22
Пон, Юли
22 New Articles

България в триъгълника САЩ-НАТО-ЕС

Актуално
Typography

След последната среща на ръководителите на държавите-членки на НАТО в Рига през ноември миналата година, се очерта значително разминаване във визите на САЩ и Великобритания, от една страна, и на Германия, Франция, Италия, Белгия и Испания – от друга, за ролята на Северноатлантическия алианс и на Европейския съюз в изграждането на системата за глобална сигурност.

В основата на разногласията не е само нежеланието на значителна част от страните от континентална Европа да приемат едностранния подход на Вашингтон и несъгласуваните с тях стъпки за налагането на съюзнически на САЩ режими, както това стана в Ирак, но и растящата убеденост на Париж, Берлин и Рим, че е необходимо да бъде увеличен и укрепен отбранителният потенциал на Европейския съюз, така че той да може да реагира адекватно на новите предизвикателства към сигурността на Стария континент.

Като последица от това, вместо да задълбочават военно-политическата координация помежду си, НАТО и ЕС вероятно все по-често ще се конкурират в сферите на оперативното планиране, военно-техническото сътрудничество, формулирането на стратегията на бъдещите мироналагащи и мироопазващи операции в различните „горещи точки” и т.н. Разбира се, докато в Белия дом е сегашната американска администрация, Европейският съюз ще гледа да сдържа амбициите си, опасявайки се от прекалено острата реакция на радикалните неоконсерватори, около президента Буш, но при евентуална победа на изборите през 2008 на демократите, склонни да работят съвместно с ЕС по такива, важни за тях проблеми, като човешките права например, Брюксел със сигурност ще се почувства по-уверен и ще поиска равнопоставеност в отношенията си с Вашингтон.

В същото време, редица анализатори обръщат внимание на усилващото се съперничество между Франция и Великобритания, кой да поеме водещата роля във формирането на европейската отбранителна система. Така, Лондон настоява за укрепване на европейската съставляваща в НАТО, за включването на военния потенциал на всички страни от Централна и Източна Европа, както и на кандидатите за членство в пакта от Западните Балкани, в неговите отбранителни структури, а също за маргинализиране на оперативно-щабната дейност на ЕС. Всичко това съвпада със стратегията на САЩ, насочена към отслабване на европейската военно-политическа самостоятелност.

Както е известно, НАТО и ЕС дублират дейността си в редица направления. Според някои експерти, решението за създаването на Сили за бързо реагиране на пакта (взето през октомври 2003) е проект, който директно се конкурира с този за Европейските сили за бързо реагиране (ЕСБР) с численост до 60 хиляди души, в рамките на Общата европейска политика за сигурност и отбрана (ОЕПСО). Повечето от т.нар. „стари европейци” и, особено, французите не крият недоволството си от това, че вместо да влагат европейските пари за укрепване на ЕСБР, Брюксел трябва да финансира Силите за бързо реагиране, намиращи се под американско командване, без да може да влияе върху това, къде точно ще се използват те. Освен това, Париж и Берлин настояват за по-справедливо разпределение между ЕС и НАТО на общата сума на разходите от европейския бюджет за отбрана, която е около 180 млрд. евро годишно. Без решаването на този проблем, ЕС трудно би подкрепил американските претенции за повишаване на вноските за икономическото възстановяване на Афганистан и за хуманитарна помощ.

Напоследък американците осъщестяват мащабна пропагандна кампания за ангажиране на ЕС в решаването на такива въпроси, като иранската ядрена програма и урегулирането на ситуацията в Ирак и Афганистан, при това най-вече чрез военните структури на НАТО. Тази активност на американските дипломати в Европа се обяснява с факта, че в Белия дом съзнават, че собствените военни и икономически ресурси на САЩ вече не са достатъчни за решаването на най-острите външнополитически проблеми, възникнали в резултат от пропуските и грешките по време на иракската кампания, което доведе до нарастване на терористичната заплаха и, едновременно, до отслабването на американската военна мощ. В тази връзка, става все по-очевидна и неефективността на европейския вектор в сегашната американска външна политика, която в значителна степен разчита на подкрепата на все още лоялните към Съединените щати страни като Полша или балтийските държави.

Администрацията на президента Буш е сериозно загрижена от нараствощото недоволство на редица свои европейски партньори от политиката на Белия дом както на Стария континент, така и в Близкия изток. И, тъй като от американска гледна точка, оста Париж-Берлин си остава най-сериозното препятствие пред ефективното използване на евро-атлантическото партньорство в интерес на САЩ, Вашингтон се опитва да внесе разкол в този тандем, както и да неутрализира значителното му влияние в ЕС и НАТО. В същото време, надеждите на неоконсерваторите от обкръжението на президента, че след като Ангела Меркел стана канцлер на Германия, претенциите на Берлин за по-голяма самостоятелност на ЕС във външнополитически план ще намалеят, не се оправдаха. Фактът, че германците намалиха градуса на критиката си към САЩ, както и по-тясната координация на действията на Германия и САЩ в рамките на „групата на шестте” за Иран, не промениха съществено подхода на Берлин към изграждането на обединена Европа, партньорството с Русия и сходната с тази на Франция визия за бъдещето на ОЕПСЕ.

Отчитайки съществуващите противоречия между НАТО и ЕС, както и между ЕС и САЩ, а също разногласията вътре в самия Атлантически алианс и възможното задълбочаване на конфронтацията между САЩ и Русия, породено от плановете за разполагане на отделни елементи на американската Национална противоракетна отбрана (НПРО) в Източна Европа, България, както и останалите балкански страни, би трябвало да подхождат много внимателно при формулирането на своята външна политика. Независимо от голямото значение на трансатлантическите връзки, една евроцентристка политика, отчитаща, разбира се, и ролята на „руския фактор” (която не се изчерпва само с прагматичния и безспорно важен въпрос за енергийната сигурност на страната ни, а има и по-широки измерения) отговаря в най-голяма степен на националните икономически и политически интереси на България.

* Институт за балкански и европейски изследвания