25
Сря, Ное
27 New Articles

Нуждаем ли се все още от НАТО?

Актуално
Typography

Загубите на Великобритания и САЩ нарастват, провелите се през август президентски избори бяха белязани от мошеничества и фалшификации, а администрацията на Обама още не е наясно със стратегията си.

От една страна, войната в Афганистан преживява кризисен момент, от друга пък се намира в някакво неопределено (бих казала дори „висящо”) състояние. Не е чудно, че британският премиер влага толкова усилия в опитите си да убеди обществеността в страната, че операцията все още не е лишена от смисъл и (което и най-важното за нас), че все някога ще приключи.

Но, колкото и голямо да е геополитическото значение на бъдещето на Афганистан, не то е основния залог в случая. На фона на набиращите скорост обществени дебати по въпроса, защо всъщност воюваме в тази страна и дали да продължим да го правим, се очертава един съвсем друг и много по-сериозен проблем: бъдещето на НАТО, този отбранителен съюз на западните държави, който съществува вече над 60 години.

На всяка среща между експерти във военната сфера, разговорът винаги се завърта около афганистанската война, при това обаче основната тема съвсем не е бъдещето на Афганистан, а именно бъдещето на НАТО. Защото, ако Организацията на Северноатлантическия договор, под чието командване се води тази война, не е в състояние нито да я спечели, нито дори да ни убеди, че се опитва да я спечели, възниква закономерният въпрос, за какво въобще ни е необходим този военен пакт?

Засега са налице три основни (и често преливащи се едно в друго) течения. „Пораженците” смятат, че Алиансът е остарял, а причините, поради които някога е бил създаден, отдавна не съществуват. „Реформистите” пък са на мнение, че той има право на съществуване, но трябва да се промени, тъй като външните условия също са се променили. Третата група, която условно можем да наречем „носталгиците”, твърдят, че НАТО функционира отлично и е жизнено необходима за гарантиране на стабилността в бъдеще, следователно не бива да се реформира, а единственото, от което се нуждае, е повече вяра във възможностите и.

Не смятам за срамно да обявя открито, че принадлежа към първия от изброените по-горе „лагери”, макар че засега споделящите тази визия са сравнително малко, да не говорим, че трудно ги допускат до участие в дебатите за бъдещето на НАТО. Твърдо съм убедена, че пактът трябваше да обяви победата си и да се саморазпусне веднага след края на студената война. Налице са маса причини, поради които това не се случи, като например общото объркване, съществуващо по онова време, ангажирането на западните лидери с други проблеми (и, не на последно място, с изключително противоречивия процес на обединяването на Източна и Западна Германия), както и неяснотата за бъдещото развитие на Русия и държавите от някогашната Организация на Варшавския договор.

Днес обаче вече е ясно, че разпускането на НАТО щеше да бъде възприето в Москва и разположените още по на изток столици като ясен сигнал, че студената война е приключила – всъщност, истината е, че този сигнал не е даден и до днес. Ако пък за някои това разпускане на пакта би било преждевременно, за начало щеше да е добре, ако поне бяхме спазили даденото от Бил Клинтън обещание да не се допусне разширяването на НАТО в посока към руските граници (което, както е известно, не беше изпълнено). Може би трябваше да преименуваме НАТО и по-ясно да дефинираме новите и задачи – например, превръщането и в основа на регионално военно подразделение на ООН. Това би позволило на Алианса да се избави от имиджа си на изключително антируска организация и би помогнало за намаляване на напрежението, свързано с антагонизма между Запада и Изтока. Този шанс обаче беше проигран. Оттогава насам, НАТО безпомощно се озърта, търсейки новия смисъл на собственото си съществуване.

Афганистан даде възможност на пакта наистина да открие този смисъл, но и тя беше изпусната. В онзи знаменателен момент, когато НАТО (след събитията от 11 септември) се позова на прословутия чл.5 на своя устав, САЩ реагираха на това без особен ентусиазъм. За Вашингтон, провеждането на операция, под егидата на НАТО, означаваше опасност да се затъне в блатото на споровете при определяне на всяка мишена за нанасяне на въздушен удар, както стана през 1999, когато беше осъществена въздушната операция срещу Сърбия, във връзка с косовския въпрос. За по-добро или за по-лошо обаче, осъществяването на операцията в Афганистан все пак бе предадено в ръцете на НАТО. И тъкмо затова, проблемите на афганистанската война сега се превръщат в проблеми, засягащи самото съществуване на пакта.

Осем години след началото на военната интервенция, съюзниците са изпаднали в състояние на тотален разнобой и няма нужда да се консултираме с военните експерти за да чуем възмутените протести на гражданите. Според правителството в Лондон, Великобритания се е нагърбила с непосилно бреме, докато французите и германците не правят почти нищо в Афганистан. В Париж и Берлин пък смятат, че британците са попаднали в подобна ситуация, защото сами са изтъквали незаменимостта си, във връзка с необходимостта да поддържат колкото се може по-тесни връзки със САЩ. Що се отнася до Вашингтон, там се наложи мнението, че британците се стараят с всички сили, но са толкова зле оборудвани технически, че появата им на предната фронтова линия по-скоро би навредило на съюзниците, отколкото на бунтовниците-талибани. Разногласията около Афганистан се задълбочават от различията относно главната сфера на действие на НАТО – дали това трябва да бъде Русия или пък целия свят? Тъкмо това бе и в основата на дебатите, които бяха стартирани през август 2009 от новия генерален секретар на пакта – датчанинът Андерс Фог Расмусен, с цел да се формулира новата „стратегическа концепция” за съществуването на НАТО. Както е известно, в тази връзка Расмусен създаде специална комисия от дванайсет консултанти, която трябва да подготви проекта за новата концепция до края на 2010.

Отчитайки дълбочината на очерталите се разногласия, тези дванайсет експерти действително ще се нуждаят от повечко късмет. Той ще им трябва, най-вече, във връзка с това, че мнозина от най-активните участници в дебатите са представители на третия, измежду изброените по-горе „лагери” – този на „носталгиците”. Между другото, британският представител – бившият министър на отбраната Джеф Хун, е именно един от тях.

Всяка, далеч отиваща, модификация на структурата и приоритетите на Алианса, най-вероятно, ще се възприеме като заплаха за „специалните отношения” между Великобритания и САЩ. Впрочем, начинът по който президентът Обама гледа на тези отношения, винаги е бил много по-малко романтичен, отколкото гледната точка на Лондон. В тази връзка си струва да се запитаме, дали Обама въобще признава съществуването на подобни „специални отношения”? Не би могло да се приеме като положително, от гледна точка на британските интереси, и завръщането на Франция във военната организация на НАТО, освен ако не смятаме, че т.нар. „европейски стълб” на Алианса наистина се нуждае от укрепване. Само че това може да доведе до прекратяване на „специалните отношения” в сферата на обмена на разузнавателни сведения, както и до отказ от възобновяването на програмата „Трайдънт” – всички те рискуват да бъдат принесени в жертва на проекта за военно сътрудничество между Лондон и Париж. Как ли ще погледне на това водачът на консерваторите Дейвид Камерън, ако оглави правителството, след евентуални предсрочни парламентарни избори?

Позициите на „носталгиците” в НАТО доста укрепнаха след приемането в Алианса на т.нар. „нови” европейски държави, повечето от които смятат, че все още се нуждаят от защита от Русия. В същото време обаче, с постепенното налагане на една по-реалистична визия за света (включително в страни като Полша), с промяната в политиката на САЩ, която вече е по-малко идеологизирана и по-прагматична, както и с появата на по-умерени политици в Русия, които са по-ангажирани с вътрешните проблеми на тази страна, перспективата за реформирането на НАТО започва да изглежда все по-оптимистична, особено на фона на нарастващите опасения от провал в Афганистан. Великобритания следва много сериозно да обмисли този въпрос, ако не иска един ден да се окаже „страна-парий” в НАТО.

* Авторката е сред най-известните британски специалисти по проблемите на Източна Европа и постсъветското пространство, водещ анализатор на ежедневника „Индипендънт”

{rt}