17
Чет, Окт
4 New Articles

Геополитическият триъгълник НАТО – ЕС – Русия

Актуално
Typography

Основният смисъл на последната среща на НАТО, провела се през ноември 2006 в латвийската столица Рига, беше обосноваването на преминаването на пакта към нова стратегия. Чиято същност е концентрацията на операциите извън традиционната зона на отговорност на Алианса.

За основна цел на реформите беше обявено трансформирането на НАТО в „организация, гарантираща международната сигурност и стабилност, отговаряща на новите предизвикателства в тази сфера”. Втората, неафиширана официално, цел на прехода е получаването на допълнителен аргумент за съществуването на пакта пред обществеността и елитите на държавите-членки, особено имайки предвид нарастващата умора на страните от т.нар. „Стара Европа” от неговото разширяване.

Срещата в Рига демонстрира наличието на много съществени различия между съюзниците по основните въпроси от текущата дейност на НАТО, както и по дългосрочната стратегия за развитие на организацията. Резултатите от нея показват, че силният натиск на САЩ, опитващи се да наложат собствените си интереси при определяне политиката на пакта, провокира нарастващо раздразнение в столиците на континентална „Стара Европа”, която, стремейки се да ограничи зависимостта си от американската хегемония, отдавна е стигнала до извода, че занапред следва да отделя все повече внимание на изграждането на чисто европейска система за сигурност. Именно това обстоятелство, в значителна степен, предопредели фактическия провал на опитите на Вашингтон да убеди съюзниците си да премахнат съществуващите ограничения за използване на техните военни контингенти в Афганистан и значително да увеличат европейското военно присъствие в тази страна. Междувременно, както е известно, осъществяваната под егидата на НАТО операция за стабилизиране на ситуацията там се сблъсква с много сериозни трудности. Европейците, които бяха свикнали да действат под прикритието на американските части, не демонстрират особена склонност да прехвърлят войските си в зоните на активни военни действия, да не говорим, че обвързват присъствието им в тях с отказ от пряко участие в бойните операции срещу талибаните. В крайна сметка, най-влиятелните европейски членки на НАТО се съгласиха да изпратят свои подразделения в обхванатите от сражения южни провинции на Афганистан само „в изключителни случаи”.

Заключителният документ на срещата представлява типичен пример за дипломатично прикриване на съществуващите сериозни разногласия. В него, с няколко съвсем общи фрази, се очертават „фундаменталните задачи” на пакта, включително „сигурността, консултациите, отбраната, урегулирането на кризи и партньорството”. За експертите обаче беше ясно, че основните различия между САЩ и съюзниците им са свързани с т.нар. „миротворчески операции” на Алианса. Държавите от „Стара Европа” не демонстрират ентусиазъм относно по-нататъшното си участие във военни операции на Пентагона извън традиционната зона на отговорност на НАТО, нито пък са склонни да поемат бремето на новите разходи, свързани с това, към които се добавя и растящият брой човешки жертви. Свидетели сме на най-сериозния вътрешен конфликт в Северноатлантическия пакт от подписването на Атлантическата харта през 1949 насам и тъкмо той се превърна в своеобразен лайтмотив на срещата в Рига.

В същото време САЩ не успяха да получат еднозначната подкрепа на европейските си партньори за лансираната от тях стратегия за „глобализацията на НАТО” и установяването на „специални отношения” между Алианса и американските стратегически съюзници в Азиатско-Тихоокеанския регион – Австралия, Япония, Южна Корея и Нова Зеландия. Мнозина в Европа смятат, че тя би довела до трансформирането на пакта в световна военно-политическа организация с подчертано полицейски функции и при задължителното запазване на доминиращите позиции на САЩ в нея. Освен това европейците са съвсем наясно, че експанзията на НАТО в Азиатско-Тихоокеанския регион носи сериозен риск от потенциален сблъсък с Китай и партньорите му от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

Досегашният опит от разширяването на НАТО показва, че новите източноевропейски участнички в пакта не са допринесли за укрепването му нито във военно, нито в политическо отношение. Основната задача на последното разширяване беше гарантиране на сигурността на социално-икономическия преход в постсоциалистическките държави от Източна Европа и окончателното им преминаване в геополитическата орбита на Запада, предвид теоретично все още възможната тогава „реставрация” в Русия. Днес обаче, при наличието на качествено различна международна ситуацията, Алиансът не може просто така да отвори вратите си за нови членки, воден единствено от стремежа да подкрепи провъзгласената от тях ориентация към „западните ценности”. Тоест, НАТО се нуждае само от онези, които реално биха помогнали за укрепването на пакта. В тази връзка, повечето западни експерти оценяват провъзгласената по време на срещата в Рига (под силния натиск на САЩ) „политика на отворените врати” по отношение на страни като Украйна или Грузия, преди всичко като средство за поощряване на атлантическата ориентация на прозападните елити в тях, въпреки, че реалните перспективи за интегрирането им в НАТО си остават крайно неопределени. Освен това, в Брюксел, както и преди, се опасяват, че прехвърлянето на въпроса за интегрирането на Киев и Тбилиси на практическа плоскост, може да провокира сериозна криза в отношенията между пакта и Москва.

Впрочем, налице е и друга сериозна причина за охлаждане на стремежите за ново разширяване на НАТО. Доскоро членството в пакта почти автоматично гарантираше и присъединяването към ЕС. Междувременно обаче, разширяването на Европейския съюз достигна до своите обективни граници. Брюксел вече обяви, че след присъединяването на България и Румъния в процеса на разширяване ще настъпи продължителна пауза и поради това не е склонен да дава необезпечени от нищо реално аванси на когото и да било. Истината е, че без подобна пауза, съюзът, който и днес изглежда сериозно затънал в „блатото” на институционните реформи, рискува окончателно да спре да функционира ефективно. В него и сега се забелязват симптоми на тежка вътрешна криза, свързана както с архаичния механизъм за вземане на решения, така и с растящите национални амбиции на отделните държави-членки на ЕС. Достатъчно е да припомним, как Полша успя да блокира началото на преговорите за постигане на ново рамково споразумение между Европейския съюз и Русия.

За да обединят своите разколебани съюзници и ги накарат да проявят по-голяма гъвкавост при реализацията на американските сценарии за активиране на военния потенциал на пакта и трансформирането на НАТО в съответствие със собствените им стратегически интереси, САЩ все по-активно лансират тезата за уж съществуващата (15 години след края на студената война!) „руска заплаха”. Отражение на тази тенденция са и настойчивите опити в дневния ред на Алианса да бъде включено и „гарантирането на енергийната сигурност”, като под това изглежда се разбира най-вече защитата от „руските посегателства срещу основите на функционирането на западната общност на развитите демокрации”.

Подобна теза, както е известно, беше лансирана в самото навечерие на срещата в Рига от американския сенатор Ричард Лугар (председател на Комисията по външни отношения към Сената на САЩ), който предложи да бъде преосмислена ролята на НАТО, като пактът, де факто, се превърне в съюз на потребителите на енергоресурси, противопоставящ се на техния основен доставчик в лицето на Русия (и не само нея, разбира се). Лугар, в частност, предложи действието на прословутия чл.5 от Устава на НАТО (според който всяко нападение срещу една от страните-членки на пакта, означава агресия срещу самия пакт) да се прехвърли и в сферата на енергийните взаимоотношения. Очевидно отказът на ЕС от полския проект за формирането на „енергийна НАТО” е бил сред причините САЩ да се ориентират към трансформирането на самия Алианс в съответствие със собствените си геополитически интереси. Подобна постановка на въпроса обаче, на практика, преориентира НАТО към открито военно противопоставяне с Русия за контрола върху нейните природни богатства – петрол, природен газ и т.н. В същото време тя означава опит за изтласкване на Европейския съюз от сферата на гарантиране на енергийната сигурност, където той успя да си извоюва ключова роля. Тоест, става дума за една не само (и дори не толкова) антируска, колкото за откровено антиевропейска политика. Тъкмо поради това изглежда съмнително, че препоръките на Лугар могат да бъдат реализирани на практика, освен ако западноевропейците не са склонни към самоубийство.

Не по-малко труден може да се окаже за Вашингтон и процесът на формиране образа на новия „външен враг” в лицето на Русия. За водещите европейски държави е изключително важно да не допуснат нарастването на конфронтацията в отношенията между Москва и НАТО, особено в навечерието на новия етап от „битката за Афганистан” и предвид огромното значение за Европа на руските енергийни доставки, както и възможността за преориентирането им в източна посока – т.е. към азиатските „тигри” и „дракони”. Затова, въпреки всички опити на Вашингтон да включи „руския енергиен шантаж” в списъка на заплахите за световната сигурност, в окончателната декларацият на срещата на НАТО в Рига се съдържат само достатъчно меки и премерени формулировки, определящи реда и последователността на действие на съюзниците при възникване на евентуални заплахи за енергийната им сигурност.

В крайна сметка, срещата на НАТО в Рига имаше междинен характер, както по отношение на бъдещата трансформация на пакта, така и на връзките между Брюксел и Москва. Курсът към сътрудничество между страните-членки беше потвърден, като бе направен неособено успешен опит Русия да се използва като „плашило” с цел възстановяване на силно ерозираната дисциплина и рушащото се единество на пакта. Според повечето експерти обаче, подобна цел едва ли е постижима.

* Институт за балкански и европейски изследвания