19
Вт, Окт
3 Нови статии

Евразийският коридор: геополитиката на тръбопроводите и новата студена война

Актуално
Typography

В началото на юли 2008, в грузинския град Батуми, се проведе регионална среща на върха на страните-членки на ГУАМ.

Както е известно, това е организация, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, създадена през 1997 (тогава в нея участваше и Узбекистан, който по-късно я напусна) и преименувана, през 2006, в Организация за демокрация и икономическо развитие – ГУАМ. Всъщност, организацията няма кой знае колко общо с демокрацията и икономическото развитие, защото на практика е своеобразен придатък на НАТО и се използва от пакта и от САЩ за да разширят сферата си на влияние в самото сърце на бившия Съветски съюз. Истината е, че основната функция на ГУАМ е да „защитава” енергийните и транспортни коридори на британските и американски петролни гиганти. За целта страните-членки получават разнообразна (включително и военна) помощ от САЩ и НАТО.

Милитаризирането на въпросните коридори е ключов елемент в стратегията на САЩ и доминирания от тях Северноатлантически пакт. В този смисъл, членството на Грузия и Украйна в НАТО е само средство за постигане целите на тази стратегия: контрола върху енергийните и транспортни коридори от Каспийско море към Западна Европа.

Срещата на държавните глави на страните от ГУАМ, състояла се на 1 и 2 юли 2008 в Батуми и председателствана от грузинския президент Саакашвили, се концентрира именно върху въпроса за енергийните и транспортни коридори. Темата на на самата среща - „ГУАМ – интеграцията на Източна Европа”, бе интерпретирана от участниците предимно в икономически и военно-стратегически план и най-вече, с оглед изолацията на Русия. Показателно е, че в нея, наред с президентите на Азербайджан, Грузия и Украйна – Илхам Алиев, Михаил Саакашвили и Виктор Юшченко, участваха президентите на Полша – Лех Качински, и на Литва – Валдас Адамкус, докато молдовският президент Владимир Воронин демонстративно отказа да присъства.

Ерозията на руските позиции

И така, дневният ред на срещата на ГУАМ бе фокусиран върху възможностите за ерозия на руското влияние в Кавказ и Източна Европа. От което особено силно заинтересован се оказа... полският президент. Обектите на САЩ (НАТО) в Източна Европа, включително и прословутият „щит” на американската Противоракетна отбрана, са непосредствено свързани с променящата се геополитическа ситуация в Кавказ. Неслучайно, само седмица след като грузинската армия сравни със земята столицата на Южна Осетия и окупира сепаратистката република, което провокира мощната руска ответна реакция, САЩ и Полша подписаха (на 14 август) споразумението, позволяващо на американците да разположат „прихващащи ракети” на полска територия. Коментирайки този факт в статията си „Противоракетната отбрана: Вашингтон и Полша направиха сериозна стъпка към нова световна война”, Уйлям Енгдал посочва, че: „Според редица военни стратези, американските ракети в Полша представляват смъртна заплаха за бъдещото съществуване на руската държава. Още от първото съобщение за наличието на подобни планове, в началото на 2007, Москва нееднократно предупреждаваше САЩ за това. Сега, без оглед на многобройните дипломатически опити на Русия да постигне компромис с Вашингтон, администрацията на Буш, на фона на унизителното американско поражение в Грузия, притисна правителството на Полша най-сетне да подпише този пакт. Последиците могат да се окажат невъобразими, както за Европа, така и за цялата планета”.

Срещата ГУАМ - САЩ

Останалата встрани от вниманието на повечето големи медии т.нар. „Среща ГУАМ – САЩ”, се проведе на 1 юли, в кулуарите на официалния форум на ГУАМ. Заместник държавният секретар по европейските и евроазиатските въпроси Дейвид Меркел се срещна с делегациите на страните-членки, както и с тези на Полша, Литва и Украйна при закрити врати. Освен това бяха проведени редица двустранни срещи, включително Полша – ГУАМ (на която, най-вероятно са били дискутирани последиците от разполагането на американския противоракетен „щит” на полска територия). Закрити заседания бяха проведени на 1-ви и 2-ри юли, и в резиденцията на грузинския президент.

Американско-грузинските военни учения

Само седмица след срещата на ГУАМ, стартираха американско-грузинските военни учения, провели се във военната база Вазиани, край столицата Тбилиси. В ученията „Незабавен отговор 2008” участваха около хиляда американски и шестотин грузински военнослужещи. От американска страна се включиха представители на военновъздушните сили, сухопътни части, морска прехота и национални гвардейци. Макар че официално се разиграваше сценарий, засягащ възможно развитие на ситуацията в Ирак, на практика, ученията бяха своеобразна репетиция за предстоящата военна операция на грузинската армия в Южна Осетия. Те завършиха на 31 юли, т.е. само седмица преди началото на грузинското настъпление срещу Цхинвали. Впрочем, в ученията участваха и военнослужещи от Украйна и Азербайджан, както и (което бе голяма изненада) от Армения, смятана за руски съюзник. Символичното арменско участие трябваше да постави началото на подобряване на отношенията между Баку и Ереван, с посредничеството на САЩ. Координацията на американско-грузинските военни учения бе поверена на бригаден генерал Уйлям Гарет, командващ Южноевропейската тактическа група на американските въоръжени сили.

Руските военни учения в Северен Кавказ

Междувременно, на 5 юли, в руските републики от Северен Кавказ стартираха мащабни военни учения, в които участваха 8000 военнослужещи, около 700 единици бронирана военна техника, както и над 30 самолета. Те очевидно бяха съобразени с променящата се ситуация по отношение на сигурността в Абхазия и Южна Осетия. В ученията „Кавказка граница 2008” се включиха подразделения на 58-ма армия, както и 4-та армия на руските военновъздушни сили и противовъздушната отбрана, разположени в Севернокавказкия военен окръг на Русия.

Както признаха официални представители на руското Министерство на отбраната, военните учения в Южния федерален окръг се провеждат в отговор на „ескалацията на напрежението в зоната на грузинско-абхазкия и грузинско-осетинския конфликти и Севернокавказкият военен окръг е готов да окаже необходимата помощ на руските миротворци в Абхазия и Южна Осетия”. Впрочем, именно тези подразделения на Северокавказкия военен окръг (сухопътни сили и авиация) бяха използвани за осъществяването на руската контраатака срещу грузинската армия в Южна Осетия.

В началото на юли 2008, в грузинския град Батуми, се проведе регионална среща на върха на страните-членки на ГУАМ.

Както е известно, това е организация, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, създадена през 1997 (тогава в нея участваше и Узбекистан, който по-късно я напусна) и преименувана, през 2006, в Организация за демокрация и икономическо развитие – ГУАМ. Всъщност, организацията няма кой знае колко общо с демокрацията и икономическото развитие, защото на практика е своеобразен придатък на НАТО и се използва от пакта и от САЩ за да разширят сферата си на влияние в самото сърце на бившия Съветски съюз. Истината е, че основната функция на ГУАМ е да „защитава” енергийните и транспортни коридори на британските и американски петролни гиганти. За целта страните-членки получават разнообразна (включително и военна) помощ от САЩ и НАТО.

Милитаризирането на въпросните коридори е ключов елемент в стратегията на САЩ и доминирания от тях Северноатлантически пакт. В този смисъл, членството на Грузия и Украйна в НАТО е само средство за постигане целите на тази стратегия: контрола върху енергийните и транспортни коридори от Каспийско море към Западна Европа.

Срещата на държавните глави на страните от ГУАМ, състояла се на 1 и 2 юли 2008 в Батуми и председателствана от грузинския президент Саакашвили, се концентрира именно върху въпроса за енергийните и транспортни коридори. Темата на на самата среща - „ГУАМ – интеграцията на Източна Европа”, бе интерпретирана от участниците предимно в икономически и военно-стратегически план и най-вече, с оглед изолацията на Русия. Показателно е, че в нея, наред с президентите на Азербайджан, Грузия и Украйна – Илхам Алиев, Михаил Саакашвили и Виктор Юшченко, участваха президентите на Полша – Лех Качински, и на Литва – Валдас Адамкус, докато молдовският президент Владимир Воронин демонстративно отказа да присъства.

Ерозията на руските позиции

И така, дневният ред на срещата на ГУАМ бе фокусиран върху възможностите за ерозия на руското влияние в Кавказ и Източна Европа. От което особено силно заинтересован се оказа... полският президент. Обектите на САЩ (НАТО) в Източна Европа, включително и прословутият „щит” на американската Противоракетна отбрана, са непосредствено свързани с променящата се геополитическа ситуация в Кавказ. Неслучайно, само седмица след като грузинската армия сравни със земята столицата на Южна Осетия и окупира сепаратистката република, което провокира мощната руска ответна реакция, САЩ и Полша подписаха (на 14 август) споразумението, позволяващо на американците да разположат „прихващащи ракети” на полска територия. Коментирайки този факт в статията си „Противоракетната отбрана: Вашингтон и Полша направиха сериозна стъпка към нова световна война”, Уйлям Енгдал посочва, че: „Според редица военни стратези, американските ракети в Полша представляват смъртна заплаха за бъдещото съществуване на руската държава. Още от първото съобщение за наличието на подобни планове, в началото на 2007, Москва нееднократно предупреждаваше САЩ за това. Сега, без оглед на многобройните дипломатически опити на Русия да постигне компромис с Вашингтон, администрацията на Буш, на фона на унизителното американско поражение в Грузия, притисна правителството на Полша най-сетне да подпише този пакт. Последиците могат да се окажат невъобразими, както за Европа, така и за цялата планета”.

Срещата ГУАМ - САЩ

Останалата встрани от вниманието на повечето големи медии т.нар. „Среща ГУАМ – САЩ”, се проведе на 1 юли, в кулуарите на официалния форум на ГУАМ. Заместник държавният секретар по европейските и евроазиатските въпроси Дейвид Меркел се срещна с делегациите на страните-членки, както и с тези на Полша, Литва и Украйна при закрити врати. Освен това бяха проведени редица двустранни срещи, включително Полша – ГУАМ (на която, най-вероятно са били дискутирани последиците от разполагането на американския противоракетен „щит” на полска територия). Закрити заседания бяха проведени на 1-ви и 2-ри юли, и в резиденцията на грузинския президент.

Американско-грузинските военни учения

Само седмица след срещата на ГУАМ, стартираха американско-грузинските военни учения, провели се във военната база Вазиани, край столицата Тбилиси. В ученията „Незабавен отговор 2008” участваха около хиляда американски и шестотин грузински военнослужещи. От американска страна се включиха представители на военновъздушните сили, сухопътни части, морска прехота и национални гвардейци. Макар че официално се разиграваше сценарий, засягащ възможно развитие на ситуацията в Ирак, на практика, ученията бяха своеобразна репетиция за предстоящата военна операция на грузинската армия в Южна Осетия. Те завършиха на 31 юли, т.е. само седмица преди началото на грузинското настъпление срещу Цхинвали. Впрочем, в ученията участваха и военнослужещи от Украйна и Азербайджан, както и (което бе голяма изненада) от Армения, смятана за руски съюзник. Символичното арменско участие трябваше да постави началото на подобряване на отношенията между Баку и Ереван, с посредничеството на САЩ. Координацията на американско-грузинските военни учения бе поверена на бригаден генерал Уйлям Гарет, командващ Южноевропейската тактическа група на американските въоръжени сили.

Руските военни учения в Северен Кавказ

Междувременно, на 5 юли, в руските републики от Северен Кавказ стартираха мащабни военни учения, в които участваха 8000 военнослужещи, около 700 единици бронирана военна техника, както и над 30 самолета. Те очевидно бяха съобразени с променящата се ситуация по отношение на сигурността в Абхазия и Южна Осетия. В ученията „Кавказка граница 2008” се включиха подразделения на 58-ма армия, както и 4-та армия на руските военновъздушни сили и противовъздушната отбрана, разположени в Севернокавказкия военен окръг на Русия.

Както признаха официални представители на руското Министерство на отбраната, военните учения в Южния федерален окръг се провеждат в отговор на „ескалацията на напрежението в зоната на грузинско-абхазкия и грузинско-осетинския конфликти и Севернокавказкият военен окръг е готов да окаже необходимата помощ на руските миротворци в Абхазия и Южна Осетия”. Впрочем, именно тези подразделения на Северокавказкия военен окръг (сухопътни сили и авиация) бяха използвани за осъществяването на руската контраатака срещу грузинската армия в Южна Осетия.

Страница 2

 

Геополитиката на тръбопроводите

Сред централните въпроси, дискутирани между представителите на ГУАМ и НАТО, по време на срещата на върха в Батуми, беше трасето на петролопровода Одеса-Броди-Плоцк (вж. карта 1), който трябва да транспортира централноазиатски петрол, през Одеса, за Северна Европа, заобикаляйки територията на Русия. Освен това се планира удължаване на тръбопровода до полското балтийско пристанище Гданск. Тук е мястото да отбележим, че съгласно споразумението с Русия, тръбопроводът Одеса-Броди-Плоцк е свързан и с руския тръбопровод „Дружба”.

Тръбопроводи за Централна и Западна Европа

Карта 1. Тръбопроводи за Централна и Западна Европа

В случая, крайната цел на Вашингтон е отслабването и дестабилизацията на руските магистрални петролопроводи , включително тръбопровода „Дружба”, Балтийската тръбопроводна система и отделните и коридори към енергийния пазар на Западна Европа. Трябва да отбележим, че като част от тръбопровода „Дружба”, руснаците изградиха още един тръбопроводен коридор (вж. карта 2), който минава през територията на Беларус, т.е. заобикаля Украйна.

Тръбопроводът „Дружба”

Карта 2. Тръбопроводът „Дружба”

На свой ред, Балтийската тръбопроводна система, принадлежаща на руската корпорация „Транснефт”, свързва Самара с руския петролен танкерен терминал в Приморск (Финският залив) – вж. карта 1. По нея се транспортира суров петрол от руския Западносибирски регион към северния и западния европейски пазари.

Друга стратегическа тръбопроводна система, която, до голяма степен, се контролира от Русия, е Каспийският тръбопроводен консорциум. Той е съвместно предприятие на Русия и Казахстан като в него участват и акционери от близкоизточни петролни компании.

Балтийската тръбопроводна система е свързана с тръбопровода Атърау – Самара, който е съвместен проект на руската корпорация „Транснефт” и казахстанския държавен петролен оператор „КазТрансОйл”. На свой ред, този тръбопровод е свързан с руско-казахстанския Каспийски петролен консорциум, добиващ суров петрол от находището Тенгиз, край Атърау (Западен Казахстан), който после се транзитира до руския танкерен терминал край Новоросийск, на Черно море.

На 10 юли 2008, т.е. само седмица след срещата на ГУАМ, „Транснефт” и „КазТрансОйл” обявиха, че са започнали преговори за разширяване капацитета на тръбопровода Атърау – Самара от 16 до 26 млн. т петрол годишно.

Транспортният коридор ГУАМ

Правителствата на държавите-членки на ГУАМ, представени на срещата в Батуми (т.е. без Молдова) одобриха и по-нататъшното развитие на т.нар. Транспортен коридор ГУАМ, допълващ спорния тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан. Последният, както е известно, свързва Каспийско море с Източното Средиземноморие, през Грузия и Турция, като изцяло заобикаля руската територия. Петролопроводът се контролира от международен консорциум, начело с „Бритиш Петролеум”. Сигурността както на Транспортния коридор ГУАМ, така и на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан би трябвало да се гарантира, във военно отношение, от армиите на страните-членки на ГУАМ, както и от НАТО.

Транспортният коридор ГУАМ следва да свърже азербайджанската столица Баку, на Каспийско море, с грузинските черноморски пристанища Поти и Батуми, а след това и с украинското пристанище на Черно море Одеса, продължавайки оттам, по море и суша, към Западна и Северна Европа.

Тръбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан

Откритият през 2006 (в разгара на войната в Ливан) петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, доминиран от „Бритиш Петролеум”, драматично промени геополитиката в Източното Средиземноморие, което се оказа свързано, чрез енергиен коридор, с басейна на Каспийско море. Както твърдят редица анализатори, петролопроводът значително променя статута на регионалните държави и циментира новия прозападен съюз между тях. С влизането в действие на този тръбопровод до Средиземно море, Вашингтон, на практика, сформира нов блок с участието на Азербайджан, Грузия, Турция и Израел.

Петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан

 

 

Карта 3. Петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан

Ролята на Израел в геополитиката на тръбопроводите

В момента, Израел е част от британско-американската военна ос, обслужваща интересите на западните петролни гиганти в Близкия изток и Централна Азия. Затова не е чудно, че тази страна има военни споразумения за сътрудничество с Грузия и Азербайджан.

Страница 3

 

Макар в официалните доклади да се твърди, че тръбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан ще транзитира петрол за западноевропейските пазари, рядко се коментира фактът, че част от каспийския петрол ще се отправя директно за Израел. Съществува проект за изграждането на израелско-турски тръбопровод по дъното на Средиземно море, който да свърже Джейхан с израелското пристанище Ашкелон, а оттам, чрез основната израелска система от тръбопроводи, с Червено море. Всъщност, целта на Израел е не просто да гарантира каспийски петрол за собствените си  нужди, но и да играе ключова роля в реекспорта на този петрол към азиатските пазари, през пристанище Ейлат, на Червено море. Стратегическите последици от подобно пренасочване на каспийския петрол ще бъдат много сериозни.

Трансизраелският тръбопровод Ейлат – Ашкелон

 

Карта 4. Трансизраелският тръбопровод Ейлат – Ашкелон

Американската стратегия на „Новия път на коприната” и трансевразийската система за сигурност

Стратегията на т.нар. Нов път на коприната е важен елемент от външната политика на САЩ в периода след края на студената война. Тя беше формулирана в законопроекта, представен в американския Конгрес през 1999, и цели създаването на мрежа от енергийни и транспортни коридори, свързващи Западна Европа с Централна Азия и, в крайна сметка, с Далечния изток.

Стратегията на Новия път на коприната се дефинира като „трансевразийска система за сигурност” и на практика води до милитаризирането на евразийския коридор, като ключов елемент от съвременната „Голяма игра”. Така заявената цел, както това е формулирано, в съответствие с предложения, през март 1999, Закон за стратегията на Новия път на коприната (Silk Road Strategy Act), се заключава в проникването и разработването, от страна на американския бизнес, на териториите по протежение на гигантския евроазиатски коридор.

Макар че проектът за Стратегията на Новия път на коприната от 1999 (HR 3196) беше приет от Конгреса, той така и не се превърна в истински закон. По времето на администрацията на Буш-младши обаче, именно тази стратегия бе в основата на интервенционизма на САЩ (НАТО), целящ най-вече интеграцията на постсъветските републики от Южен Кавказ и Централна Азия в американската сфера на влияние. Успешната и реализация изисква едновременната „милитаризация” на целия евроазиатски коридор, от Източното Средиземноморие до Китай, през Афганистан, като средство за осигуряване контрола върху значителните запаси от петрол и природен газ, както и гарантиране сигурността на маршрутите на тръбопроводите и транспортните коридори. Афганистан, сам по себе си, представлява стратегически сухопътен „мост”, свързващ огромните петролни богатства от Каспийско до Арабско море. Милитаризирането на евроазиатския коридор, в рамките на Стратегията на Новия път на коприната, е насочена най-вече срещу интересите на Китай, Русия и Иран. Така, в текста на стратегията се посочва, че: „Създаването на силни политически и икономически връзки и на сигурност в отношенията между държавите от Южен Кавказ и Централна Азия и Запада, ще съдействат за стабилността в този регион, който е уязвим за политически и икономически натиск от юг, север и изток (т.е. откъм Русия, на сeвер, Ирак, Иран и Близкия изток, на юг, и Китай, на изток – б.а.)” (H.R.3196, 106-th Congress, 1st Session, Silk Road Strategy Act ).

Възприемането от държавите, разположени по протежение на коридира, на неолиберална политика, в рамките на консултациите им с МВФ и Световната банка, също е ключов елемент от Стратегията на Новия път на коприната, целяща развитието на „отворени пазарни икономики, които да предоставят положителни стимули за международните частни инвестиции, разширяване на търговията  и другите форми на търговско взаимодействие” (H.R.3196, 106-th Congress, 1st Session, Silk Road Strategy Act). Не по-малко ключово значение има и стратегическият достъп до петрола и природния газ на Южен Кавказ и Централна Азия, като за двата региона в Стратегията изрично се отбелязва, че: „те могат да произвеждат достатъчно петрол и газ за да намалят американската зависимост от енергоносителите, добивани в нестабилния Близък изток”.

Освен това, Стратегията на Новия път на коприната предполага ограничаване самостоятелността на постсъветските републики от двата региона по отношение развитието на техните икономически, политически и военни връзки, както и активно противодействие на разширяването на сътрудничеството между Китай, Русия и Иран (вж. Michel Chossudovsky, America's "War on Terrorism, 2005).

В тази връзка, създаването на ГУАМ, през 1997, целеше интегрирането на бившите съветски републики (посредством серия от споразумения за военно сътрудничество) със САЩ и НАТО и недопускане възраждането на връзките им с Руската Федерация.

В това отношение обаче, американската стратегия очевидно не съумява да постигне предварително обявените цели: докато Украйна, Азербайджан и Грузия са на път да се превърнат в, де-факто, протекторати на САЩ, Киргизстан, Казахстан, Таджикистан, Армения и Беларус, от геополитическа гледна точка, се обединиха с Москва.

Цялата тази обширна евроазиатска мрежа от транспортни и енергийни коридори беше дефинирана от Вашингтон като част от американската сфера на влияние. В Каспийско-Черноморския регион, ЕС и САЩ концентрират усилията си върху създаването на сигурна логистична мрежа, свързваща Централна Азия с Европа, през Централен Кавказ и Турция/Украйна. Тези маршрути са в основата на проекти, като INOGATE (Междудържавен транспорт на петрол и природен газ за Европа) и TRACECA (трансконтиненталният коридор Европа-Кавказ-Азия).

Както е известно, проектът TRACECA се корени в идеята за възраждане на Великия път на коприната (традиционният евроазиатски комуникационен канал в Древността). Той включва грузинските черноморски пристанища Батуми и Поти и турското средиземноморско пристанище Джейхан, железопътните мрежи на Грузия и Азербайджан, тръбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан, фериботните линии, свързващи Туркменистан и Казахстан с Азербайджан, през Каспийско море (Туркменбаши-Баку и Актау-Баку), железопътните линии и автомагистралите, които в момента се изграждат в Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан, Казахстан и Китай, както и китайските тихоокеански терминали, като системни и стратегически важни елементи на този мега-коридор.

Страница 4

 

Газопроводът между Казахстан и Китай

Само няколко дни след срещата на ГУАМ в Батуми, Китай и Казахстан обявиха (на 9 юли 2008) за началото на изграждането на 1300-километров газопровод. Церемонията по този повод се проведе край бившата казахстанска столица Алмати. Тръбопроводът, който ще се изгражда на няколко етапа, трябва да влезе в експлоатация до края на 2010.

Трасето на строящият се газопровод между Казахстан и Китай

Карта 5. Трасето на строящият се газопровод между Казахстан и Китай

Новият транзитен маршрут е част от мащабния проект за изграждането на два паралелни тръбопровода, които да свържат Китай с огромните запаси на природен газ в Централна Азия. Общата им дължина ще надмине 7000 км, от Туркменистан, през Узбекистан и Казахстан, до северозападния Синцзянски район на Китай. Узбекистан стартира изграждането на своя участък през 2008, а Туркменистан – още през миналата 2007.

Китайската национална петролна корпорация (CNPC), която е водещ оператор в консорциума, подписа съответните споразумения с държавните петролно-газови компании на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, които получават 50% от акциите на съответните участъци на тръбопровода.

Проектът за тръбопровод между Казахстан и Китай очевидно е неизгоден за стратегическите интереси на САЩ в Евразия. Той ерозира логиката на американската Стратегия за Новия път на коприната. Всъщност, тръбопроводът Казахстан-Китай е част от конкурентната евразийска транспортна и енергийна стратегия, доминирана най-вече от Русия, Иран и Китай.

Тази конкурентна стратегия се опира на оста ШОС – ОДКС. Шанхайската организация за сътрудничество е икономически съюз между Китай, Русия и централноазиатските постсъветски републики: Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, в който Иран има статут на наблюдател. Организацията на Договора за колективна сигурност, която играе ключова геополитическа роля по отношение на енергийните и транспортни коридори, поддържа тесни контакти с ШОС. В нея членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. От особено значение е, че от 2006 насам, държавите-членки на ШОС и ОДКС провеждат съвместни военни учения и активно сътрудничат с Иран.

През октомври 2007, ОДКС и ШОС подписаха Меморандум за взаимно разбирателство, поставяйки основата за военното сътрудничество между двете организации. Това споразумение, за което повечето западни медии споменават само с половин уста, предполага формирането, в перспектива, на пълноценен военен съюз между Китай, Русия и държавите-членки на ШОС/ОДКС.

Оставайки независими в чисто организационен план, на практика тези два регионални съюзи (ШОС и ОДКС) се ориентират към създаването на единен блок, противопоставящ се на експанзията на САЩ и НАТО в Централна Азия и Кавказ.

Кръгът се затваря

Според Стратегията на Новия път на коприната, охраняваните от САЩ и НАТО евроазиатски транспортни и енергийни коридори следва да свържат Централна Азия с Далечния изток. В момента обаче, ориентираните на изток коридори, свързващи Централна Азия с Китай се контролират, във военно и икономическо отношение, от ОДКС и ШОС.

От гледна точка на глобално-стратегическия дневен ред на Вашингтон, евроазиатските коридори, разглеждани в рамките на Стратегията на Новия път на коприната, неизбежно ще ерозират китайския суверенитет. В същото време, лансираните от САЩ, НАТО и ГУАМ енергийни и транспортни коридори следва в определен момент да се свържат с предполагаемите нови транспортни и енергийни коридори в Западното полукълбо, включително с онези, предвидени в рамките на Северноамериканското партньорство за сигурност и просперитет (Security and Prosperity Partnership of North America - SPP).

Всъщност, за Северна Америка SPP играе същата роля, като тази на Стратегията на Новия път на коприната в Кавказ и Централна Азия. То има стратегическо значение за регионалните конструкции на американската бизнес-империя. Тоест, и едното, и другото са елементи от т.нар. „нов световен ред”, доминиран от САЩ. SPP е резултат от аналогичен процес на стратегическо планиране, милитаризация и свободна пазарна икономическа интеграция, основаващ се, до голяма степен, на контрола върху стратегическите ресурси, както и „защитата” на енергийните и транспортни коридори (сухопътните и морски маршрути) от Аляска и Канада, в Арктика, до Централна Америка и Карибския басейн.

* Авторът е професор по икономика в Университета на Отава, Канада

{rt}