31
Съб, Окт
5 New Articles

Новите геополитически вектори на тюркската общност

Актуално
Typography

През есента на миналата 2006 в Турция бяха организирани две големи мероприятия, чиято цел бе консолидирането на т.нар. „общност на тюркските народи”. През септември в средиземноморския курорт Анталия се проведе 10-тия международен тюркски конгрес (курултай), в който участваха около шестотин делегати от Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан, Монголия, Република Северен Кипър, както и от редица автономни републики и региони на Руската Федерация – Татарстан, Чувашия, Тува, Якутия, Алтай и Карачаево-Черкесия. Бяха представени и турските диаспори в европейските страни (включително България, Украйна и Молдова), САЩ, Иран и Сирия.

През втората половина на ноември, отново в Анталия, пък се проведе по-кратък и по-малко представителен (но пък несъмнено на по-високо равнище) форум – 8-мата среща на ръководителите на тюркските държави. В нея участваха президентите на Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Турция. Туркменистан беше представен от посланика си в Анкара, докато Узбекистан въобще не изпрати свой представител.

Турският марш

В началото на 90-те години на миналия век Турция възприе краха и последвалия разпад на Съветския съюз като исторически шанс за проникване в Южен Кавказ и Централна Азия, както и в редица райони на Руската Федерация, населени с компактни маси тюркски народности. По онова време форсирано се разработваха всевъзможни планове за „овладяване на инициативата” за формиране под егидата на Анкара на международно обединение на държавите, населени с „етнически тюрки”. Като за реализацията им се разчиташе на очевидния факт, че Турция се намираше в далеч по-добро икономическо положение, отколкото повечето постсъветски републики, преживяващи последиците от краха на предишната централизирана икономическа система.

Анкара се опита да внуши на новите си партньори, че тъкмо турският модел може да се окаже най-подходящия за тях пример за подражание, както и, че именно Турция, а не Русия, може да помогне за установяване и укрепване на отношенията между новите независими държави и Западна Европа. Впрочем, в началото на 90-те „турския марш” беше насочен не само към елитите на бившите съюзни републики, но и към този на тюркоезичните автономни републики и райони на самата Русия, на които също се внушаваше, че са част от световното тюркско семейство и трябва вечно да се примиряват с ролята си на обикновени „субекти” на Руската Федерация.

През 1993, на тюркския курултай в Анталия, беше приета т.нар. „типова” обща тюркска азбука, създадена от турски лингвисти в Анкара, която трябваше постепенно да се наложи във всички страни, населени с „тюрки”. Планираше се те да заменят дотогавашните си азбуки, основани на кирилицата, с нова, базираща се на латиницата. Това и направиха по-късно страни като Азербайджан, Туркменистан и Узбекистан. Опитите на Татарстан да последва примера им бяха пресечени през 2004 от руския Конституционен съд. В същото време обаче, съвсем наскоро смятаният от някои за „най-близкия съюзник на Русия в Азия” Казахстан, чрез своя президент Нурсултан Назарбаев, обяви, че също може да промени азбуката си. Всъщност, истината е, че за Турция най-важното бе не толкова постигането на официално прокламирата цел – формирането на ново регионално „тюркско” обединение, колкото увеличаването на собственото и политическо и икономическо влияние. Нека не забравяме, че тази страна вече няколко десетилетия демонстративно бива игнорирана от повечето западноевропейски държави. Макар че Анкара подаде молба за интегриране в Европейския съюз далеч преди държавите от бившия „социалистически лагер”, повечето от последните вече са членки на съюза, докато преговорният процес с Турция не просто се проточи, но и все повече наподобява откровен фарс. От тази гледна точка, успешното реализиране на сценария за създаването на тюркско обединение трябваше да смекчи неуспехите на Анкара по европейския геополитически вектор.

Тези турски планове обаче, съвсем не бяха приети еднозначно от елитите на новите независими „тюркски” държави от постсъветското пространство. Още повече, че самата Турция просто не бе в състояние да окаже кой знае каква икономическа помощ на страни като Казахстан, Узбекистан или Туркменистан. Турският бизнес действително се появи в Азербайджан и централноазиатските държави, само че целите му нямаха нищо общо с утопичната идея за тюркското единство. Той просто търсеше максимални печалби, а турските политици и дипломати демонстративно се опитваха да му осигурят по-благоприятна среда. Не винаги успешно обаче – така, скорошните сблъсъци между казахстански и турски работници в редица турски предприятия, функциониращи по каспийското крайбрежие на Казахстан, бяха провокирани от наложената от турските работодатели система, при която местните жители получават за една и съща работа десет пъти по-малко, отколкото колегите им, дошли от Турция.

Все пак, Анкара съумя да си извоюва определени позиции в региона. Турците отвориха там много центрове за обучение, включително университети, чиито кадри се подготвят в съответния дух. Почти десет хиляди студенти от Централна Азия пък се учат в различни университети в самата Турция, където от доста време насам активно фунционира и специална Агенция за тюркско сътрудничество и развитие, сред чиито цели е укрепването на единството на тюркските държави.

С течение на времето турската стратегия в региона стана далеч по-гъвкава и умна. Анкара постепенно се отказа от откровения пантюркизъм. Достатъчно е да анализираме политиката и речите на тримата последни турски президенти Тургут Йозал, Сюлейман Демирел и сегашния – Ахмед Неджет Сезер. Докато покойният Йозал откровено симпатизираше на идеите на пантюркизма и ги пропагандираше при всичките си посещения в региона, Демирел бе доста по-сдържан, още повече че по негово време Турция се сблъска с опасния възход на ислямския и националистическия радикализъм. Що се отнася да сегашния президент Сезер, той не демонстрира особена активност в тази посока. Много повече се старае премиерът Реджеп Тайип Ердоган. Пък и експрезидентът Демирел продължава активно да работи в подкрепа на идеята на тюркската конфедерация (още повече, че разчита да оглави един от органите и – т.нар. Съвет на старейшините).

Според Ердоган: „Аз подкрепям инициативата за създаването на Общност на тюркоезичните държави, която да подготви условията за тяхната икономическа интеграция и формирането на единна въшнополитическа позиция. Историята ни дава уникален шанс за обединяване усилията на нашите страни, притежаващи общи културни и исторически корени. Жителите на региона не могат да си позволят разкоша просто да стоят и да чакат, наблюдавайки случващото се на световната сцена. Ние, или ще станем субект на световната политика, или сме обречени да останем неин обект”.

Срещата на високо равнище в Анталия

В 8-мата конференция на държавните глави на тюрските държави, провела се през ноември 2006 в Анталия (първата такава конференция бе организирана през 1992 в Анкара – б.р.) , участваха президентите на Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Турция. До деня на откриване на конференцията въпросът за нивото, на което ще бъдат представени Туркменистан и Узбекистан, чиито президенти също бяха поканени, оставаше открит. В крайна сметка, организаторите бяха неприятно изненадани от решението на Туркменистан да бъде представен от своя посланик в Анкара, докато Узбекистан просто бойкотира срещата.

Подготовката за конференцията се провеждаше паралелно с тази на 10-тия международен тюркски конгрес (курултай), състоял се през септември, в който взеха активно участие турският премиер Тайип Ердоган и бившият президент на страната Сюлейман Демирел, президентът на Азербайджан Илхам Алиев, севернокипърският лидер Мехмет Али Талат, държавният секретар на Казахстан Оралбай Абдикаримов и вицепремиерът на Киргизстан Данияр Усенов.

В изказването си на конгреса Ердоган призова участниците в курултая да превърнат тюркското сътрудничество в ключов фактор на външната си политика, като обединят усилията на тюркските държави, общности и диаспори за укрепване на своите позиции в международните организации, с цел да бъдат пресечени всички опити за изолирането на тюркоезичните държави една от друга, да бъде ускорено решаването на севернокипърския и карабахския проблеми, както и тези в Северен Ирак и Афганистан. Изпреварвайки възможните обвинения, че Анкара се опитва да прокарва политика, повлияна от идеите на пантюркизма и панислямизма, турският премиер, отбеляза, че: „След като има общности на франкоезичните, англоезичните и испаноезичните страни, защо и ние да нямаме своя общност? Трябва наново да пренапишем своята обща история и да я преподаваме в нашите училища”. Освен това, той призова тюркските държави, и преди всичко Азербайджан и Казахстан, и тюркските общности по света да формират единен фронт в енергийната сфера. Според него, такива транснационални проекта за транзит на енергоносители, като Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум вече са формирали подходящата основа за бъдещи съвместни действия на тюркските държави и общности. Подкрепата на участниците в миналогодишния курултай за тази стратегическа постановка, даде повод на експертите да направят извода, че на него е предприета първата важна стъпка към създаването на бъдеща Тюркска общност на нациите. Като организационното оформяне на новата международна структура трябваше да стане на 17 ноември, по време на срещата на държавните глави на тюркските държави в Анталия. Но бойкотът на Узбекистан и липсата на заинтересованост от страна на Туркменистан, провалиха (поне засега) този опит за превръщането на тюркския фактор във влиятелен самостоятелен субект на световната геополитика.

В крайна сметка, в приетата на срещата съвместна декларация бе фиксирана решимостта на държавите-участнички да активизират сътрудничеството, както на двустранно ниво, така и в рамките на международните организации, в сферите на борбата с тероризма, сепаратизма, разпространението на оръжия за масово поразяване, организираната престъпност и трафика на наркотици, оръжие и хора. В нея се дава негативна оценка на развитието на ситуацията в Ирак, Афганистан, Палестина и Ливан, като участниците, в частност, се обявяват за запазване на териториалната цялост на Ирак и гарантиране правата и свободите на т.нар. „иракски тюрки”. Значително внимание се отделя и на ситуацията в Южен Кавказ, решаването на кипърския и карабахския проблеми и изработването на план за общи действия на тюркските държави в тази посока.

В декларацията се потвърждава готовността на страните-участнички в срещата да подкрепят кандидатурата на Казахстан за председателския пост на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2009 и кандидатурите на Турция, Казахстан и Киргизстан за непостоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, както и да оказват всякакво възможно съдействие за присъединяването на Турция към ЕС.

Сред икономическите аспекти на срещата на високо равнище в Анталия следва специално да се отбележи декларираното от участниците намерение да използват енергийните си ресурси като инструмент за укрепване геополитическото влияние на общността, като засилят координацията на действията си за диверсифициране на маршрутите, по които се осъществява трафикът на енергоносители към основните потребители. Според тях, това ще съдейства за укрепване икономическата независимост на тюркоезичните държави, както и за стабилността в региона, като цяло. В декларацията специално се подчертава и ключовото значение на изграждането на железопътната линия Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку (заобикаляща Армения), както и ефективната експлоатация на вече действащия петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан. Тези проекти са доказателство, че тюркоезичните държави (разбира се, ако успеят да се споразумеят за предприемането на съвместни действия) действително биха могли да формират организация, която сериозно да влияе върху все по-изострящата се конкурентна борба за достъп да находищата на енергоносители и маршрутите на техния износ.

Препятствията пред проекта за Тюркската общност

От друга страна, макар че идеята за Тюркската общност на пръв поглед изглежда напълно осъществима, практическата и реализация ще изисква преодоляването на много сериозни препятствия. Едно от тях е широко разпространеното в Централна Азия убеждение, че Турция се стреми към доминиращи позиции в общността. Именно тези опасения бяха и основната причина през последните пет години да не се провеждат подобни срещи на високо равнище. Ето защо, по време на 8-мата среща в Анталия турските дипломати непрекъснато подчертаваха, че Анкара няма претенции да играе ролята на „големия брат” в тюркската общност, макар че в същото време не криеха задоволството си от предложенията на някои от участниците Турция да се ползва със специални права в него. Като цяло, турската страна се опитва да убеди партньорите си, че бъдещата общност няма да се окаже поредния опит за налагане на турската хегемония в региона, а механизъм за по-нататъшното развитие на многостранното сътрудничество и укрепването на мира и стабилността в него, както и за обмен на мнения и съгласуване на позициите по основните регионални и международни проблеми и съхраняването на общото социално, културно-историческо и езиково наследство на „братските тюркски народи”.

В тази връзка, си струва да обърнем специално внимание на изказването на бившия турски премиер и президент (и един от най-активните привърженици на идеята за формирането на тюркската общнност) Сюлейман Демирел, по време на предхождащия срещата на високо равнище 10-ти международен курултай на тюркските държави и общности, както и интервюто му, публикувано малко по-късно от турския ежедневник New Anatolian . Демирел, в частност, декларира, че геополитическата стратегия на Анкара никога не се е основавала на пантюркизма. „Новите независими републики не желаят появата на поредния „голям брат” – подчерта той, визирайки опитите на предишните турски правителства, включително и неговото собствено, да създадат тюркска общност под егидата на Анкара. Според него: „Става дума за сплотяването на тюрките по целия свят. Към това следва да се стремим във всичките си стъпки, без обаче да залагаме на принципите на пантюркизма и панислямизма”. Между другото, той е и единствения кандидат за поста председател на Съвета на старейшините на тюркската общност, чието създаване бе предложено в Анталия от президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев.

Впрочем, наред с проблема за „големия брат”, не по-малко сериозен изглежда и въпросът за реалната способност и готовност на централноазиатските държави за подобно многостранно партньорство, изискващо много сериозни компромиси по редица ключови направления на тяхната външна политика. В частност, държавите от региона така и не можаха да се споразумеят за новия механизъм за контрол и ползване на водните ресурси в него (вж. статията „Водата като геополитически фактор в Централна Азия” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) , а между страните от Каспийския регион продължават да съществуват сериозни разногласия относно делимитирането на морското дъно и съответните природни ресурси (вж. статията „Каспийският регион и проектът за Големия Близък изток” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) . В тази връзка много показателен е отказът на Узбекистан да участва на срещата в Анталия, като по този начин Ташкент реагира на решението на Анкара да гласува в подкрепа на една резолюция на ООН, осъждаща нарушаването на човешките права в тази постсъветска република.

Не по-малко показателен е и фактът, че друг важен представител на „тюркския свят” – Туркменистан, макар формално да участва на срещата в Анталия (чрез своя посланик в Анкара), отказа да подпише заключителната и декларация. Което, имайки предвид практиката на туркменистанските делегации на международните форуми, несъмнено е било наредено от Ашхабад.

На базата на всичко това, повечето анализатори, признавайки наличието на съществени предпоставки за укрепване на сътрудничеството и координиране действията на тюркоезичните държави на международната сцена, се отнасят по-скоро скептично към шансовете на Анкара да постигне в близко бъдеще някакви сериозни успехи в усилията си за формиране на прословутата Тюркска общност. Доказателство за това беше и последната 8-ма среща на високо равнище в Анталия. В същото време, реалният интерес, демонстриран от Азербайджан, Казахстан и Киргизстан към тази турска идея, както и редица лансирани по време не форума инициативи (включително за създаването на междупарламентарна асамблея на тюркоезичните държави) ще позволи на четирите държави да се опитат да решат тази достатъчно сложна задача поетапно. Като следващата значима и показателна стъпка по пътя към формирането на тюркска общност на нациите вероятно ще стане поредната среща на високо равнище, която ще се проведе през настоящата 2007 в Баку.

* Център за стратегически анализи и изследвания на Югоизточна Европа и Близкия изток

{rt}