25
Сря, Ное
27 New Articles

Кавказкият филиал на Ал Кайда

Актуално
Typography

 

Терористичното нападение в Московското метро, както и последвалите атентати в кавказките автономни републики на Руската Федерация породиха огромен брой анализи на тема, какво точно представлява феноменът на севернокавказкия ислямистки тероризъм, дали той въобще може да се нарече „ислямистки” или пък е по-скоро „етнонационалистически”, възможно ли е да бъде гарантирана сигурността на руските граждани от неговите прояви и, в тази връзка, доколко полезен може да се окаже опитът на другите държави, имащи сходни проблеми.

На този фон, изпъкнаха и множество емоционални и откровено дилетантски, по съществото си, коментари, които са обичайни за подобни екстремни ситуации, но с нищо не допринасят за изясняването на проблемите и успешната борба с тероризма. Така, някои медии отделиха доста място на един от руските опозиционни политици Борис Немцов, който подложи на съмнение дори не тактиката, а направо стратегията на борбата на правителството с тероризма. Според него, „ситуацията в Чечения свидетелства, че сепаратистките идеи на покойния Джохар Дудаев са се наложили в обществото и републиката не се подчинява на законите на Руската Федерация, а на шариата” и т.н. Между другото, същите тези лансира и бившият „външен министър” на самообявилата се Република Ичкерия Ахмед Закаев, който, очевидно се смята за голям експерт от някои западни медии, както и от противниците на правителството в самата Русия. Всъщност, подобни твърдения са напълно погрешни и въобще не отговарят на действителността. За начало, нека оставим настрана темата за „отхвърлянето на законите на Федерацията и господството на шариата” и да се спрем на идеите за етнонационалистическия характер на т.нар. „чеченска съпротива”. Истината е, че тези идеи, чиито основен пропагандатор навремето беше именно генерал Джохар Дудаев, отдавна са мъртви. Ако пък ни интересува точния момент на „смъртта” им,  тя настъпи, когато новият емир на т.нар. „Кавказки халифат” Доку Умаров обяви намерението си да го създаде, асоциирайки и себе си, и своите бойци с ислямистите, воюващи в Ирак, Афганистан и други „горещи точки” на планетата. Това се случи преди около четири години и беше широко рекламирано на интернет-сайтовете на бунтовниците. Но началната точка на тази „идейна битка” беше моментът, когато в Чечения се появиха първите арабски доброволци. Важно е да подчертаем, че става дума именно за доброволци, а не за наемници, защото това има принципно значение. Споменатото по-горе решение на Доку Умаров беше пряка последица тъкмо от противопоставянето между сепаратистко-националистическите идеи и ислямисткия радикализъм. Тоест, ставаше въпрос за избор между привързаността към „западните” ценности (за привърженик на които се смята споменатия по-горе Ахмед Закаев, вероятно защото е политически емигрант във Великобритания) и „идеите на световния халифат” (споделяни от хора, като Доку Умаров, убития в края на март негов съратник Анзор Астемиров и говорителя на бунтовниците Мовлади Удугов). Или, с други думи, за избор, кой да бъде основния политически и финансов спонсор на чеченската „съпротива” – Западът, или Изтокът. Западът не оправда очакванията на бунтовниците нито във финансов, нито пък в морално-политически план. Това стана съвсем ясно когато, след атентатите от 11 септември в САЩ и последвалите ги нападения в някои западноевропейски държави, евроатлантическата общност силно охладня към идеите на чеченските „борци за свобода”. В същото време, тези атентати изправиха лидерите на бунтовниците пред необходимостта официално да се дистанцират от „ислямските доброволци”, които на Запад пряко се асоциираха с Ал Кайда. И тъкмо тогава беше прекрачена фаталната граница, като ръководството на чеченската „съпротива”, заради религиозната си принадлежност и своята финансова зависимост, реши да избере Изтока и да обяви това официално. Ключова роля за този съдбоносен за бунтовниците избор изиграха арабските „съветници” (Абу Хафс, Моганед и Сейф ул-Ислам Хамид эд-Дин) в щаба на Доку Умаров. Между другото, ролята на последните е повече „идеологическа”, отколкото „военна”. Това обяснява и стремежа на арабите да присъстват в колкото се може повече бунтовнически отряди, а не толкова да ръководят лично бойните действия. Още повече, че по отношение на военните си умения те доста отстъпват на чеченците. Между другото, в планирането на най-нашумелите терористични нападения (в Беслан, или в московския театър Норд-Ост) с използването на терористи-камикадзе, в които активно участваха и „чужденците”, доминира именно идеологическия, а не военния елемент. Тоест, „моджехидините” се сражават в Чечения не за пари, а за идеята, колкото и фалшива да е тя. Затова не е коректно тези фанатици да бъдат квалифицирани просто като „наемници”.

Кавказкото бойно поле на „глобалния джихад”

Оттук следва и първият важен извод. А той е, че днес Русия воюва в района на Северен Кавказ не със сепаратисти, както беше в началото на 90-те, а с едно от разклоненията на глобалното движение на „радикалния ислямизъм”. Доказателство за което е и наличието на мюсюлмани с различна етническа принадлежност в редовете на бунтовниците и атентаторите-камикадзе. С течение на времето, повечето идеолози на чеченския сепаратизъм осъзнаха утопичния характер на сепаратистките идеи и днес мнозинството от тях формират ядрото на привържениците на чеченския президент Рамзан Кадиров, стремящи се да се интегрират, доколкото могат, в общия икономически модел и политическите реалности на Русия.

Между другото, още в началото на март (т.е. преди атентатите в московското метро), в обширна статия, озаглавена „Глобалният джихад прониква в чеченската съпротива”, Ейми Ферис-Ротман от „Ройтерс” подчертава, че „ислямското бунтовническо движение в Северен Кавказ, очевидно, все повече се трансформира от сепаратистко движение, с корени в местното население, в глобален джихад, чиито цели, пропагандни методи и финансови източници ясно сочат към чуждестранни източници”. Според нея: „Безброй интернет-сайтове, превърнали се в отличителен знак на бунтовническото движение, излъчват видеозаписи с „мъченици на джихада” - нещо съвършено нетипично за севернокавказкия регион само допреди пет-шест години. В същото време, само за последната една година водещият идеолог на Ал Кайда – йорданецът Шейх Абу Мохамед ал-Макдиси на няколко пъти направи публични изявления в подкрепа на Доку Умаров и другите бунтовнически водачи от Северен Кавказ”.  Тук е мястото да припомня, че според редица представители на американските специални служби, ал- Макдиси упражнява по-голямо влияние върху формирането на ислямистката идеология, отколкото дори водачите на Ал Кайда Осама бин Ладен и Айман ас-Зауахири. Западноевропейските експерти пък посочват, че убитият през март в Северен Кавказ бунтовнически водач Саид Бурятски (Александър Тихомиров), дълги години е изучавал изкуството на джихада в Египет. Както е известно, Бурятски пое отговорността за кървавата атака, осъществена през август 2009, когато терорист-камикадзе уби 20 души и рани други 138 в главното управление на милицията в Ингушетия. Както подчертава, в тази връзка, Кристофър Ленгтън от Международния институт за стратегически изследвания в Лондон (IISS), „джихадизмът” в Северен Кавказ се „подхранва” от тесните си връзки с Афганистан и Близкия изток, включващи наркотрафика и други видове контрабандна търговия, както и дарения от различни ислямски неправителствени и благотворителни организации. Впрочем, ръководството на руската Федерална служба за сигурност отдавна твърди, че бунтовниците поддържат тесни връзки с Ал Кайда, макар отделни техни водачи да отричат това. Според шефа на една от групите ветерани от руските специални служби Сергей Гончаров: „налице е огромно финансово влияние от Афганистан и Пакистан”. На свой ред, д-р Прем Махадеван от Центъра за изследване на сигурността (Centre for Security Studies) в Цюрих посочва: „Имайки предвид, че бойци от чеченските сепаратистки групировки се сражават в редовете на талибаните в Афганистан, е напълно възможно между тях да съществува стратегическо единство по отношение на необходимостта от активно противопоставяне на руското влияние в региона на Централна Азия и Кавказ. Но, ако това е вярно, можем да очакваме и, че с активизирането на военните действия в Афганистан ще нараства и броят на терористичните нападения на територията на Русия”.

На второ място, въз основа на една доста спорна статистика, уж свидетелстваща за нарастващата динамика на терористичните нападения в Северен Кавказ през последните две години, някои западни експерти, както и вече цитираният по-горе Борис Немцов, стигат до извода, че тактиката на руското ръководство за борба с тероризма се е провалила, критикувайки го най-вече заради съюза му с Рамзан Кадиров.

 

Терористичното нападение в Московското метро, както и последвалите атентати в кавказките автономни републики на Руската Федерация породиха огромен брой анализи на тема, какво точно представлява феноменът на севернокавказкия ислямистки тероризъм, дали той въобще може да се нарече „ислямистки” или пък е по-скоро „етнонационалистически”, възможно ли е да бъде гарантирана сигурността на руските граждани от неговите прояви и, в тази връзка, доколко полезен може да се окаже опитът на другите държави, имащи сходни проблеми.

На този фон, изпъкнаха и множество емоционални и откровено дилетантски, по съществото си, коментари, които са обичайни за подобни екстремни ситуации, но с нищо не допринасят за изясняването на проблемите и успешната борба с тероризма. Така, някои медии отделиха доста място на един от руските опозиционни политици Борис Немцов, който подложи на съмнение дори не тактиката, а направо стратегията на борбата на правителството с тероризма. Според него, „ситуацията в Чечения свидетелства, че сепаратистките идеи на покойния Джохар Дудаев са се наложили в обществото и републиката не се подчинява на законите на Руската Федерация, а на шариата” и т.н. Между другото, същите тези лансира и бившият „външен министър” на самообявилата се Република Ичкерия Ахмед Закаев, който, очевидно се смята за голям експерт от някои западни медии, както и от противниците на правителството в самата Русия. Всъщност, подобни твърдения са напълно погрешни и въобще не отговарят на действителността. За начало, нека оставим настрана темата за „отхвърлянето на законите на Федерацията и господството на шариата” и да се спрем на идеите за етнонационалистическия характер на т.нар. „чеченска съпротива”. Истината е, че тези идеи, чиито основен пропагандатор навремето беше именно генерал Джохар Дудаев, отдавна са мъртви. Ако пък ни интересува точния момент на „смъртта” им,  тя настъпи, когато новият емир на т.нар. „Кавказки халифат” Доку Умаров обяви намерението си да го създаде, асоциирайки и себе си, и своите бойци с ислямистите, воюващи в Ирак, Афганистан и други „горещи точки” на планетата. Това се случи преди около четири години и беше широко рекламирано на интернет-сайтовете на бунтовниците. Но началната точка на тази „идейна битка” беше моментът, когато в Чечения се появиха първите арабски доброволци. Важно е да подчертаем, че става дума именно за доброволци, а не за наемници, защото това има принципно значение. Споменатото по-горе решение на Доку Умаров беше пряка последица тъкмо от противопоставянето между сепаратистко-националистическите идеи и ислямисткия радикализъм. Тоест, ставаше въпрос за избор между привързаността към „западните” ценности (за привърженик на които се смята споменатия по-горе Ахмед Закаев, вероятно защото е политически емигрант във Великобритания) и „идеите на световния халифат” (споделяни от хора, като Доку Умаров, убития в края на март негов съратник Анзор Астемиров и говорителя на бунтовниците Мовлади Удугов). Или, с други думи, за избор, кой да бъде основния политически и финансов спонсор на чеченската „съпротива” – Западът, или Изтокът. Западът не оправда очакванията на бунтовниците нито във финансов, нито пък в морално-политически план. Това стана съвсем ясно когато, след атентатите от 11 септември в САЩ и последвалите ги нападения в някои западноевропейски държави, евроатлантическата общност силно охладня към идеите на чеченските „борци за свобода”. В същото време, тези атентати изправиха лидерите на бунтовниците пред необходимостта официално да се дистанцират от „ислямските доброволци”, които на Запад пряко се асоциираха с Ал Кайда. И тъкмо тогава беше прекрачена фаталната граница, като ръководството на чеченската „съпротива”, заради религиозната си принадлежност и своята финансова зависимост, реши да избере Изтока и да обяви това официално. Ключова роля за този съдбоносен за бунтовниците избор изиграха арабските „съветници” (Абу Хафс, Моганед и Сейф ул-Ислам Хамид эд-Дин) в щаба на Доку Умаров. Между другото, ролята на последните е повече „идеологическа”, отколкото „военна”. Това обяснява и стремежа на арабите да присъстват в колкото се може повече бунтовнически отряди, а не толкова да ръководят лично бойните действия. Още повече, че по отношение на военните си умения те доста отстъпват на чеченците. Между другото, в планирането на най-нашумелите терористични нападения (в Беслан, или в московския театър Норд-Ост) с използването на терористи-камикадзе, в които активно участваха и „чужденците”, доминира именно идеологическия, а не военния елемент. Тоест, „моджехидините” се сражават в Чечения не за пари, а за идеята, колкото и фалшива да е тя. Затова не е коректно тези фанатици да бъдат квалифицирани просто като „наемници”.

Кавказкото бойно поле на „глобалния джихад”

Оттук следва и първият важен извод. А той е, че днес Русия воюва в района на Северен Кавказ не със сепаратисти, както беше в началото на 90-те, а с едно от разклоненията на глобалното движение на „радикалния ислямизъм”. Доказателство за което е и наличието на мюсюлмани с различна етническа принадлежност в редовете на бунтовниците и атентаторите-камикадзе. С течение на времето, повечето идеолози на чеченския сепаратизъм осъзнаха утопичния характер на сепаратистките идеи и днес мнозинството от тях формират ядрото на привържениците на чеченския президент Рамзан Кадиров, стремящи се да се интегрират, доколкото могат, в общия икономически модел и политическите реалности на Русия.

Между другото, още в началото на март (т.е. преди атентатите в московското метро), в обширна статия, озаглавена „Глобалният джихад прониква в чеченската съпротива”, Ейми Ферис-Ротман от „Ройтерс” подчертава, че „ислямското бунтовническо движение в Северен Кавказ, очевидно, все повече се трансформира от сепаратистко движение, с корени в местното население, в глобален джихад, чиито цели, пропагандни методи и финансови източници ясно сочат към чуждестранни източници”. Според нея: „Безброй интернет-сайтове, превърнали се в отличителен знак на бунтовническото движение, излъчват видеозаписи с „мъченици на джихада” - нещо съвършено нетипично за севернокавказкия регион само допреди пет-шест години. В същото време, само за последната една година водещият идеолог на Ал Кайда – йорданецът Шейх Абу Мохамед ал-Макдиси на няколко пъти направи публични изявления в подкрепа на Доку Умаров и другите бунтовнически водачи от Северен Кавказ”.  Тук е мястото да припомня, че според редица представители на американските специални служби, ал- Макдиси упражнява по-голямо влияние върху формирането на ислямистката идеология, отколкото дори водачите на Ал Кайда Осама бин Ладен и Айман ас-Зауахири. Западноевропейските експерти пък посочват, че убитият през март в Северен Кавказ бунтовнически водач Саид Бурятски (Александър Тихомиров), дълги години е изучавал изкуството на джихада в Египет. Както е известно, Бурятски пое отговорността за кървавата атака, осъществена през август 2009, когато терорист-камикадзе уби 20 души и рани други 138 в главното управление на милицията в Ингушетия. Както подчертава, в тази връзка, Кристофър Ленгтън от Международния институт за стратегически изследвания в Лондон (IISS), „джихадизмът” в Северен Кавказ се „подхранва” от тесните си връзки с Афганистан и Близкия изток, включващи наркотрафика и други видове контрабандна търговия, както и дарения от различни ислямски неправителствени и благотворителни организации. Впрочем, ръководството на руската Федерална служба за сигурност отдавна твърди, че бунтовниците поддържат тесни връзки с Ал Кайда, макар отделни техни водачи да отричат това. Според шефа на една от групите ветерани от руските специални служби Сергей Гончаров: „налице е огромно финансово влияние от Афганистан и Пакистан”. На свой ред, д-р Прем Махадеван от Центъра за изследване на сигурността (Centre for Security Studies) в Цюрих посочва: „Имайки предвид, че бойци от чеченските сепаратистки групировки се сражават в редовете на талибаните в Афганистан, е напълно възможно между тях да съществува стратегическо единство по отношение на необходимостта от активно противопоставяне на руското влияние в региона на Централна Азия и Кавказ. Но, ако това е вярно, можем да очакваме и, че с активизирането на военните действия в Афганистан ще нараства и броят на терористичните нападения на територията на Русия”.

На второ място, въз основа на една доста спорна статистика, уж свидетелстваща за нарастващата динамика на терористичните нападения в Северен Кавказ през последните две години, някои западни експерти, както и вече цитираният по-горе Борис Немцов, стигат до извода, че тактиката на руското ръководство за борба с тероризма се е провалила, критикувайки го най-вече заради съюза му с Рамзан Кадиров.

Страница 2

 

В тази връзка, следва да се отбележи, че  от 700-те терористични акции, осъществени в района на Северен Кавказ през последните две години, по-малко от една трета са дело на джихадистите. Или, по-точно казано, са били идеологически мотивирани. В основни линии, терористичната активност в региона е свързана с традиционната цинична борба между местните кланове и племенни общности за повече власт и икономически преференции. Тоест, става дума за обичайната за региона „подялба да активите”, включително и на дотациите от централната власт в Москва. Това, без съмнение, също е много сериозен проблем, но няма пряка връзка с борбата срещу радикалния ислямизъм. И това следва да е ясно, защото решенията на тези два проблема трябва да се търсят в две различни плоскости - политико-икономическата и идеологическата, и не бива да се смесват.

Що се отнася до реалните успехи на руските власти (на централно и регионално равнище), те несъмнено са значителни. Бунтовническите банди са раздробени и малобройни, човешката база за възпроизводството им е силно стеснена, дори в сравнение с началото на 2000. Те вече не са способни да осъществяват мащабни военни операции, каквато например беше овладяването на Назран, през юни 2004. Ликвидирани са повечето знакови фигури сред бунтовниците, притежаващи достатъчно добри организаторски способности за да планират пораждащи сериозен резонанс операции.

Доказателство за всичко това са и последните терористични акции. Да си припомним, как в продължение на три дни Доку Умаров излизаше с напълно противоречащи си декларации, като ту заявяваше, че няма да осъществява терористични нападения, ту поемаше отговорността за тях. Което говори за следното. На първо място, терористичните акции в Москва едва ли са били планирани в „щаба” на Умаров, където за тях, най-вероятно, не са знаели. На второ място, липсва постоянна връзка между различните бунтовнически групи, а това, по правило, е в основата на всеки ефективен модел за организиране на съпротива. На трето място, подобна ситуация тласка бунтовниците от Северен Кавказ  към усвояване модела на действия на Ал Кайда, при който „главата публично определя целта (както, между другото направи и самият Умаров, след взривяването на експреса между Москва и Санкт Петербурт, през декември 2009), а практическата и реализация се поема от слабо свързани помежду си групи, които сами определят начина и средствата. От гледна точка на специалните служби, това е изключително „неудобна” схема, в която липсва едно от най-уязвимите звена – каналите за връзка. Случилото се в московското метро е класически пример за това, налице са всички основания да смятаме, че и вторият взрив на жп линията между Москва и Санкт Петербург е от същата „серия”.

Това отслабване на нелегалните въоръжени групировки в Северен Кавказ стана възможно, именно защото умерената част от бунтовниците, начело с покойния Ахмад Кадиров, мина на страната на централната власт. Следва да е ясно, че друг начин да бъде „обезкръвена” масовата съпротива, чието своеобразно „острие” е въоръжената борба, просто няма, въпреки очевидните „минуси” на подобно решение. Постепенната интеграция на основната маса недоволни в съществуващите икономически схеми е единствения път към решаването на проблема. За което, между другото, свидетелства и израелският опит. В израелския случай, това е съюзът със сегашното ръководство на „Фатах”, благодарение на който впрочем, израелските специални служби съумяха да ликвидират значителна част от водачите на ислямистите. Последният случай с убийството в Дубай на емисаря на Хамас Махмуд ал-Мабух, в което участваха и специалните служби на „Фатах”, го доказва. Впрочем, още преди израелците, тази схема успешно е прилагана от британците в техните колонии.

Оттук следва вторият важен извод. И той е, че общата стратегия за борба с тероризма в Северен Кавказ, в общи лниии, се оправдава, а друга и по-ефективна никой все още не е измислил.

Кой е виновен и какво следва да се направи

Накрая, нека разгледаме обвиненията за уж „безотговорното поведение на ръководството на руските специални служби, шамарът, който им удариха терористите и отказът да бъдат подадени оставки, както става в цивилизованите държави”, които се отправят, както в Русия, така и извън нея, включително и в България. Тук е мястото да припомним, че макар в Ню Йорк и Мадрид да загинаха много повече хора, това не стана повод за оставки в американските и испанските специални служби. Впрочем, дори ако някой беше подал оставка тогава, тя просто нямаше да бъде приета, тъй като това само би усложнило и забавило реалното преследване на терористите. Тоест, времето за сериозни организационни изводи настъпва доста по-късно. Що се отнася до призивите за „въвеждането на допълнителни мерки за сигурност в транспортната сфера”, суровата истина е, че с наличните средства не само на руските, но и на американските, израелските, испанските, британските и които и да било специални служби няма как да се гарантира абсолютното недопускане на терористични акции в транспорта или в местата, където се наблюдават големи струпвания на хора. Още повече, че както посочва швейцарският експерт по Чечения Аликс дьо ла Гранж, „ако терористките в московското метро, действително са принадлежали към т.нар. „черни вдовици”, те най-вероятно са действали под въздействието на наркотици и са били манипулирани от ислямските фанатици, някой от които дори може да ги е взривил от разстояние”. В  крайна сметка, транспортът служи за превоза на огромни маси хора, а не за защита от терористите. В самата му същност е заложена идея, която тотално противоречи на принципите за защита от терора. Тоест, подобни мерки могат да подобрят ситуацията, но няма как да гарантират абсолютна защита.

От това пък следва третият важен извод. Предвид съществуващите реалности, акцентът в борбата с тероризма следва да се постави върху укрепването на агентурния апарат и създаването на ефективно попълвана обща база данни за всички лица, които не само се сражават, но и планират да водят въоръжена борба, или пък се увличат по идеите на екзекутирания в Египет създател на „Мюсюлманските братя” Саид Кутб и неговите последователи. Само усилването на оперативното проникване в терористичните структури на всички равнища; следенето на роднините и близките на убитите терористи, осигуряването на агентурно покритие на транспортната сфера, джамиите, молитвените домове и медресетата, както и ежедневната упорита работа по места, може да гарантира, макар и не абсолютна, но все пак значителна сигурност, че терористичните нападения няма да се повторят. Именно в това следва да се търси основния механизъм за предотвратяването на подобни трагични случаи, а не толкова в техническите средства, нито пък в отказа от досегашната стратегия за партньорство с основните кланове и племенни общности в Северен Кавказ. За да бъде предотвратено нещо, за него трябва да се знае предварително, а това е възможно само с помощта на  мощна агентурна мрежа. Без нея, всички останали мерки са обречени да си останат половинчати.

06.04.2010

* Българско геополитическо дружество

{rt}