03
Сря, Юни
24 New Articles

Една студена война стига

Актуално
Typography

Напоследък опитите да разберете, както става в Русия, използвайки за целта публикациите в британските и американски медии, могат да ви причинят сериозно главоболие.

От една страна, ако сте имали възможност наскоро да прелистите бизнес-страниците на “ Уол стрийт джърнъл” или „Ню Йорк таймс”, би трябвало да сте наясно, че Русия е сред водещите развиващи се световни пазари, както и че нейната икономика, от 2000 насам, демонстрира среден годишен ръст от 7%. От друга страна, ако погледнате заглавията в разделите за международна политика или редакционните статии, ще прочетете, че президентът Владимир Путин се занимава единствено с разгрома на демокрацията и възраждането на Съветския съюз.

Макар че американците не пропускат да отбележат икономическия ръст и либерализацията на икономиката в Китайската народна република, далеч по-отвореното и свободно общество в Русия получава от повечето западни медии много по-строга и негативна оценка. Защо? Дали, защото лавиците на хипермаркетите из цяла Америка не се огъват по тежеста на руските стоки (а са затрупани с китайски)? Или може би, защото (както достатъчно цинично намекват някои руски анализатори) американците и европейците са склонни да очакват едно от онези, които външно приличат на тях самите, и съвсем друго – от азиатците, африканците или арабите? А може би в американската визия за Русия продължава да доминира наборът от стереотипи от времето на студената война или пък малко по-свежата представа за Русия от 90-те години на миналия век, като своеобразен Див Изток – екзотична затънтена провинция, изнасяща на Запад най-вече годеници по поръчка и безогледни мефиоти.

Както твърдят привържениците на новата „студена война”, Русия помага на Иран да създаде атомна бомба. В действителност, руските специалисти оказват помощ на Техеран за изграждането на атомна електроцентрала, използваща слабо обогатен уран, като бяха принуждавани неведнъж да прекратят работата си в Бушера, на брега на Персийския залив, заради забавяния в заплащането от страна на иранците. В отговор, Техеран всеки път обвиняваше Москва, че се е поддала на американския натиск.

През тази година президентът Путин предложи на президента Буш да бъдат използвани бази в Азербайджан и Южна Русия за разполагане на съвместна система за противоракетна отбрана, за противопоставяне на заплахата от иранска ракетна атака срещу Европа. Но, администрацията на Буш продължава да настоява, че разполагането на стационарни прехващачи, на 2000 мили от Иран, на територията на Полша и Чехия, има по-голям смисъл, въпреки че предложените от руснаците бази са много по-близо до иранските граници. Макар че много членове на американската администрация най-вероятно не вярват, че коварният бивш агент на КГБ Путин наистина възнамерява да изпълни обещанията си, би трябвало да им напомним, че през 80-те години на миналия век именно техният кумир Роналд Рейгън пръв предложи САЩ да споделят противоракетната си технология с руснаците.

Мнозина от онези консервативно настроени анализатори и консултантски агенции от Вашингтон, които навремето възторжено посрещнаха краха на Съветския съюз, оттогава насам сякаш продължават да действат „на автопилот”, когато става дума за постсъветска Русия, отчаяно опитвайки се да открият някой признак за връщането към доброто старо време на „Империята на злото”, вместо обективно да анализират осъществените там промени. От друга страна, много либерално настроени демократи са склонни да разглеждат 90-те години, когато между президента Клинтън и Борис Елцин се установиха наистина приятелски отношения, като „златен век” за руската демокрация, а не като десетилетие на упадък, мошеничество, хиперинфлация и хаос, както го помнят повечето руснаци.

Ситуацията се влоши от милионите долари на осъдения олигарх Михаил Ходорковски, платени на различни PR -агенции във Вашингтон и Лондон за формирането на малко, но шумно антируско лоби от двете страни на Атлантика. Благодарение на усилията им, Ходорковски се превърна, от руския аналог на Кен Лей (основателят на скандалната американска компания Enron ), в политически дисидент. Същата, финансирана от олигарсите в изгнание, PR -машина упорито лансира версията, че зад убийството на Александър Литвиненко (бивш сътрудник на руската Федерална служба за сигурност, умрял през 2006 в Лондон, в резултат от отравяне с радиоактивно вещество) стои Кремъл, а не многобройните му лични врагове, както в Русия, така и извън нея. Същите хора, които през 90-те ни плашеха с останалия без контрол руски ядрен арсенал, сега твърдят, че терористите и криминалните елементи не биха могли да се сдобият дори и с няколко грама полоний, без помощта на държавата.

Рицарите на новата студена война не само са склонни да виждат „ръката на Кремъл” зад всяко сензационно убийство в Русия, но и много обичат да ни убеждават, че Москва използва огромните си запаси от петрол и природен газ, като политически инструмент за натиск върху бившите съветски републики, като Грузия, Беларус или Литва. В действителност, всички тези държави са принудени да плащат по-високи цени за енергоносителите, просто защото руският газов монополист „Газпром” вече не е в състояние да субсидира съседите на Русия с доставки на евтин газ. Онези страни, които отдавна поддържат отлични отношения с Москва (и, в частност, Армения и Азербайджан), през 2007 плащаха за руския газ дори повече, отколкото Украйна, чиито отношения с Русия през последните години бяха доста напрегнати.

Всичко казано по-горе съвсем не означава, че Русия няма истински и съвсем очевидни проблеми, представляващи заплаха за нейната незряла демокрация и очерталия се икономически подем. Очаква се, че през 2008 населението на страната ще намалее със 700 000 души, което приблизително се равнява на населението на тексаския град Остин. Това означава, че въпреки висоото равнище на образованост на населението, руските компании изпитват определени трудности с наемането на достатъчен брой талантливи мениджъри, необходими за поддържането на сегашния ръст. И макар че големите руски градове продължават да нарастват, все повече хора напускат селските райони, заради високата смъртност и липсата на перспективи. Русия внася 40% от необходимите и месни и млечни продукти, което, предвид растящата в световен мащаб инфлация на цените на потребителските стоки, остро засяга обикновените руснаци. Всяка година в Русия се регистрират повече аборти, отколкото родени деца, а най-работоспособните млади хора от малките градове и села отиват в армията.

С какво може да помогне за решаването на тези съвсем реални проблеми Америка? Първата стъпка е да се откаже от глупавата теза, че отслабването на Русия уж отговаря на интересите на САЩ. Това е особено важно предвид факта, че в съседство с безлюдните руски простори се намира Китай, както и предвид тягостната история на ислямския екстремизъм и етническия сепаратизъм в Кавказ.

Втората стъпка е да спрем да зацикляме на хипотезата за „ръката на Кремъл” и да се концентрираме върху развитието на търговията, бизнеса и хуманитарните мисии на регионално и на корпоративно ниво. Ако можем да постигнем подобно развитие на отношенията с Китай – страна, която не уважава свободата на вероизповедание и цензурира дори ползването на Интернет, защо да не можем да го направим по отношение на Русия, чието правителство не прави нито едното, нито другото?

Както и в редица други случаи, когато става дума за Русия, частният сектор в американското общество се оказва далеч по-добре ориентиран, отколкото медиите и политическите елити, особено по отношение на реалните промени в тази страна. И след като някои американски политици и анализатори успяват да открият поводи за оптимизъм дори в раздирания от войната Ирак, би било логично да прехвърлят поне част от този оптимизъм и към Русия.

* Авторът е анализатор на Института Хъдсън във Вашингтон, САЩ, статията е публикувана в американското списание World Politics Review

{rt}