25
Сря, Ное
27 New Articles

Проектът “Набуко” – шансове и препятствия

Актуално
Typography

Януарската газова криза императивно постави пред Европа въпроса за нейната енергийна сигурност и съживи дискусията за необходимостта от диверсификация на енергийните доставки за държавите от ЕС.

Ключово място в тази дискусия заема проектът за газопровода „Набуко”, чиято реализация би трябвало да осигури на Европа по 31 млрд. куб. м природен газ годишно. Както е известно, става дума за тръбопровод с обща дължина 3300 км, по който ще се транзитира газ от източната граница на Турция до Австрия, през териториите на България, Румъния и Унгария. Проектът следва да се реализира от компанията Nabucco Gas Pipeline, учредена през 2004 във Виена, в която като акционери участват австрийската компания ОМV (а чрез нея и руският гигант Газпром, с който тя има смесено дружество за съвместно управление на газовия разпределителен център в Баумгартен), унгарската МОL, румънската Transgaz, турската BOTAS, българската Булгаргаз и германската RWE. Ориентировъчната му стойност е 7,9 млрд. евро.

Проектът “Набуко”

 

Но, въпреки че официалният срок за реализирането на „Набуко” е 2013 (т.е. само след 4 години) и проектът се ползва с пълната подкрепа на САЩ, в средите на европейските енергийни експерти се наблюдава силен скептицизъм за бъдещето на газопровода. Още по време на срещата на държавите, участващи в проекта „Набуко”, която се проведе в края на януари 2009 в унгарската столица Будапеща, стана ясно, че всички решения за практическата му реализация имат по-скоро декларативен характер, както и, че големите европейски държави, формиращи „ядрото” на ЕС, демонстрират все по-откровено незаинтересоваността си от него. Последното изрично беше подчертано от чешкия премиер Мирек Тополанек, който също взе участие в срещата. Поредна илюстрация за тази незаинтересованост на държавите от европейското „ядро” към газопровода „Набуко” беше и опитът на Германия да го зачеркне от списъка с приоритетните проекти на ЕС (заменяйки го с неясната формулировка „Южен коридор”) на извънредната среща на Европейския съвет, провела се на 19 и 20 март в Брюксел и посветена на приемането на плана за оздравяване на европейската икономика. В крайна сметка, поради силния натиск на източноевропейските държави (и, най-вече, на Полша) това не се случи и „Набуко” продължава да се смята за приоритет на Евросъюза. Имайки предвид позицията на страните от „ядрото” на ЕС обаче, присъствието му сред приоритетните проекти изглежда по-скоро формално.

Основната причина за проблемите пред «Набуко» е липсата на яснота по ключовия за всеки подобен проект въпрос, касаещ източниците на природен газ за запълване капацитета на все още несъществуващия тръбопровод. Азербайджанският газ очевидно не е достатъчен за целта. На всеки сериозен инвеститор е ясно, че тази страна, която на практика разполага само с едно голямо газово находище – «Шах Дениз», в каспийския шелф, не може да се смята за сериозен партньор в проекта «Набуко». Що се отнася до евентуални доставки от Туркменистан и Узбекистан, тези две централноазиатски държави вече се споразумяха с Русия да и продават целия си, предназначен за износ, природен газ и то на доста изгодни за тях цени. След срещата си с руския президент Медведев в Ташкент, в края на януари, узбекистанският президент Ислам Каримов еднозначно заяви, че страната му ще продава природен газ само на Москва (което вече е фиксирано и в съответните двустранни споразумения).

Всичко това кара лобистите на проекта да лансират все по-екзотични и трудни за реализиране схеми за запълване капацитета на «Набуко». В това отношение най-активни са американците, особено кръговете, свързани с новата администрация в Белия дом. Така, на 15 януари 2009, т.е. още преди да заеме официално поста държавен секретар, Хилари Клинтън обяви, че администрацията на Барак Обама ще се опита да убеди съюзниците на САЩ да подпишат съответните политически споразумения за изграждането на газопровода. Впрочем, още през октомври 2007, тогавашният помощник на заместник-държавния секретар на САЩ по европейските и евразийските въпроси Матю Брайза обяви, че по тръбопровода „Набуко” в Европа ще може да се транспортира иракски газ, определяйки тази екстравагантна идея, като „напълно реалистична, имайки предвид, че в северната иракска провинция Анбар има достатъчно газ”.

Мотивите за тази ангажираност на САЩ с проекта „Набуко” са ясни. От една страна, във Вашингтон разчитат, че намаляването на европейската енергийна зависимост от Русия ще се отрази върху експортните приходи на Москва, поставяйки я в трудна икономическа ситуация, като паралелно с това неминуемо ще се влошат и отношенията между Кремъл и Брюксел. От друга страна, Съединените щати виждат в газопровода инструмент за укрепване на собственото си влияние върху Европа.

На този фон, единствената възможност за поне частично запълване на проектния капацитет на газопровода „Набуко” са доставките на природен газ от Иран. Както е известно, тази страна разполага с най-големите в света доказани газови запаси (27,5 куб. м, т.е. 18% от всички световни запаси и 33% от запасите от „синьо гориво” на държавите-членки на ОПЕК). Само че и тук нещата не са толкова прости, както изглежда на пръв поглед. Засега добивът на природен газ в Иран не е особено внушителен – около 460 млн. куб. м в денонощие, като по този показател страната съвсем не е лидер сред основните доставчици на газ в света. Има и нещо друго – Иран никога не е бил и не е крупен износител на природен газ. Страната изнася малко над 15 млн. куб. м на денонощие. За това има две основни причини. 

На първо място, огромната част от добивания в страната газ се използва за вътрешни нужди (населението потребява около 360 млн. куб. м в денонощие). В същото време, правителството в Техеран има доста амбициозни планове в това отношение. Така, през 2014 се планира да бъдат газифицирани 93% от домакинствата в 630 ирански градове, както и 18% от селското население в 4200 села в страната. Освен това, големи обеми газ отиват за нуждите на индустриалните предприятия и електроцентралите. Накрая, иранците са принудени да използват значителна част от вече добития природен газ в петролните си находища, като с негова помощ се поддържа високата производителност при добива на петрол (според експертите, това увеличава добивите с 30%), който е основното перо в износа на Иран. Тоест, в страната вече съществува и активно се експлоатира необходимата инфраструктура за износ на петрол, докато необходимата за мащабен износ на природен газ инфраструктура засега липсва.

На второ място, повечето ирански газови находища се намират в южната част на страната – по крайбрежието на Персийския залив и в неговия шелф, т.е. доста далеч от съществуващите и проектираните трасета на газопроводите, включително и от това на „Набуко”. Типичен пример в това отношение е иранското находище „Южен Парс”, разполагащо с огромни запаси от природен газ (13,2 трлн. куб. м, плюс 19 млн. барела газов кондензат), което е разположено в морето, на границата между Иран и Катар. В момента, над 90% от иранския газов добив се осъществява, освен от „Южен Парс”, от такива находища, като „Нар”, „Канган”, „Шанун”, „Варуй”, „Хома” и „Танбак”. Над 60% от газовите запаси на Иран обаче, се падат на все още неразработените находища. Всичко това обяснява парадоксалния факт, че страната не само че почти не изнася, но и внася природен газ от Туркменистан и, от време на време, от Азербайджан. По данни на Бритиш Петролеум, през цялата си история, Иран е консумирал повече природен газ, отколкото е добил от собствените си находища.

Тоест, за да се запълни тръбопроводът „Набуко” с ирански природен газ, трябва едновременно да се случат няколко неща. Като минимум, следва да се появят инвеститори, готови да финансират не само изграждането на тръбопровод, много по-дълъг (с около 1500 км), отколкото е сегашният вариант на „Набуко”, но и разработването на самите находища. В Иран отдавна действат (при това активно) редица европейски енергийни компании и, в частност, италианските ENI и Agip. Освен тях, в разработването на иранските находища участват корейци, французи, малайзийци, датчани, както и руският Газпром. Мнозина потенциални инвеститори обаче, се притесняват от санкциите, които САЩ наложиха на Иран, полагайки максимални усилия за да попречат на чуждестранните инвестиции в иранския енергиен комплекс (оставяме настрана факта, че предишната американска администрация беше обявила тази страна за „парий” и  част от прословутата „Ос на злото”).

В същото време, да не забравяме, че Иран планира, през 2015, да доставя 20 млрд. куб. м природен газ в Индия, 7 млрд. – в Пакистан и 2,3 млрд. – в Армения. Техеран сключи договори за доставка на газ дори с някои от арабските си съседи (с ОАЕ за 14 млн. куб. м в денонощие и с Кувейт – за 8 млн. куб. м). Както се вижда, поне засега, европейското направление не доминира в плановете на иранците.

Междувременно, докато във Вашингтон и Брюксел още се чудят, дали Иран е „държава-парий”, или бъдещ ключов енергиен партньор на САЩ и ЕС, Русия е на път да затвори и последната възможност за запълване капацитета на все още несъществуващия газопровод „Набуко”. В началото на март 2009, по време на посещението си в Техеран, руският енергиен министър Сергей Шматко предложи на иранците да продават част от петрола си през Санкт-Петербургската стоково-суровинна борса и обяви готовността на Москва да сътрудничи с режима на аятоласите за износа на ирански природен газ за Европа. „Ние подкрепяме развитието на руско-иранското сътрудничество, включително в сферата на маркетинга на иранския газ на територията на Европа” – отбеляза министърът.

Съвкупността от всички изброени дотук фактори (без да споменаваме, че маршрутът на „Набуко” преминава през нестабилни и конфликтни райони, като Южен Кавказ или зоните, в които действат кюрдските сепаратисти, или пък че турският премиер Ердоган се опитва да обвърже подкрепата си за „Набуко” с членството на Турция в ЕС, което автоматично превръща тази страна в своеобразен аналог на Украйна, т.е. поставя под въпрос надеждността на евентуалните бъдещи газови доставки), както изглежда, е на път окончателно да сложи кръст на проекта „Набуко”. И това, както изглежда, се осъзнава от Брюксел, който вече е склонен да възприеме по-прагматичен подход към възможностите за диверсификация на газовите доставки за Европа.

Очевидно е, че през близките 10-20 години зависимостта на европейските държави от вноса на природен газ от Русия само ще се усилва, най-вече заради изчерпването на норвежките газови находища в Северно море и „замразяването” на редица проекти за доставката на енергоносители от централноазиатските държави, Близкия изток и Африка. В частност, през 2015-2020, се очаква сериозно намаляване на добивите от страна на един от основните газови доставчици на ЕС – Норвегия, която, до 2030, ще загуби до голяма степен експортния си потенциал. В същото време, както се вижда, шансовете на „Набуко” (въпреки всички американски усилия за лансирането му) прогресивно намаляват. Малко вероятно изглежда и, че до 2010-2015 доставките на африкански природен газ за ЕС ще нараснат кой знае колко, заради ограничената пропускателна способност на съществуващите морски тръбопроводи, големите разходи по изграждането на нови маршрути, както и увеличаването на внасяния втечнен природен газ.

В същото време, въпреки финансово-икономическата криза, за Москва няма да е проблем да отдели необходимите ресурси за реализацията на Северноевропейския газопровод, както и на „Южен поток”. При това, „Газпром” едва ли ще срещне затруднения със запълването на двата тръбопровода, имайки предвид решението на Туркменистан и Узбекистан да продават целия си експортен обем от енергоносители именно на руснаците. Тоест, в обозримо бъдеще, Русия се очертава като почти единствения мащабен износител на енергоносители, способен да покрие прогнозирания ръст на газовото потребление в Европа. В този смисъл, проблемът за диверсификацията на доставките все повече опира до изграждането на повече директни тръбопроводни връзки между Русия и ЕС, заобикаляйки несигурните „транзитни държави”.

* Център за анализи в енергийната сфера

{rt}