25
Сря, Ное
27 New Articles

Президентът и неговите генерали

Актуално
Typography

Лично мен много ме радва фактът, че откакто Барак Обама зае мястото на Джордж Буш-младши, „най-влиятелният човек в света” вече не разговаря с останалите държави, сякаш се обръща към 11-годишни деца.

Реториката на Обама се оказа не само отличен актив за самия него – издигайки го до равнището, на което се намира днес, но и доставя определено удоволствие на слушателите му, въпреки че през последните 13 месеца той използва красноречието си най-вече за да замени с него конкретните мерки, които навремето обеща на своите привърженици. В същото време, с едно от последните си „представления”, т.е. с речта си в защита на войната в Афганистан, произнесена през декември 2009 в Уест Пойнт, той оскърби умствените способности на собствените си привърженици, на американците, като цяло, и на всички нас – загрижените наблюдатели от останалия свят. Значителна част от казаното от него, въобще не звучеше убедително и се свеждаше до следната теза: „ако не смятах, че сигурността на САЩ и на американската нация е заложена в Афганистан, с радост щях да наредя всичките ни войски да се изтеглят от тази страна още утре”. Наистина, малко по-късно, той все пак посочи като дата за въпросното изтегляне юли 2011, но според мнозинството анализатори това е свързано повече с началото на поредната кандидатпрезидентска кампания в Съединените щати, отколкото с някаква ясна стратегия.

Разбира се, ако решим да търсим политик, който да говори чистата истина, докато е ангажиран с воденето на война, ще ни се наложи да се поровим много дълбоко в човешката памет, но дори и тогава усилията ни, най-вероятно, ще се окажат напразни. В конкретния случай обаче, съветникът на Обама по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс лично обяви, че „присъствието на Ал Кайда в Афганистан значително намаля. Максималният брой на бойците и не надминава 100 души, те нямат бази и възможности да организират нападения срещу нас и съюзниците ни”. Разбира се, както вече е прието в определени среди, Обама обединява в едно Ал Кайда и Движението „Талибан” (макар последното да не е навредило на никой американец, освен на онези, които са окупирали родината на талибаните), но нима той действително вярва, че тези 100 бойци представляват заплаха, която си заслужава да бъде предотвратена с цената на един трилион (или някъде там) долара, вероятно хиляди нови убити американци и още повече осакатени или психически увредени (да не забравяме и за рекордния брой бъдещи самоубийства сред същите онези кадети от Уест Пойнт, пред които президентът произнесе речта си за Афганистан). Няма да споменавам за десетките хиляди мъртви афганистанци. Възможно е Обама да не е бил напълно подготвен за управлението на страната, но поне не би трябвало да е толкова наивен. Може ли наистина да вярва, че новото мащабно ангажиране на Америка в Афганистан с цел да „завоюва умовете и сърцата на местните жители”, ще доведе до желаните резултати в рамките на само 18 месеца, след изтичането на които обещава, че ще започне изтеглянето на американските войници?

В речта си, Обама повтори и думите на Буш-младши, че „не сме искали тази битка”. Както и тезата, че американският народ е бил внезапно и „застрашително атакуван от територията на Афганистан”. Ако президентът наистина вярва в тези думи, това би било наистина тъжно доказателство за собственото му невежество по отношение на съвременната история. Рискувайки да коментирам нещо очевидно, не мога да не отбележа, че, както знаем, планирането на нападенията от 11 септември, в по-голямата си част е било осъществено в различни европейски и американски градове, а пък самите атаки бяха извършени, предимно, от граждани на Саудитска Арабия.

Разбира се, все още се намират честни хора, които наистина вярват в доводите за „съществуващата заплаха за нашата сигурност”. Така например, анализаторът на Slate Фред Каплан посочва, че: „Комунистите, управляващи Южен Виетнам, никога не са представлявали сериозна заплаха за националната ни сигурност, но Ал Кайда, контролираща огромна част от Южна Азия, представлява такава опасност”. Дори да приемем, че това е вярно, ако някой действително се безпокои от възраждащата се, променена, обединена или трансформирана Ал Кайда (която в момента просто не се забелязва) не би трябвало да изразходва ресурсите си срещу пущунските бойци, които вече в течение на цяло поколение се опитват да поставят страната си под контрол. Вместо това, би трябвало да се търси по-голяма ефективност в осъществяването на организирани разузнавателни, дипломатически и политически усилия, целящи да очертаят мащабите на опасността и да предотвратят планирането на терористични действия от страна на едни или други транснационални организации.

Ако в речта на Обама все пак имаше и нещо хубаво, то е, че той не обвърза разширяването на конфликта, който днес вече изцяло е „неговата война”, с необходимостта да бъде наложена демокрацията в Афганистан или да бъдат освободени афганистанските жени от носенето на фередже. Във всички останали отношения, тази реч го унизи по един трагичен начин, като човек, и нанесе смъртоносен удар по репутацията му на прогресивен политик-реформатор. Той произнесе обичайните банални фрази по повод на 11 септември, призовавайки аудиторията да си припомни небивалото национално единение, последвало тези съдбоносни атаки, за да и помогне да осъзнае, че това единство е необходимо и за постигането на сегашната задача пред Америка. Слушайки го, в един момент изпитах странното усещане, че Джордж Буш-младши се е вмъкнал в кожата на Обама.

Какви са истинските цели на Обама

Но, ако приемем, че Обама едва ли вярва в по-голямата част от онова, което заяви в Уест Пойнт, налага се да изясним неговите истински подбуди. Речта му сложи край на близо тримесечните спекулации за това, какво всъщност ще реши президентът за войната в Афганистан и Пакистан. Някои дори смятаха, че той може да действа радикално и рискувайки и без това влошените отношения с генералите си, да обяви, че САЩ са постигнали някаква „победа” в Афганистан и да изтегли войските от тази страна. Казват, че преди да вземе окончателно решение, президентът е провел множество напрегнати консултации с редица водещи специалисти. След като някои неоконсервативни анализатори лансираха тезата за „съмненията на Обама относно Афганистан”, медиите постоянно съобщаваха за подобни консултации, а отделът за връзки с обществеността на Белия дом покани редица водещи журналисти да отразят посещението на президента във военновъздушната база „Довър”, където пристигат ковчезите с убитите американски войници. Очевидно, за разлика от Буш, той иска да знаем, че в никакъв случай не му е безразлично това трагично завръщане у дома. И все пак, какви мисли са се въртели в главата на президента на САЩ през последните месеци и какви са истинските причини за още по-мащабното ангажиране на Америка в афганистанския конфликт?

Най-вероятно става дума за комбинация от неофициални, но твърдо установени национални цели, които Обама нямаше как да игнорира, без това да подложи на риск президентския му мандат, а възможно и самия него, преплитащи се с идеите, които има за собственото си политическо бъдеще. На първо място в списъка са енергийните проекти, свързани с Централноазиатския регион, част от който е и Афганистан. Бившият британски посланик в Узбекистан Крейг Мъри (учен и известен природозащитник), който е добре запознат със ситуацията в тази част на света, свързва продължаването на войната с американските и британски интереси по отношение на големите газови находища в Туркменистан и Узбекистан (според някои експерти, стойността на запасите им е 15 трилиона долара). В частност, става въпрос за интересите на компанията Unocal в проекта за т.нар. Трансафганистански тръбопровод. Афганистанският президент Карзаи е свързан с този проект, посредством Залмай Халилзад - роденият в Афганистан американски представител на конференцията в Бон, през 2001, където се решаваше бъдещето на Афганистан. Навремето, именно, Халилзад, заедно с президента Буш, избра Карзаи да оглави новата власт в страната. В по-широк контекст, за никого разбира се не е тайна, че Вашингтон иска да остане в региона за да работи за потенциалното стратегическо обкръжаване на Русия и Китай, както и за да разполага с достатъчен контрол за да не позволи на китайците да получават необходимите им енергоресурси, ако в бъдеще тези ресурси наистина се превърнат в причина за конфликт и съперничество.

Споменаването на „притежаващия ядрено оръжие Пакистан”, където „залогът е още по-висок” и характеризирането на зоната на пакистанско-афганистанската граница като „епицентър на насилствения екстремизъм, практикуван от Ал Кайда”, както изглежда, сочат, че вашингтонската експертна общност в сферата на националната сигурност сериозно е обезпокоена от възможността недостатъчно добре охраняваните пакистански ядрени ракети да попаднат в ръцете на терористите. Както се отбелязва в един анализ на New York Times,  Обама остави без коментар много важни въпроси, включително войната, която се води в тази зона с помощта на американските безпилотни самолети Predator, сред чиито жертви, наред с преполагаемите талибани, са и стотици цивилни пакистанци. Както изглежда, разширяването на „мръсната война” в Пакистан, включително тайните операции, контролирани от ЦРУ, е част от новата военна стратегия на САЩ. Страхът от терористите, въоръжени с ядрени ракети, напомня за паниката породена от „атомните бомби, пренасяни с куфарчета”, която бе използвана от администрацията на Буш за да оправдае някои от най-крайните мерки, предприети след 11 септември. Мнозина смятат, че също както и в случая с „унищожаването” на Ал Кайда, воденето на дългогодишна открита война срещу пущуните-талибани е най-безперспективния начин да се реши този потенциален проблем, а по-нататъшната дестабилизация на Пакистан със сигурност няма да помогне за това.

Лично мен много ме радва фактът, че откакто Барак Обама зае мястото на Джордж Буш-младши, „най-влиятелният човек в света” вече не разговаря с останалите държави, сякаш се обръща към 11-годишни деца.

Реториката на Обама се оказа не само отличен актив за самия него – издигайки го до равнището, на което се намира днес, но и доставя определено удоволствие на слушателите му, въпреки че през последните 13 месеца той използва красноречието си най-вече за да замени с него конкретните мерки, които навремето обеща на своите привърженици. В същото време, с едно от последните си „представления”, т.е. с речта си в защита на войната в Афганистан, произнесена през декември 2009 в Уест Пойнт, той оскърби умствените способности на собствените си привърженици, на американците, като цяло, и на всички нас – загрижените наблюдатели от останалия свят. Значителна част от казаното от него, въобще не звучеше убедително и се свеждаше до следната теза: „ако не смятах, че сигурността на САЩ и на американската нация е заложена в Афганистан, с радост щях да наредя всичките ни войски да се изтеглят от тази страна още утре”. Наистина, малко по-късно, той все пак посочи като дата за въпросното изтегляне юли 2011, но според мнозинството анализатори това е свързано повече с началото на поредната кандидатпрезидентска кампания в Съединените щати, отколкото с някаква ясна стратегия.

Разбира се, ако решим да търсим политик, който да говори чистата истина, докато е ангажиран с воденето на война, ще ни се наложи да се поровим много дълбоко в човешката памет, но дори и тогава усилията ни, най-вероятно, ще се окажат напразни. В конкретния случай обаче, съветникът на Обама по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс лично обяви, че „присъствието на Ал Кайда в Афганистан значително намаля. Максималният брой на бойците и не надминава 100 души, те нямат бази и възможности да организират нападения срещу нас и съюзниците ни”. Разбира се, както вече е прието в определени среди, Обама обединява в едно Ал Кайда и Движението „Талибан” (макар последното да не е навредило на никой американец, освен на онези, които са окупирали родината на талибаните), но нима той действително вярва, че тези 100 бойци представляват заплаха, която си заслужава да бъде предотвратена с цената на един трилион (или някъде там) долара, вероятно хиляди нови убити американци и още повече осакатени или психически увредени (да не забравяме и за рекордния брой бъдещи самоубийства сред същите онези кадети от Уест Пойнт, пред които президентът произнесе речта си за Афганистан). Няма да споменавам за десетките хиляди мъртви афганистанци. Възможно е Обама да не е бил напълно подготвен за управлението на страната, но поне не би трябвало да е толкова наивен. Може ли наистина да вярва, че новото мащабно ангажиране на Америка в Афганистан с цел да „завоюва умовете и сърцата на местните жители”, ще доведе до желаните резултати в рамките на само 18 месеца, след изтичането на които обещава, че ще започне изтеглянето на американските войници?

В речта си, Обама повтори и думите на Буш-младши, че „не сме искали тази битка”. Както и тезата, че американският народ е бил внезапно и „застрашително атакуван от територията на Афганистан”. Ако президентът наистина вярва в тези думи, това би било наистина тъжно доказателство за собственото му невежество по отношение на съвременната история. Рискувайки да коментирам нещо очевидно, не мога да не отбележа, че, както знаем, планирането на нападенията от 11 септември, в по-голямата си част е било осъществено в различни европейски и американски градове, а пък самите атаки бяха извършени, предимно, от граждани на Саудитска Арабия.

Разбира се, все още се намират честни хора, които наистина вярват в доводите за „съществуващата заплаха за нашата сигурност”. Така например, анализаторът на Slate Фред Каплан посочва, че: „Комунистите, управляващи Южен Виетнам, никога не са представлявали сериозна заплаха за националната ни сигурност, но Ал Кайда, контролираща огромна част от Южна Азия, представлява такава опасност”. Дори да приемем, че това е вярно, ако някой действително се безпокои от възраждащата се, променена, обединена или трансформирана Ал Кайда (която в момента просто не се забелязва) не би трябвало да изразходва ресурсите си срещу пущунските бойци, които вече в течение на цяло поколение се опитват да поставят страната си под контрол. Вместо това, би трябвало да се търси по-голяма ефективност в осъществяването на организирани разузнавателни, дипломатически и политически усилия, целящи да очертаят мащабите на опасността и да предотвратят планирането на терористични действия от страна на едни или други транснационални организации.

Ако в речта на Обама все пак имаше и нещо хубаво, то е, че той не обвърза разширяването на конфликта, който днес вече изцяло е „неговата война”, с необходимостта да бъде наложена демокрацията в Афганистан или да бъдат освободени афганистанските жени от носенето на фередже. Във всички останали отношения, тази реч го унизи по един трагичен начин, като човек, и нанесе смъртоносен удар по репутацията му на прогресивен политик-реформатор. Той произнесе обичайните банални фрази по повод на 11 септември, призовавайки аудиторията да си припомни небивалото национално единение, последвало тези съдбоносни атаки, за да и помогне да осъзнае, че това единство е необходимо и за постигането на сегашната задача пред Америка. Слушайки го, в един момент изпитах странното усещане, че Джордж Буш-младши се е вмъкнал в кожата на Обама.

Какви са истинските цели на Обама

Но, ако приемем, че Обама едва ли вярва в по-голямата част от онова, което заяви в Уест Пойнт, налага се да изясним неговите истински подбуди. Речта му сложи край на близо тримесечните спекулации за това, какво всъщност ще реши президентът за войната в Афганистан и Пакистан. Някои дори смятаха, че той може да действа радикално и рискувайки и без това влошените отношения с генералите си, да обяви, че САЩ са постигнали някаква „победа” в Афганистан и да изтегли войските от тази страна. Казват, че преди да вземе окончателно решение, президентът е провел множество напрегнати консултации с редица водещи специалисти. След като някои неоконсервативни анализатори лансираха тезата за „съмненията на Обама относно Афганистан”, медиите постоянно съобщаваха за подобни консултации, а отделът за връзки с обществеността на Белия дом покани редица водещи журналисти да отразят посещението на президента във военновъздушната база „Довър”, където пристигат ковчезите с убитите американски войници. Очевидно, за разлика от Буш, той иска да знаем, че в никакъв случай не му е безразлично това трагично завръщане у дома. И все пак, какви мисли са се въртели в главата на президента на САЩ през последните месеци и какви са истинските причини за още по-мащабното ангажиране на Америка в афганистанския конфликт?

Най-вероятно става дума за комбинация от неофициални, но твърдо установени национални цели, които Обама нямаше как да игнорира, без това да подложи на риск президентския му мандат, а възможно и самия него, преплитащи се с идеите, които има за собственото си политическо бъдеще. На първо място в списъка са енергийните проекти, свързани с Централноазиатския регион, част от който е и Афганистан. Бившият британски посланик в Узбекистан Крейг Мъри (учен и известен природозащитник), който е добре запознат със ситуацията в тази част на света, свързва продължаването на войната с американските и британски интереси по отношение на големите газови находища в Туркменистан и Узбекистан (според някои експерти, стойността на запасите им е 15 трилиона долара). В частност, става въпрос за интересите на компанията Unocal в проекта за т.нар. Трансафганистански тръбопровод. Афганистанският президент Карзаи е свързан с този проект, посредством Залмай Халилзад - роденият в Афганистан американски представител на конференцията в Бон, през 2001, където се решаваше бъдещето на Афганистан. Навремето, именно, Халилзад, заедно с президента Буш, избра Карзаи да оглави новата власт в страната. В по-широк контекст, за никого разбира се не е тайна, че Вашингтон иска да остане в региона за да работи за потенциалното стратегическо обкръжаване на Русия и Китай, както и за да разполага с достатъчен контрол за да не позволи на китайците да получават необходимите им енергоресурси, ако в бъдеще тези ресурси наистина се превърнат в причина за конфликт и съперничество.

Споменаването на „притежаващия ядрено оръжие Пакистан”, където „залогът е още по-висок” и характеризирането на зоната на пакистанско-афганистанската граница като „епицентър на насилствения екстремизъм, практикуван от Ал Кайда”, както изглежда, сочат, че вашингтонската експертна общност в сферата на националната сигурност сериозно е обезпокоена от възможността недостатъчно добре охраняваните пакистански ядрени ракети да попаднат в ръцете на терористите. Както се отбелязва в един анализ на New York Times,  Обама остави без коментар много важни въпроси, включително войната, която се води в тази зона с помощта на американските безпилотни самолети Predator, сред чиито жертви, наред с преполагаемите талибани, са и стотици цивилни пакистанци. Както изглежда, разширяването на „мръсната война” в Пакистан, включително тайните операции, контролирани от ЦРУ, е част от новата военна стратегия на САЩ. Страхът от терористите, въоръжени с ядрени ракети, напомня за паниката породена от „атомните бомби, пренасяни с куфарчета”, която бе използвана от администрацията на Буш за да оправдае някои от най-крайните мерки, предприети след 11 септември. Мнозина смятат, че също както и в случая с „унищожаването” на Ал Кайда, воденето на дългогодишна открита война срещу пущуните-талибани е най-безперспективния начин да се реши този потенциален проблем, а по-нататъшната дестабилизация на Пакистан със сигурност няма да помогне за това.

Страница 2

 

Не знаем, какви споразумения (мълчаливи или не) е постигнал Обама с онези, които навремето подкрепиха неговата кандидатура, а след това и избирането му за президент, както и с генералите, през ноември 2008. Макар твърдението му, че в Афганистан „ние водим правилната война”, само по себе си, говори много. Въпреки това, мнозина смятаха реториката по отношение на Афганистан за тактически ход, позволяващ на Обама да се обяви за изтеглянето на американските части от Ирак, а след избирането му за президент да се заеме и с практическата реализация на този план. Именно обещанието за изтегляне на американските войски от Ирак изведе Обама на преден план в хода на кандидатпрезидентската надпревара (макар че година и половина след избирането му за президент, американските войници продължават да са в Ирак, където са заети с изграждането на гигантски военни бази и нищо не говори, че само след няколко месеца ще напуснат страната).

Повтаряйки клишетата от „ерата Буш” за необходимостта САЩ да останат в Афганистан за да „защитим родината и нашите ценности”, както и твърдението, че терористичните нападения срещу Америка са свързани и замислени в Афганистан, Обама силно затруднява всеки опит за обективно разследване на случилото се непосредствено преди 11 септември. Сред талибаните наистина има изключително жестоки хора, но не може да им се припише нито един терористичен акт извън пределите на Афганистан. Навремето, първата американска бомбардировка на Афганистан беше възприета като акт на отмъщение. Беше необходимо ритуално възмездие. Светът беше наясно, че никой американски президент на би оцелял в подобна ситуация, ако незабавно не нанесе решителен ответен удар.

Друг, често споменаван аргумент за решението САЩ да останат в Афганистан е твърдението, че „ние все едно вече сме там”: т.е. ако Съединените щати напуснат тази измъчена страна, останалият свят ще престане да вярва на американските обещания и поетите от тях задължения. Другата, по-сурова, страна на същата монета е приоритетът на неоконсерваторите (Ръмсфелд-Чейни) да демонстрират на света, кой е основния играч. Фактът, че в това отношение американските войни се оказаха контрапродуктивни (най-малкото, защото демонстрацията на собствената некомпетентност с помощта на неефективно използваната военна сила, в никакъв случай на допринася за утвърждаване имиджа на която и да било държава) изглежда все още не е стигнал до съзнанието на сенаторите и конгресмените, продължаващи яростните си спорове за най-добрата стратегия в Афганистан.

Но, поне според мен, най-важната причина, поради която САЩ воюват в Афганистан и други държави и ще продължат да го правят е, че американският военно-индустриален комплекс, който от известно време насам сякаш живее в някакъв собствен свят, отчаяно се нуждае от врагове. Всъщност, нещата са прости. Можем да сме сигурни, че без този комплекс (получил името си от приключващия мандата си президент Айзенхауер), към който почти всички членове на Конгреса се отнасят с такова страхопочитание, политико-икономическата система на Америка ще се разпадне. Както посочва, полковникът от резерва на САЩ Ендрю Басевич, който се смята за един от най-убедителните и авторитетни анализатори на американския милитаризъм: „на практика, в стратегия на Съединените щати се е превърнала перманентната война”.

Обама и другите от Белия дом

За да оценим обективно ситуацията, в която се намира Обама, не бива никога да забравяме една особеност на американската политика. Онези, които се стремят към най-високите постове в нея, задължително трябва да демонстрират и излъчват „сила”. А за да го направят, няма как да се отнасят „меко” към противниците на Америка. От мемоарите на хората, близки до президента Линдън Джонсън, знаем, че президентът решава американските части да останат във Виетнам (макар че малко преди смъртта си, предшественикът му Кенеди иска да ги изтегли оттам), защото се е опасявал, че републиканците могат да го обвинят в предателство. Страхът на Обама да не се покаже слаб и така да се превърне в лесна мишена за убийствени обвинения от страна на републиканците, които да породят резонанс сред цялата нация (благодарение усилията на контролираните от неоконсерваторите медии), се задълбочава и от кадровите назначения, които той самият направи.

И държавният секретар Хилари Клинтън, и държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс са решителни привърженици на военното решение в Афганистан. Гейтс, който беше кадър на Буш, не трябваше да запазва поста си. Не и ако Обама наистина искаше да измъкне страната си от сегашните войни и да се върне към фундаменталните принципи в своята стратегия за това, как би могъл да го направи. Гейтс е държавник, чиито политически хоризонт (също както и този на Ръмсфелд или Чейни) е силно изкривен от епохата на студената война. Изчезването на следвоенната константа на студената война се превърна в болезнен политически опит и източник на постоянно неудобство за всички тези хора. Сред факторите, правещи Гейтс неподходящ за поста държавен секретар по отбраната е и практиката му (по времето когато ръководеше Централното разузнавателно управление) да гони от ЦРУ анализаторите, чиито изводи не съвпадаха с гледната точка на „рицарите на студената война”, което силно ерозира способността на Управлението да произвежда неповлияни от политическата конюнктура доклади за развитието на процесите в света.

Но най-важният фактор при избора на афганистанската стратегия на Обама, вероятно, се е оказал капанът, който му подготвиха двама от най-високопоставените американски генерали, ангажирани с кампанията в тази страна: генерал Стенли Маккристъл, командващ войските в Афганистан и началникът му генерал Дейвид Питреъс (шеф на Централното военно командване, в чиято зона на отговорност са и Близкият изток, и Централна Азия). Питреъс стана известен в края на мандата на Буш, когато успя да създаде някакво подобие на ред в Ирак, с помощта на стратегията си за „мащабно нарастване” на антибунтовническата кампания, която (не на последно място и благодарение на позитивните отчети за нея в американските медии) формира мита за частичен американски успех в Ирак. Всъщност, спадът в нивото на насилието в Ирак беше не толкова резултат от изпращането там на още двайсет хиляди американски войници, колкото на факта, че шиитите получиха контрола върху по-голямата част на Багдад, сунитските бунтовници получиха пари и обещания, че също ще участват в управлението на страната, за да ограничат насилието, а иранското правителство помогна на Вашингтон да сключи сделка с най-голямата въоръжена шиитска групировка – армията на Муктада ал-Садр, за спиране на въстаническата активност. Оставяйки Питреъс и Гейтс на постовете им за да съхрани имиджа си на „президент на цяла Америка”, Обама, по същество, си отряза пътя към възприемането на нова стратегия, насочена към незабавно изтегляне, като вместо това помогна за формиране на основата за „нарастване на американското военно присъствие” в Афганистан, което официално обяви в речта си в Уест Пойнт, в края на миналата година.

Питреъс е любимия герой на американските медии и очевидно има определени политически амбиции. Мнозина смятат, че той иска да се кандидатира за някаква изборна длъжност и, вероятно, цели да стане кандидат за президент от Републиканската партия, на изборите през 2012. Той сигурно би получил сериозна подкрепа, имайки предвид, че за повечето сериозни републиканци Сара Пейлин съвсем не е идеалната кандидатура за тази позиция.

Само няколко месеца след встъпването си в длъжност, Обама направи изострянето на конфликта в Афганистан по-вероятно, като позволи на Питреъс да се избави от генерал Маккиърнън, който според него не е демонстрирал достатъчно агресивно поведение в Афганистан, и да назначи за командващ любимеца си Маккристъл. Последният, който в момента ръководи „битката за ума и сърцата на афганистанския народ”, си спечели признание като шеф на Обединеното командване за специални операции в Ирак и Афганистан. На практика, въпросните операции бяха свързани с физическото ликвидиране на водачи (или набедени за такива) на терористичните мрежи в региона, с използването на свръхмодерни военни технологии и (както твърдят) под личния контрол на тогавашния вицепрезидент Дик Чейни.

Последният, въпреки че беше дискредитиран, като най-влиятелния, но и най-лошия вицепрезидент в американската история, съвсем не се оттегли на заден план след края на мандата си. Медиите му позволяват да продължи да играе важна роля, атакувайки Обама с обвинения в липса на „твърдост” по въпросите на националната сигурност, както и, че „ухажва терористите”.

На фона на неоконсервативната критика срещу президента, че е предал страната, подкрепяна от демагозите от големите електронни медии, Обама направи фаталната грешка да поиска именно от Маккристъл да изготви доклад за ситуацията в Афганистан. Така обаче, той сам се вкара в ъгъла, както стана ясно, когато Маккристъл (или Питреъс) предоставиха доклада, настояващ за изпращането на още 40 хиляди войници, на медиите, а Маккристъл се зае да лансира „правилната” стратегия за Афганистан пред британските съюзници на Америка. Двамата генерали уверено заложиха на това, че Обама едва ли би дръзнал да ги уволни за неподчинение, както навремето президентът Трумън не се поколеба да постъпи с далеч по-популярния генерал Дъглас Макартър.

Без съмнение, евентуален отказ на Обама да се съгласи с искането на Маккристъл, станало обществено достояние чрез медиите, би предизвикал политическа буря, насочена срещу президента, от страна на републиканския лагер. В същото време, с голяма доза достоверност, можем да предположим, че сред най-големите страхове на Обама е евентуалното му поражение на изборите през 2012. Затова той смята, че просто не би могъл да си позволи двама от най-високопоставените американски генерали, за които се предполага, че защитават Съединените щати с гърдите си (да не забравяме, че много неща в американската политика напомнят популярните комикси), да го атакуват и то от позициите на републиканците. Тоест, той не може да си позволи да бъде обвинен, че „се спасява с бягство” и, че е предал войниците, паднали в Афганистан.

Страница 3

 

Разбира се, възможни са и други интерпретации на мотивите, ръководили Обама. Една от тях бе лансирана от Ричард Драйфус, който е сред малцината истински експерти, чието мнение следва да приемаме сериозно. Според него, Обама не лъже, когато заявява, че иска да започне изтеглянето на войските от Афганистан през юли 2011. Макар че, както признава и Драйфус, изглежда доста примамливо да приемем хипотезата, че президентът просто не е имал политическата смелост да се противопостави открито на своите генерали, той самия не е склонен да се съгласи с подобно обяснение. Вместо това, Драйфус лансира тезата, че решението на Обама „отразява зрялото му и обмислено решение да направи това, което смята за правилно. За съжаление обаче, той греши”. Според него, за разлика от ситуацията с Джордж Буш-младши, Обама „и екипът му не са привърженици на глобалната хегемония на САЩ, освен това президентът не приема неоконсервативната доктрина за глобалната война срещу политическия ислям, във всичките му форми – от иранския режим и талибаните, до Хамас, Хизбула, Мюсюлманските братя и всички останали. Обама е наясно, че живеем в многополюсен свят, в който САЩ все още са най-големия играч на военната сцена. Той обаче не е прогресист”. Драйфус смята, че президентът съвсем сериозно се надява да постигне консенсус между двете големи американски политически партии (с помощта на очертаващата се коалиция между част от Републиканската партия, десните демократи и т.нар. „либерални ястреби”) по въпросите на външната политика, слагайки край на двете окупации (на Ирак и Афганистан), но увеличавайки, в същото време, „огневата мощ” на Америка.

Това, което иска самият Обама обаче, в един момент може да се окаже нерелевантно, ако той и занапред позволи на генералите си да го манипулират. Едно със сигурност е ясно: президентът избягва конфронтацията с Пентагона и неговия военно-индустриален комплекс. Той очевидно не притежава мъжеството на последния съветски лидер Михаил Горбачов. Очевидно е също, че личният му политически опит, натрупан от работата с обществеността в Чикаго, не е достатъчен за осъществяването на адекватна политика на национално равнище.

Вселената на Обама

Трябва да сме наясно, че Обама обитава една вселена, която доста се различава от онази, в която живеят повечето от нас. В атмосферата на вашингтонския „политически парник”, той е заобиколен от хора, които създават впечатление, че добре са обмислили всяка своя дума и, като цяло, са наясно с това, което правят. Това впечатление обаче, е погрешно. Всъщност, повечето от тях са кариеристи, мислещи само как да изкачат поредното стъпало в кариерата си. На това ниво се вземат много малко адекватни и здравомислещи политически решения, тъй като подобни решения са в разрез с опортюнизма, насочен към постигането на незабавни цели. Онези, които работят в сферата на националната сигурност, дишат интелектуално „застоял” въздух. Чиновниците в сферата на отбраната, макар че вероятно съзнават съдбоносния характер на защитаваните от тях решения, съществуват в един свят, в който от значение са най-вече парите и успешната кариера. Те са научени да не предлагат политически идеи, излизащи извън рамките на онова, което се смята за „политически необходимо”, или пък противоречат на вече взети решения. На свой ред, аналитичните центрове само придават външна видимост на професионализъм или дори „научност” на всичко това, но ангажираните в тях експерти правят само такива изводи и препоръки, за каквито им се плаща (т.е. каквито им се поръчват). В тази „вселена”, погрешните остарели метафори и неправилно използваните исторически аналогии играят ролята на пътеводни знаци, тъй като с тях се подменят реалистичните оценки, когато последните не съвпадат с предварително наложилото се мнение.

Ако нещата не стояха така, предупрежденията на част от сътрудниците на самия Обама, занимаващи се с националната сигурност и контратерористичните операции на място, за това, че има доказателства за наличието на фундаментални конфликти между различните крила на талибаните и Ал Кайда, която, както изглежда, мечтае да свали от власт пакистанските военни (помагащи на някои талибански командири), би трябвало да предоставят на президента допълнителни основания да не се поддава на пропагандата, разпространявана от собствените му генерали и от държавния секретар по отбраната Гейтс (който прекалено опростява симбиозата между Ал Кайда, пакистанските и афганистанските талибани). Ако нещата стояха другояче, Обама би се отнесъл по-сериозно към предупрежденията на назначения от него посланик в Кабул Карл Айкънбъри, който е бивш военен, стражавал се и в Афганистан. Айкънбъри посочва голямата опасност от нарастващата зависимост на правителството на Карзаи от американския окупационен корпус. Ако всичко беше по-различно, президентът Обама щеше далеч по-сериозно да се отнесе и към много голямата потенциална опасност Индия да бъде вкарана в афганистанско-пакистанското блато. Ако всичко беше по-различно, Обама би се вслушал в Ендрю Басевич, който не спира да напомня, че „стратегическите” дебати за Афганистан са просто начин за отвличане на вниманието от фактическия стратегически провал, който сегашният президент наследи от предшественика си. Афганистанските проблеми не могат да се дефинират като стратегически. Те едва ли са нещо повече от чисто операционни. При условие, че войната в Афганистан действително има някаква цел, тази цел произтича от връзката между Афганистан и далеч по-мащабната борба, която различните експерти определят или като „глобална война с терора” или като Четвърта световна война или пък като „дългата война”.  В крайна сметка обаче, всичко казано по-горе не се случи...

Когато става дума за окупацията на чужди територии, американският опит радикално се отличава от този на британците например (и техните колонии). Разбира се, в историята на европейския колониализъм има маса примери за некомпетентност. Но в името на социалния контрол и ефективното администриране, наместниците и по-дребните местни управители, назначавани от колониалните власти, са разполагали с достатъчно широки пълномощия и възможност да отработват на място аналитичните си способности. Можели са да използват личните си тактически умения за вземането на решения, които, от тяхната гледна точка, са полезни за съхраняването на колониалния ред. Преди повсеместното разпространение на телеграфа, указанията от метрополията са пътували цели седмици, което принуждавало местните чиновници да действат и по-самостоятелно, и по-прозорливо.

Най-скептичните прогнози за това, какво биха могли да постигнат в Афганистан Обама и неговите генерали, се опират на тезата, че те не са наясно, какво точно се случва там. Има обаче и по-сериозна причина за провала, която е свързана с факта, че връзката между Вашингтон и Кабул се осъществява мигновено и непрекъснато, а от САЩ до Афганистан (и обратното) се стига само за половин ден. В резултат от това,  консултациите по конкретните проблеми протичат много набързо и по-необмислено, отколкото би могло да се предположи, затова пък бюрокрацията и формализмът процъфтяват. Дори когато аналитичните центрове биват оставени да работят спокойно, приносът им за общата кауза може лесно да бъде сведен до нула заради прищевките или текущите грижи на големите началници във Вашингтон. Лично аз бях свидетел на това още когато правех репортажи за войната във Виетнам и добре си спомням, че то беше сред най-парадоксалните неща, които ерозираха усилията на САЩ в тази страна. Американските въоръжени сили са ефективни, когато могат директно да използват мощта си, следвайки предсказуема военна стратегия. Но те са съвършено некомпетентни в ролята на колонизатор, на който се налага да се справя с постоянно променящи се ситуации, изискващи умения да се реагира по начин, който не е описан във военните справочници, нито пък отговаря на опита, натрупан през последните години в Ирак.

Тъкмо затова можем да предполагаме какъв ще е резултатът от това, което Обама се опитва да направи в Афганистан. Да, незабавното изтегляне на американските войски би имало ужасни последици. Но последиците от по-нататъшното им пребиваване в тази страна ще бъдат още по-ужасни. Освен още поне хиляда убити американски войници и около десет хиляди афганистанци (да не говорим за далеч по-големия брой разбити съдби), американското военно присъствие в Афганистан и Пакистан със сигурност ще увеличи шансовете за нови терористични нападения в самите САЩ (което вече се признава от мнозина). В тази връзка, тезата на Обама за огромната опасност за Америка, идваща от Афганистан, започва да изглежда смехотворна.

Новата стратегия за борба с бунтовниците

В последно време, група чиновници от Пентагона (военни и цивилни), повечето от които станаха известни по времето на Буш-младши, разработват нова теория за борба с бунтовниците, която вероятно ще бъде включена в бъдещите учебници по военно дело както и в инструкциите за командирите на частите от експедиционния корпус. Тази стратегия, известна като COIN (CОunter INsurgency), трябва да позволи на генерал Маккристъл да подобри ситуацията в Афганистан, преди Обама да започне изтеглянето на войските, през юли 2011.

На теория, това предполага създаването на институции, каквито досега в Афганистан никога не е имало: централизирано правителство с голяма армия, способна да гарантира властта му. Предполага се, че това ще стане чрез трикратно увеличаване на сегашните афганистански въоръжени сили, които уж са лоялни на президента Карзаи, и обучаването на ефективна местна полиция. Планът предвижда също оказването на мащабна икономическа помощ и ограничаване нивото на корупция в правителството, както и убеждаване на част от афганистанските талибани да минат на страната на властта и, паралелно с това, ликвидирането на онези, които не искат да го направят. А също, гарантиране сигурността на мирните афганистански граждани. Всичко това трябва да стане възможно с помощта на 30 хиляди допълнително изпратени американски войници и с още толкова цивилни и полувоенни подизпълнители, които буквално гребат парите (отпускани от американския бюджет) с лопати и отдавна са се превърнали в лобистка група със собствени интереси в Афганистан.

Не бива да забравяме, че всички тези идеи за антибунтовническата операция се родиха в същата интелектуална атмосфера, в която и тезите за свободния пазар, който уж сам формира демократичния обществен строй, или пък за демократизирането на Близкия изток с помощта на оръжията и многото пари, които така и не бяха подложени на критична преоценка.

С какво да започнем? Пущуните  имат навика често да преминават на страната на противника: затова след като минат военно обучение и получат оръжие от американците, те спокойно ще се присъединят към войната, водена от собствените им кланове и племена срещу „неверниците-окупатори”. Афганистанската армия се командва предимно от таджики, които са национално малцинство в страната и необходимостта да им се подчиняват ще бъде унизителна за пущуните. Правителството на Карзаи не функционира извън пределите на Кабул, а и в самата столица то е само квази-правителство. Що се отнася да прокарването на демокрацията и държавното строителство, истината е, че неграмотните афганистанци, живеещи в селските местности, контролирани от талибаните, въобще си нямат понятие какво означава това. Как може да се осигури лоялност към един управник, смятан от собствените си съграждани за „слаб” и за „предател”? Дали разширяването на тайната война в Пакистан, водена с помощта на безпилотните самолети Predator и систематични убийства (включително на мирни жители), ще получи подкрепа от антиамерикански настроеното местно население и ще може ли да гарантира оцеляването на пакистанското правителство?

Дори ако оставим настрана, въпроса за моралните измерения на американската интервенция и окупацията на Афганистан, както и за тяхната легитимност в рамките на международното право, остава далеч по-важният проблем за способността да бъдат постигнати поставените цели. Макар че си струва да се замислим за положителните страни на това, което Обама, по собствените му думи, иска да направи, не би следвало да ги вземаме насериозно, предвид липсата на необходимите средства за изпълнението на тези планове. В този смисъл, допълнителен проблем може да се окаже дори и традиционният американски оптимизъм, превърнал се в толкова важен компонент на обществените устои, че дори помогна на Обама да победи на изборите с лозунга си „можем да го направим!”. По същите причини, поради които един зъболекар не би трябвало да прави сърдечни операции, САЩ не трябва да се опитват да трансформират Афганистан.

Страница 4

 

Наследството на Обама

Президентът Обама наследи управлението на една страна, която фундаментално се различава от американската държава в края на епохата на Франклин Рузвелт. За онези Съединени щати можеше да се каже, че помогнаха за спасяването на цивилизацията в ранните години на студената война и бяха архитектите на международното сътрудничество, довело да установяването на достатъчно мирен и стабилен световен ред в следвоенния ХХ-ти век: ред, в който, с течение на времето се разтвориха и изолираните комунистически държави. Разбира се, за онази американска държава също бяха характерни известни агресивни и имперски тенденции, както ни напомнят най-върлите американски критици, посочвайки за пример политиката на президента Маккинли, анексията на Филипините или амбивалентният президент Удроу Уилсън, останал в историята с опита си да направи „света по-безопасен за демокрацията”, да не говорим за неоколониалните отенъци в политиката на САЩ към Латинска Америка. В миналото обаче, американската държава и американската нация споделяха идеята за „общото благо”, която започна да се изпарява от политическия дискурс по времето на Роналд Рейгън. Тя се оказа жертва на онази версия на американската идеология, която се прекланяше пред митологията на индивидуализма, самодостатъчността и абстрактния „свободен пазар”, обявен за най-добрия и естествен обществен регулатор.

Бащите-основатели на Съединените щати отлично са разбирали, че властта им, както и тази на техните наследници, следва да се използва не за прокарването на егоистични цели, а в името на общото, т.е. общественото благо. Тази визия обаче, вече не определя мотивите на американското управление, защото днес най-важните (неизборни) центрове на властта в САЩ – институциите, свързани с въоръжените сили, или големите финансови компании, бъркат собствените си частни интереси с обществените. И тъй като изборните властови центрове допуснаха да попаднат в почти пълна зависимост от тях, политическото пространство за гражданите, имащи право да се ползват от обществените блага, се оказва отчайващо ограничено.

И така, излиза, че с подкрепата на Обама (чиито израз е и „новата” стратегия на президента за Афганистан) американският милитаризъм ще продължи да се утвърждава. По-голямата част от американците не искат подобно развитие, но не могат да повлияят върху него. Защитата на държавата е обществено благо, предоставяно и контролирано от самата държава. Може да се каже обаче, че американските военни маргинализираха онази част от държавата, която трябваше да ги контролира и ограничава, и сега се опитват да легитимират това с помощта на добре познатата теза за изискванията на сигурността, които за първи път бяха формулирани по време на студената война, после продължиха да се разрастват за да се превърнат днес в нещо толкова абстрактно, като „войната с тероризма”. Нищо друго не може да обясни факта, че САЩ изразходват за отбраната си толкова, колкото целия останал свят, въпреки че на нито едно правителство (съставено от нормални и здравомислещи хора) не би хрумнало да нападне Америка. И всичко това става за сметка на цели сфери на общественото благо, като например инфраструктурата, образованието или здравеопазването. Заради все по-откровено хищническите си претенции, американските въоръжени сили и военно-индустриалният комплекс вече не толкова защитават, колкото застрашават националната сигурност на САЩ.

С намесата в Ирак и Афганистан нещата още повече се влошиха. Водещите политици от двете големи партии откриха нови форми на взаимноизгодна симбиоза и нови източници за финансиране на избирателните си кампании в създадените през последните години корпорации, изпълняващи мащабни военни поръчки в двете, окупирани от САЩ страни. При това става дума за корпорации, които въобще не знаят, какво означава свободна конкуренция, а разчитат на средства от държавния бюджет, които би следвало да отиват за съвсем други цели, свързани с общественото благо. И всичко това се развива в подходящата икономическа среда, създадена от големите американски банки, чиито рисковани операции бяха в основата на сегашната глобална финансово-икономическа криза.

По ред причини тази ситуация вероятно ще се запази и в бъдеще. На първо място, защото утвърждаването, след края на студената война, на САЩ в ролята на глобален хегемон все още им позволява да воюват с пари, които на практика, са взети назаем от други държави по света. Китай и Япония продължават да купуват американските дългови книжа, поддържайки долара на такова равнище, на което той все още може да играе ролята на световна резервна валута.

На второ място, защото САЩ все още могат да намерят достатъчно хора, готови да рискуват живота или здравето си в редовете на американските въоръжени сили. Както е известно, днешната американска армия радикално се отличава от армията, участвала във Виетнамската война. Онази армия беше наборна и представляваше много по-представителна извадка на американското общество (въпреки непропорционално големият дял на афро-американците и другите национални малцинства). Доскоро, вербуването на нови войници, необходими за кампаниите на професионалната армия на САЩ в различни точки на света, беше доста сложно, затова в армията започнаха да приемат и дребни престъпници, както и други елементи, смятани доскоро за неподходящи за военна служба. Безработицата, породена от кризата, се оказа обаче истинска „манна небесна” за военните, защото напоследък пред казармите се тълпят все повече млади мъже и жени (имайки предвид, че 20% от търсещите работа американци, не могат да си намерят такава).

Междувременно, Обама продължава да се ползва с положителен имидж и получава похвали за постиженията (колкото и малки и съмнителни да са те) през първата година на своето управление, което няма как да не изглежда позитивно, в сравнение с това на предходната администрация. Мнозина американски либерали съзнават, че продължават да възлагат твърде големи надежди на управлението на Обама, за да се откажат да го подкрепят още сега. Освен това, алтернативата изглежда много по-лоша. Други пък се утешават с мисълта, че никога не са и очаквали Обама да се окаже „истински прогресист” и са знаели, че той принадлежи по-скоро към „политическия център”. Последното би имало някакъв смисъл, ако въпросният „център” беше стационарен и ясно позициониран. Проблемът обаче е, че той непрекъснато се измества надясно. И Обама, особено с опитите си да „обедини” двете партии и да очарова републиканците, само ускорява този процес. Докато страната е залята от една от най-големите вълни на фалшив популизъм, от 40-те години на миналия век насам, отвличаща вниманието на изплашеното, възмутено и разтревожено американско население, е много сложно да открием нещо, що годе значимо от политическа гледна точка, намиращо се поне малко вляво от този „подвижен център”.

Някои изводи

Какво означава всичко това за онези от нас, които наблюдават случващото се отстрани? Лично за мен едно е съвършено ясно: дисфункционалната американска политическа система е превърнала САЩ във величина, която никой не контролира. Това скоро ще разберат и останалите държави. Обама опроверга слабата надежда, че ще съумее да постави американските въоръжени сили под контрол. В речта си в Уест Пойнт той повтори клишето, че „през последните шест десетилетия САЩ, много повече от която и да било друга държава, гарантираха глобалната сигурност” и, че за разлика от великите държави от миналото САЩ не се стремят към световно господство. Президентът заяви, че американските въоръжени сили дават „свобода и достъп до нови възможности на децата на другите народи”. Впрочем, той може да говори подобни неща, защото на практика не е истинският им командващ. Както впрочем и генералите, чиито планове реализира.

Ирак и Афганистан са най-екстремните случаи, демонстриращи неспособността на Вашингтон да общува нормално с останалия свят. Провокирането на Русия с разширяването на НАТО, намесата в опитите на латиноамериканските държави да се освободят от неоколониалните политически и икономически структури и постоянното оплюване на Китай от страна на част от американските елити и медиите, също са примери за подобно поведение. Също както и неспособността да се признае суверенитета на Япония (на фона на готовността на новото и правителство да заяви с пълна сила за себе на международната сцена), упорствайки по въпроса за военните бази, които в никакъв случай не защитават тази страна.

Наблюдавайки отстрани развитието на нещата, следва да сме наясно (за това вече се намеква, но то все още не е осъзнато от американското общество), че в САЩ вече няма контролиращ център. Трябва да разберем и, че САЩ не защитават никого. Че външната им политика е напълно милитаризирана. Че те постепенно ерозират постиженията на международното право и общоприетите правила, превръщайки се в своеобразен Франкенщайн.

За правителствата, които Вашингтон редовно обявява за свои съюзници (и които, поне според мен, не подкрепят борбата за глобална доминация), това послание би трябвало да е още по-ясно: днес те си имат работа с една друга Америка (и със съвършено различни въоръжени сили, където командват хора, свързани с Ръмсфелд), а не с онази, с която си сътрудничеха толкова успешно в миналото.

Трябва да осъзнаем факта, че силните държави, които никой не смее да предизвиква, могат да изгубят способността си да дават заден ход, дори когато това императивно се налага, и следва да разсъждаваме за бъдещите си стратегии, имайки този факт предвид.

* Авторът е сред най-известните холандски външнополитически анализатори, професор в Университета на Амстердам, автор на 15 книги, най-известна измежду които е „Загадката на японската мощ”, превърнала се в световен бестселър

{rt}