25
Сря, Ное
27 New Articles

Каква България искаме: две визии за националната ни стратегия

Актуално
Typography

На провелата се в края на януари дискусия „България – накъде след кризата”, чиито инициатор беше президентът Георги Първанов, се очертаха две, доста силно различаващи се, визии не само за начина, по който страната ни би могла да излезе от сегашната глобална финансово-икономическа криза, но и за нейната стратегия, в краткосрочна и средносрочна перспектива.

И тъй като е ясно, че двете неща са много тясно свързани, очевидно става въпрос за сериозно разминаване по фундаменталния въпрос, каква България искаме да градим след края на т.нар. „преход”.

В изложеното от държавния глава схващане за бъдещето на страната ни, се съдържат няколко основни постановки, като всички са свързани с ключовия въпрос, дали целта ни е просто да се съхраним, без да фалираме, като държава до края на световната криза, или сме способни да разсъждаваме в по-далечна перспектива и да мислим за „позициите, от които ще стартираме следкризисната надпревара на националните икономики”.

Преди да засегна виждането на държавния глава (и екипа около него) за икономическите проблеми в края на кризата и възможностите за решаването им, бих искал да обърна внимание на изтъкнатата от президента необходимост от „безрезервно сътрудничество с ЕС”. То отразява факта, че Първанов е сред малцината държавни глави от Източна Европа, които, както изглежда, схващат реалната полза от един по-силен и по-тясно интегриран Европейски съюз, провеждащ самостоятелна външна  и отбранителна политика и говорещ „на един глас” с останалите глобални играчи в съвременния многополюсен свят. Включително и от гледна точка на българските национални интереси. Както е известно, повечето държавни глави на страните-членки на ЕС от постсъветското пространство (например тези на балтийските държави, Полша, Чехия или дори Румъния) не споделят подобна визия, противопоставяйки се (къде открито, къде прикрито) на процеса на превръщане на обединена Европа в самостоятелен геополитически субект. Нещо повече, опасявайки се от възможната хегемония в него на френско-германското „ядро” (както и от близостта между това „ядро” и Москва), те нерядко са склонни да се опират на САЩ (и, в по-малка степен, на Великобритания) за да се противопоставят по-ефективно на задълбочаването на интеграционните тенденции вътре в ЕС. Пример за това, бе и обструкционизмът, демонстриран от полския и чешкия президенти в хода на процеса по приемането на Лисабонския договор, който, въпреки компромисния му характер, се оценява от повечето анализатори като стъпка именно в тази посока.

В този смисъл, българският президент очевидно се различава от онези негови колеги, чиито действия навремето доведоха до появата на разграничителна линия между т.нар. „Стара” и „Нова Европа” (ако използваме израза на бившия американски държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд). Друг въпрос е, разбира се, дали самият той и екипа му са напълно наясно за големите предимства, които дава подобно позициониране, защото ако беше така, отдавна щяха да предприемат адекватни стъпки за налагане имиджа да българския държавен глава, като „най-проевропейски” настроения лидер от постъветска Източна Европа. При всички случаи обаче, тезите на президента за концентрирането на националните политики в избрани области на европейските политики, така че да се гарантира постепенната специализация и фокусиране на националните ресурси, както и за необходимостта тези политики да се пренастроят от „търсене на растеж на всяка цена към търсене на качествен и устойчив растеж” заслужават внимание.

Но, нека се върнем на другите основни положения в изложената на споменатата по-горе дискусия президентска визия за българската стратегия в края на кризата и след нея.  На първо място сред тях е необходимостта от активна държавна политика за „бърза и масирана структурна оптимизация и технологична модернизация на икономиката”, т.е. от цялостна държавна концепция за индустриалното ни развитие. В основата на този подход е „реабилитирането или по-скоро новата роля на държавата в икономиката: мащабната и намеса, чрез инвестиции, данъчни стимули за спасяване на цели отрасли и производство и за повишаване на доверието”. Разбира се, посочва се, че сред негативните последици от подобен подход, е мащабното повишаване на бюджетните дефицити.

В същото време, ясно се очертават онези негативни специфични особености на българската икономика, които съществуваха още преди кризата и направиха последиците от нея още по-тежки. Основният проблем в това отношение е, че българската икономика е „нискотехнологична, трудоемка и енергоемка”. В нея липсват ясно дефинирани приоритети и пазарни ниши. Ликвидирайки цялата си индустрия (вместо да съхрани и трансформира, съобразно новите условия, перспективните сектори в нея), България се превърна в „преработващ, суровинен придатък” на чужди индустрии, реализиращи печалбите си извън страната. Именно фактът, че българската икономика няма ясен профил и няма отговор, какво (и защо) ще развива, доведе до задълбочаването на кризата и до по-тежките последици от нея, които тепърва ще усещаме.

Според президента, обсъждайки изхода от кризата и необходимостта от прилагане на реални антикризисни мерки, неизбежно възниква въпросът за „балансирания бюджет”. Защото, независимо от предимствата на т.нар. „минимален бюджетен дефицит” (за който толкова настоява и сегашният ни финансов министър Симеон Дянков), той не създава условия за структурни и ефективни промени в публичните финанси и защитни механизми за преодоляване на кризата. В тази връзка, президентът смята, че преразглеждането на бюджетния дефицит от 0,7% на 2% от БВП например, би създало условия за стимулиране на бизнеса, потреблението, здравеопазването и социалното подпомагане, както и за по-сериозни инвестиции в инфраструктурата.

Специално внимание се обръща на големите енергийни проекти (които финансово-икономическият екип на правителството поставя под въпрос), като се посочва, че краят на кризата ще съвпадне с активната реализация на проектите „Южен поток” и „Набуко”, което би могло да стане мощен стимул за развитието не само на енергетиката, но и на икономиката, като цяло. Президентът смята, че кризата не е аргумент срещу, а в полза на строителството на АЕЦ „Белене”, както и, че „инвестициите в големите инфраструктурни проекти, и особено в енергийната инфраструктура, могат да се окажат най-голямата инвестиция в бъдещето, в това число и в социален план”.

На провелата се в края на януари дискусия „България – накъде след кризата”, чиито инициатор беше президентът Георги Първанов, се очертаха две, доста силно различаващи се, визии не само за начина, по който страната ни би могла да излезе от сегашната глобална финансово-икономическа криза, но и за нейната стратегия, в краткосрочна и средносрочна перспектива.

И тъй като е ясно, че двете неща са много тясно свързани, очевидно става въпрос за сериозно разминаване по фундаменталния въпрос, каква България искаме да градим след края на т.нар. „преход”.

В изложеното от държавния глава схващане за бъдещето на страната ни, се съдържат няколко основни постановки, като всички са свързани с ключовия въпрос, дали целта ни е просто да се съхраним, без да фалираме, като държава до края на световната криза, или сме способни да разсъждаваме в по-далечна перспектива и да мислим за „позициите, от които ще стартираме следкризисната надпревара на националните икономики”.

Преди да засегна виждането на държавния глава (и екипа около него) за икономическите проблеми в края на кризата и възможностите за решаването им, бих искал да обърна внимание на изтъкнатата от президента необходимост от „безрезервно сътрудничество с ЕС”. То отразява факта, че Първанов е сред малцината държавни глави от Източна Европа, които, както изглежда, схващат реалната полза от един по-силен и по-тясно интегриран Европейски съюз, провеждащ самостоятелна външна  и отбранителна политика и говорещ „на един глас” с останалите глобални играчи в съвременния многополюсен свят. Включително и от гледна точка на българските национални интереси. Както е известно, повечето държавни глави на страните-членки на ЕС от постсъветското пространство (например тези на балтийските държави, Полша, Чехия или дори Румъния) не споделят подобна визия, противопоставяйки се (къде открито, къде прикрито) на процеса на превръщане на обединена Европа в самостоятелен геополитически субект. Нещо повече, опасявайки се от възможната хегемония в него на френско-германското „ядро” (както и от близостта между това „ядро” и Москва), те нерядко са склонни да се опират на САЩ (и, в по-малка степен, на Великобритания) за да се противопоставят по-ефективно на задълбочаването на интеграционните тенденции вътре в ЕС. Пример за това, бе и обструкционизмът, демонстриран от полския и чешкия президенти в хода на процеса по приемането на Лисабонския договор, който, въпреки компромисния му характер, се оценява от повечето анализатори като стъпка именно в тази посока.

В този смисъл, българският президент очевидно се различава от онези негови колеги, чиито действия навремето доведоха до появата на разграничителна линия между т.нар. „Стара” и „Нова Европа” (ако използваме израза на бившия американски държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд). Друг въпрос е, разбира се, дали самият той и екипа му са напълно наясно за големите предимства, които дава подобно позициониране, защото ако беше така, отдавна щяха да предприемат адекватни стъпки за налагане имиджа да българския държавен глава, като „най-проевропейски” настроения лидер от постъветска Източна Европа. При всички случаи обаче, тезите на президента за концентрирането на националните политики в избрани области на европейските политики, така че да се гарантира постепенната специализация и фокусиране на националните ресурси, както и за необходимостта тези политики да се пренастроят от „търсене на растеж на всяка цена към търсене на качествен и устойчив растеж” заслужават внимание.

Но, нека се върнем на другите основни положения в изложената на споменатата по-горе дискусия президентска визия за българската стратегия в края на кризата и след нея.  На първо място сред тях е необходимостта от активна държавна политика за „бърза и масирана структурна оптимизация и технологична модернизация на икономиката”, т.е. от цялостна държавна концепция за индустриалното ни развитие. В основата на този подход е „реабилитирането или по-скоро новата роля на държавата в икономиката: мащабната и намеса, чрез инвестиции, данъчни стимули за спасяване на цели отрасли и производство и за повишаване на доверието”. Разбира се, посочва се, че сред негативните последици от подобен подход, е мащабното повишаване на бюджетните дефицити.

В същото време, ясно се очертават онези негативни специфични особености на българската икономика, които съществуваха още преди кризата и направиха последиците от нея още по-тежки. Основният проблем в това отношение е, че българската икономика е „нискотехнологична, трудоемка и енергоемка”. В нея липсват ясно дефинирани приоритети и пазарни ниши. Ликвидирайки цялата си индустрия (вместо да съхрани и трансформира, съобразно новите условия, перспективните сектори в нея), България се превърна в „преработващ, суровинен придатък” на чужди индустрии, реализиращи печалбите си извън страната. Именно фактът, че българската икономика няма ясен профил и няма отговор, какво (и защо) ще развива, доведе до задълбочаването на кризата и до по-тежките последици от нея, които тепърва ще усещаме.

Според президента, обсъждайки изхода от кризата и необходимостта от прилагане на реални антикризисни мерки, неизбежно възниква въпросът за „балансирания бюджет”. Защото, независимо от предимствата на т.нар. „минимален бюджетен дефицит” (за който толкова настоява и сегашният ни финансов министър Симеон Дянков), той не създава условия за структурни и ефективни промени в публичните финанси и защитни механизми за преодоляване на кризата. В тази връзка, президентът смята, че преразглеждането на бюджетния дефицит от 0,7% на 2% от БВП например, би създало условия за стимулиране на бизнеса, потреблението, здравеопазването и социалното подпомагане, както и за по-сериозни инвестиции в инфраструктурата.

Специално внимание се обръща на големите енергийни проекти (които финансово-икономическият екип на правителството поставя под въпрос), като се посочва, че краят на кризата ще съвпадне с активната реализация на проектите „Южен поток” и „Набуко”, което би могло да стане мощен стимул за развитието не само на енергетиката, но и на икономиката, като цяло. Президентът смята, че кризата не е аргумент срещу, а в полза на строителството на АЕЦ „Белене”, както и, че „инвестициите в големите инфраструктурни проекти, и особено в енергийната инфраструктура, могат да се окажат най-голямата инвестиция в бъдещето, в това число и в социален план”.

Страница 2

 

Наред с проблемите, свързани с екологията и климатичните промени, се подчертава, че България следва да се стреми към изграждане на икономика на знанието, т.е. „икономика, чиито основен ресурс и фундаментален движещ фактор са знанието и иновациите”. В тази връзка се посочва, че науката и образованието не могат да се финансират само на пазарен принцип, защото решаващи в тази сфера са не печалбата и финансовата рентабилност, а „разгръщането на качествата и способностите на личността, както и стратегическите интереси и приоритети на страната”.

В най-общи линии, визията на президента относно стратегията за преодоляване на кризата доста се доближава до тази, към която се придържат водещите западноевропейски държави (и на първо място Германия), както и САЩ, след идването на Барак Обама в Белия дом. Тя се базира на възстановяване ролята на държавата като регулатор в икономиката и осъществяването на мащабни инвестиции в големи инфраструктурни проекти (в САЩ например, Обама стартира впечатляваща програма в сферата на високоскоростните жп превози), с цел да се смекчи влиянието на кризата върху хората, както и да се намали времето между икономическия растеж и подобрението на трудовия пазар след края на кризата. Между другото, сред причините за възприемането на подобна стратегия от страна на водещите западни държави е и стремежът им да не допуснат кризата да доведе до „ръст на социалния и политически популизъм, включително на радикалния ляв и десен популизъм”, както и на евроскептицизма. Защото, ако това се случи, „можем да станем свидетели на непредсказуема фрагментация в политическото пространство”.

Бихме могли да обобщим, че в основата на лансираната от президента визия за излизане на страната ни от кризата е схващането, че кризата е не само (и дори не толкова) предизвикателство, колкото шанс да променим радикално зле функциониращите елементи в икономическата, социални и политическа система на страната (а те никак не са малко), така че да си гарантираме по-добра стартова позиция в посткризисния период.

Както е известно обаче, България не е президентска република и водещата роля в изпълнителната власт принадлежи на правителството. На споменатата по-горе дискусия, визията на правителството беше представена най-вече от министрите на икономиката и на труда и социалната политика Трайчо Трайков и Тотю Младенов (премиерът Бойко Борисов предпочете да не задълбава в проблемите и, демонстрирайки характерния за него похвален прагматизъм, декларира готовност да се вслуша във всички полезни препоръки, „независимо откъде идват”).

Контрирайки тезите на президента за необходимостта от увеличаване на бюджетния дефицит, министър Трайков заяви, че „първостепенната ни задача е да запазим стабилна и работеща икономика, дори с цената на краткосрочни лишения”. Според него, в името на големите цели, формулирани в бюджета – макроикономическата стабилност и устойчивата среда, се е наложило правителството да пожертва „по-малко спешните мерки, насочени към активна подкрепа на икономическите субекти”. Впрочем, вече след дискусията, финансовият министър Симеон Дянков заяви в едно телевизионно интервю, че не предвижда дори минимален бюджетен дефицит, което, на практика означава, че предложеното от президента държавно стимулиране на бизнеса, потреблението, здравеопазването и социалното подпомагане, както и инвестиции в инфраструктурата, няма да се реализира (поне не и в необходимите мащаби). Като прибавим към това колебливата и променяща се позиция по водещите енергийни проекти (демонстрирана, най-вече, от финансовия и икономическия министри), както и нежеланието да се търси допълнително външно финансиране за инфраструктурните проекти (т.е. освен явно недостатъчните пари от фондовете на ЕС, да се потърсят изгодни заеми от страни, които разполагат със средства и са склонни да ги предоставят срещу сравнително ниски лихви – като Китай, Япония, Южна Корея, арабските държави и дори Русия ), става ясно, че България, най-вероятно ще се ориентира към стратегия, силно различаваща се от предложената от президента. Тя може би ще позволи постигането на някаква икономическа стабилност (макар и с цената на много сериозни жертви и лишения, както от страна на бизнеса, така и на обикновените граждани), но трудно би ни осигурила добри изходни позиции, когато кризата най-сетне приключи. „Замразяването” на националната икономика в периода на кризата (т.е. отказът от вливането на по-сериозни средства – от държавния бюджет или от външни заеми, за съживяването и) рискува да доведе до това, че в началния посткризисен период България може да се окаже безнадеждно изостанала (в икономически, социален и дори политически план), в сравнение с останалите членки на Евросъюза, без реални шансове да навакса това изоставане, поне в обозримо бъдеще. При това положение, ускореното (в рамките на следващите две години) влизане на България в еврозоната (за което пледира финансово-икономическият екип на правителството) рискува да доведе до много тежки последици за националната ни икономика. Подобна стратегия може и да получи одобрението на институции от типа на Световната банка, но истината е, че няма много общо с модела, който развитият западен свят, като цяло, избра за преодоляване на сегашната глобална криза. Остава да се надяваме, че прагматизмът на сегашния ни премиер ще му позволи да оцени по достойнство предимствата на алтернативния на нашия европейски и американски път за изход от кризата и да внесе необходимите корекции в стратегията на финансово-икономическия си екип.

* Клуб „Европа на демокрациите и различията”

{rt}