20
Съб, Юли
22 New Articles

Русия като фактор за стабилността на Украйна

Актуално
Typography

През миналата 2006 отношенията между Украйна и Русия претърпяха драматична еволюция. Нека си припомним, че годината започна с поредната „газова война” между двете държави, а редица анализатори мрачно предричаха, че враждебността между Киев и Москва едва ли може да бъде преодоляна в обозримо бъдеще. Още в края на същата 2006 обаче, по време на посещението на руския президент Путин в Киев, неговият украински колега Виктор Юшченко обяви, че двете страни планират да подпишат меморандум за стратегическо сътрудничество помежду си.

На пръв поглед промяната наистина е смайваща, но всъщност е логична. Тя стана възможна благодарение на няколко знакови събития. На първо място следва да посочим успешната трансформация на основната опозиционна сила в страната – смятаната за проруска Партия на регионите, която успя да спечели най-много гласове на изборите за Върховна Рада през пролетта на 2006. Последваха майско-юнските събития в Крим – т.е. стартиралата във Феодосия кампания против НАТО, която по-късно се превърна в общоукраинска. Наред с несъмнения си вътрешно и външнополитически ефект, тя имаше и чисто цивилизационно измерение. Защото показа че, въпреки 15-годишните усилия за промяна на основния вектор на украинската геополитика и преориентацията му в западна посока, Украйна продължава да се намира в орбитата на източнославянската (доминирана от Русия) цивилизация.

Междувременно, поражението на президента Юшченко и подкрепящите го кръгове в юнския политически сблъсък, ускори и разпадането на прозападната управляваща коалиция и замяната и с нова, в която с водещи позиции разполага Партията на регионите. В същото време обаче, независимо от развитието на вътрешнополитическата ситуация в Украйна и декларацията на Виктор Юшченко за необходимостта от „стратегическо сътрудничество” с Русия, битката между президента и подкрепящите го сили и правителството и парламентарното мнозинство не само не е приключила, а вероятно тепърва ще се разгаря отново.

Изглежда Юшченко продължава да смята за своя основна задача прекъсването на историческите връзки между украинците и руснаците, като за целта се използват различни средства, особено място сред които заема съзнателната политика на „дерусификация”. Дори и след формирането на т.нар. „коалиция на националното единство”, езиковата политика на Киев продължава да дискриминира рускоезичните граждани на Украйна. Тезата на президента, че всеки украински политик трябва „да знае, ползва и да живее с украинския език” звучи двусмислено, защото дава възможност за налагането на украинския като единствен „език за общуване” дори и в битовата сфера, при положение, че почти половината от населениета на страната е рускоезично. Навремето Юшченко обеща руският да получи статут на официален език, но това така и не стана. Нещо повече, през последните две години президентът и привържениците му не спират с опитите за изтласкването на руския език от всички обществени сфери. В рамките на този процес, в украинското Външно министерство вече няколко месеца работи специална комисия по замяната на кирилицата с латиница, в качеството и на официална азбука в страната. Показателно е, че тя се ръководи лично от външния министър Борис Тарасюк. Използвайки като предлог ускоряването на процеса на евроатлантическа интеграция на страната, средите около президента се опитват да ликвидират единното украинско информационно пространство и връзките му руското. Стремежът за приемане на латинската азбука несъмнено влиза в противоречие с вековните традиции в Украйна. В тази връзка си струва да припомним, че първата украинска държава се ражда именно от съпротивата на местното православно население срещу полско-католическата експанзия и съпътстващата я латинизация през ХVІ-ХVІІ век. Кирилицата винаги е била сред основните елементи, определящи самобитността на украинския език и отказът от нея би означавал отказ от цялата история на страната.

Не по-малко скандални са паралелните усилия за окончателното изтласкване на руския език от сферата на ежедневното общуване. В много постсъветски републики, където живеят компактни маси рускоезични граждани, руският запазва статута си на език за общуване между различните националности. Като в редица страни това е включено и в конституцията: в Беларус например, руският е втори държавен език, в Казахстан и Киргизстан пък е официален. Със специален статут се ползва руският език според Конституцията на Молдова. Дори в балтийските държави, независимо от враждебността им към Москва, към руския език се демонстрира по-лоялно отношение. Изглежда само в Украйна, където при това руснаците са значителна част от населението на страната, те няма да могат да говорят на родния си език. Или поне така мислят хората около Юшченко.

Фактът, че през 15-годишното съществуване на независима Украйна руският език (представен от регионалните му диалекти) продължава да доминира в сферата на битовото общуване на цялата територия на страната (при само 17% „външни” руснаци) е доказателство, че по-голямата част от жителите на страната са исторически рускоезични, а не са станали такива в резултат от насилствената „русификация”, както твърдят западноукраинските националисти. И опитите те да бъдат върнати в лоното на „книжовния украински език” е също такова насилие над тях, както и „украинизацията” на дошлите отвън руснаци.

В същото време, призовавайки за „единство на нацията”, президентът Юшченко игнорира факта, че днес няма нито единна нация, нито дори украински народ, като такъв. Има многонационален народ на Украйна, който се формира исторически от представители на различни националности. И отчитането на интересите на всички тези хора, както и изграждането на хармонично общество, е задача на управляващите. В крайна сметка, сегашната едностранна „езикова” политика изглежда обречена.

Според редица специалисти, държавният модел, който би могъл да интегрира Украйна в Европа, трябва да се ръководи от следната формула: източнославянска, европейска държава, в която всеки може да говори на своя език в в рамките на собствената си културна среда. Подобен модел предполага руският език да получи официален статут, както и подкрепа от страна на държавата за Православната църква. Други пък смятат, че само федерализацията, в рамките на единната държава, може да спаси Украйна от разпадане, или дори от гражданска война. Макар че поне засега нито една сериозна политическа сила в страната не изглежда заинтересована от нейното федерализиране.

Истината е, че независимо от сложния и противоречив характер на отношенията между Киев и Москва, Русия (колкото и парадкоксално да изглежда на пръв поглед) продължава да бъде основния стабилизиращ фактор за Украйна. Да вземем например показателния факт, че днес руснаците продават природния газ за украинските потребители на цена 130 долара за 1000 куб.м (докато „съюзната” на Русия Беларус го купува за 186 долара), както и задължението, поето от Москва, да не оставя Украйна без газ, в случай, че възникнат проблеми с доставките от Туркменистан. Или пък предложението на Путин да помогне за решаването на проблема с татарските сепаратисти в Крим. Макар че то бе превратно изтълкувано от някои местни националисти като посегателство върху украинския суверенитет. Днес Русия обективно не е заинтересована от ескалирането на напрежението в Украйна. Проблемът обаче е, че не всички в Киев са заинтересовани от добрите отношения с Москва. И този проблем продължава да чака своето решение.

* ИБЕИ