20
Вт, Окт
5 New Articles

Балканите пред нов сблъсък?

Актуално
Typography

И сега е ясно, какво ще се случи, след като на 10 декември изтече срокът на втория кръг от безплодните засега преговори за независимостта на Косово. Незавършената последна глава от сътворената от Запада през 90-те години на миналия век сага за „балканизацията на Балканите” ще доведе региона до нова криза.

През тази седмица европейскити министри ще предприемат в Брюксел последен опит да попречат на новоизбраното косовско правителство едностранно да обяви независимостта на областта от Сърбия. И тъй като Сърбия е твърдо решена да не предоставя такава независимост, излиза, че едно непреодолимо упорство ще се сблъска с друго.

В случая не става дума за схватка между местни диктатори, а за един от резултатите на демократизацията. Съвсем очевидно е, че косовските избиратели искат независимост. Ясно е също, че Сърбия е категорично против. Тя отдавна смята Косово за интегрален елемент от историческата си цялост и го декларира без да пести емоциите. Налице са обаче редица признаци за връщане към стария конфликт.

Инстинктът подсказва на британските политици и медии ясно да заявят, че нещо следва да се направи. След което обаче, никой не прави нищо, а когато се случи непоправимото, всички отново ще започнат да говорят, че е трябвало да се действа превантивно. Именно по тази схема се развиваха събитията в Хърватия, Босна и Косово през 90-те години на миналото столетие. Във всеки от тези случаи, войнствено настроените сепаратисти бяха подстрекавани (в различна степен) да постигнат независимост от правителството в Белград (без значение, какъв точно режим управлява в конкретния момент) и те, в крайна сметка, я постигнаха, проливайки при това реки от кръв.

По времето на Милошевич, сърбите се сблъскаха не просто с разпадането на Югославия, те бяха изправени пред перспективата да изгубят Босна, Черна гора и Косово. И опитаха да ги задържат със сила. Те проявиха такава жестокост към жителите на Косово, че световната общественост бе принудена да се намеси. Но, докато повечето западни държави, включително САЩ, демонстрирайки нетърпение и досада, в продължение на три месеца се задоволяваха със систематични бомбардировки на остатъчна Югославия, форсирайки по такъв начин кървавото клане в Косово, единствено британският премиер Тони Блеър стигна до извода, че само сухопътна операция може да предотврати хуманитарната катастрофа. И се оказа прав.

Какво ли обаче е очаквал да се случи след това? Великобритания, както и САЩ, е склонна първа да стреля, а после да изяснява кой е виновен. Така беше в Афганистан, а после и в Ирак. В резултат от това терористите-сепаратисти в Косово получиха за награда собствена държава, пък макар и малка (по-малка от Уелс). Хора, които, ако бяха сърби, отдавна щяха да бъдат изправени пред трибунала в Хага за да ги съдят като военни престъпници, сега биват приветствани от Запада като герои.

В продължение на осем години областта Косово се ползваше с фактическа автономия, под закрилата на 17-хилядна групировка на НАТО. Присъствието и позволи на косовския режим да осъществи „обратно прочистване” на провинцията, прочиствайки я от половината сръбско население, включително и от 40-те хиляди сърби, живеещи в косовската столица Прищина. Така сърбите в Косово останаха под 200 хиляди души, т.е. само 10% от цялото население. И макар че новият премиер на Косово - бившият партизанин Хашим Тачи, твърди, че „Косово е напълно готово за независимост”, едва ли го казва сериозно. Косово е протекторат на НАТО, управляван от ООН. Днес тази провинция получава повече чуждестранна помощ на глава от населението, отколкото която и да било държава в Азия или Африка. Истината е, че Тачи не се нуждае от независимост, а от комфортно следвоенно „рентиерство”, каквото получиха Босна, Сиера Леоне и, поставените под обсада режими в Багдад и Кабул.

Сърбите твърдо се обявяват против подобна перспектива. Дори и най-либералните среди в тази страна смятат насилственото и разчленяване за прекалено строго наказание за зверствата, извършени от сръбската армия през 1998. И те не възнамеряват да отстъпват. Също както Страната на баските за Испания, или Фолклендските острови за Аржентина, за сърбите Косово винаги ще бъде повод за конфронтация.

Независимостта на Косово напълно отговаря на т.нар. Realpolitik , само че на Балканите тази политика никога не е решавала проблемите. Русия обявява, че ще наложи вето на приемането на Косово в ООН, следователно то ще се окаже незаконна държава.

Руската позиция не се обяснява само с прословутата „славянска солидарност”. Съвсем разбираемо е, че Москва се обявява против това, войските на западните държави да идват на помощ на сепаратистките движения всеки път, когато избухне бунт или бъдат отправени обвинения в геноцид. А най-малко би и се искало нещо подобно да се случи в Кавказ. В това отношение, руската позиция се подкрепя от Испания, Гърция и Кипър, защото всяка от тези държави има проблеми със сепаратизма. Всъщност, как би отговорила Великобритания, която така убедено подкрепя поредното разделяне на Балканите, на пущуните или кюрдите, когато те също поискат независимост?

Не става въпрос за дипломатически тънкости. Бойци от тайнствената Албанска национална армия вече действат на границата между Сърбия и Косово, финансирайки се от мащабната търговия с хероин. На свой ред сръбското опълчение вече се въоръжава срещу тях за да защити сънародниците си, обсадени в Косово.

В най-добрия случай, възобновяването на бойните действия ще доведе до нови етнически прочиствания и ново разделяне на Косово. В най-лошия, това ще означава началото на продължителна гранична война, в която ще се окажат ангажирани и военните части на Запада, защитаващи нередовните косовски формирования, както и Русия, защитаваща суверенитета на Сърбия. Трудно можем да си представим по-страшни последици от високопарния доклад на Великобритания, че „мисията е изпълнена”.

Всеки европеец, попаднал на Балканите, бързо осъзнава, че местният ландшафт, който, погледнат от Уестминстър, изглежда черно-бял, всъщност е съвършено сив. Днес Великобритания става съучастник в разчленяването с военни средства, под натиска и внушението на сепаратистите, на една суверенна европейска държава, колкото и справедлива да изглежда каузата на косоварите и независимо от това, че болшинството от населението на областта подкрепя подобно решение. Защото такова самоопределение никога не може да бъде просто и ясно и англичаните прекрасно го знаят, защото имат богат опит от отношенията си с Шотландия, Уелс и Северна Ирландия.

Перспективата за избухване на нова война кара анализаторите да предупреждават, че „нещо трябва да се направи”. Само че досега не съм чул нито едно адекватно предложение за разрешаването на въпроса. Какво всъщност трябва да се направи? Ако навремето НАТО беше постигнало статут на делегиран суверенитет за Косово, преговаряйки с белградското правителство, след падането на Милошевич, това би поставило на мястото им привържениците на твърдия курс от Прищина, и, в същото време, формално щеше да запази териториалната цялост на Сърбия.

Но тази възможност беше пропусната. Сега е лесно да се „надяваме”, че Тачи и сръбският премиер Воислав Кощуница внезапно ще осъзнаят ползата от компромиса и ще склонят да живеят разеделено, но под своеобразния „чадър на суверенитета”, който ООН ще отвори над тях (нещо подобно навремето се предлагаше за Фолклендските острови). Само че, след като зад сърбите стои Русия, а зад косоварите – ЕС и Америка, защо им е на лидерите от Белград и Прищина да стигат до компромис, рискувайки да си навлекат гнева на собствения си електорат? Но, затъвайки в подобна клиентелистка зависимост, ще бъде много трудно да се излезе от това блато.

Косово е протекторат на Запада. И няма никаква настоятелна необходимост фактическата му автономия да се превръща и в юридическа. Прищина разполага с толкова много автономия, че едва се оправя с нея. Трябва да и се заповяда да намали градусите на безсмислената си конфронтация и да даде възможност на Сърбия да запази поне остатъците от чувството за собствено достойнство. Прищина следва да приеме, че нейната независимост ще предизвика у Сърбия мъчителна болка и неприемане. А също да разбере, че ако войната се възобнови, Косово няма да бъде победител в нея.

* Авторът е хоноруван професор с Университета на Уелс в Лампетър, анализатор на британските вестници „Таймс” и „Гардиън”

{rt}