19
Вт, Окт
3 Нови статии

Руско-грузинският конфликт и “Голямата игра” в Черноморската зона

Актуално
Typography

Ако приемем, че големият залог в грузинско-руския сблъсък през август е бил петролът и плановете за проникване на Северноатлантическия пакт  в Централна Азия, трябва да признаем, че срещите на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в края на август, и на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), в началото на септември, се оказаха колосален удар за САЩ (като основен стратег на въпросните планове).

Казахстан, който е водещата каспийска енергийна държава и ключов играч в Централна Азия, реши да подкрепи Москва в конфликта и с Грузия, а фактическият контрол на руснаците върху две от най-важните черноморски пристанища беше усилен.

На срещата на ШОС в таджикистанската столица Душанбе, казахстанският президент Нурсултан Назарбаев увери руския си колега Дмитрий Медведев, че Русия може да разчита на подкрепата на Астана в сегашната криза.

На свой ред, на пресконференицята си в Душанбе, Медведев подчерта, че колегите му от ШОС, включително китайците, са проявили разбиране към руската позиция. Москва изглежда доволна, че на срещата на ШОС бе приета декларация за събитията в Южен Кавказ, в която, освен всичко друго, се подчертава: «Държавните глави на страните-членки на ШОС приветстват подписването от Москва на шестте принципа за разрешаване на конфликта в Южна Осетия и подкрепят активната руска роля за укрепването на мира и сътрудничеството в региона». Тук е мястото да напомня, че в ШОС членуват Китай, Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан.

Решението на ШОС да подкрепи Москва

Всъщност, всички признаци, че се подготвя нещо подобно, бяха налице, още когато казахстанското Външно министерство публикува, на 19 август, декларация, в която намекваше, че руската позиция среща «широко разбиране». В нея се призоваваше за «непредубедена и балансирана оценка» на събитията и се подчертаваше, че «бе направен опит за решаването на един сложен етно-териториален въпрос чрез използването на сила (от грузинска страна – б.а.)» и това е довело до «сериозни последици». В същото време, се подчертаваше, че Астана подкрепя «посоката, в която руското ръководство предлага да бъде решен въпросът», в рамките на Устава на ООН, Хелзинкските споразумения от 1975 и принципите на международното право.

Всъщност, откакто Казахстан се опитва да следва самостоятелна вънщна политика, той за първи път толкова твърдо и ясно подкрепя руската позиция. Което може да стане повратен момент за геополитиката на Русия в постсъветското пространство. Назарбаев заяви: «Учуден съм, че Западът просто игнорира факта, че грузинските въоръжени сили атакуваха Цхинвали. Нашата оценка на случилото се е, че Грузия започна първа, а в отговор Русия можеше или да си замълчи, или да защити своя народ. Смятам, че всички последващи руски действия целяха прекратяване на кръвопролитието сред обикновените жители на този многострадален град, довело до толкова много бежанци и хора, останали без дом.

Съобразявайки се с двустранното споразумение за приятелство и сътрудничество между Казахстан и Русия, ние оказахме необходимата хуманитарна помощ: сто тона от нея вече заминаха, и ще продължим да помагаме.

Разбира се, загинаха и грузинци, но войната си е война. Разрешаването на конфликта с Грузия се отдалечава към едно по-далечно бъдеще. Винаги сме поддържали добри отношения с Грузия, а казахстанските компании вложиха значителни средства в нейната икономика. Разбира се, те искат стабилност за тази страна. Решенията, които руският и френският президенти предложиха, следва да бъдат изпълнени, но виждам, че някои се опитват да дезавуират редица елементи от този план.

Мисля обаче, че преговорите ще продължат и, че ще има мир – друга алтернатива просто не съществува. Казахстан разбира всички мерки, които бяха предприети, и ги подкрепя. От своя страна сме готови да направим всичко за да могат страните да се върнат на масата за преговори».

За Москва, тази позиция на Назарбаев беше изключително важна. Казахстан е най-големия производител на енергоносители в Централна Азия и водеща регионална сила. Освен това, той граничи с Китай. Цялата регионална геополитическа стратегия на САЩ в Централна Азия, в крайна сметка, цели да превърне Казахстан в най-важния американски партньор, за сметка на Русия и Китай. Американските петролни компании влязоха в тази страна непосредствено след разпадането на Съветския съюз, през 1991, като сред тях беше и Chevron, с която по онова време бе свързана и сегашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс.

Не е чудно, че Казахстан се очерта като ключово направление за вицепрезидента Дик Чейни и президента Джордж Буш-младши, които винаги приемат Назарбаев в Белия дом с подчертано внимание. САЩ дълго време хранеха надеждата, че ще успеят по някакъв начин да убедят казахстанския лидер да насочи петрола си към тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, ползата от който, в противен случай, става съмнителна. А, както е известно, този тръбопровод е ключов инструмент на САЩ в каспийската “Голяма игра”.

Вашингтон изразходва огромни усилия за реализацията на въпросния енергиен проект. На практика, в навечерието на въвеждането му в експлоатация, американците подкрепиха”цветната революция” в Грузия, през ноември 2003, която в крайна сметка доведе на власт в Тбилиси Михаил Саакашвили. Основната идея, стояща зад тогавашните вълнения в Южен Кавказ е, че САЩ трябваше да поставят Грузия, през чиято територия минава петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан, под свой контрол.

Освен това, Казахстан има 7500-километрова граница с Русия (най-дългата сухопътна граница в света). За руската сигурност би било ужасно, ако НАТО бе получила плацдарм в Казахстан. Защото американската стратегия целеше проникването на пакта в Централна Азия. След включването на Грузия в сферата на влияние на САЩ, Казахстан се превърна в следващата “мишена” за Вашингтон

Тези мечти на американските стратези обаче, са на път да рухнат, защото в момента казахстанското ръководство демонстрира тясно сближаване с Москва. Тоест, както изглежда, руснаците успяха да надхитрят Вашингтон.

Позицията на Минск

Друг важен съсед на Русия – Беларус, също реши да подкрепи Москва. Беларуският президент Александър Лукашенко посети Медведев в Сочи, на 19 август, за да декларира своята солидарност. Коментарът му беше, че “Русия действаше спокойно, мъдро и елегантно. Това беше спокойна реакция. В резултат от нея, мирът беше наложен в региона и се очертава той да бъде траен”.

В случая обаче е по-съществено, че Русия и Беларус решиха да подпишат, през есента на 2008, споразумение за създаването на единна Система за противовъздушна отбрана. Което е особено важно за Москва, в контекста на американския успех в разгръщането на елементи от Противоракетната отбрана на САЩ в Чехия и Полша.

По данни на руските медии, Беларус разполага с няколко комплекса С-300 (руска ракетно зенитна система със среден радиус), които се намират на бойно дежурство, и преговаря за доставката на най-новите комплекси С-400 от Русия, като планира те да бъдат въведени в бойно дежурство през 2010.

 

Междувременно, заседанието на ОДКС, провело се на 5 септември в Москва, също подкрепи руската позиция по отношение на Южен Кавказ, макар и с някои уговорки. Москва и Астана тясно си сътрудничеха при подготовката на дневния ред на тази организация, чиито членки са Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Най-важният въпрос в случая е, как ОДКС възнамерява да реагира на американските планове за разширяването на НАТО. Защото новата геополитическа реалност е в това, че, признавайки Южна Осетия и Абхазия, Москва, на практика, сложи кръст на цялата стратегия на САЩ в Черноморския регион, пресичайки плановете за превръщането на Черно море във “вътрешно езеро на НАТО”. Малцина анализатори осъзнаха истинското военно-стратегическо значение на руските стъпки към признаване на отцепилите се грузински републики. В момента, Русия разполага с фактически контрол над две големи черноморски пристанища – Сухуми и (частично) Поти. Тоест, дори ако подкрепяният от САЩ украински президент Виктор Юшченко реши да създаде проблеми на руския флот, базиран в Севастопол, Москва, най-вероятно, ще игнорира натиска на Киев (без значение под каква форма се осъществява), тъй като вече има достъп до алтернативно пристанище (Сухуми).

Бързината, с която Русия постави ключовото грузинско пристанище Поти под свой контрол би трябвало да е вбесила САЩ. Вашингтон внезапно осъзна, че плановете му постепенно да ерозира (и, в крайна сметка, да ликвидира) историческата роля на Русия като “черноморска държава” са се превърнали в несбъдната мечта. Разбира се, без Черноморския си флот, Русия би престанала да бъде военноморска сила и в Средиземно море. Тоест, руското присъствие в Близкия изток би било обезценено. Което доказва, че Вашингтон действително води много амбициозна игра по отношение на Москва.

В същото време обаче, са налице всички признаци, че Русия възнамерява да отстоява стратегическото присъствие на Черноморския си флот. Вече текат преговори със Сирия за разширяване на руската военноморска техническа база в сирийското пристанище Тартус. Наскоро, в контекста на посещението на сирийския президент Башар ал-Асад в Москва, редица близкоични медии лансираха предположението, че Русия, може би, сондира възможността за пребазиране на Черноморския си флот от Севастопол в Сирия. Това обаче е твърде екстравагантна хипотеза, защото всичко от което руснаците се нуждаят в Сирия, е да разполагат с център за снабдяване и техническо обслужване на бойните си кораби, действащи в Средиземно море. Навремето, съветският Пети Средиземноморски флот, използваше пристанище Тартус именно за тази цел.

Позицията на Китай

След като получи подкрепата на ШОС, Москва нямаше как да не получи подкрепа за действията си в Южен Кавказ и от ОДКС, пък макар и с известни уговорки. Разяснявайки руската тактика на срещата на ШОС в Душанбе, президентът Медведев заяви: «Разбира се, трябваше да обясня на партньорите ни, какво всъщност се случи, тъй като картината, очертана от някои западни медии, за съжаление, силно се различава от реалните факти, особено по отношение на това, кой беше агресорът, кой започна всичко това и кой следва да понесе политическата, моралната и, в крайна сметка, юридическата отговорност за случилото се... Колегите ни бяха благодарни за тази информация и в хода на преговорите стигнахме до извода, че подобни събития безусловно не укрепват световния ред и, че страната, която осъществи агресията, следва да поеме отговорността за последиците от нея... Много съм доволен, че можах да обсъдя с колегите този въпрос и да получа от тях такава подкрепа за нашите усилия. Уверени сме, че позициите на държавите-членки на ШОС ще имат съответния резонанск в сферата на международната сигурност и, че това ще бъде сериозен сигнал за онези, които се опитват да оправдаят агресията».

Особено важно за Москва беше съгласието на Китай да подкрепи тези формулировки. В края на август, след срещата между руския зам. министър на външните работи Алексей Бородавкин и китайския посланик в Москва Лю Гучан (която, между другото, беше инициирана от китайската страна), Външното министерство на Русия публикува заявление, в което се твърди, че «китайската страна беше информирана за политическите и правни мотиви за руското руското решение и изрази разбирането си». Много малка вероятно е, че по такъв деликатен въпрос Москва би си позволила едностранно да лансира подобни твърдения, без да е получила мълчаливото съгласие на китайската страна, което е обичайна дипломатическа практика.

Впрочем, официалната руска информационна агенция отиде още по-далеч, подчертавайки, че «Китай изрази разбирането си за руското решение да бъдат признати отцепилите се от Грузия републики Южна Осетия и Абхазия». Благосклонното отношение на Беларус, Казахстан и Китай значително укрепва позициите на Москва. На практика, увереността, че трите големи държави, които заобикалят Русия, запазват приятелското си отношение към нея, независимо от заплахите на Запада за началото на нова студена война, осигурява на Москва огромно поле за маневри. Впрочем, в началото на септември, Никарагуа също призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия.

В същото време е очевидно, че Москва не демонстрира особен интерес от провеждането на дипломатическа кампания за мобилизиране на международна подкрепа за суверенитета и независимостта на двете отцепили се от Грузия провинции. Както отбеляза един московски анализатор, «за разлика от времето на другаря Брежнев, Москва не се опитва да притиска една или друга страна, да я подкрепи по този въпрос. Ако беше решила да го направи, сигурно щяха да се намерят доста кандидати, но дали си струва?».

Тази позиция ще обслужва интересите на Москва дотогава, докато световната общност не осъзнае аналогията между Косово и двете бунтовнически провинции в Южен Кавказ. Във всеки случай тези провинции изцяло зависят от руската икономически подкрепа. С независимостта на Южна Осетия и Абхазия, Русия решава ключов стратегически въпрос: ако Западът все пак реши да издигне нова желязна завеса между себе си и Руската Федерация, тази завеса ще се окаже твърде рехава в зоната на Черно море. Руският флот ще продължи да разполага с бази на източното му крайбрежие и свободно да се придвижва, включително да напуска Черноморския басейн и отново да се връща в него.

Както е известно, Конвенцията от Монтрьо гарантира свободното преминаване на руските кораби през Босфорския пролив. В така създалите се обстоятелства, грандиозните планове на НАТО да овладее Черно море, превръщайки го в свое «езеро», както изглежда окончателно се провалиха. Което поставя стратезите на пакта в Брюксел, както и покровителите им в Лондон и Вашингтон, в доста неприятно положение.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1999-2001)

{rt}