25
Сря, Ное
27 New Articles

Каспийският „препъни камък” на проекта „Набуко”

Актуално
Typography

През последните седмици, около газопровода „Набуко”, чието изграждане (след подписаното през юли 2009 споразумение между България, Турция, Румъния, Унгария и Австрия) изглеждаше вече решено, се очерта нова интрига, която значително влошава перспективите за практическата реализация на този проект.

В края на август и началото на септември рязко се изостриха отношенията между Азербайджан и Туркменистан. Както е известно, очаква се първата от тези две страни да стане доставчик на природен газ и важна транзитна държава, а втората - основния доставчик на газ за тръбопровода „Набуко”. Без използването на газовите ресурси на Иран (отношенията между който и водещите западни държави отново се влошиха през последните дни) и тези на Туркменистан, проектираният капацитет на „Набуко” ще може да се запълни едва наполовина, което пък поставя под въпрос неговата рентабилност.

Още по време на поредното заседание, посветено на съществуващият от дълги години проблем за принадлежността на спорните находища на енергоносители в Каспийско море („Азери”, „Чираг” и „Капаз”) и провело се в Баку, на 16-17 юли, стана ясно, че въпреки активния натиск от страна на САЩ и ЕС Азербайджан и Туркменистан отново няма да постигнат компромис, като Ашхабад дори обяви, че ще се обърне към международния съд по въпроса за спорните находища. Нещо повече, ръководството на Туркменистан реши да ускори създаването на военно-морска база на Министерството на отбраната и граничната служба в Каспийско море (крайният срок за завършването и е 2015). Както заяви президентът Гурбангули Бердимухамедов: „по моя заповед, в момента се реализират специални мерки за укрепване на морската ни граница и защитата на каспийското крайбрежие от евентуални посегателства на външни сили”. В тази връзка, той подчерта, че ще бъде изградена ефективна система за локационен и оптически контрол на морската акватория. Освен това, Ашхабад се готви да закупи модерни скоростни патрулни катери, както и два бойни кораба, въоръжени с ракети. С цел повишаване боеспособността на туркменистанските военноморски сили, се предвижда редовното провеждане на военни учения в Каспийско море. Според президента Бердимухамедов, всички тези мерки са насочени за борба „с контрабандистите, терористите и всички други сили, опитващи се да нарушат морската граница на Туркменистан или да дестабилизират ситуацията в граничните райони”.

Както вече споменах по-горе, основната причина за изострянето на туркменистанско-азербайджанските отношения е спорът за принадлежността на значителните петролни и газови ресурси на Каспийско море, които двете постсъветски републики не могат да си поделят още от времето на разпадането на СССР. И за едната, и за другата, износът на енергоносители е в основата на националните им икономики и основно приходно перо в бюджета, което предопределя продължителността и остротата на конфликта. Основните противоречия между Баку и Ашхабад касаят принадлежността на петролното находище Сердар (азербайджанците го наричат Капаз), чиито капацитет се оценява от експертите на 50 млн. тона. Туркменистан оспорва и принадлежността на находищата Осман и Омар (Азери и Чираг), чиято разработка от доста време насам се осъществява от консорциум, обединяващ BP, ExxonMobil и Statoil, и които осигуряват основния петролен добив на Азербайджан. Освен това, сред спорните е и находището Араз-Алов-Шарг, претенции за което има и Иран. Поне засега, продължителният спор за принадлежността на петролно-газовите находища в Каспийско море се решава в полза на Баку, който, притежавайки доста внушителни (за мащабите на региона) военноморски сили, разполага с далеч по-солидни „аргументи” в полза на собствените си претенции. Така, Азербайджан стартира разработването на находищата Чираг и Азери без да се съобразява с мнението на Ашхабад, който смята първото за отчасти, а второто – за изцяло свое. Скоро претенциите на Баку се разпростряха и върху Капаз, което се намира с 80-км по-близо до туркменистанския, отколкото до азербайджанския, бряг. Азербайджанското правителство дори обяви търг за разработката му, който бе спечелен от руските „Лукойл” и „Руснефт”. Под натиска на Ашхабад обаче, руснаците се отказаха да разработват Капаз. Междувременно, Туркменистан също опита да направи търг за разработката му, но победилата в него американска компания Mobil бе принудена да се откаже, отново заради спорната принадлежност на находището.

В края на 90-те и началото на новия век, заради противоречията между Ашхабад и Баку, беше провален и друг мащабен проект – изграждането на газопровод от Туркменистан за Азербайджан, по дъното на Каспийски море. Проектът за Транскаспийския газопровод (който може да се смята за своеобразен предшественик на „Набуко”) предвиждаше годишно от Туркменистан, през Азербайджан и Грузия, за Турция и оттам за Европа да се доставят по 30 млрд. куб. м природен газ. Но след като в азербайджанския шелф бяха открити нови газови находища, Баку поиска квотата му да включва 50% от капацитета на газопровода. Тогавашният президент на Туркменистан Сапармурад Ниязов беше склонен да предостави на Азербайджан не повече от 5 млрд. куб. м (т.е. 1/6 от капацитета на газопровода), но Баку категорично отказа да приеме офертата му. В резултат от това, проектът за Транскайспийския газопровод си остана само на хартия, а от 2007 насам Азербайджан изнася природния си газ за Турция, през територията на Грузия, по новия газопровод „Баку-Тбилиси-Ерзурум”.

Разбира се, поне на настоящия етап, Азербайджан и Туркменистан едва ли представляват военна заплаха един за друг. Фактът обаче е, че, както посочва и авторитетният турски вестник „Todays Zaman”, „без участието на Туркменистан проектът „Набуко” много трудно би могъл да се реализира на практика”.

Решението на туркменистанския президент за създаването на военно-морска база беше възприето от повечето западноевропейски анализатори като ясен знак, че страната му се готви занапред да защитава много по-твърдо интересите си в региона. Междувременно, през юли Бердимухамедов остро разкритикува Баку, че едностранно разработва спорните находища и заплаши, че страната му ще предприеме необходимите правни действия срещу това. Според него, търсенето и намирането на взаимноприемливи решение по тези проблеми, до голяма степен, е ограничено от позицията на Азербайджан, който едностранно е пристъпил към разработката на спорните находища на петрол и газ – Омар и Осман, и продължава да претендира за находището Сердар. „За Туркменистан е абсолютно неприемлива подобна практика на едностранни действия в района на Каспийско море, особено по разработването на участъци, за които все още не е постигнато споразумение между заинтересованите държави” – заяви Бердимухамедов, отбелязвайки, че във всички съществуващи още от съветско време нормативни актове, ясно е отбелязано, че въпросните находища са на територията на Туркменистан. В тази връзка, той нареди всички международни компании, ангажирани в разработването на спорните участъци, да бъдат официално уведомени, че ако международният арбитраж реши спора в полза на Ашхабад, туркменистанското правителство моментално ще поиска от тях да му възстановят понесените загуби.

Впрочем, дори ако предположим, че бъде намерено решение на всички проблеми между Туркменистан и Азербайджан (което не изглежда особено вероятно), нерешен остава въпросът за правния статут на Каспийско море. До 1991 достъп до него имаха само две държави – Иран и СССР, а самото море, в съответствие с подписаните между тях договори, имаше статут на вътрешен воден басейн, затворен за трети държави. С разпадането на Съветския съюз, по бреговете на Каспийско море се появиха четири нови независими държави: Русия, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан, което наложи корекция на правния му статут. В момента, по този въпрос са налице две основни позиции. Така, Русия предлага, с цел да не се пречи на свободното корабоплаване, дъното на морето да се раздели на принципа на средната линия. Против това обаче се обявява Иран, който макар да разполага само с 14% от крайбрежието на Каспийско море, предлага водите му да се разделят на пет равни части – по 20% за всяка от страните, имащи излаз на него. Разбира се, Туркменистан и Азербайджан, които биха били принудени да отстъпят част от секторите си на Иран, не са съгласни с това. През 2003, Русия, Казахстан и Азербайджан подписаха споразумение за частичното разделяне на Каспийско море по средната линия, но това не реши проблема за неговия статут.

Последното обаче пречи за прокарването на газопроводи по дъното на морето, тъй като не е ясно, кой какъв участък от дъното владее. Така, експертът от Германския съвет по външна политика Александър Рар смята, че Русия и Иран са напълно в правото си да не допуснат изграждането на каквито и да било газо- или петролопроводи по дъното на Каспийско море, тъй като международното право изисква за целта съгласието на всички държави, притежаващи част от крайбрежието. В този контекст, последният демарш на Ашхабад е доказателство за стремежа му за по-скорошна подялба не само на дъното, но и на водния обем на Каспийско море, което би позволило на Туркменистан „да разполага с всички правни и политически възможности за прокарването на нов газопровод към Европа”.

Естествено е, че конфликтната ситуация около статута на Каспийско море и принадлежността на петролните и газовите му находища доста намалява шансовете за изграждането на газопровода „Набуко” и, в същото време, подобрява тези на конкурентния му Прикаспийски газопровод, проектът за който се подкрепя от Москва. Според шефа на ангажиралият се с проекта „Набуко” австрийски концерн ОМV Волфганг Руттенсторфер, първоначално се планира природният газ за него да се купува в Азербайджан, Ирак и Египет, които, през 2015, ще могат да осигурят 15-16 млрд. куб. м (като Азербайджан и Ирак доставят по 7-8 млрд. куб м, а Египет – още 1-2 млрд. куб.м). Сериозен недостатък на този план обаче е отново нарастващата напоследък нестабилност в Ирак, както и изключително ниските обеми природен газ, добивани в страната, които не стигат дори за покриване на собствените и нужди, а също запазващите се противоречия  между централното правителство в Багдад и властите в Кюрдския автономен район, както и сериозните финансови трудности, породени от спада в приходите на иракския бюджет поради относително поевтинелия петрол.

В същото време, Иран, който разполага с огромни запаси от природен газ и е единствения реален източник за захранването на газопровода „Набуко” до пълния му капацитет, засега не се разглежда от западните експерти като възможен доставчик, заради проблемите, породени от ядрената му програма. Тоест, без изграждането на транскаспийския газопровод, може да бъде запълнена само половината от проектирания капацитет на „Набуко”.

Имайки предвид, че програмата за модернизирането на туркменистанските военноморски сили е ориентирана към една доста отдалечена перспектива, както и фактът, че тя няма да промени съществено силовия баланс в Каспийския регион, в скоро време можем да очакваме поредния етап от дипломатическата битка за определяне правния статут на Каспийско море. 

* Център за анализи в енергийната сфера