Исторически и съвременни геополитически предизвикателства пред Китай

брой2 2013
Typography

Преди да говорим за световния ред през ХХІ век нека направим ретроспекция на главните политически събития през миналото столетие. Сред тях са: възходът на САЩ заели мястото на Великата Британска империя, Първата световна война, появата на СССР, Втората световна война, изграждането на "новия" Китай, студената война, движението за национално освобождение, формирането на Европейския съюз, крахът на Съветската империя и двайсетгодишният период след края на студената война. Детайлният анализ на всяко от тези събития би изисквал тонове хартия. Общо правило в човешката история обаче е, че винаги когато геополитическият център преживява сътресения, периферията демонстрира по-бързо развитие, а когато центърът е спокоен, темповете му на развитие нарастват. Следователно, през следващите 15-20 години Китай ще се опита да достигне или надмине нивото на БВП на САЩ и окончателно да ги убеди, че следва да изместят фокуса на външнополитическата си активност към Изтока.

Миналото и настоящето на Китай

Документално фиксираната история на Китай започва преди близо пет хиляди години. Страната преминава през периодите на робството, феодализма и полуфеодализма, после през ролята на полуколониална държава и на република с капиталистическо общество, чиито провинции се управляват от полусамостоятелни диктатори, докато през 1949 не е прокламирано създаването на Китайската народна република. През столетието преди появата и, страната неколкократно бива завоювана от различни чуждестранни сили. За първи път това става по време на Опиумната война през 1840 и води до подписването на множества неравноправни договори. Революцията от 1911, оглавена от доктор Сун Ятсен, слага край на феодалния режим и полага основите на модерната Китайска република. След това обаче започват междуособици между войнствените едри земевладелци и висши военни, междувременно през 1921 е основана Китайската компартия, а десет години по-късно започва японското нашествие в страната. Войната с японците и гражданската война продължават до самото прокламиране на "новия" Китай.

В навечерието на този акт, Комунистическата партия декларира готовност да установи добри отношения със Съединените щати, но предложението и бива отклонено от американската администрация по идеологически съображения. Това принуждава Китай да се обърне за помощ и признание към Съветския съюз.

Малко по-късно, през 1951, новият Китай влиза в Корейската война за да се противопостави на натиска и агресията на САЩ и да помогне на Севера да постигне примирие. След това управляващата Компартия започва да реализира сталинския модел на социалистическо строителство, като паралелно с това влиза в конфликт с "ревизионистичното" съветско ръководство, начело с Хрушчов, което се опитва да контролира Китай. Следва яростна идеологическа полемика между Пекин и Москва, междувременно Китай създава собствена ядрено оръжие през 1964, декларирайки обаче, че "бомбата беше създадена за да отстрани ядрената заплаха и да сложи край на шантажа срещу нас", както и, че Китай никога и при никакви обстоятелства няма да използва пръв ядрено оръжие и подкрепя неговото пълно и окончателно унищожаване. По онова време китайският лидер Мао Цзедун се опасява, че постигнатата в резултат от тежка и ожесточена борба победа може да бъде проиграна, затова решава да концентрира вниманието върху "класовата борба и укрепването на пролетарската диктатура". След това той инициира т.нар. "културна революция", приключила със смъртта му през 1976.

Управлението на страната се поема от Дън Сяопин, който декларира, че социализмът не бива да се смята за синоним на бедност. Според него, липсва ясна представа, какво точно е социализмът, затова пък е ясно, че развитието е единствения правилен път (или, както образно се изразява, "трябва да преминем реката, стъпвайки по камъните"). Следва период на реформи, довели до първите впечатляващи резултати в края на 70-те години.

Днес, след повече от трийсет години упорита работа, Китай постигна много значими икономически успехи, превръщайки се във втората икономика в света, което би отнело на някоя друга държава няколко века.

Външнополитическата стратегия на Китай през ХХІ век

По-долу ще се спра на няколко концепции заложени в основата на китайската външнополитическа стратегия през ХХІ век.

Мирното развитие

Тази концепция има дълбоки исторически и културни корени. Китайската цивилизация с нейната петхилядолетна история е силна, устойчива, всеобхватна и миролюбива. Хармоничната култура на отношенията между хората, както и на човека с природата, и пацифизмът, като начин на мислене, оказват своето влияние, прониквайки в менталния свят на китайския народ от поколение в поколение, придобивайки по този начин специфично значение и формирайки особена философия. В по-новата си история Китай нееднократно става обект на чуждестранни агресии, колонизация и унижения. След освобождаването на страната и извоюването на независимостта, китайският народ никога не се е опитвал (и няма да го направи) да причинява страдания на други народи.

През последните над 60 години от основаването на нов Китай, страната ни вървеше по пътя на мирното развитие, а през последните трийсетина години и по пътя на реформите и постиженията. При това Китай не само демонстрира впечатляващо развитие, но и допринесе значително за развитието на целия останал свят. Този факт не може да се ингорира, тъй като ползата от това развитие за китайския народ и за целия останал свят са очевидни. И това не е акт, определящ се от необходимостта, а дългосрочен стратегически избор с огромно значение. Китай е най-голямата развиваща се страна в света, с най-голямото население, която обаче все още разполага със слаба икономическа база. Тя демонстрира впечатляващи икономически показатели, но и нисък доход на глава от наслението, да не говорим за неравномерното развитие на източните и западните региони, както и на града и селото. Ние трезво оценяваме факта, че Китай силно изостава от нивото на развитите държави. Китай се нуждае от мир вътре в страната и в света. Дори, когато концентрира достатъчно мощ, Китай никога няма да се стреми към хегемония, нито ще се опитва да заплашва други държави. Китай се нуждае от мир за да изгради едно проспериращо общество за 1/5 от населението на планетата, което да има възможност да живее достойно и щастливо. В Пекин са наясно, че ако започнем да застрашаваме други държави, това може да провокира една или друга форма на "асиметричен военен конфликт", в резултат от което стремежът на Китай към мир в страната и света ще се окаже непостижим.

Пътят, избран от Китай, съответства на глобалните тенденции. ХХІ век ще бъде столетие на развитието и утвърждаването на мултиполярността, икономическата глобализация и информатизацията. "Светът на джунглите" постепенно еволюира в "глобално село". Всички държави, независимо от значителни различия между тях, ще се сблъскат с многобройни традиционни и нетрадиционни проблеми, включително такива като замърсяването на атмосферата, или недостига на питейна вода и храни. Всички народи са просто пътешественици, пътуващи в една и съща лодка и е в общ интерес тази лодка да бъде стабилна. Следва да сме наясно, че пътят към хегемония е път към разрушението.

Пътят на Китай към мирно развитие беше дефиниран в съответствие с неговия собствен опит и анализи, както и отчитайки опита на чуждите грешки от миналото и настоящето. Китай е уникален по сложните условия за живот и огромния брой на населението си, затова за него е просто невъзможно механично да копира и заимства чуждия опит. Ние трябва постоянно да се учим от чуждите грешки и да коригираме своевременно собствената си практика. В тази ситуация Китай се нуждае от разбиране, подкрепа и сътрудничество с международната общност.

Искрено се надяваме, че международната общост ще прояви такова разбиране към културните традиции на Китай и еволюцията на неговия избор на социална и политическа системи, както и към фундаменталните китайски ценности, ще уважава суверенитета на Китай, неговата териториална цялост, сигурността и социалната му стабилност, които са в основата на китайския национален интерес.

По-активна и продуктивна китайска дипломация

Китай следва независима международна политика, чиято цел е всеобщия мир. Страната излага своите съображения и решения, съобразявайки ги с фактите. Тя не формира военни алианси с други държави и строго се придържа към петте принципа на мирното съвместно съществуване. Китай се стреми да поддържа приятелски отношения с всички страни, той е принципен противник на хегемонизма и категорично не се стреми към хегемония.

През последните години китайските лидери посетиха много държави в Азия, Африка, Европа, Океания и Америка, които подкрепят двустранните отношения и сътрудничеството. Паралелно с това, Китай активно посредничи при решаването на такива остри въпроси, като тези със севернокорейската и иранската ядрени програми. Що се отнася до сирийската криза, Китай изпрати специални мисия в региона и работи усилено за постигането на консенсус в Съвета за сигурност на ООН по този въпрос. Със своите действия, той допринася за мира и стабилността в региона.

Китай носи отговорността за това, че се придържа към принципите си и казва "не" на онова, което смята за неправилно, т.е. става дума за специфичен китайски подход и политическо поведение. Придържайки се към справедливостта и защитавайки своите принципи, Китай не преследва само собствените си интереси. Той не извършва едни или други действия само за да угоди на определени държави. Той преценява, дали тези действия съответстват на международното право и нормите на международните отношения и дали удовлетворяват фундаменталните интереси на китайския народ и народите на другите страни в света. Най-добрият пример за това е китайското поведение по отношение на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Сирия.

Китайската дипломация не само се ръководи от определени принципи, но и твърдо се придържа към определени правила. Днес някои държави, които очевидно са неспособни да надделеят в рамките на честната конкуренция, предпочитат да си гарантират предимство, променяйки правилата на играта, вместо да повишат собствената си конкурентоспособност. Правилата обаче са създадени за да бъдат спазвани и не могат да се променят едностранно или просто защото така ни се иска. За да бъдат осъществени необходимите промени, международната общност следва да лансира нова схема на взаимодействие между водещите държави в света.

Военната политика на Китай

Военната политика на Китай се основава на принципа на активната отбрана. Това се предопределя от пътя на китайското развитие, неговите основни задачи, международната политика, историческите и културните му традиции. Отбранителният потенциал на Китай се определя от неговото мирно обкръжение и, едновременно с това, му помага да прокарва идеите на мира и развитието.

Китай никога не би атакувал пръв, ако самият той не бъде атакуван отвън. Ако това се случи обаче, Китай, разбира се, ще бъде принуден да премине в контранастъпление.

Развивайки своята икономика, Китай, паралелно с това, повишана и националната отбранителна способност. Страната сама разработва и произвежда въоръжения и военна техника, а и Западът продължава да санкционира продажбата на китайско оръжие. Китай развива отбранителната си способност най-вече за самозащита и не е склонен да влиза в оръжейна надпревара с която и да било друга държава.

Китай се стреми към разрешаване на споровете по пътя на преговорите, а не с военни средства. В рамките на военната си стратегия, той се придържа по-скоро към концепцията за съперничеството и сдържането, а не към агресивните нападателни доктрини.

Нито днес, нито в бъдеще Китай се стреми или ще се стреми към постигането на хегемония. Той никога не би предприел експанзия с използването на военна сила. Задачата на китайската военна мощ е да гарантира националния суверенитет, сигурността и развитието на страната, да се противопостави на евентуални агресори, защитавайки нейната територия, вътрешните водни пътища, морските и въздушно-космическите пространства, както и киберпространството, както и да се противопоставя и да сдържа реализацията на такива сепаратистки проекти като "независим Тайван", независим Източен Туркестан" или "независим Тибет".

Китай се придържа към политика на отказ от нанасяне на първи ядрен удар и ядрена стратегия за самозащита, той не участва в ядрената надпревара. Пекин смята също, че големият отбранителен потенциал на страната съдейства за социалната хармония и вътрешната стабилност.

Ускорената модернизация на националната отбрана и китайските въоръжени сили, както и успехите в механизацията и информатизацията на страната, ще я изведат на качествено по-високо равнище до 2020.

Вътрешната политика на Китай

Китайската вътрешна политика може да се характеризира с такива понятия като стабилност, реформи и отваряне. Основен приоритет тук е стабилността. Без нея са невъзможни всички останали начинания.

Реформата на правителствените институции и линията им на поведение, действията на управляващите, работата с кадрите и ръководната политика, развитието на селските райони, промените в избирателната система, усъвършенстване работата на държавния апарат и на управляващата партия, както и антикорупционните мерки, следва да доведат до преодоляване на сегашната много сериозна вътрешнополитическа ситуация в страната.

Ако тази работа не се свърши успешно, съдбата на управляващата партия, а и на самата държава, ще бъде поставена на карта, защото това ще създаде разрив между партията и правителството, от една страна, и народа - от друга. Неслучайно целта на реформата е тези две институции да служат още по-добре на народа, а и в самия процес на реформиране основният приоритет е именно благосъстоянието на народа.

Със сигурност ще се предприемат мерки за още по-голямото отваряне на страната към света, защото за Китай това е единствения път да се интегрира в международната общност. Благодарение на това Китай ще може да осъществява постоянен обмен с външния свят и да усвоява най-добрите постижения на другите нации.

Китайско-американските отношения

Отношенията между Китай и САЩ са сред най-важните и сложни междудържавни отношения в света. От изключително значение е двустранното сътрудничество да бъде взаимноизгодно и да е от полза не само за тях самите, а и за останалия свят, но е изключително трудно, да не кажем невъзможно, това да се постигне само с усилията на едната от страните, докато втората предпочита да не участва в този процес. Сред причините, предопределящи сложността на взаимоотношенията между Китай и САЩ, можем да посочим различията в техните политики, социалните им системи, икономическите условия, идеологията, философията, ценностите, етапите в социалното им развитие, религията, културата, традицията и структурата на населението. Въз основа на опита от миналото, можем да заключим, че обща тенденция в тези отношения е, че макар и да не може да се очаква внезапно и рязко влошаване, не бива да разчитаме на сериозното им подобряване, поне в краткосрочна перспектива.

Китайско-американските отношения никога не са се развивали гладко заради недостига на взаимно доверие и увереност. Китай винаги се е чувства уязвен, когато САЩ продават оръжие на Тайван, когато американският президент се среща с Далай лама или пък, когато Вашингтон публикува поредния доклад за човешките права, критикуващ политиката на Пекин в тази сфера. В същото време, Америка не спира да настоява Китай да ревалвира юана, претендира за "повече прозрачност" във военната му доктрина, както и по въпросите за стратегическите въоръжения и т.н.

През второто десетилетие на ХХІ век в Източна Азия се осъществиха мащабни промени. Китай се превърна във втората световна икономика и днес Япония и Южна Корея поддържат повече икономически връзки с Китай, отколкото с Америка. През 2010 обемът на търговията между Китай и Южна Корея достигна 188,4 млрд. долара, а този между Китай и Япония достигна 303,03 млрд. долара, докато обемът на корейско-американската търговия беше едва 86,9 млрд. долара, а на японско-американската - 78,94 млрд. долара. Нещо повече, по време на срещите на държавите от АСЕАН във формат "10+3" или "10+1", без участието на САЩ, населението на Япония и Южна Корея демонстрира силни антиамерикански настроения. Впрочем, много други азиатски държави-членки на АСЕАН също поддържат по-сериозни икономически връзки с Китай, отколкото със САЩ.

Всичко това стана възможно тъй като през последните десетина години Америка затъна в своята "борба с тероризма" в Афганистан и Ирак. Паралелно с това, САЩ осъзнаха, че връзките им с Япония и Южна Корея отслабват, както и че започват да губят влияние в Източна и Югоизточна Азия. Във Вашингтон се опасяват, че Китай ще запълни този вакуум и тотално ще ерозира американското влияние в региона. В същото време администрацията на Обама разглежда Азиатско-Тихоокеанския регион като най-динамично развиващия се в света, с такива бързо растящи икономики, като китайската и индийската. И тъй като регионът действително представлява голям интерес за САЩ, те решиха да пренасочат стратегическото си внимание към Източна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион (решение, окончателно взето през януари 2012).

Имайки предвид обаче, че Америка пострада много сериозно от започналата през 2007 финансова криза, днес единственото сериозно предимство на САЩ в региона е тяхното военно превъзходство и свръхсъвременното им въоръжение. Затова беше решено да не бъдат съкращавани американските военни разходи в тази част на света, въпреки очакванията, че военният бюджет на САЩ ще бъде намален до 500 млрд. долара през следващите десетина години. Паралелно с това държавният секретар по отбраната обеща,            че 60% от американските въоръжени сили ще бъдат дислоцирани именно в този регион. САЩ подписаха двустранни военни договори с Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините, а американски военни съединение се появиха в Индия и Виетнам за участие в съвместни учения. Целта на всички тези мероприятия е проектирането на политическото влияние на САЩ и укрепване на връзките с партньорите им, така че да бъде "сдържан" Китай.

В рамките на съвременната военна диспозиция около Китай се очертават "три блокадни пръстена", а именно: първият пръстен се разполага между Курилските острови и Тайван, вторият е между Япония, остров Гуам и Филипините, а третият се формира от Хаваите и Австралия. Тези "пръстени" са създадени за да не допуснат разширяването на китайското "морско влияние" навътре в океана и да провокират напрежение или появата на "горещи точки" около Китай. Пример за подобен подход са островите Дяюйдао (Сенкаку). През последните месеци Япония внезапно започна да провежда демонстративно твърда политика към китайските рибари, разигравайки фарса с покупката и национализацията на въпросните острови, въз основа на исковете на частни лица. Както е известно, тези острови са отнети от Китай заедно с Тайван след поражението на флота на династията Цин във войната с Япония през 1894.

В приетите след Втората световна война Потсдамска и Каирска декларации изрично се посочва, че всички окупирани през последните войни от японците територии, следва да бъдат върнати на изконните им собственици. През 1970 обаче, Америка предаде правата върху Курилските острови и островите Дяюйдао на Япония, в съответствие с доминиращия манталитет на студената война. Но, тъй като островите Дяюйдао са необитаеми, възстановявайки дипломатическите отношения между двете страни, лидерите на Китай и Япония се споразумяха, че ще запазят статуквото на въпросните острови, като оставят решението на този проблем на бъдещите поколения.

Днес, когато спорът прекалено се изостри, САЩ обещаха да не подкрепят нито една от страните в него. Въпреки това, Вашингтон обяви, че американско-японският договор за сигурност касае и островите Дяюйдао. Тук отново се сблъскваме с двоен стандарт: договорът не касае другите спорни острови между Япония и Южна Корея или между Япония и Русия, докато американците си позволяват да наричат тези острови с японското им название Сенкаку, а не с китайското Дяюйдай. Този факт, както и новите мащабни военни доставки, са ясен сигнал за Токио, че САЩ са на негова страна по въпроса за спорните острови. В същото време, това поставя Вашингтон в трудно положение, защото излиза, че САЩ помагат на Япония да ревизира решенията на държавите-победителки във Втората световна война.

Взаимодействието между Китай и САЩ

В същото време Китай и САЩ имат значими общи интереси в Азиатско-Тихоокеанския регион. От гледна точка на безопасността, двете страни се надяват да бъдат запазени мирът и стабилността в региона и преследват сходни цели в борбата с тероризма, предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожаване и гарантиране на свободното корабоплаване. В икономическата сфера, и двете страни се стремят да съдействат за икономическия растеж в Азиатско-Тихоокеанския регион и за либерализацията на търговията и инвестициите, икономическото и техническото сътрудничество. В политическата сфера, двете страни се обявяват за подобряване на отношенията и формиране на атмосфера на доверие и сътрудничество между всички страни в региона. Във връзка с усилващото се китайско влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион, мястото на Пекин в рамките на американската стратегия в тази част на света става все по-значимо.

От друга страна, между Китай и САЩ съществуват значителни различия по отношение на политиката им в региона. За да гарантират сигурността си, американците още от средата на 90-те години реализират стратегия за "сдържане на Китай", т.е. "правят двойни залагания". На първо място, Вашингтон фокусира вниманието си върху тайванския въпрос, а след това и върху модернизацията на китайския военен потенциал, която се възприема като предизвикателство за доминацията на САЩ в региона. Президентът Барак Обама активизира усилията си под лозунга за "завръщане в Азия", което породи сериозна загриженост в Китай относно истинските намерения на Америка.

В същото време, благодарение на интензивния обмен на мнения, Китай и САЩ осъзнават, че взаимодействието и сътрудничеството между тях са в основата на просперитета на Азиатско-Тихоокеанския регион, като цяло. Лидерите на двете държави започнаха да се срещат по-често, да провеждат телефонни разговори, да контактуват на различни международни форуми. При това обаче, визиите им дотолкова се разминават, че дори по конкретните въпроси на сътрудничеството се налага да се търси консенсус по приоритетните точки в тази област. Затова всяка стъпка напред ще изисква участието и на двете страни, което би позволилода се преодолеят разногласията в позициите както между външнополитическите, така и между вътрешнополитическите институции, тъй като те често преследват чисто ведомствени интереси и виждат пред себе си различни перспективи.

Заключение

В заключение, би могло да се прогнозира, че световният ред през ХХІ век и особено през следващите две-три десетилетия ще придобива все-повече "мултиполярни" характеристики, макар че САЩ вероятно ще запазят статута си на единствена свръхдържава. Съединените щати, ЕС (начело с Германия, Великобритания и Франция) и редица държави с развиващи се икономики ще си сътрудничат и ще взаимодействат помежду си с цел укрепването на мира и сигурността, и ще съдействат за икономическото развитие, в качеството си на "мотори" за различните региони. В същото време хегемонистичните стремежи и действия ще бъдат ограничавани и неутрализирани от ООН. Държавите, независимо дали са големи или малки, ще могат пълноценно да се възползват от своите права и привилегии, подобно на пътниците, пътуващи в една и съща лодка.

 

*Зам. генерален секретар на Китайската асоциация за контрол на въоръженията


{backbutton}