25
Сря, Ное
27 New Articles

Енергетика и геополитика

Актуално
Typography

Напоследък, мнозина политолози поставят въпроса за причините, определящи конфликтното поведение на САЩ в съвременния свят. Според някои от тях, това е свързано най-вече с факта, че Америка консумира над една четвърт от световното производство на петрол (26%), докато собственото производство покрива само една трета от необходимите и енергоносители.

Експертите прогнозират изостряне на конкуренцията между новите „локомотиви” на световната икономика – Китай и Индия, в битката за енергийни ресурси. Потреблението на енергоносители стремително нараства и в другите азиатски държави – до голяма степен, под въздействието на активния им икономически ръст. Накрая, в началото на Третото хилядолетие, става все по-ясно, че запасите на енергоносители и най-вече на петрол са силно ограничени, особено след като енергийният потенциал на някои, смятани за особено перспективни, в средата на 90-те години на миналия век, региони (като например Каспийския басейн), се оказа силно преувеличен.

Днес повечето специалисти са на мнение, че световният добив на петрол ще достигне „върховите” си показатели до 2017 (за някои държави, като например Русия, това ще стане още по-рано – към 2015), след което ще започне плавно да спада. Нещо повече, лансира се хипотезата че през следващите 10-12 години дори някои от днешните износители на петрол, членуващи в ОПЕК, могат  да изпаднат в „петролна зависимост”. Сама по себе си, подобна перспектива, стимулира развитието на сериозни трансформации сред водещите износители на петрол, включително и монархиите от Персийския залив. Държавите от този регион изглежда започват да осъзнават, че техните вътрешнополитически и външнополитически интереси вече се разминават със стратегическите постановки на САЩ, като нещата не опират само (а, вероятно, и не толкова) до запазващата се конфликтност в арабско-израелските отношения. Страните от Залива, включително и Саудитска Арабия, все по-неохотно финансират американската икономика и фактически отказват да увеличат петролния добив, защото смятат за необмислени опитите за поддържане курса на долара с подобни, „външни” средства.

Не по-малко интересна е и една друга тенденция в енергийния сектор на водещите петролни държави – „етатизацията”, т.е. одържавяването на петролния (и газовия) сектор. Така, списъкът на най-големите петролни компании вече се оглавява от одържавени корпорации, като Saudi Aramco, National Iranian Oil Company, Petroleos Mexicano (PEMEX) и т.н. В същото време, най-голямата частна петролна корпорация Exxon Mobil е на скромното 12-то място, ВР – на 17-то, а Chevron Texaco – на 19-то място сред двайсетте най-големи производители на петрол в света. Впрочем, анализаторите отбелязват, че сред деветте най-големи петролни корпорации, шест са от Персийския залив или Северна Африка, т.е. от зони на „повишена политическа турбулентност”. Сред останалите петролни гиганти, включително нигерийския и мексиканския „елементи” на глобалния петролен комплекс, само РЕМЕХ функционира в сравнително стабилни политически условия.

Геополитическото измерение на енергетиката е толкова по-силно изразено, колкото по активно е петролното потребление на традиционните и новите лидери на световната икономика. Според прогнози на водещи западни анализатори, до 2025 световното потребление на петрол ще нарасне с 40%, спрямо днешното. Така, в Китай то всяка година нараства с 15% (т.е. удвоява се на всеки пет години), а в Индия – с 6%. През 2020, половината от целия добиван на планетата петрол ще се консумира от развиващите се държави. Дотогава потреблението на електроенергия в двете най-населени страни в света (Китай и Индия) ще нарасне със 70%. Въпреки прогнозираните от геолозите открития на нови петролни залежи в Мексиканския залив, бразилския шелф или арктическите зони на Канада, Гренландия, Норвегия и Сибир, изчерпването на основните петролни находища и, преди всичко, находищата Гавар (Саудитска Арабия) и Бурган (Кувейт), само потвърждават тезата за скорошното изтощаване на световните петролни ресурси.

Впрочем, сегашната тясна взаимна зависимост между петрола и геополитиката има своята предистория, чието начало можем да открием в края на ХІХ век. Тя обаче се проявява особено силно в годините на Втората световна война. Така, според редица историци, японското нападение срещу Пърл Харбър, през декември 1941, е опит за пробив на американската „енергийна блокада”, наложена на Япония. На свой ред, стремежът на германския Вермахт да завладее Кавказкия регион е породен от очевидния недостиг на суровина за производството на горива за танковете и другата немска военна техника. Както е известно, петролните находища около Баку са осигурявали до 90% от горивото за съветските самолети по време на войната. Накрая, вече в следвоенния период, САЩ умело използват финансовата зависимост на Саудитска Арабия, загубила значителна част от доходите си заради спирането на поклоненията в Мека, по време на войната. Впоследствие, американско-саудитският стратегически алианс се формира на основата на гаранциите за сигурността на Кралството срещу признаване водещата роля на американските петролни компании в саудитския енергиен сектор. Пак по онова време, Обединеният комитет на началник щабовете издава специална директива, в която недвусмислено се посочва необходимостта да не се допуска съветско влияние в петролните провинции на Иран, Ирак и Близкия и Среден изток, като цяло.

Енергийната сигурност, както я тълкуват във Вашингтон, диктува практически всички стратегически решения на САЩ. В същото време обаче, обявената още от президента Ричард Никсън стратегия за енергийна сигурност не е реализирана нито през 1979 (крайният срок, посочен навремето от самия Никсън), нито дори днес. Петролните кризи от 70-те и началото на 80-те години на миналия век, както и сегашната криза на американската икономика, фактически, пратиха в забвение въпросната стратегия, като този неуспех рязко повиши ролята на военно-политическите средства за реализация на концепцията за „абсолютната енергийна неуязвимост”, към която САЩ се придържат още от времето на президента Франклин Рузвелт. Макар че напоследък, заради ръста на антиамериканските настроения по света, ефективността на тези средства доста намаля.

Сред христоматийните примери за тясната взаимна връзка между петрола и геополитиката е Първата война в Персийския залив (1991). Както е известно, окупацията на Кувейт от иракската армия, през август 1990, доведе до сериозно преразпределяне на петролните ресурси - поставяйки под контрол кувейтските ресурси, Ирак повиши дела си до 20% от световните петролни запаси, като плътно се доближи до основния фактор в това отношение (и ключов съюзник на САЩ) Саудитска Арабия (26% от световните запаси). Така, формирането на международна антииракска коалиция стана просто въпрос на време и на техника. Очевидно, Саддам Хюсеин, на когото дотогава САЩ гледаха с известна благосклонност (най-вече заради конфликта му с Иран), явно недооцени централната роля на петролните ресурси в глобалната геополитика. Както е известно, 12 години по-късно, това му струва главата.

След края на студената война, настъпи нов етап във взаиомоотношенията между енергетиката и геополитиката. На първо място, Китай, който осъществи мощен икономически скок през 80-те години, през 1993 за първи път се оказа вносител на петрол, което повиши интереса на Пекин към геополитиката, като средство за гарантиране на енергийна сигурност (това доведе до диверсификация на китайската външна политика и повишено внимание към страните-износителки на петрол на различните континенти). На второ място, Иран постепенно започна да се измъква от международната петролна и газова блокада. Умело използвайки геополитическите и икономически фактори, Техеран постепенно укрепваше връзките си с иначе толкова различни държави, като Франция, Китай, Турция, Индия, Русия и т.н. В частност, откриването на толкова мащабно петролно находище, каквото е Азадеган (запасите му се оценяват на 6 млрд. барела), подкрепи претенциите на Иран, че разполага с най-значителните петролни ресурси в света, след Саудитска Арабия. На трето място, увеличаването, през ноември 1997, по инициатива на Ер Риад, на петролния добив от държавите-членки на ОПЕК, в условията на тогавашната международна финансова криза, доведе в крайна сметка не само до рязък спад в цените на петрола (до по-малко от 10 долара за барел, в началото на 1999), но и до ограничаване ролята на Саудитска Арабия, като основен и политически умерен фактор при определяне на световните петролни цени. На четвърто място, периодичните сътресения на световните пазари на енергоносители доведоха до съвсем логични последици, най-вече в САЩ и Западна Европа – „мегасливането” на най-големите петролни и газови корпорации: British Petroleum и Amoco (декември 1999), френската Total погълна белгийската PetroFina (1999), а в Америка фактически се обединаха Exxon и Mobil, както и Chevron и Texaco.

Сериозни геополитически последици имаше и феноменът, който носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц, иронично определя като „проклятието на природните ресурси” (natural resources curse). Той се прояви най-отчетливо в Саудитска Арабия, където, в резултат от некомпетентното държавно управление, корупцията и неспособността да се използват ефективно свръхпечалбите от петрола, в периода между 1981 и 2001, годишният доход, на глава от населението, спадна с близо 75% - от 28600 до 6800 долара. И това се случи в една страна, където три четвърти от населението са на възраст под 30 години, а безработицата сред образованите млади хора е над 30%. На този фон лесно можем да си обясним, защо именно Саудитска Арабия се оказа един от основните „резервоари” на кадри за радикалните ислямистки формации.

Експертите подчертават и все по-активната роля, която играе Русия на „енергийното поле” на геополитиката. В момента, на тази страна вече не и се налага да се обвързва с някакви конкретни задължения и да участва в иницативи от рода на „Американско-руския енергиен диалог”.  Кремъл отлично съзнава геополитическата ценност на „Газпром” и останалите си енергийни компании. С помощта на енергийната си геополитика, Москва не без успех се противопоставя на стратегията за формиране на „санитарен кордон” около Русия, която по инерция продължават да следват САЩ и някои от европейските им съюзници. Впрочем, за подобна промяна в руската външна политика не се изискваха кой знае какви усилия – достатъчно се оказа възстановяването на ефективната държавна намеса в енергийния сектор.

В световните медии напоследък активно се дискутират перспективите за алтернативни на петрола модели за енергийно осигуряване. Що се отнася до „газовата алтернатива”, тя все още не се е материализирала напълно – през последния четвърт век, делът на природния газ в световния енергиен баланс се е променил незначително – от 18% до 22%. Освен това, газът не е „гъвкава стока” (за разлика от петрола, газовите договори обвързват участниците в тях не за години, а за десетилетия). Не са докрай ясни и икономическите перспективи пред атомната енергетика. Така, в момента, делът на атомната енергия в световния електроенергиен баланс не надминава 1/6. Наистина, в последно време, сякаш ставаме свидетели на своеобразно „ядрено възраждане”, особено в САЩ и Индия. В същото време обаче, според експертите, покриването на растящите потребности на Америка от енергия ще изисква изграждането на 1200 АЕЦ до 2050, т.е. по две АЕЦ седмично. Освен това, при сегашното равнище на енергопотребление, запасите от евтин уран ще се изчерпат до 2055.

Тоест, енергетиката засега продължава да се развива, най-вече, в рамките на досегашната, предимно петролна, парадигма. 

* Българско геополитическо дружество

{rt}