Финансовите кризи и залезът на долара като световна валута

брой4 2013
Typography

След колапса на банката Lehman Brothers през септември 2008, промените в курса на американския долар са обект на изключително внимание. Всяко негово повишаване се разглежда като доказателство, че той не е загубил влиянието си като световна валута. В същото време, влиятелни икономисти и институции, като председателя на Народната банка на Китай Чжоу Сяочуан (2009), МВФ (2011), експертите на Кралския института за международни отношения - водещият британски мозъчен център в тази сфера (Паола Субаки и Джон Дрифил, 2010), както и редица служители на ООН (2009) продължават да говорят за понижаване на ролята на долара (Бъргстийн, 2009; Уйлямсън, 2009) и призовават за замяната му или пък за използването и на друга световна валута, освен долара.

Въпреки сравнително високия курс на долара в момента, положението му остава нестабилно. Нарастването на дълга и бюджетния дефицит на САЩ, успешната реализация на политиката на количествено смекчаване (т.е. програмата на Федералния резерв за изкупуване на "токсичните задължения" на американските финансови институции срещу държавни ценни книжа, което би трябвало да позволи рекапитализацията на банките и възстановяването на икономиката на САЩ), продължаващият икономически спад и устойчивото развитие на държавите с възходяща икономика (и, в частност, на Китай) водят до понижаване ценността на долара. От друга страна, кризата в редица държави от еврозоната и мащабната реализация на политиката на количествено смекчаване в Япония укрепват позициите на тази валута. Редица известни учени, като Бари Айхънгрийн например, смятат, че кризата е довела до "нарастване значението на долара за световната икономика".

"Нека анализираме международния валутен пазар, където доларът продължава да е сред участниците в 85% от всички конверсионни операции, което означава, че 85% от валутните сделки в света се свеждат до обмена на други валути за долари, или обратното. Както е известно, 60% от валутните резерви на централните банки в държавите по света са в долари. Освен това, доларовите ценни книжа се равняват на 45% от общата сума на глобалния външен дълг. Доларът е основната валута за фондиране на международните банки: почти две трети от трансграничните задължения на банките, извън САЩ, изразени във валута, различна от съответната национална валута, се деноминират в долари" (Айхънгрийн, 2012: 5).

Доскоро професор Айхънгрийн твърдеше, че значението на долара намалява и, че в бъдеще валутните резерви на държавите ще се формират на основата на няколко валути: еврото, китайския юан или дори на валутните на други развиващи се страни (Айхъгрийн, 2010:8). Според него обаче, засега това изглежда непостижимо.

Действително ли е така? И колко още ще ни се наложи да чакаме? Смята се, че основният проблем в последните спорове за бъдещето на долара (включително твърденията на Айхънгрийн) се свежда до използването на остарели концепции, които не подлагат на съмнение значимостта му нито за Бретънуудската система, нито за международната валутна система, създадена след 1971 и понякога определяна като "Бретън Уудс 2" (Дули и др., 2003). Тези схващания се подкрепят от теориите за хегемонията на САЩ (Киндълбъргър, 1973; Деспрес и др., 1966). Лично аз обаче не ги приемам. В една от последните си статии "Геополитическата икономика след хегемонията на САЩ, глобализацията и империята" (Geopolitical Economy: After US Hegemony, Globalization and Empire), анализираща основните проблеми, свързани с ролята на долара в световната икономика и американската хегемония, подчертавам, че значимостта на долара се определя от потребността му от ликвидност, финансиализацията на икономиката и финансовите кризи. Ще се спра малко по-подробно върху тази теза. Според мен, след прекратяването на обвързаността на долара със златото през 1971, международното значение на тази валута беше обусловено от редица финансови вливания (финансиализации) в икономиката, които бяха осъществени в долари. Това беше необходимо за да се гарантира ликвидността на долара и статута му на международна световна валута. Държавните и частни институции се нуждаят от възможност лесно да придобиват и продават активи, без да се опасяват от девалвация.

Използвайки думата "финансиализация" (т.е. увеличаване дела на валутните сделки и намаляване количеството на производствените операции) в множествено число, искам да подчертая, че всяко успешно вливане е уникално явление. Освен това, финансиализацията, изразявана в долари, доказва, че тези вливания на постоянна основа са жизнено необходими за подкрепа на националната валута, играеща важна роля в световната икономика през ХХ и ХХІ век.

От всичко казано дотук, можем да направим няколко важни извода. На първо място, международната финансова реформа, целяща да укрепи финансовата стабилност, няма да съдейства за отслабване влиянието на долара в световната валутна система. На второ място, при осъществяването на каквито и да било реформи следва да се има предвид противопоставянето между националните валути, всяка от които има определено значение за глобалната икономика. Това е особено актуално днес, тъй като в един от популярните сценарии се разглежда възможността за замяната на долара с няколко резервни валути. Дали това не би довело до същите проблеми, но в по-малък машаб? И накрая, подобен подход, въпреки съществуващите възражения (Айхънгрийн, 2010:8) предполага, че бъдещето на долара ще се определя от фактори, които не могат да се контролират от правителството на САЩ.

В настоящата статия ще се опитам да докажа, че в условията на сегашната криза стабилността на долара намалява. След това ще изброя редица факти, потвърждаващи, че тази тенденция е естествено продължение на непрекъснатия му спад още от времето, когато бе прекъсната обвързаността на долара със златото. На два пъти този спад беше забавен, но нито веднъж тенденцията не се промени. Накрая, ще анализирам ролята, която този спад изигра в опитите на САЩ да наложат хегемонията си. Америка се стремеше към нея през целия ХХ век, но не успя да постигне целта си и, както стана ясно в светлината на последните кризи, вече никога няма да може да я постигне.

Кризата и доларът

След началния подем на долара, последваха два продължителни спада и два "скока". Последният "скок" продължава и в момента. Засега обаче, тези скокове не помагат на долара да стигне максимума си от края на 2008 и текущият подем на долара е по-малък от предишния. Ще поясня, какво имам предвид.

Подемът на долара в края на 2008, до голяма степен, беше резултат от това, че американските инвеститори спешно започнаха да изтеглят собствените си инвестиции от държавите с "развиваща се икономика" и в резултат предприятията в САЩ увеличиха наличните си средства. След известно време обаче (особено след нарастването на държавния дълг заради изплащането на дотации и осъществяването на мерки за стимулиране на икономиката, както и на първия етап от политиката на количествено смекчаване) цените на златото и другите суровини нараснаха. Успешните етапи на политиката на количествено смекчаване (в момента се осъществява третият и най-мащабен от тях) бяха оправдани от необходимостта да се спаси икономиката от дълбокия спад. Въпреки гръмогласните декларации, че количественото смекчаване (QE - Quantitative easing – политика, използвана от централните банки за стимулиране на националните икономики - б.р.) се използва с цел да не се допусне нова "Голяма рецесия", която след това да прерасне във втора "Голяма депресия", тази политика засега не помага за възстановяването на икономиката. В края на първия етап от политиката на количествено смекчаване и началото на кризата на еврозоната (края на 2009) доларът започна да укрепва позициите си. Той обаче отново ги загуби в началото на втория период (средата на 2010) и представителите на Федералния резерв обявиха, че вече няма да заливат света с долари, а ще започнат да въвеждат дъгосрочни лихвени проценти в рамките на операцията "Туист".

Въпреки текущата криза на еврозоната, възстановяването на долара вървеше по-бавно, отколкото след края на първия етап (QE1). Третият етап, който неофициално бе наречен "QE-безкрайност", заради обещанието на Федералния резерв да изкупува проблемни активи докато не се очертае ръст в нивото на заетост в САЩ, стартира едва през есента на 2012. Интересно е да отбележим, че след обявянето на началото на QE3 доларът отново започна да пада. Основната причина за това е, че пазарът на ценни книжа в САЩ нараства, независимо от кризата на еврозонана и въпреки подобрените икономически показатели, само защото активите на световните пазари, способни да приемат огромен обем ликвидност, се изтощиха. Този балон ще се спука съвсем скоро и когато това се случи ще остане само един въпрос - дали доларът ще падне незначително или спадът ще бъде катастрофален?

Положението на долара след 1971

Непрекъснатото понижаване на позициите на долара след кризата е само продължение на дългосрочния спад, обусловен от прекратяването на обвързаността му със златото през 1971 и началото на официалните колебания в курсовете на валутите една към друга през 1973. Въпреки твърденията, че отказът от златното покритие и създаването на системата "БретънУудс 2" са освободили САШ от задължението да обменят долара за злато, а политиката на ненамеса е помогнала на правителството да повиши стойността му, в ретроспектива можем да кажем, че използването на долара като резервна валута е всичко друго, но не и идеалното решение. Оттогава насам, на американското правителство се налага постоянно да мисли, как да поддържа неговата стойност, но въпреки отчаяните му усилия, тя продължаваше неотклонно да пада. Но тъй като днес е налице тенденция доларът да бъде определян, ако не като главната, поне като доминиращата валута в света, дори и онези авторитетни анализатори, които гледат сериозно на икономическия спад в САЩ, са склонни да подчертават стабилността на позициите на долара. Така например, известният индийски икономист проф. Чандрасехар характеризира наскоро като "особено парадоксална" фазата в този процес, която започва през 1973 и води до укрепване позициите на долара като световна валута, посочвайки, че: "оттогава насам, вече в течение на три и половина десетилетия, доларът неизменно остава резервната валута на световната икономика. И въпреки значителните колебания, няма поводи да се твърди, че стойността му постоянно е намалявала. Периодичните резки спадове се редуват с периоди на бърз растеж, вследствие на което стойността на долара винаги се намира на достойно ниво, спрямо другите основни валути. Тази устойчивост на долара се проявява през един период, когато САЩ не разполагат с такива предимства, каквито са имали колониалните империи, възможността да обменят долара за злато и основата, необходима за поддържане на конкурентоспособността си на международната сцена".

Въпреки това, тези данни могат да се интерпретират и от друга гледна точка: неотклонният спад на долара, който е постоянен процес, просто бива прекъсван (макар и доста рязко) на няколко пъти. За първи път това се случва при стартирането на шоковата политика на Пол Волкър (т.нар. "шок на Волкър" от началото на 80-те години), която доведе до рецесия, а за втори - в края на 90-те години на ХХ век, когато се формира балон на пазара на ценни книжа. И двата подема се оказаха непродължителни и приключиха с още по-резки спадове. Нещо по-лошо, балонът на пазара на недвижими имоти, формирал се след този на пазара на ценни книжа, не увеличи стойността на долара, а само забави спада му. В този случай, понижаването на стойността на долара, след скока в края на 2008, е продължение на спада, започнал през 2000-та, след спукването на балона на пазара на ценни книжа. Онези, които внимателно следят икономическата ситуация, знаят, че въпреки полемиката във връзка с "американската империя" през 2000 и прокарването на идеите за системата "Бретън Уудс 2", през последните десетина години във финансовите и бизнес медии постоянно се появяваха твърдения, че основните държави, трупащи резерви (Китай и другите), търсят начини да диверсифицират валутните си запаси, именно заради постоянния спад на курса на долара. Това се потвърждава от факта, че делът на долара в резервите от чуждестранна валута в света намаля от 71%, през 1999 (най-голямото раздуване на балона на пазара за ценни книжа) до 61% днес. И то при положение, че през тези малко над десет години темповете на натрупване на резерви се ускориха във връзка с Азиатската финансова криза през 1997-1998, след която бяха възприети идеите за необходимостта развиващите се държави сами да си гарантират защита от подобни финансови катастрофи в бъдеще.

Перспективата за установяване на хегемония на САЩ, изложена в спомената по-горе моя статия "Геополитическата икономика...", осветлява тенденцията към постоянно понижаване стойността на долара от 1973 насам и очертава основите за обективна оценка на перспективите за използване на долара като международна валута, или по-скоро на липсата на такива перспективи.

Геополитическата икономика и ролята на долара в света

Въпросната статия анализира значението на долара за световната икономика. В нея се лансират три основни тези.

Аргументът за значимостта на държавите. Държавите играят централната роля за икономическото формиране на капитализма: те трябва да поемат управлението на кризисните тенденции в рамките на тази система (най-вече в резултат от ограниченото търсене и, като следствие, от излишъка на капитали), които само се усилват в хода на развитието на капитализма- Геополитическата икономика на капиталистическия свят и неговата еволюция са резултат от взаимодействието - в хода на конфликтите, конкуренцията или сътрудничеството - между различните държави в условията на неравномерно и зависимо развитие (т.нар. "теория на зависимостта"). От една страна, доминиращите държави се стремят да съхранят неравнопоставените и благоприятни за тях условия на капиталистическото развитие, включително използвайки откровено имперски методи (както официално, така и неофициално). От друга страна, съперниците им правят всичко възможно за да ускорят темповете на развитие на "своя" капитализъм, а в някои случаи и "социализъм" (СССР), и да попречат на реализацията на имперските проекти на доминиращите държави. В началото на ХХІ век зависимото развитие доведе до появата на многополюсен свят, в който съвместно съществуват множество доста силни държави и, следователно, доминацията става невъзможна. Този факт бележи залеза на епохата на империализма, в която отделни държави могат да поставят под контрол глобалната капиталистическа икономика или поне да се опитят да го направят.

Неизбежността и уникалния характер на доминацията на Великобритания. Това означава, че световното господство на първата индустриално развита капиталистическа държава - Великобритания - е неизбежно и, в същото време, уникално  в човешката история. Зависимото развитие на по-слабите държави не само ерозира доминиращото положение на Великобритания, но и попречва на опитите на САЩ да повторят нейния успех. Отказвайки се от стремежа да създаде собствена империя, Америка се ограничи с превръщането на долара в международна валута и на Ню Йорк в световен финансов център. Дори и в този случай обаче, за да реализират целите си, на САЩ се наложи да постигнат няколко нестабилни споразумения.

Основите на идеологията на САЩ са глобализацията и формирането на империя. Феноменът на глобализацията, утвърдил се през 90-те години на ХХ век, и опитите за формиране на империя в началото на новото столетие - това не са просто научни социални теории, а двата последни опита на Съединените щати да съхранят уникалното си положение в света.

Стъпвайки на тези три тези, ще се опитам да изясня тенденциите за промяна в позициите на долара като международна валута.

В качеството си на световна резервна валута, доларът не притежава достатъчна устойчивост тъй като САЩ не могат да гарантират неговата ликвидност чрез износа на капитали. За разлика от тях, Великобритания в миналото има такава възможност, благодарение на резервния капитал на колониите. САЩ обаче официално нямат колонии. Нещо повече, изострянето на съперничеството в международен мащаб и укрепването на работническата класа (т.е. на факта, че нивото на заетост придобива политическо значение, каквото няма от ерата на доминацията на британската лира през ХІХ век насам), превърнаха поддържането на високи темпове на развитие в задължително условие за стабилността на държавата. В тези условия САЩ не можеха да изнасят капитали в достатъчно значими обеми, въпреки митовете около мащабния план Маршал. Ликвидността можеше да бъде осигурена само за сметка на запазването на дефицитите. Още навремето обаче Робърт Трифин (Трифин, 1960) предупреждава, че използването на това средство ще дестабилизира икономиката и ще доведе до обратни резултати: дефицитите са необходими, но ерозират стойността на долара. Тези предсказуеми и прогнозирани проблеми доведоха първо до изтощаване на златните запаси на САЩ, а в крайна сметка и до прекратяване на обвързаността на долара със златото. Именно след това стойността на долара започна неотклонно да се понижава.

По ирония на съдбата, идеята за американската хегемония се корени в "хипотезата за международното финансово посредничество", която в края на 60-те години на ХХ век бива подкрепена от редица влиятелни икономисти в САЩ, като Чарлз Киндълбъргър например. Те се стремят да докажат на света, че т.нар. "дилема на Трифин" (чиято същност е, че дефицитите, необходими за укрепване позициите на долара в световната икономика, могат да понижат стойността му и да ерозират доверието към него) е неприложима към националната икономика на САЩ, тъй като те са "световния банкер", а обемът на финансовите им пазари и доверието към тях са достатъчно големи за да гарантират стабилността на долара в света.

Истината обаче е, че съдбата на американския долар от 1971 насам не внушава особено доверие към споменатата хипотеза за финансовото посредничество и теорията за формирането на хегемонията на САЩ. Тезата, че САЩ са "банката на света" се "утвърждаваше" единствено с помощта на финансовите вливания, които съдействаха за краткосрочното укрепване позициите на долара.

Въпреки предположенията, че системата "Бретън Уудс 2", налагането на американската хегемония и политиката на ненамеса ще помогнат за повишаване стойността на долара, през пролетта на 1973 курсът на лишения от подкрепа долар на валутните пазари значително падна, а европейските държави направиха първата стъпка по дългия си път към еврото. Положението на долара на световния валутен пазар можеше да бъде спасено само от намесата на САЩ, като никой не бе в състояние да прогнозира, колко ще трае ефектът от подобна намеса. В хода на преговорите между представители на двайсетте водещи държави се очерта тенденция за връщане към идеите на Кейнс за създаването на наднационална валута. В края на същата година обаче, когато позициите на долара отново се разклатиха заради четирикратното повишаване на цените на петрола, правителството на САЩ успя да постигне отмяната на алтернативните мерки за връщане на приходите от продажбата на петрол в държавите-вносители и предложи те да се съхраняват в американски банки. Само тази стъпка, която съдейства за повишаване ликвидността на долара, можа да го стабилизира. Всъщност, това беше и първата финансиализация в долари. При това САЩ предвиждаха възможността за отпускане на заеми със средствата от петролните продажби на развиващите се и комунистическите държави със сравнително високо ниво на развитие на индустрията и висок коефициент на свободен капитал. Както е известно, този период завърши с безпрецедентно повишаване на лихвения процент (т.нар. "шок на Волкър").

През 80-те години на ХХ век, високите лихвени проценти и притокът на капитали от държавите-длъжници, сами по себе си, не можеха да крепят долара. Затова се наложи сключването на допълнително политическо споразумение, в рамките на което Япония се съгласи да финансира растящите бюджетни дефицити и платежния баланс на САЩ срещу предоставяне на достъп до американските пазари.

Високите лихвени проценти правеха това споразумение още по-привлекателно за Япония, но при това курсът на долара скочи толкова високо, че през 1985 мнозина го смятаха за несъвместим с такива фундаментални показатели, като нарастването на бюджетните дефицити и платежния баланс на САЩ. В началото на 1985 банките продадоха около 11 млрд. долара и през март стойността на долара стигна върха си. Продължаваха обаче да съществуват опасения за катастрофалното му срутване, което би довело до рязък скок на лихвените проценти и до рецесия. Те се споделяха от мнозина президенти на централни банки, включително и от Пол Волкър.

"Постигнахме доста неустойчив баланс между значителните бюджетни дефицити и текущия баланс, които до голяма степен се финансират за сметка на кредитирането на други държави. Два от елементите на тази триада - бюджетният дефицит и значителният дефицит по текущите сметка - не могат лесно да бъдят променени, затова пък показателите на третия елемент - количеството на капиталовите потоци - могат много бързо да се променят, ако доверието към долара намалее заради опасения от поредно нарастване на инфлацията в САЩ или пък заради промени в предпочитанията на инвеститорите" (Волкър, 1984).

Стойността на долара продължи да се понижава през следващите десет години до сключването на т.нар. обратно споразумение "Плаза", когато администрацията на президента Клинтън реши радикално да промени подхода, ориентирайки се към политика на поддържане високия курс на долара и прекъсвайки по този начин възраждането на индустрията, което едва бе започнало да набира скорост.

Феноменът, който мнозина определят като "финансиализация", в действителност представлява серия от мерки, най-мащабните от които са действията за укрепване позициите на долара. Имайки предвид, че основната им цел е поддържането на ликвидността на долара и активите в тази валута, не можем да приемем за съвпадение двукратния ръст на броя на финансовите кризи в индустриално развитите и развиващите се държави в периода 1945-1971 и почти петкратния им ръст в периода 1993-1997.

Редица ключови решения, приети в отрязъка от време между сключването на споразумението Плаза" през 1985 (споразумение за обезценяване на американския долар

спрямо германската марка и японската йена - б.р.) и обратното споразумение "Плаза" през 1995, поставиха началото на развитието на "глобализацията" и създаването на "империята" или, казано с други думи, формираха основата за последвалите финансови вливания, довели до появата на балони на пазарите на ценни книжа и недвижими имоти. През 1973 президентът Никсън премахна контрола върху движението на капиталите за да опрости рециклирането на петродоларите. В края на 80-те, големите американски финансови институции преминаха от преки към секюритизирани вземания, в резултат от направените изводи от дълговата криза в държавите от Третия свят, която едва не докара много от тях до фалит. Пак тогава Пол Волкър, който беше противник на политиката на финансово дерегулиране, беше заменен начело на Федералния резерв на САЩ от Алан Грийнспан, известен като твърд привърженик на тази политика. Накрая, САЩ предприеха стъпки към финансова либерализация, стремейки се да увеличат дела на долара в международния капиталов поток.

Въпреки че развиващите са държави бяха въвлечени в политиката на финансова либерализация с обещания, че това ще съдейства за притока на капитали в техните икономики и за стремителното им развитие, краткосрочните вливания на капитали в международната финансова система, в която САЩ заемаха доминиращи позиции, съдействаха само за формирането на балони, а не за развитието на индустрията.

Не е чудно, че първите резултати от тази либерализация бяха новите кризи на пазарите на развиващите се държави - от Мексико и Русия до голямата Азиатска криза. Едва след това станаха ясни истинските причини за финансовата либерализация, тъй като значителна част от капиталовите потоци се насочиха към икономиката на САЩ и доларовите активи. Под прикритието на "глобализацията" капиталът беше пренасочен към пазара на американски ценни книжа, а председателят на Федералния резерв Алан Грийнспан прокарваше илюзията за "новата икономика" на САЩ и "чудото с резервите от скрита производителност". Докато Грийнспан и наследникът му Бен Бернанке даваха измислени обяснения за колебанията в цените на жилищата и търсеха оправдание за капиталовите потоци към империята на Джордж Буш-младши, финансовите вливания в раздутия пазар на американски ценни книжа продължаваха.

Въпреки че в началото на 2000-те, основното внимание беше насочено към Китай, който изкупи част от дълга на САЩ, за да се гарантира ликвидността на долара беше необходим по-значителен капиталов приток към доларовите активи. Брутните парични потоци в доларовите инвестиции (и, в частност, в ценните книжа, появили се в резултат от създаването на балони на пазарите на недвижими имоти и кредитирането, и гарантирани за сметка на различни активи) идваха предимно от другите развити държави, а не от Китай. Най-мното средства в тези активи инвестира Европа и отслабването на нейната финансова система в резултат от спукването на балона на пазара за недвижими имоти беше първата стъпка към сегашната криза на еврозоната.

Някои изводи

Въпреки твърденията на правителството на САЩ за стабилността на американската икономика в годините, предшестващи кризата, спадът на долара продължава през цялото последно десетилетие, а развиващите се държави се стремят да диверсифицират валутните си резерви. На свой ред, онези, които смятат, че ролята на долара в световната икономика не се е променила, подчертават липсата на резервни запаси в друга валута. Това определено ограничава възможностите на централните банки на развиващите се държави. То обаче не попречи на сключването на редица допълнителни споразумения за замяната на долара (вкрлючително и споразумения относно неприкосновеността на запасите), разширяване ролята на СПТ (т.е. специалните права на тираж, създадени през 1969 от МВФ като безналични международни резервни активи - б.р.) чрез договори за стокообмен и суапи за търговско финансиране на регионалните институции с цел да бъдат създадени обединени резерви, и дори създаването на банка за развитие на държавите от БРИКС. Нещо повече, използването на друга национална валута, като резервна, най-вероятно ще доведе до появата на аналогични проблеми: пряка зависимост от финансовите вливания, които редовно ще се превръщат в причина за криза и икономически проблеми, но ще са необходими за поддържане позициите на резервната валута. Най-вероятно, тъкмо поради това китайското правителство се отнася толкова предпазливо към използването на юана в международната търговия и призовава за създаването на алтернативни резервни активи.

Посткризисните тенденции в икономическото развитие и международните капиталови потоци също не са особено благоприятни за финансиализацията. Това има доста просто обяснение: икономиките, които най-често са били обект на финансиализация, днес преживяват най-голям спад. След 2008, когато международните финансови потоци секнаха, основният удар на кризата се стовари върху държавите от еврозоната, където през предшестващото десетилетие се наблюдаваше най-голям подем. В края на 2012 обемът на международните финансови потоци достигна 40% от максималното си ниво през 2007 (Маккинзи, 2013). Това е следствие от провежданата на национално равнище политика на количествено смекчаване, която помага за предотвратяване фалита на основните финансови институции в САЩ. Основният проблем обаче е, че днес са налице много малко класове активи, в които може да се инвестира. В основни обекти на фондовата търговия се превърнаха валутата и суровините. Различните заеми за националните предприятия и опитите за финансово регулиране също помогнаха за частичното възстановяване на обема на капиталовите потоци от периода преди 2007. След кризата САЩ (поради зависимостта на политиката им от финансовия сектор) бяха принудени да предприемат спешни мерки за спасяване на банките и да стартират политика на количествено смекчаване, което обаче доведе до нарастване на дефицитите и държавия дълг и, в крайна сметка, стимулира по-нататъшния спад на стойността на долара.

Икономиките на развиващите се държави по-рядко биваха подлагани на финансиализация, затова и развитието им беше свързано с привличането на преки чуждестранни инвестиции в изграждането на нови обекти, а не с краткосрочни финансови вливания. Освен това, някои от тях (като Бразилия например) съумяха да защитят икономиката си от краткосрочните капиталови потоци. Следва да се отблежи също, че въпреки значителното нарастване на държавния дълг на САЩ, основната част от дълговите задължения са дългове на предприятия, докато на китайските предприятия например се падат само 7% от дълговите задължения. За китайските компании ще е много по-лесно да се справят с дълговете си благодарение на стабилно развиващата се национална икономика и неизбежното обезценяване на дълга на САЩ. За Америка обаче, подобно нещо не може да се твърди, нещо повече - рязкото разширяване на баланса на Федералния резерв повдига въпроса, как точно САЩ възнамеряват да го свият и как ще се промени стойността на долара след като пазарът бъде наводнен с ценни книжа, чиято "ценност" е повече от съмнителна.

Във връзка със съкращаване обема на международните капиталови потоци, годишният ръст на финансовите активи в света е паднал под 2%. Значителна част от него са валутните операции без участие на долара, като например китайските заеми и инвестиции в други държави от Третия свят. Нещо повече, в глобалните финансови потоци нараства делът не на краткосрочните вливания, които бяха на необходими за да се гарантира ликвидността на долара през последните петнайсетина години, а на преките чуждестранни инвестиции от страна на развиващите се държави.

Въпреки че днес е невъзможно точно да се прогнозира, колко дълго доларът ще съумее да удържи разклатените си позиции (макар че кризата на еврозоната несъмнено съдейства за известна стабилизация на положението му), истината е, че днес неговата по-нататъшна съдба все повече зависи от обстоятелства и фактори, които САЩ вече не могат да контролират.

 

Литература:

1. Bergsten, Fred. 2009. ‘We Should Listen to Beijing’s currency idea’. Financial Times, 8 April. Bergsten, Fred. 2009. ‘The Dollar and the Deficits: How Washington Can Prevent the Next Crisis’. /Foreign Affairs/ 88(6) November-December.

2. Bordo, Michael and Barry Eichengreen. 2002. ‘Crises Now and Then: What Lessons from the Last Era of Financial Globalization?’, Working Paper No. 8716, National Bureau of Economic Research, Cambridge: Mass.

3. Brenner, Robert. 1998. “The Economics of Global Turbulence.”/New Left Review/I/229, May-June: 1-265.

4. Brenner, Robert. 2009. “What is Good for Goldman Sach is Good for America: The Origins of the Current Crisis”. Prologue to the Spanish edition of Brenner 2006.

5. Chandrashekhar, C.P. 2011. Shifting Havens for Capital.Triple Crisislog.http://triplecrisis.com/shifting-havens-for-capital/

6. Clark, Andrew. 2004. ‘Greenspan – I was wrong about the economy. Sort of’./The Guardian, /24 October.

7. Crouch, Colin. 2011. /The Strange Non-Death of Neoliberalism/. Policy: Oxford.

8. Desai, Radhika. 2008. Neoliberalism Self-destructs. 21^st  Century Socialism, 25 September 2008. http://21stcenturysocialism.com/article/neoliberalism_self-destructs_01733.html

9. Desai, Radhika 1994. ‘Second-Hand Dealers in Ideas: Think-Tanks and Thatcherite Hegemony’ in /New Left Review/, no. 203, January-February, 1994 pp. 27-64.

10. Despres, Emile, Charles P. Kindleberger and Walter S. Salant. 1966. “The Dollar and World Liquidity: A Minority View”/The Economist/ (5 February).

11. Dooley Michael P, David Folkerts-Landau, and Peter Garber. 2003. An Essay on the Revived Bretton Woods System. NBER Working Paper No.9971.September.

12. Eichengreen, Barry. 2010. /Exorbitant Privilege? The Rise and Fall of the Dollar and the Future of the International Monetary System/. New York: Oxford University Press.

13. Eichengreen, Barry. 2012. Is the Age of Dollar Dominance Coming to an End?.DWS

Global Financial Institute.https://www.dgfi.com/DGFI/White-Papers/Is-the-Age-of-Dollar-Dominance-Coming-to-an-End

14. International Monetary Fund. 2011. Enhancing Monetary Stability: A Role for the SDR? January 7. http://www.imf.org/external/np/pp/eng/2011/010711.pdf

15. Kindleberger, Charles. 1973. /The World in Depression, 1929-1939/. History of the World Economy in the Twentieth Century v. 4. Berkeley, CA: University of California Press.

16. Marx, Karl. 1867/1978./Capital/ Volume I. Tr. Ben Fowkes. London: Penguin/New Left Books.

17. McKinsey Global Institute. 2013. /Financial Globalization: Retreat or Reset? /http://www.mckinsey.com/insights/global_capital_markets/financial_globalization

18. Ocampo, Jose Antonio. 2009. ‘Special Drawing Rights and the Reform of the Global Reserve System’. New York: Initiative for Policy Dialogue.http://policydialogue.org/files/publications/jao_brief.pdf

19. Steen, Michael. 2013. Bundesbank weighs bullion against public pressure. Financial Times, 16 January. http://www.ft.com/intl/cms/s/0/97970542-5fd2-11e2-b128-00144feab49a.html#axzz2OwZFVyZh

20. Subacchi, Paola and John Driffill. 2010. /Beyond the Dollar: Rethinking the International Monetary System/. London: Chatham House.

21. Triffin, Robert. 1961. /Gold and the Dollar Crisis; the Future of Convertibility/. Rev. ed. A Yale paperbound Y-39. New Haven: Yale University Press.

22. United Nations. 2009. /Report of the Commission of Experts of the President of the United Nations General Assembly on Reforms of the International Monetary and Financial System/. Chair: Joseph Stiglitz, New York. United Nations.

23. Williamson, John. 2009. ‘Why SDRs could Rival the Dollar’. Washington, D.C: Peterson Institute for International Economics.

24. Zhou, Xiaochuan. 2009. “Reform the International Monetary System”, Beijing: People’s Bank of China

 

* Професор по политология в Университета на Манитоба, Канада


{backbutton}