26
Нед, Сеп
18 Нови статии

ОДР като геополитически инструмент в постсъветското пространство

Актуално
Typography

Развитието на руско-американските отношения винаги е било в центъра на вниманието на анализаторите. В тази връзка твърденията за наличие на известно напрежение между Вашингтон и Москва, както и за евентуална промяна на руския геополитически вектор от западна в източна посока не могат да не предизвикват интерес.

Безспорно, взаимното разбирателство с Русия е изключително важно за САЩ. Вашингтон обаче разчита това разбирателство да бъде постигнато, отчитайки най-вече американските стратегически интереси. И тъй като през последните две години Москва демонстрира доста по-твърдо поведение в дипломатическата сфера, САЩ активно се заеха да намерят подходящите инструменти за политическо въздействие върху Кремъл. Разбира се, американците разумно избягват грубия натиск, но и не изпускат нито една възможност да подчертаят възможностите си за контрол върху развитието на ситуацията в Централна Евразия, дори и през главата на Русия. Като това се прави по различен начин, в зависимост от конкретната ситуация, или от политическата култура на съответния високопоставен служител на Белия дом. По-коректно, както действа държавния секретар Кондолиза Райс, или пък по-грубо – както предпочита да се изразява вицепрезидентът Ричард Чейни. Подобна постановка допълнително улеснява президента Буш, който винаги има възможност да избере единия от двата типа поведение, в зависимост от конкретната ситуация.

Напоследък все повече политолози и геополитици използват понятието „лимитрофни държави” (от лат. limitrophus – граничен – б.р.) , с което обозначават страните, възникнали по периферията на Руската империя и Съветския съюз, в резултат от революцията от 1917 и от разпадането на СССР през 1991. За последните петнайсетина години „лимитрофните държави” така и не се превърнаха в сериозен фактор на глобалната геополитика, но пък претендират да играят такава роля в отношенията между Русия и САЩ.

В известен смисъл, външната политика на новите държави, наследили бившите съветски републики, почти изцяло си остава функция на съществуването на Руската Федерация. Защото повечето постсъветски държави от Източна Европа сякаш се развиват не толкова в стандартната система на световните политически координати, а по оста Русия-Западът, захранвайки се от нея идеологически, политически, икономически и финансово. Както отбелязва заместник директорът на Института по проблеми на международната сигурност към Руската академия на науките Алексей Багатуров, те хем непрекъснато сипят различни обвинения към Москва, хем разчитат Русия да продължи да съществува като сериозен геополитически фактор, съзнавайки, че ако тя изчезне моментално ще изчезне и интересът на западния свят към тях. Да не говорим, че евентуална сериозна икономическа криза в източната им съседка би имала катастрофални последици за лимитрофните държави, лишавайки ги от доходите, свързани с транзита на руски енергоносители, както и от възможността да търсят западна помощ срещу „руската заплаха”.

Очевидно е, че следейки отношенията между Русия и нейните най-близки съседи от постсъветското пространство САЩ и ЕС се ръководят единствено от собствените си геополитически интереси. Така, в очертаващият се (макар и все още несигурен) руски икономически подем, мнозина виждат признаци за възраждане на самостоятелната външна политика на Русия и намерението и да действа много по-решително в енергийната сфера. А това е последното, което Западът би искал да се случи. Факт е, че западните държави се стремят към стабилни отношения с Русия, но според тях тази устойчивост следва да се гарантира не от готовността на страните към симетрични взаимно отстъпки, а от отказа на Москва да води собствена глобална енергийна геополитика, основаваща се върху дългосрочните интереси на комплексното национална развитие.

Така, напрежението, възникнало във връзка с доставките на природен газ за Украйна, беше възприето от мнозина на Запад като потвърждение на най-лошите опасения в това отношение, макар за всички да бе ясно, че паразитирането на „транзитните лимитрофни държави” върху руската икономика, отдавна следваше да бъде ограничено. Така или иначе, но януарският скандал между Русия и Украйна се оказа добре дошъл за определени среди на Запад (и, особено, в САЩ), които само чакаха повод за натиск срещу Москва да не извършва „резки движения”, застрашаващи формиралият се световен механизъм за енергоснабдяване.

Оттам нататък, нещата бяха ясни. Откровено антируската реч на вицепрезидента на САЩ Чейни, произнесена в началото на май във Вилнюс, по време на срещата на т.нар. Общност на демократичния избор, целеше да внуши две неща. На първо място, американците предупредиха Москва, че на срещата на Г-8 в Санкт Петербург през юли, тя не само няма да диктува дневния ред, но може и да бъде заставена да се оправдава. А на второ – окончателно бе очертан кръгът на страните, които ще помагат занапред на американската администрация да си намира поводи за критика срещу вънщната политика на Русия. Последното, определено ощастливи лидерите на „лимитрофните държави”, защото САЩ открито признаха тяхната „полезност” за американската геополитическа стратегия. Което пък ги вдъхнови да предприемат и следващи стъпки в същата посока.

Както е известно, на проведената в края на май в Киев среща на държавните глави на ГУАМ (организация, създадена през 1997 и обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), този блок бе преименуван в Организация за демокрация и развитие (ОДР-ГУАМ). Мнозина украински анализатори смятат, че той все повече се превръща „ключов елемент от Балтийско-Черноморската геополитическа дъга” и филиал на прословутата проамериканска „Общност на демократичния избор” (вж. Геополитика, бр.6/05 – б.р.). Засега е ясно, че освен механичното преименуване на ГУАМ в Организация за демокрация и развитие – ГУАМ, чиято централа ще се намира в Киев, участниците в нея са единни само по това, че тази трансформация ще им помогне да решат собствените си етнически проблеми. Неслучайно, молдовският президент Владимир Воронин веднага призова колегите си да съдействат за бързото решаване на проблема с Приднестровието, а сходни планове вероятно има и грузинският му колега Саакашвили.

Създаването на ОДР обаче е свързано с нещо много по-важно. Ще припомня, че непосредствено преди срещата в Киев, Украйна и Грузия почти едновременно заявиха намерението си да станат членки на НАТО. Подчертавам – не на ЕС, а именно на НАТО. Впрочем, да не забравяме, че напоследък от Брюксел към тези две страни непрекъснато се излъчват негативни импулси – така Гюнтер Ферхойген заяви, че съюзът въобще не възнамерява да се разширява след присъединяването на България и Румъния, а високопоставени служители на Европейската комисия обясниха в прав текст, че за европейската интеграция на Украйна може да се говори едва след 20 години (и то в най-добрия случай). Впрочем, на срещата в Киев, за присъединяване към НАТО се обяви дори молдовският комунистически лидер (и президент на страната) Владимир Воронин. В това отношение, единственото изключение се оказа президентът на Азербайджан Илхам Алиев, който е наясно, че ако подкрепи безусловно атлантическата ориентация на колегите си от ОДР, рискува да се сблъска с негативната реакция не само на Русия, но и на съседен Иран, оказвайки се буквално „между чука и наковалнята”.

Междувременно, непосредствено след срещата в Киев и формирането на ОДР, президентът Юшченко подписа указ за създаване на междуведомствена комисия по въпросите на украинската подготовка за членство в НАТО. По-късно шефът на Генералния щаб на Украйна Сергей Кириченко изненадващо се появи в арменската столица Ереван, като според редица местни анализатори посещението му е целяло да сондира възможността Армения също да се присъедини към Организацията за демокрация и развитие.

Вероятно, действайки по този начин, „лимитрофните държави” смятат, че тъкмо това очаква от тях Западът, и най-вече САЩ. Но, дали наистина е така?

Както отбеляза наскоро преподавателят от Университета Джон Хопкинс във Вашингтон Джеймс Ман, през последните месеци американската администрация еднозначно се е отказала от реалистичния подход към външната политика, доминиращ в Републиканската партия по времето на Ричард Никсън, Хенри Кисинджър и Брент Скаукрофт. Доказателство за това бе изявлението на американския държавен секретар Кондолиза Райс (направено по време на посещението и във Великобритания в началото на 2006), че Америка е изоставила продължилите 60 години опити „да купи стабилност за сметка на демокрацията” в Близкия изток. Още по-важен знак обаче, беше промяната в американската визия за света, съдържаща се в официално публикуваната през март нова стратегия за националната сигурност на САЩ. 

Известно е, че от десетилетия насам, по отношение на външната политика сред американските републиканци има две основни групи. Първата обединява т.нар. „реалисти”, т.е. хора като Никсън, Кисинджър и Скаукрофт, поставящи ударението върху националните интереси, а не върху идеите, и подчертаващи необходимостта от запазване на стабилността и силовия баланс. На свой ред, техните опоненти, а това са сегашните неоконсерватори (т.е. крилото в Републиканската партия, което навремето се възглавяваше от покойния Роналд Рейгън), упорито твърдят, че САЩ трябва да се посветят на „битката с тиранията по света”.
В предишната Стратегия за национална сигурност, изготвена в средата на 2002 под ръководството на Кондолиза Райс, като съветник по националната сигурност, и заместника и Стивън Хадли (днес съветник на Буш по националната сигурност), политиката на Белия дом бе обобщена в следната ключова фраза: САЩ ще се стремят към „силов баланс, благоприятстващ спазването на човешките права”. Което бе класически компромис между двете крила в Републиканската партия: „силовият баланс” удовлетворяваше „реалистите”, а грижата за човешките права – неоконсерваторите.

В стратегията от 2002 се съдържаха обаче и редица идеи с далеч отиващи последици относно борбата с тероризма – включително призив за нанасяне на изпреварващи военни удари. Но извън Близкия изток, американската политика сякаш се базираше на стратегията, разработена още от Кисинджър и базираща се на такива понятия като стабилност, национални интереси и силов баланс. Тогавашната американска стратегия определяше Китай, Русия и Индия като трите глобални силови центъра.

Сегашната американска стратегия за национална сигурност обаче, драстично се отличава от нея. Там се съдържат доста общи разсъждения за свободата и разпространяването на демокрацията, но липсва реалистична концепция за силовия баланс. Китай, Русия и Индия вече не се разглеждат като велики държави, а просто като едни от многото. Тоест, вероятно за първи път в историята си, САЩ открито заявяват, че мощта им е толкова огромна, че вече не може (а и няма нужда) да се говори нито за силов баланс, нито пък за стабилност.
Всъщност, какво стана през последните четири години, предизвиквайки подобна радикално промяна във визията на американската администрация? Сред факторите безспорно са последиците от войната в Ирак, където САЩ не можаха да намерят оръжие за масово поразяване, затова и се хванаха за идеята за силовото налагане на демокрацията като принципиално оправдание на войната. Оттогава, тази идея се превърна в основна логическа обосновка на американската външна политика.

А това означава, че в сегашния въшнополитически екип на Буш съществува определено различие между използваната реторика и съставляващият го персонал. Що се отнася до персонала, във втория кабинет на Буш истинските неоконсерватори очевидно са по-малко. Поемайки функциите на държавен секретар Кондолиза Райс се обкръжи с предпазливи прагматици, като първия и заместник Робърт Зелик или помощника и Никълъс Бърнс – все чиновници, които се одобряват от реалистите, но не се ползват с доверието на неоконсерваторите. В същото време редица „ястреби”, като Пол Уолфовиц и Дъглас Фейт, напуснаха Пентагона, който допълнително бе отслабен в организационен план поради засилващите се разногласия по воденето на войната в Ирак между военния министър Доналд Ръмсфелд и висшите военни от резерва. Всичко това обаче, действително касае само личния състав на американската администрация. Що се отнася да фундаменталните принципи на външната политика на САЩ, там неоконсерваторите доминират, а влиянието на реалистите продължава да спада. Разбира се, и Райс, и Хадли, и мнозина други членове на правителството отчаяно се страмят да работят в по-тесен контакт с Европа, избягвайки напористия едностранен подход на първата администрация на Буш. Но истината е, че днес те поддържат тъкмо онези идеи, които бяха лансирани навремето от неоконсерваторите. И, което е още по-важно, днес американската администрация вече не желае да се ръководи от идеите за силовия баланс и глобалната стабилност, които споделяше през 2002. А това, както отбелязва, Джеймс Ман, е концептуална промяна с огромно значение.

Според редица сериозни западни анализатори, пряк резултат от тази промяна е превръщането на „гарантирания и неограничен достъп” до енергийните находища на планетата (включително тези в Русия) в основна геополитическа цел на Вашингтон. Днес на пътя пред постигането и все още стои Иран, който, при определени обстоятелство, би могъл да се превърне в стратегически съюзник на Русия и Китай срещу по-нататъшното налагане на експанзионистката политика на САЩ.
Според стратегията на неоконсерваторите, овладявайки иранските енергийни ресурси, САЩ ще получат и пряк достъп до Каспийско море. За решаването на тази задача, те са готови на крайни мерки, включително провеждане на силова акция с участието на американските съюзници от НАТО. Като при това, ще се разчита най-вече на т.нар. „нови европейци”, с които Вашингтон поддържа особено доверителни отношения. Последните в този случай ще играят (независимо дали го искат, или не) едновременно ролята на военен инструмент на САЩ и на политическо прикритие за реализирането на самата акция. Негативните последици за Европа – политически, икономически и хуманитарни – со повече от очевидни.

В друг ключов фактор за реализацията на американската геополитическа стратегия в Евразия все повече се превръща Украйна. Вашингтон изглежда залага на форсираното и приемане в НАТО още преди края на президентския мандат на Буш. Сред целите, които си поставят американците в случая, е получаването на стратегически плацдарм за въздействие върху Русия. Бъдещето на самата Украйна не интересува особено неоконсервативните стратези, които не изключват, че „форсираната и интеграция” може да доведе до дълбок национален разкол и дори до провокирано от него разпадане на държавата. Най-важното в случая е включването на Киев в американската орбита и осигуряваето на контрол върху Крим – а с това и върху акваторията на Черно море. При това Вашингтон изглежда няма особени притеснения, че евентуалното разпадане на Украйна и последвалата я остра криза могат да доведат до открита конфронтация с Москва.

Контролът над Черно море (в идеалния случай – с разполагане там на американски военни кораби) би позволил да бъде сломена съпротивата на Турция, опасяваща се, че ще загуби контрола си над Босфора и Дарданелите, тъй като в името на стратегическите си цели, американците едва ли биха се поколебали да нарушат Конвенцията от Монтрьо. Подобен конфликт между двама ключови съюзници от НАТО обаче, поставя под съмнение единството (а също и бъдещето) на пакта. Известно е, че Анкара обикновено решително отстоява интересите си, доказателство за което бе отказът и да позволи използването на турската територия при интервенцията срещу Ирак. Въпреки това, неоконсерваторите разчитат, че контролът над Крим ще им позволи да пречупят съпротивата на Турция, която в момента се опитва да балансира между САЩ, Русия и мюсюлманския свят.

Казаното дотук сочи, че в контекста на сегашната американска геостратегия проблемът с т.нар. „съвместни военни обекти”, на територията на България и Румъния, придобива нови измерения. Не е изключено, с разширяването на ЕС на изток, борбата между Брюксел и Вашингтон за сфери на влияние и достъп до енергийните ресурси да продължи да се изостря. Освен това, напоследък Русия демонстрира определен ръст на икономическата, политическата и военната си мощ, а Китай стремително се трансформира в самостоятелен силов полюс. На този фон, сегашните американски трудности, могат да доведат до това, във Вашингтон окончателно да надделее линията на крайните неоконсерватори, което пък да провокира цяла поредица от кризисни ситуации в различни точки на света. Повечето експерти смятат, че крайният победител в подобна геополитическа схватка е невъзможно да се предвиди. Що се отнася до България, тя може да се окаже само пешка в изключително опасна геополитическа игра. Ясно е, че не всички американски политици разсъждават в духа на „ранния Рейгън”, макар че мнозина смятат за изгодно да имитират поведението на твърдите консерватори от края на 80-те. А големия въпрос е, дали във Вашингтон ще решат, че сегашният момент е достатъчно подходящ за да се опитат отново да разиграят сценариите от миналото, или пък онзи огромен позитивен потенциал в отношенията с Москва, натрупан през последните години, ще доведе до едно по-малко тривиално развитие на ситуацията. Тоест, дали сегашният американски президент ще реши да действа в пълен синхрон със своя заместник Чейни, или пък този път ще реши да прояви малко повече геополитическа фантазия?

* Българско геополитическо дружество