31
Съб, Окт
5 New Articles

Президентските избори, като тест за руския демократичен модел

Актуално
Typography

Макар че, както можеше да се очаква, редица западни медии, лидери на неправителствени организации и политици изказаха сериозни резерви към провелите се на 2 март 2008 трети президентски избори в Русия, дори те не поставят под съмнение огромната подкрепа с която се ползва сред руснаците провежданата от досегашния президент Путин политика, която наследникът му Дмитрий Медведев обещава да продължи.

За руската нация двойката Медведев-Путин очевидно е гаранция за стабилност, приемственост и обновление. Както се отбелязва в редакционната статия на влиятелния индийски вестник The Hindu : „Съчетанието между младостта на Медведев и опита на Путин ги превръща в своеобразен “ dream team ” , способен да придаде нова динамика на по-нататъшното възраждане на Русия”. Под ръководството на Путин, икономиката демонстрира сериозни успехи (през последните седем години средните годишни темпове на икономически ръст бяха 6,5%), доходите на населението се удвоиха, а Русия отново се превърна във велика държава. Наследникът му твърди, че споделя визията на досегашния президент за икономическото и социално развитие на страната и, в същото време, си е поставил амбициозната задача да реализира следващия етап от демократичните преобразования и модернизацията на Русия, т.е. онова, което някои наричат „Плана Путин”. Става дума за реформа на сегашната „суровинна икономика”, нейната диверсификация и развитието на т.нар. „икономика на знанието”, съкращаване дела на държавата в икономическата сфера и борба с все още високото равнище на корупция. В последните си изказвания, Медведев концентрира вниманието си върху повишаването на средната продължителност на живота, сериозни инвестиции в сферите на здравеопазването и образованието и повишаване на жизненото равнище. В същото време, той специално подчерта значението на политическата свобода, независимостта на съдебната власт, свободата на медиите, наличието на силна многопартийна система и парламентарния контрол на действията на изпълнителната власт. Всичко това никак не прилича на програма на авторитарен режим, за какъвто се опитват да го представят някои неправителствени организации извън Русия.

Навремето, Западът изтълкува редица важни мерки, предприети от президента Путин (включително изтласкването на някои чуждестранни енергийни гиганти, като ВР или Shell , от руския петролно-газов сектор), като доказателство, че Русия се движи в погрешна и „недемократична” посока. Само че последвалото икономическо оживление, базиращо се на скока в цените на петрола, доведе до рязко нарастване на постъпленията в бюджета на страната. В същото време, силната рубла постоянно привлича чуждестранните инвестиции. В чисто политически план пък, мерките на Путин стабилизираха ситуацията и ясно дадоха (както на руснаците, така и на чужденците) да се разбере, че руската държава, разчитаща на икономическия ръст, политическата стабилност и популярността на своя ръководител, възнамерява да гарантира националните интереси на страната и да действа на геополитическата сцена така, както искат руснаците, а не Западът. Тези стъпки, освен това, показаха и, че занапред самите руснаци (а не Западът) ще решават с какви темпове ще се върви към „пълната победа на демокрацията”.

Фактът, че резултатът от руските избори беше предсказуем, съвсем не означава, че те не са били достатъчно демократични. Що се отнася до огромния разрив между кандидата на „Единна Русия” и неговите съперници: комунистическият лидер Зюганов, скандалният краен националист Жириновски и неособено известният дори в самата Русия либерал Андрей Богданов, той също е лесно обясним.

За Зюганов и Жириновски, тази кампания най-вероятно ще бъде последната в политическата им кариера. И двамата помнят по-добри времена – Жириновски, през 1993, когато неговата Либерално-демократическа партия постигна сензационен успех на парламентарните избори, а Зюганов – през 1996, когато на президентските избори за него гласуваха 40% от руснаците. През последните години обаче, и Комунистическата, и Либерално-демократическата партии непрекъснато влошават резултатите си и прогресивно се маргинализират.

Що се отнася до Андрей Богданов, неговият случай е специфичен. Участието му в изборите беше по-скоро заявка за бъдещето. Той изглежда се опитва да „запази” една политическа ниша, смятана от мнозина за много перспективна – либералната. Според него, рано или късно, руската средна класа ще укрепне достатъчно за да заяви собствена политическа позиция и тогава ще дойде неговото време. Твърде е съмнително обаче, ако един ден това действително се случи, дали принадлежащите към средната класа ще се ориентират именно към партията на Богданов – в момента повечето от тях се отнасят към нея по-скоро иронично.

Що се отнася до Дмитрий Медведев, неговата (повече от убедителна) победа говори за много неща. На първо място, че Русия върви по собствен път на развитие, който не съвпада с онзи на повечето посткомунистически държави, извън ОНД. Това, което на някои чуждестранни (включително и български) анализатори се струва абсурд и пародия на здравия смисъл, в самата Русия се възприема като съвсем естествена реакция на населението на лансираната от Кремъл стратегия за развитие. На второ място, властта се ползва сред травмираните от шока през 90-те години на миналия век избиратели с изключително доверие. Тоест, Кремъл може да бъде спокоен за имиджа и авторитета на наследника на Путин. Той получи кредит на доверие за провеждането на такава политика, каквато сметне за необходимо. Естествено, руснаците смятат, че тя няма да се различава кой знае колко от онази, олицетворявана от Владимир Путин, а по-скоро ще бъде нейно продължение. И, на трето място, легитимността на изборите (за разлика от проведените почти по същото време в Армения, например) не поражда никакви съмнения и не може да провокира сериозни протести.

За първи път начело на Русия се оказва толкова млад президент (още ненавършил 43 години) с впечатляващо образование, формирал се в новата, посткомунистическа епоха и среда и необременен с бремето на съветското минало. Дмитрий Медведев максимално се възползва от открилите се по времето на „перестройката” на Горбачов (и след нея) възможности за да направи блестяща кариера. На 35 години той стана първи заместник-ръководител на президентската администрация и председател на директорския съвет на гиганта „Газпром”. Именно той ръководеше избирателната кампания на Путин през 2000, а след това поразяващо лесно се вписа във върховете на властта – доскорошният скромен преподавател в юридически факултет (който не беше нито професор, нито доктор на науките, нито декан или шеф на катедра), с известен опит като консултат в местната власт и с по-голям – в бизнес-средите, съвсем спокойно пое ръководството на основните направления в политиката на Кремъл, без действията му да са съпътствани от скандали или провали.

В книгата си „От първо лице” (появила се през 2000), Путин посочва трима души, на които особено се доверява: Сергей Иванов, Николай Патрушев и Дмитрий Медведев. При това той признава, че първоначално е планирал да възложи на Медведев ръководството на Комисията по ценните книжа, а след това цитира Волошин, според когото Медведев „би могъл да го замени начело на президентската администрация” (както и стана, през 2003). В същото време, „петербургският период” в биографията на Медведев не е съвсем изяснен – така, по някои данни, освен външнополитически експерт на Путин, той е бил и съветник на покойния кмет на града Леонид Собчак.

Истината е, че макар да е сравнително млад Дмитрий Медведев притежава огромен опит от работата си в президентската администрация, „Газпром” и правителството, където отговаряше за редица ключови национални проекти. Той детайлно познава политическите процеси, проблемите на здравеопазването и образованието, селското стопанство и строителството, както, разбира се, и газовата сфера, заемаща уникално положение в Русия (да не забравяме, че в редица отношения, шефът на „Газпром” се смята за по-влиятелен дори от премиера на страната). Тоест, ясно е, че през 2004-2007 Медведев и шефът на „Газпром” Алексей Милер стоят много по-близо до президента, отколкото министър-председателят Фрадков например.

Според повечето руски (както и според някои западни) анализатори, налице са всички предпоставки, че Дмитрий Медведев ще се справи с управлението на Русия. Разбираемо е и, защо Владимир Путин предпочете да посочи именно него, а не Сергей Иванов например. Едва ли светът щеше да погледне с възторг, ако наследникът му също беше от средите на бившия КГБ. Путин трябваше да бъде наследен от граждански и либерален политик, олицетворяващ демократичния път на развитие на Русия.

Сега Медведев е изправен пред предизвикателството да формира, през следващите два месеца, своя екип и да набележи първите си стъпки като държавен глава. Очевидно е, че всичко това ще бъде съгласувано с досегашния президент, но то не променя факта, че върху плещите на Медведев се стоварва огромна отговорност.

Днес, когато Путин се готви да напусне поста си, мнозина както в Русия, така и извън нея, се вълнуват от един важен въпрос – способна ли е тази страна да се превърне в напълно демократична държава? На пръв поглед (особено ако вярваме на многобройните критици на „руския модел” на Запад, и най-вече, в САЩ) това едва ли ще се случи – поне не и в краткосрочен план. Но, както отбелязва в „Нюзуик” директорът на Центъра за изучаване на държавите в преход към Колумбийския университет Падма Десаи: „Подобряването на живота на обикновените руснаци при Путин може да стане предпоставка за бъдещото им активно участие във вземането на политическите решения. Милиони руснаци – образовани граждани, смятащи се за истински европейци, печелят като самостоятелни индивиди, а не като някогашните „съветски служители”. Почти 70% от младите руснаци учат в различни специализирани колежи и университети. И макар че западните анализатори не обръщат особено внимание на този феномен, истината е, че в Русия се формира мощна средна класа, която е най-големия гарант за доброто бъдеще на руската демокрация”.

* Европейски клуб Европа на демокрациите и различията

{rt}