03
Сря, Юни
24 New Articles

Американската система за противоракетна отбрана и Европа

Актуално
Typography

Наскоро, професорът от Масачузетския технологичен институт и признат експерт в сферата на системите за противоракетна отбрата Теодор Постъл, нагледно, използвайки методите на компютърното моделиране, доказа, че противоракетната зона в Полша, както и радиолокационните станции в Чехия (които са елементи от лансираната от САЩ Система за противоракетна отбрана), могат да бъдат ефективно използвани единствено за защита на американската територия от евентуална атака на руски стратегически ракети. Този факт трудно се вписва в твърденията на Белия дом, че Системата за противоракетна отбрана няма нищо общо с руснаците и е насочена срещу евентуални терористични атака от страна на ислямските радикали и, в частност, от страна на Иран.

В тази връзка си струва да припомня и, че САЩ, на практика, отхвърлиха предложението на руския президент Владимир Путин да използват радиолокационните станции в района на азербайджанския град Габала и руския град Армавир, които са част от руската система за предупреждение при ракетно нападение. Както е известно, на срещата на Г-8, през юни 2007, Путин предложи на американския президент Джордж Буш съвместна експлоатация на станцията в Габала, ако САЩ се откажат да разполагат елементи от своята Система за противоракетно отбрана в т.нар. Трети позиционен район в Полша и Чехия. През юли миналата година, по време на разговорите си с Джордж Буш в САЩ, руският президент лансира още една инициатива, като предложи съвместно да се използва не само станцията в Габала, но и изграждащият се в Южна Русия (край Армавир) подобен обект.

С отказа си, Белият дом постави под много сериозно съмнение своите уверения, че разполагането на новите елементи от американската Система за противоракетна отбрана действително не е насочено срещу Русия. В същото време, анализът на възможните причини, тласкащи администрацията на Буш към конфронтация с Москва, и най-очевидните последици от тези стъпки за европейските страни (включително и за България), в значителна степен обезсмисля тезата на някои американски политици и военни, че разполагането в Европа на 10 противоракетни установки не може да повлияе съществено на руския ядрен потенциал. Истината е, че дори разгръщането на Стария континент на подобна, несъвършена в техническо отношение, система като американската, не може да не провокира опасения сред руснаците. Руските експерти, не без основание, предполагат, че през следващите години в шахтите с пускови установки на Третия позиционен район на ПРО могат да бъдат монтирани не само най-новите свръхскоростни противоракетни системи (чието количество да надвишава значително предварително обявените 10 броя), но и ракети с ядрени бойни глави, способни да поразяват обекти на територията на Русия.

Имайки предвид руската реакция, САЩ изглежда разчитат да извлекат много по-сериозни дивиденти от промяната на своето положение в Европа, отколкото от самия факт, че са увеличили военния си потенциал. Тази промяна се обуславя от редица фактори. След като американската външна политика беше сериозно дискредитирана от въвличането на съюзниците на САЩ от НАТО във военните действия в Афганистан и Ирак (като в Афганистан е налице ясен стремеж именно те да поемат основната тежест в сраженията с бунтовниците-талибани), в НАТО се очерта сериозно разцепление, породено от стремежа на т.нар. „Стара Европа” да провежда по-независима политика, както в сферата на сигурността, така и на международните отношения. В подобна ситуация, пактът можеше да бъде сплотен само от наличието на достатъчно сериозен общ противник, като, на практика, е без особено значение, дали това ще е Иран, с неговия несъществуващ ядрен (и ракетен) потенциал, или Русия – провокирана да предприеме ответни мерки от нарастването на военната мощ в близост до границите и. Поредните нападки на президента Буш към Иран станаха поредното потвърждение за това.

Всъщност, реалната заплаха за американската хегемония не идва от Русия, а по-скоро от новия играч на световната сцена – ЕС, който през първите години на ХХІ век започна прекалено активно (поне според Вашингтон) да укрепва икономическите си връзки с Москва, при това в основата на този процес се оказаха пак държавите от „Стара Европа”. В по-далечна перспектива обаче, развитието и укрепването на оста ЕС-Русия може много сериозно да ерозира американското влияние в Европа, която става все по-самостоятелна в суровинно и технологично отношение от САЩ.

Сред възможностите това да не се случи, беше стимулирането на расцепление вътре в ЕС, с помощта на някои източноевропейски правителства, които традиционно изпитват опасения от сближаването с Русия, или пък (както в случая с Полша) са откровено антируски настроени.

В тази ситуация, разполагането на елементи от американската Противоракетна отбрана в Източна Европа, помага за едновременното постигане на поне четири важни за Вашингтон цели:

На първо място, да ерозира развитието на позитивни и взаимноизгодни връзки между ЕС и Русия, като провокира последната да предприеме редица ответни военни, политически и икономически мерки по отношение на държавите от НАТО (които, едновременно с това, са и членки на ЕС), подкрепящи (макар и мълчаливо) американската инициатива.

На второ място, да сплоти държавите от НАТО под егидата на САЩ.

На трето място, да провокира разцепление в ЕС като по този начин отслаби ролята му за разрешаване на ключови международни проблеми и, на първо място, този за европейската сигурност.

На четвърто място да накара европейските държави да се откажат от плановете самостоятелно (т.е. без САЩ) да гарантират собствената си сигурност, което би означавало да продължат големите поръчки за американския военно-индустриален комплекс, разполагащ с много силно лоби сред неоконсерваторите в Белия дом.

В същото време обаче, провеждайки политика на двустранни преговори с Полша и Чехия, без да отчитат интересите на останалите си европейски съюзници от НАТО, САЩ (съзнателно, или не) дискредитират Северноатлантическия пакт. Защото европейските членки на пакта също стигат до извода, че имат пълното право да формират, вътре в НАТО, блокове с цел защита на собствените си европейски интереси, без да се допитват до САЩ, Полша или Чехия. Нещо повече, налице са предпоставки за сключване, зад гърба на проамерикански настроените съюзници от НАТО, на споразумения за военно сътрудничество и с държави, които не са членки на Алианса.

Тъкмо поради това, както твърдят редица водещи западноевропейск анализатори, политолози и военни експерти, най-важната задача на Вашнгтон е да получи съгласието на такива водещи европейски държави, като Германия, Франция, Италия и др., сигурността им да продължи да се гарантира най-вече със силите на САЩ. Като в случая е без значение, доколко реални са заплахите за европейската сигурност. За всички е ясно например, че през следващите години и дори десетилетия Иран няма да може да създаде ракети, способни да нанесат ядрен удар по Европа, да не говорим за САЩ. Още повече, че подобен удар срещу Европа би бил равносилен на самоубийство за Техеран. В случая обаче, за САЩ е по-важен принципният отказ на държавите от „Стара Европа” да провеждат самостоятелна военна (а след това е самостоятелна външна) политика. Именно поради това съзнателно се преувеличава иранската заплаха (макар че тази страна действително представлява заплаха), а Русия бива провокирана да предприеме напълно логични от гледна точка на Москва ответни мерки за укрепване на военната си мощ в Европа.

Ролята на Чехия и Полша в тази стратегия никак не е положителна.

В подобна ситуация, повечето страни от ЕС се оказват на важен исторически кръстопът: или да отстъпят пред натиска на Вашингтно и да приемат неговите условия на игра, или да отстояват правото си и занапред самостоятелно да градят своето бъдеще.

Колкото и да е привлекателна втората възможност обаче, тя поставя пред държавите от ЕС два много сериозни проблема.

Първият е свързан с необходимостта от трансформиране на НАТО така че пактът реално да бъде ориентиран към гарантиране най-вече на европейската сигурност. Най-вероятно, подобен опит би срещнал открито, или завоалирано, противодействие от страна на САЩ и онези чиновници от Алианса, които, на практика, се финансират от американците. Алтернативно решение би могло да стане създаването на чисто европейски военен блок, който да гради отношенията си със САЩ от по-независими позиции. Всъщност, в западноевропейските политически и военни среди има достатъчно привърженици и на единия, и на другия варианти.

Вторият проблем е свързан с въпроса, как следва да се постъпи с онези страни-членки на ЕС, които се държат като своеобразна „пета колона” в него. Ясно е, че правителствата им поставят конюнктурните си интереси над фундаменталните принципи на европейската интеграция. Провеждането на двустранни преговори със САЩ по въпроси, касаещи бъдещето на цяла Европа, нагледно демонстрира липсата на желание да се отчитат интересите на мнозинството членки на Евросъюза.

И така, изводите са очевидни и трудно могат да се оспорят. Максимално бързото разрешаване на така очертаните проблеми е сред най-важните въпроси не само на европейската сигурност, но и на самото съществуване на Европейския съюз.

* Клуб Европа на демокрациите и различията

{rt}