20
Вт, Окт
5 New Articles

Сбърканата стратегия на Запада на Балканите

Актуално
Typography

Редица авторитетни политически анализатори (както и лидерите на косовските албанци) смятат, че обявяването на независимостта на Косово е само въпрос на дни и най-вероятно ще стане веднага след приключване на втория тур на президентските избори в Сърбия, насрочен за 3 февруари 2008.

Както твърди Джулието Киеза в италианския Il Manifesto , първата стъпка в процеса на признаване на независимо Косово ще бъде предприета от Словения (която от 1 януари 2008 зае председателското място в ЕС). Според него, съгласно т.нар. „План от Любляна”, на Словения е възложено срочно да свика външните министри на страните-членки на ЕС и първа да признае, „от името на цивилизованите европейски нации”, появата на новата моноетническа квазидържава. Така, ЕС ще може да замени ООН в осъществяването на международния контрол над тази сръбска област.

Всъщност, съществуването на подобен план едва ли е изненада, също както не беше изненада и това, че преговорите за статута на Косово се провалиха. Както посочва Ейвинд Венекилде в датския вестник Politiken , още в началото на тези преговори, в края на 2006, САЩ дадоха да се разбере, че независимостта на Косово е неизбежна. Което беше ясен сигнал за косовските албанци, че истински преговори няма да има. Така, Вашингтон, на практика, попречи да бъдат оползотворени минималните възможности за постигане на някакъв компромис.

Докато във всички конфликти от 90-те години, Западът твърдо се придържаше към принципа за неприкосновеност на установените граници на Балканите, по въпроса за Косово този принцип беше тотално игнориран. Което дава всички основания да се говори за наличието но двоен стандарт.

Дипломатическата фраза, че „Косово не може да бъде прецедент” няма нито политическо, нито историческо, нито юридическо основание. Косово, разбира се, не е уникално. И статутът му може да окаже влияние върху редица „замразени” конфликти в Източна Европа и Кавказ. Дори такива благополучни държави, като Белгия, Великобритания или Испания, също страдат от сепаратизма. Всъщност, колко нови държави може да понесе „обединяваща се Европа”?

Както отбелязва във „Файненшъл таймс” известният американски анализатор Анатол Ливън: „Западът трябва да признае, че ако е невъзможно да накара Косово отново да стане част от Сърбия, също толкова невъзможно е да застави Абхазия и Южна Осетия отново да станат част от Грузия. Анализът на най-новата история сочи, че коренното население на тези републики може да се довери на грузинското правителство, не повече, отколкото албанското население в Косово – на Белград”.

Обявяването на независимо Косово неминуемо ще предизвика реакция в сепаратистките региони на Грузия, в Нагорни Карабах, или в Приднестровието. И когато ни казват, че косовският случай е уникален това просто означава, че ни смятат за глупаци, защото паралелите са повече от очевидни. Никак не е случайно, че през декември 2007 румънският президент Траян Басеску обяви, че страната му няма да признае независимо Косово, без одобрението на ООН, както и, че към същата позиция се придържа и друга страна-членка на ЕС със сходни проблеми – Република Кипър.

Всъщност, за да бъдат решени съществуващите проблеми и Западът да възстанови логиката на собствената си позиция, не му е необходимо да признава независимостта на Абхазия и Южна Осетия, още повече, че самите руснаци не настояват за това. Напротив, на тези републики трябва да се предложи същото решение, което западните държави се опитват да наложат (засега безуспешно) за Нагорни Карабах – т.е. форматът на „общата държава”.

В рамките на подобно решение на Азербайджан (или, в конкретния случай, на Грузия) се предлага да запази, де юре, суверенитета си над спорните територии, което предполага и теоретична възможност за присъединяването им в бъдеще, по взаимно съгласие, но, де факто, тези територии получават някои атрибути на назависимостта – и на първо място пълен контрол над собствените си въоръжени сили и на външните си граници. Във всички изброени по-горе случаи, както и в Косово, този процес ще трябва да се съчетае с ограничено отделяне на някои райони, така че Северна Митровица, както и населената предимно с грузинци област Сванетия в Абхазия, да могат да останат част от бившата държава-суверен.

В края на краищата, сегашна Сърбия не е онази на Милошевич, а демократична държава с действаща пазарна икономика. И международното общност не може просто така да изисква от една демократична държава да се прости с част от територията си. Това ще бъде нарушение на международното право, според което, в конкретния случай, Косово е част от Сърбия. Признаването на независимо Косово ще означава недопустима отстъпка пред заплахите за използване на насилие от страна на албанските сепаратисти. За последен път Европа дава, по този начин, чужда територия, когато британският премиер Чембърлейн отстъпва, през 1938 в Мюнхен, Чехия на Хитлер. Балканите и Европа, като цяло, не се нуждаят от нови, икономически слаби, малки и криминализирани държавици.

Вместо да потвърди историческото си партньорство и да интегрира Сърбия в НАТО, Западът я тласка в ръцете на Русия и на руската енергийна политика. Ако ОССЕ трябва да признае Косово, Москва е в състояние на попречи на продължаването на мандата на организацията в областта, както впрочем и на смяната на мисията на ООН с мисия на ЕС. Русия обяви че ще наложи вето на приеманетот на „независимо Косово” в ООН, или пък може да го използва за признаването на сепаратистките републики в района на Кавказ.

Струва си да се замислим и за това, какви интереси всъщност преследват САЩ в Косово. Както и, дали Косово действително не играе ролята на „троянски кон”, поставен от американците пред вратите на Европа, през 1999? Подкрепяйки независимостта на областта, Вашингтон се стреми да ерозира системата на ООН и, по този начин, да отслаби Русия. САЩ искат да продължат да бъдат свръхдържава, която не се колебае да наруши нечий национален суверенитет, ако това е полезно за собствените и стратегически интереси.

Преди да предприемат поредната стъпка към признаване на независимо Косово, големите държави, от чиято позиция, в крайна сметка, зависи решаването на този въпрос, следва да си припомнят, че кошмарът на Първата световна война започна от конфликта между сърби и австрийци за Босна – една територия, от която едва ли някой от милионите, загинали в тази война европейци, въобще се е интересувал. Впрочем, започвайки Първата световна война, правителствата на държавите-участнички в нея със сигурност не са можели да предвидят, че последиците от нея ще бъдат използвани от диктатори като Хитлер и Сталин. Днес обаче, ние нямаме право да се оправдаваме с това, защото добре си спомняме, как навремето Осама бин Ладен и неговите чеченски съюзници се възползваха от сериозните противоречия между Русия и Запада за да се опитат да осъществят собствените си ужасяващи и антихуманни цели.

* Клуб Европа на демокрациите и различиятa

{rt}