмо благодарение на тези му усилия, режимът може спокойно да продължи да провежда своята „газова геополитика”.
Друг представител на елита, който разполага с реални лостове за влияние, е военният министър армейски генерал Агагелди Мамедгелдиев, чиято кариера е доста екзатична. Той е роден през 1946 в Ашхабад и след като завършва Военно-медицинския факултет на Медицинския институт в Саратов известно време е военен лекар. От 1988 до 1992 е преподавател в Медицинския институт на Туркменистан, после две години е началник на един военен санаториум. От 1994 до 2002 е заместник-министър на отбраната, отговарящ за тила, след това в продължение на година ръководи Държавната гранична служба и командва граничните войски на страната. От септември 2003 е военен министър и секретар на Държавия съвет за сигурност на републиката (който се смята за висшия военен орган и се председателстваше лично от покойния Турменбаши).
Мамедгелдиев също демонстрира истински чудеса в битката за политическо и физическо оцеляване по време на многобройните чистки в силовите структури, осъществявани по нареждане на президента Ниязов. Въпреки появилите през декември 2006 слухове, че е арестуван, той беше избран в Президиума на Народния съвет на Туркменистан. Смятат го за една от основните фигури, осигуряваши спокойствието на местната „газокрация”.
Малко по-ниско в йерархията се намира министърът на вътрешните работи и ректор на Полицейската академия в Ашхабад Акмамет Рахманов. Той е юрист по образование и цялата му кариера е минала в силовите структури. Смята се, че влиянието му може да се сравнява с това на военния министър Мамедгелдиев. Именно добрата координация между институциите, които двамата ръководят, позволява на администрацията на сегашния президент спокойно да се занимава с газовата дипломация и другите сфери на националната политика и икономика.
Още по-надолу са министърът на петролната и газова индустрия и минералните ресурси Курбанмурат Атаев (който също запази поста си при новия президент), както и шефът на държавния концерн „Туркменнефт” Кариагд Ташлиев. Те обаче са по-скоро технократи и изпълнители на политиката и задачите, които им поставят представителите на силовите структури. Което е нещо съвсем нормално в пространството на постсъветска Централна Азия.
* Българско геополитическо дружество
