19
Вт, Окт
3 Нови статии

От Прищина до Цхинвали

Актуално
Typography

Корените на августовската руско-грузинска война следва да се търсят в мащабните геополитически процеси. В значителна степен, този конфликт беше резултат от цикличното преутвърждаване на руската мощ.

Руската империя (царската и съветската) непрекъснато разширява границите си от ХVІІ до ХХ век. През 1991 обаче, тя се разпадна. Западните държави поискаха да превърнат този разпад в перманентен, но беше неизбежно, че Русия отново ще пожелае да утвърди претенциите си. Случилото се в Грузия, беше резултат от това развитие.

Има обаче и друг контекст, в който може да се анализира тази ситуация. Това е контекстът на руското възприятие на американските и европейските намерения, както и контекстът на американското и европейско възприемане на руските възможности. Защото именно този контекст формира политиката, довела до руско-грузинската война. Това може да бъде разбрано по-добре, ако проследим развитието на казуса Косово, тъй като руско-грузинската война беше “стилизирана” от развитието на косовския въпрос през последното десетилетие.

Разпадането на Югославия и казусът Косово

Както е известно, Югославия се разпадна на съставляващите я републики в началото на 90-те години на миналия век. Границите на югорепубликите обаче не бяха кохерентни на разселването на отделните народности. Така мнозина – сърби, хървати, бошнаци и т.н., се оказаха граждани на републики, в които преобладаващото етническо мнозинство, по ред исторически причини, никак не харесваше своите малцинства. Това породи войните между Хърватска и Сърбия (която тогава все още не наричаше Югославия, тъй като Черна гора запазваше съюза си с Белград), в Босна и Херцеговина пък воюваха сърби, хървати и бошнаци. Другите страни от региона също бяха въвлечени в конфликта.

Един от тези сблъсъци обаче, беше особено жесток. В Босна има голяма област, доминирана от сърбите. Тя искаше да излезе от състава на Босна и да се обедини със Сърбия. Бошнаците не можеха да го допуснат, след което в самата Босна и Херцеговина започна кървава война, в която се намеси и сръбското правителство. В хода на тази война бе допуснато най-голямото кръвопролитие в историята на разпада на Югославия, включително масовите убийства на босненски мюсюлмани от сърбите.

Тук е мястото да се опитаме да дефинираме термините, използвани при анализа на тези конфликти. Както е известно, “геноцидът” е престъпление, с което се прави опит за пълното унищожаване на конкретна група от хора. На свой ред, “военните престъпления” са действия, нарушаващи правилата за водене на война (например, ако войник застреля пленник или цивилен, върши военно престъпление). Има и специфичен тип престъпления, квалифицирани като „престъпления срещу човечеството”. Смята се, че това понятие включва престъпленията, които са прекалено мащабни за да може действията на техните извършители да се определят просто като убийство или насилие. В същото време, те не включват геноцида, т.е. конкретната нация може да не е застрашена от пълно унищожаване, но не съответстват и на военните престъпления, които се смятат за обичайни по време на война. В крайна сметка, събитията в Босна бяха квалифицирани именно като „престъпления срещу човечеството”, т.е. не бяха признати за геноцид, но бяха сметнати за по-сериозни от обичайните военни престъпления.

По онова време, американците и европейците не си мръднаха пръста за да решат проблема с тези престъпления, които се превърнаха във вътрешен политически проблем, защото размахът на сръбското насилие стана очевиден. В този контекст, администрацията на Клинтън съдейства за провеждането на преговори и постигането на Дейтънските споразумения, които трябваше да сложат точка на войните в Западните Балкани и, наистина, много помогнаха за тяхното прекратяване. Тези споразумения се базираха на принципа, че не може да има промяна в границите на бившите югославски републики. Тоест, етническите сърби трябваше да останат в рамките на Босна и Херцеговина и да се подчиняват на нейните закони. Принципът за неприкосновеността на границите официално беше включен в Дейтънските споразумения.

В края на 90-те обаче, избухна криза в сръбската област Косово. Още в предишните десетилетия албанците са бяха превърнали в преобладаващото население на този регион. През 1997 той беше, на практика, албаноезичен, макар че в политически план си оставаше част от Сърбия, да не говорим, че сърбите го смятат за своя „историческа люлка”. Местните албанци обаче демонстрираха твърдо намерение да създадат тук отделна държава, или да се обединят с Албания. Сърбия се противопоставяше на тази тенденция, увеличавайки военното си присъствие в областта и декларирайки намерението си да унищожи албанската съпротива.

На свой ред, Западът изпитваше много сериозни опасения, че сърбите могат да повторят престъпленията срещу човечеството, извършени при разпадането на Югославия. Веднъж вече опарили се в Босна, американците и европейците този път бяха готови да демонстрират воля и твърдост. Те твърдяха, че в Косово се върши нещо средно между „престъпления срещу човечеството” и „геноцид”, цитирайки съобщенията, че между десет и сто хиляди косовски албанци са били убити или са изчезнали, а НАТО започна военна кампания за прекратяване на убийствата. Фактически, макар че в Косово действително бяха извършени убийства, съобщенията (включително тези на НАТО) за броя на жертвите и мащабите на насилието не отговаряха на действителността. Беше ли пактът в състояние да предотврати масовите убийства в Косово? Не може да се твърди със сигурност. Както не може да се докаже, че жертвите на масовите убийства действително са били толкова, колкото бе обявено. Военната намеса можеше да се използва като превантивна мярка за защита, но атмосферата, в която се проведе тази война, тотално засенчи онова, което реално се случваше в Косово.

Както е известно, кампанията беше осъществена без санкция на ООН, заради противопоставянето на Русия и Китай. Руснаците най-много настояваха за отказ от военна операция, твърдейки, че основните обвинения срещу сърбите не са разследвани, че Сърбия е съюзник на Русия и, че въздушните атаки не са подкрепени от точни данни за военните обекти на противника и могат да засегнат цивилното сръбско население. САЩ и европейските държави напълно игнорираха руското мнение. Много по-важно е обаче, че действията им представляваха прецедент – те започнаха война без санкцията на ООН (няколко години по-късно, САЩ решиха да действат по същия начин, осъществявайки интервенцията в Ирак). Именно това бе повратната точка, защото така излизаше, че решението на Съвета на НАТО, само по себе си, узаконява войната срещу Сърбия.

Тези действия превърнаха НАТО от военен съюз в квази-ООН. В Косово, пактът пое ролята на миротворец, упълномощен да определя дали е необходима военна намеса, как тя да бъде осъществена на практика и, какви са резултатите от нея. Концептуалната промяна беше в това, че НАТО се трансформира в регионална многонационална групировка, отговорна за установяването на ред в Европа, дори и вътре в границите на държава, която не е членка на пакта. Тоест, дори ако ООН не подкрепя една или друга военна акция, решението на Съвета на НАТО се смята за достатъчно за осъществяването и.

Провокирането на Русия

Тъй като Русия не беше член на НАТО, не приемаше необходимостта от незабавен военен удар срещу Белград, а мнението и беше игнорирано, масираните бомбардировки на Сърбия доведоха до криза в отношенията между Запада и Москва. Руснаците видяха в тях едностранна агресия на един антируски съюз срещу руски съюзник, при това без достатъчно основания тя да бъде предприета. Тогавашният руски президент Борис Елцин обаче не бе готов да превърне тази криза в директна конфронтация, нито пък имаше реална възможност да го направи.

Междувременно, войната не се разви чак толкова мълниеносно и успешно, както се планираше (и както се опитаха да я представят впоследствие). Масираните бомбардировки не доведоха до бърза капитулация на Белград, а НАТО не бе готова за навлизане в Косово. Затова, докато въздушните удари продължаваха, Западът се обърна към руснаците с предложение за провеждане на преговори за приключване на кампанията. В хода на тези преговори, с участието на руския посланик, беше постигнато споразумение, според което НАТО трябваше да прекрати масираните бомбардировки, а сръбските войски в Косово да бъдат заменени от многонационални сили, включващи и руски части, като именно те трябваше да гарантират сръбските интереси и суверенитета на Белград над областта.

Веднага след постигането на споразумението, руснаците спешно стовариха десант (включващ техни части от международните сили за поддържане на мира в Босна) в косовската столица Прищина за да изпълнят задълженията си, в състава на многонационалните сили. Отчасти заради преднамерените действия на Запада, отчасти, защото никой тогава не се отнасяше сериозно към руснаците, но те така и не изиграха онази роля, за която смятаха, че са се споразумели. Те никога не бяха признати за пълноправни участници в операцията по поддържане на мира, нито пък за част от системата, вземаща решенията за Косово. Така руснаците се почувстваха двойно предадени – един път заради самата война и втори път – заради неспазването на мирните споразумения.

Косовската война пряко повлия за оттеглянето на Борис Елцин и възхода на Владимир Путин. Фракцията около Путин сметна, че Елцин е некомпетентен и слаб лидер, допуснал на два пъти страната му да бъде предадена. Руското възприятие на косовската война директно повлия за фундаменталната промяна на посоките в политиката на Русия, на която станахме свидетели през последните години. За идването на власт на Путин и руските националисти от бившия КГБ имаше много причини. Но най-съществените процеси бяха свързани със събитията в Косово. Защото именно те затвърдиха впечатлението, че НАТО е прераснала от военен съюз в организация, която наблюдава и контролира развитието на събията вместо ООН и взема решения, касаещи регионалната (европейската) политика. Русия нямаше никакво влияние върху НАТО, затова в Москва разглеждаха новата роля на пакта като директно предизвикателство към руските интереси.

Корените на августовската руско-грузинска война следва да се търсят в мащабните геополитически процеси. В значителна степен, този конфликт беше резултат от цикличното преутвърждаване на руската мощ.

Руската империя (царската и съветската) непрекъснато разширява границите си от ХVІІ до ХХ век. През 1991 обаче, тя се разпадна. Западните държави поискаха да превърнат този разпад в перманентен, но беше неизбежно, че Русия отново ще пожелае да утвърди претенциите си. Случилото се в Грузия, беше резултат от това развитие.

Има обаче и друг контекст, в който може да се анализира тази ситуация. Това е контекстът на руското възприятие на американските и европейските намерения, както и контекстът на американското и европейско възприемане на руските възможности. Защото именно този контекст формира политиката, довела до руско-грузинската война. Това може да бъде разбрано по-добре, ако проследим развитието на казуса Косово, тъй като руско-грузинската война беше “стилизирана” от развитието на косовския въпрос през последното десетилетие.

Разпадането на Югославия и казусът Косово

Както е известно, Югославия се разпадна на съставляващите я републики в началото на 90-те години на миналия век. Границите на югорепубликите обаче не бяха кохерентни на разселването на отделните народности. Така мнозина – сърби, хървати, бошнаци и т.н., се оказаха граждани на републики, в които преобладаващото етническо мнозинство, по ред исторически причини, никак не харесваше своите малцинства. Това породи войните между Хърватска и Сърбия (която тогава все още не наричаше Югославия, тъй като Черна гора запазваше съюза си с Белград), в Босна и Херцеговина пък воюваха сърби, хървати и бошнаци. Другите страни от региона също бяха въвлечени в конфликта.

Един от тези сблъсъци обаче, беше особено жесток. В Босна има голяма област, доминирана от сърбите. Тя искаше да излезе от състава на Босна и да се обедини със Сърбия. Бошнаците не можеха да го допуснат, след което в самата Босна и Херцеговина започна кървава война, в която се намеси и сръбското правителство. В хода на тази война бе допуснато най-голямото кръвопролитие в историята на разпада на Югославия, включително масовите убийства на босненски мюсюлмани от сърбите.

Тук е мястото да се опитаме да дефинираме термините, използвани при анализа на тези конфликти. Както е известно, “геноцидът” е престъпление, с което се прави опит за пълното унищожаване на конкретна група от хора. На свой ред, “военните престъпления” са действия, нарушаващи правилата за водене на война (например, ако войник застреля пленник или цивилен, върши военно престъпление). Има и специфичен тип престъпления, квалифицирани като „престъпления срещу човечеството”. Смята се, че това понятие включва престъпленията, които са прекалено мащабни за да може действията на техните извършители да се определят просто като убийство или насилие. В същото време, те не включват геноцида, т.е. конкретната нация може да не е застрашена от пълно унищожаване, но не съответстват и на военните престъпления, които се смятат за обичайни по време на война. В крайна сметка, събитията в Босна бяха квалифицирани именно като „престъпления срещу човечеството”, т.е. не бяха признати за геноцид, но бяха сметнати за по-сериозни от обичайните военни престъпления.

По онова време, американците и европейците не си мръднаха пръста за да решат проблема с тези престъпления, които се превърнаха във вътрешен политически проблем, защото размахът на сръбското насилие стана очевиден. В този контекст, администрацията на Клинтън съдейства за провеждането на преговори и постигането на Дейтънските споразумения, които трябваше да сложат точка на войните в Западните Балкани и, наистина, много помогнаха за тяхното прекратяване. Тези споразумения се базираха на принципа, че не може да има промяна в границите на бившите югославски републики. Тоест, етническите сърби трябваше да останат в рамките на Босна и Херцеговина и да се подчиняват на нейните закони. Принципът за неприкосновеността на границите официално беше включен в Дейтънските споразумения.

В края на 90-те обаче, избухна криза в сръбската област Косово. Още в предишните десетилетия албанците са бяха превърнали в преобладаващото население на този регион. През 1997 той беше, на практика, албаноезичен, макар че в политически план си оставаше част от Сърбия, да не говорим, че сърбите го смятат за своя „историческа люлка”. Местните албанци обаче демонстрираха твърдо намерение да създадат тук отделна държава, или да се обединят с Албания. Сърбия се противопоставяше на тази тенденция, увеличавайки военното си присъствие в областта и декларирайки намерението си да унищожи албанската съпротива.

На свой ред, Западът изпитваше много сериозни опасения, че сърбите могат да повторят престъпленията срещу човечеството, извършени при разпадането на Югославия. Веднъж вече опарили се в Босна, американците и европейците този път бяха готови да демонстрират воля и твърдост. Те твърдяха, че в Косово се върши нещо средно между „престъпления срещу човечеството” и „геноцид”, цитирайки съобщенията, че между десет и сто хиляди косовски албанци са били убити или са изчезнали, а НАТО започна военна кампания за прекратяване на убийствата. Фактически, макар че в Косово действително бяха извършени убийства, съобщенията (включително тези на НАТО) за броя на жертвите и мащабите на насилието не отговаряха на действителността. Беше ли пактът в състояние да предотврати масовите убийства в Косово? Не може да се твърди със сигурност. Както не може да се докаже, че жертвите на масовите убийства действително са били толкова, колкото бе обявено. Военната намеса можеше да се използва като превантивна мярка за защита, но атмосферата, в която се проведе тази война, тотално засенчи онова, което реално се случваше в Косово.

Както е известно, кампанията беше осъществена без санкция на ООН, заради противопоставянето на Русия и Китай. Руснаците най-много настояваха за отказ от военна операция, твърдейки, че основните обвинения срещу сърбите не са разследвани, че Сърбия е съюзник на Русия и, че въздушните атаки не са подкрепени от точни данни за военните обекти на противника и могат да засегнат цивилното сръбско население. САЩ и европейските държави напълно игнорираха руското мнение. Много по-важно е обаче, че действията им представляваха прецедент – те започнаха война без санкцията на ООН (няколко години по-късно, САЩ решиха да действат по същия начин, осъществявайки интервенцията в Ирак). Именно това бе повратната точка, защото така излизаше, че решението на Съвета на НАТО, само по себе си, узаконява войната срещу Сърбия.

Тези действия превърнаха НАТО от военен съюз в квази-ООН. В Косово, пактът пое ролята на миротворец, упълномощен да определя дали е необходима военна намеса, как тя да бъде осъществена на практика и, какви са резултатите от нея. Концептуалната промяна беше в това, че НАТО се трансформира в регионална многонационална групировка, отговорна за установяването на ред в Европа, дори и вътре в границите на държава, която не е членка на пакта. Тоест, дори ако ООН не подкрепя една или друга военна акция, решението на Съвета на НАТО се смята за достатъчно за осъществяването и.

Провокирането на Русия

Тъй като Русия не беше член на НАТО, не приемаше необходимостта от незабавен военен удар срещу Белград, а мнението и беше игнорирано, масираните бомбардировки на Сърбия доведоха до криза в отношенията между Запада и Москва. Руснаците видяха в тях едностранна агресия на един антируски съюз срещу руски съюзник, при това без достатъчно основания тя да бъде предприета. Тогавашният руски президент Борис Елцин обаче не бе готов да превърне тази криза в директна конфронтация, нито пък имаше реална възможност да го направи.

Междувременно, войната не се разви чак толкова мълниеносно и успешно, както се планираше (и както се опитаха да я представят впоследствие). Масираните бомбардировки не доведоха до бърза капитулация на Белград, а НАТО не бе готова за навлизане в Косово. Затова, докато въздушните удари продължаваха, Западът се обърна към руснаците с предложение за провеждане на преговори за приключване на кампанията. В хода на тези преговори, с участието на руския посланик, беше постигнато споразумение, според което НАТО трябваше да прекрати масираните бомбардировки, а сръбските войски в Косово да бъдат заменени от многонационални сили, включващи и руски части, като именно те трябваше да гарантират сръбските интереси и суверенитета на Белград над областта.

Веднага след постигането на споразумението, руснаците спешно стовариха десант (включващ техни части от международните сили за поддържане на мира в Босна) в косовската столица Прищина за да изпълнят задълженията си, в състава на многонационалните сили. Отчасти заради преднамерените действия на Запада, отчасти, защото никой тогава не се отнасяше сериозно към руснаците, но те така и не изиграха онази роля, за която смятаха, че са се споразумели. Те никога не бяха признати за пълноправни участници в операцията по поддържане на мира, нито пък за част от системата, вземаща решенията за Косово. Така руснаците се почувстваха двойно предадени – един път заради самата война и втори път – заради неспазването на мирните споразумения.

Косовската война пряко повлия за оттеглянето на Борис Елцин и възхода на Владимир Путин. Фракцията около Путин сметна, че Елцин е некомпетентен и слаб лидер, допуснал на два пъти страната му да бъде предадена. Руското възприятие на косовската война директно повлия за фундаменталната промяна на посоките в политиката на Русия, на която станахме свидетели през последните години. За идването на власт на Путин и руските националисти от бившия КГБ имаше много причини. Но най-съществените процеси бяха свързани със събитията в Косово. Защото именно те затвърдиха впечатлението, че НАТО е прераснала от военен съюз в организация, която наблюдава и контролира развитието на събията вместо ООН и взема решения, касаещи регионалната (европейската) политика. Русия нямаше никакво влияние върху НАТО, затова в Москва разглеждаха новата роля на пакта като директно предизвикателство към руските интереси.

Страница 2

 

Продължаващото разширяване на НАТО в пределите на бившия Съветски съюз, както и обещанията за приемането на Украйна и Грузия в пакта, също се разглеждаха в Москва от гледна точка на опита и от Косовската война. За Кремъл, разширяването на НАТО означаваше, че Русия ще продължи да бъде изключена от вземането на решения, и пораждаше съмнения, че пактът си е запазил правото да повтори прецедента с Косово - в името на човешките права или за решаването на конкретен политически проблем. Оказа се, че ООН вече не е главното мултинационално юридическо лице, отговарящо за поддържането на мира. Сега за тази роля претендира НАТО – организация, възнамеряваща да продължи разширяването си в пространството около Русия.

Косовският прецедент

Към това следва да добавим обявяването на независимо Косово, в началото на 2008. До този момент, Югославия беше раздробена на съставляващите я юридически субекти, но границите между нейните народи (т.е. между отделните югорепублики) не бяха променени. Сега, за първи път от Втората световна война насам, беше взето решение за промяна на сръбските граници, без оглед на сръбската (и руската) позиция. На практика, поръчител на това решение беше НАТО, а САЩ се оказаха страната, която най-твърдо го подкрепи.

Първоначалният опит за промяна на статута на Косово бяха серията от разговори, стартирала под ръководството на бившия финландски президент Марти Ахтисаари, през февруари 2006 (макар че подготовката им започна още през 2005). Те започнаха под силен американски натиск и през цялото време се контролираха от Вашингтон. За безпроблемното провеждане на мисията на Ахтисаари, пряко отговаряше Франк Уизнър, високопоставен дипломат от „ерата на Клинтън”. Впрочем, за успеха на американските усилия не по-малко важно се оказа и присъствието на заместник държавния секретар по европейските и евроазиатски въпроси Даниел Фрийд (друг бивш член на администрацията на Клинтън и специалист по Русия и Полша).

През лятото на 2007, когато стана очевидно, че преговорите не са довели до нищо, администрацията на Буш, реши, че те няма защо да продължават и е дошло време за обявяването на независимо Косово. На 10 юни 2007 Буш заяви, че краен резултат от преговорите следва да стане „неизбежната независимост”. През юли 2007, Даниел Фрийд също подчерта, че независимостта е неизбежна, дори ако преговорите приключат неуспешно. Накрая, през септември 2007, Кондолиза Райс заключи: „Независимо Косово е необходимо и ние работим за това”. Европа, разбира се, схвана намека.

Що се отнася до начина и времето на провъзгласяването на независимостта, те се превърнаха в европейски проблем. Американците започнаха дебатите, а европейците ги приключиха. Сред европейските държави, най-сериозна подкрепа за независимо Косово демонстрираха британците и французите. Великобритания традиционно следваше американската линия, а френската позиция се определяше от външния министър Бернар Кушнер (който в миналото оглавяваше администрацията на ООН в Косово). Германците демонстрираха по-предпазлива, макар и също благосклонна към независимостта на Косово, позиция.

На 17 февруари 2008 Косово едностранно обяви независимостта си, която доста бързо бе призната от малък брой европейски държави, повечето от които са съюзници на САЩ. Още преди да го направят обаче, европейците създадоха административен орган за управлението на Косово и, посредством ЕС, определиха дори точната дата за обявяването на независимостта.

От Западните Балкани към Южен Кавказ

На 15 май 2008, по време на конференцията в Екатеринбург, външните министри на Индия, Русия и Китай направиха съвместно изявление относно Косово, в което се посочваше, че «едностранната декларация за независимостта на Косово противоречи на Резолюция 1244 на ООН. Русия, Индия и Китай биха искали Белград и Прищина да възобновят преговорите помежду си, в рамките на международното право и се надяват, че ще постигнат  споразумение по всички проблеми на тази сръбска територия».

Европейците и американците обаче отклониха и това предложение, също както отхвърлиха и всички аргументи на руснаците по косовския въпрос. Западът твърди, че косовската ситуация е уникална, заради престъпленията, извършени в областта от сърбите. На свой ред, руснаците посочват, че мащабите на тези престъпления не са ясни, а правителството, което ги е извършило, отдавна не управлява в Белград. С две дума, Москва ясно даде да се разбере, че не приема тезата за уникалния характер на косовската независимост и, че вижда в нея прецедент за всички онези, които решат да последват примера на Косово.

Всъщност, проблемът не беше в това, че европейците и американците не чуваха, или не искаха да чуят, какво им казват руснаците. Проблемът бе, че те не им вярваха – истината е, че на Запад въобще не се отнасяха сериозно към Русия. Там решиха, че Москва за пореден път ще се ограничи само с реториката, с която бяха свикнали, но не бяха наясно с три неща. На първо място, че руснаците бяха стигнали до края. На второ – че военните им възможности вече не са като онези през 1999. А на трето (което е и най-важното), НАТО, САЩ и ЕС не бяха склонни да признаят, че все по-често вземат политически решения, които не са в състояние да подкрепят с военна сила.

За руснаците, трансформирането на НАТО от военен съюз в «регионална ООН», беше много сериозен проблем. Западът обяви, че НАТО вече не е само военен съюз, а и политически арбитър за региона. И, ако не му харесва сръбската политика в Косово, алиансът може (дори и без решение на ООН, или въпреки наличието на такова решение) да се намеси за да я промени. Тоест, НАТО вече може да се меси във вътрешните работи на държава, която не е негов член и, в същото време, планира да продължи да се разширява в постсъветското пространство. Възможно е, лидерите на пакта да са си въобразявали,че тъй като НАТО е вече политически арбитър, поощряващ демократичните реформи в една или друга държава, преставайки да бъде само военна система, руските страхове постепенно ще затихнат. Истината обаче е, че – напротив – това се превърна в най-ужасния кошмар на Русия.

В началото на статията посочих, че основните проблеми, довели до руско-грузинската война, се коренят дълбоко в геополитиката и този конфликт не може да бъде разбран, ако не сме наясно, какво точно се случи в Косово. Разбира се, Косово не е повода за него, но косовският прецедент беше единствения и най-съществен случай през последните десетина години. Войната от 1999 беше онази структура, която подготви войната от 2008.

Проблемът на НАТО е, че непрекъснато разширява зоната на политическата си отговорност и предявява все нови искания, обвързвайки ги (пряко или косвено) с военната си мощ. Междувременно обаче, руснаците увеличиха значително военните си възможности, което Западът не забеляза (или не поиска да забележи). През 1999 американците и европейците взеха едно политическо решение, подкрепяйки го с военна сила. През 2008, в Косово, те отново взеха политическо решение, без обаче да могат да го подкрепят с достатъчна военна мощ, способна да предотврати руския отговор. Или Западът недооцени противника си, или (което е още по-учудващо) той не смяташе Русия за достоен противник, въпреки съвършено ясните предупреждения на Москва. Независимо от руските заявления, Западът отново отказа да се отнесе сериозно към тях.

Всичко започна през 1999, с войната в Косово, и приключи, през 2008, с независимостта на Косово. Ако внимателно анализираме случилото се през последните 10-15 години, нямак как да не признаем, че косовската война действително беше повратен момент. Въпреки оправданията, че военното намеса в Косово е предотвратила хуманитарна катастрофа, и лесно постигнатата победа срещу режима в Белград, именно косовският прецедент подготви почвата за възхода на Путин, както и за всички текущи и бъдещи кризи в отношенията между Русия и Запада (САЩ), а и в още по-широк, т.е. глобален, мащаб.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}