Руските геополитически сценарии за Освободителната война

брой2 2007
Typography

Последната за ХІХ век. руско-турска война поставя на изпитание както ролята на Руската империя в сложната конфигурация на “европейския концерт”, така и нейните възможности за отстояване на стратегическите цели, преследвани в Източния въпрос. Петербург започва една война, в която емоциите и амбициите, подплатени с обещанията на Австро-Унгария от Райхщат (юли 1876) и Буда-Пеща (януари 1877), водят до единствено възможните за създалата се ситуация резултати. Победите и грешките на дипломатическото поле не отстъпват по важност на военните успехи и провали.

Руската империя започва войната с Османската империя с официално декларираната цел за спасяване на християнските народи, намиращи се под турска власт. Това обаче не е протоколна фраза без съдържание. Напротив, в руското общество, както и в някои правителствени кръгове, е силно убеждението, че “освобождението на източните християни е историческо призвание на руския народ”. Какво обаче преследва Петербург в тази война и какво всъщност получава от нея?

В съществуващата дипломатическа документация от Архива на външната политика на Руската империя се открояват две теми, които са предмет на проекти и планове – Проливите и Балканите. Стратегическата, но като цяло хипотетична, цел за притежаването на Босфора и Дарданелите, в един или друг вариант присъства в плановете на висшите военни, в тайните инструкции на руския император, както и в проектите за сключване на мирния договор между двете империи – Руската и Османската.

Обмислят се и се предлагат начини и възможности за осъществяването на тази лелеяна мечта, която, както в началото, така и по време на цялата руско-турска война не престава да вълнува военният елит. Няма противоречия по какъв начин може да се реши Източния въпрос. Военните са единодушни, че това означава завладяване на Проливите, а господството над тях зависи от сухопътните сили [1] . Според генерал Фадеев: “Босфорът може много лесно да се превземе без предварителен шум, с достатъчно сила и за няколко дни, но само тогава, когато ние (руснаците – б.а.) тръгнем към Проливите не откъм Дунава, а от южната граница на освободена България” [2] .Той смята, че това би позволило да се осъществи руски десант с 50-хилядна войска, която ще бъде непреодолимо препятствие за десант на чужди сили. Генералът е уверен, че с тази армия ще се прикрие цяла Южна Русия и Кавказ, вместо многохилядната войска, необходима сега за същата цел. Съгласно неговия план, прекият резултат от завземането на Босфора е цялата руска сила да се съсредоточи на западната граница, което би поставило останалите велики сили в неизгодна за тях позиция [3] .

Генерал Обручев също изразява мнение по въпроса за Проливите и режима за тяхното използване. Той дълго разсъждава върху принципа на паритета, предлаган за европейските ескадри при използването на Проливите [4] . Генералът е категоричен, че подобно решение е крайно неизгодно за Русия. След дълъг анализ за паритета и съмнителните му достойнства за руските интереси в Проливите и възможностите за използването им в Средиземно море, той стига до извода, че за империята е по-добре да се откаже “от правото на ограничен достъп в Черно море през Проливите на кораби от всички нации, без изключение” [5]. За Обручев това е по-безопасно. Аргументите му са достатъчно обективни. Отсъствието на активна морска търговия, както и на собствено пристанище в Средиземно море, което да приютява руския флот при война или неутралитет на крайбрежните държави, поставят под съмнение ползата от исканото право на излаз в Средиземно море [6] . Тезата му за възможностите на руския флот и тези на останалите велики сили е убедителна. С Австро-Унгария географията ограничава двустранните отношения в рамките на сухопътната армия, възможността някога да се влезе в морски бой с Италия е много съмнителна, а с флотата на Англия и Франция Русия не може да се сравнява. Генерал Обручев смята, че гаранциите за руските интереси на Проливите трябва да се ограничат в рамките на руско-турските преговори. Според него, най-сполучливият за империята вариант е свързан със следните комбинации:

- Постигане на сериозна военна и морска позиция на Русия, чрез турски отстъпки на част от територията в северния път на Босфора, където тя (Русия-б.а.) да построи свои укрепления. От другата страна трябва да има турски укрепления. По този начин империята става неуязвима. Според генерала, трябва да се иска Буюк-дере, независимо от негативната реакция на Англия и останалата част на Европа.

- В Босфора трябва да има смесен гарнизон чрез договореност между Русия и Турция, включваща система от укрепления откъм Буюк дере, които да се заемат от общи гарнизони на двете държави.

- По същия начин да се разпределят всички разходи по усъвършенстването, въоръжението и ремонта на укрепленията.

- Обсъждането на всички въпроси по укреплението да се възложи на смесена комисия [7] .

Към проектите на двамата генерали може да бъде добавен и документът, съдържащ трите варианта на възможните условия за сключване на мир между Петербург и Цариград [8] . Принципът, върху който безименният автор гради своите предположения, се основава на отношението на Европа към военните действия и успехите на руското оръжие. Независимо дали са крайно радикални, или умерени, идеите са подчинени на или на желанието за свободно корабоплаване или на това за пълно закриване на Проливите за руските и английските кораби. В две от предложенията се прокрадва споменът за руския дипломатически успех, постигнат в Ункяр-Искелески от 1833 – закриването от Османската империя на Проливите за кораби на всички държави, освен за крайбрежните, т.е. само за Русия. Съдбата на Константинопол също е обвързана с тази на Проливите. Вариантите са или свободен град под европейски протекторат или турски град с точно определени граници. Те трябва да бъдат гарантирани със закриване на Проливите с руски флот откъм Босфора и английски флот откъм Дарданелите [9]. Освен това категорично е подчертано, че трябва да се сключи специална конвенция с Турция, възпрепятстваща създаването на морски учреждения на чужди държави в Черно море [10] .

Тези проекти са в унисон с настроенията на руския император Александър ІІ, който в инструкцията си до канцлера Горчаков от ноември 1877 е категоричен за условията, при които Турция би трябвало да приеме загубата във войната [11] . Той е уверен, че султанът трябва да намери начин да постигне съгласие с Петербург относно защитата на правата и интересите на Русия в Босфора и Дарданелите [12] .

Спектърът на предложенията и хипотезите, които вълнуват руския генералитет, е ограничен откъм възможности. Спомените от неуспешната Кримска война или за триумфа от 1833 не променят факта, че Русия, както тогава, така и сега, има пред себе си слаба Османска империя и силна, нетърпяща надмощие, Европа.

С оглед на откровената, основаваща се на прагматизма, позиция, логично звучи и резолюцията на Александър ІІ върху повечето от получаваните документи, с която се нарежда поставянето им в най-секретния архив, без достъп до тях.

Постоянното присъствие на Проливите в проектите и мненията на официален Петербург не променя факта, че основният акцент в руските планове, като по-реални за осъществяване, е поставен върху бъдещето на балканските територии. Разпределението и конституирането им са от съществено значение за мястото и ролята на Руската империя в балканската конфигурация. Възможностите за решение не са много и се базират върху достигнатото дотогава по дипломатически път, като най-често се визира договореното на Цариградската конференция от декември 1876. За дейността на граф Игнатиев и неговата последователна защита на българските интереси като дългогодишен посланик в Цариград и по време на Руско-турската война е писано достатъчно. Не е тайна неговата изкусна дипломатическа игра, която успешно доказва необходимостта европейските сили да се ангажират с конкретно решение по българския въпрос.


И докато тази истина е известна, на по-малка популярност се радват мненията и вижданията на известните и неизвестни руски дипломати, работещи в посолствата в Европа или на Певчески мост по бъдещето преструктуриране на Европейския Югоизток. Едно от тях е писмото с гриф “строго секретно” на граф Орлов от 16 февруари 1877, което лежи в тайните сейфове на Секретния архив на външния министър [13]. Не е без значение обстоятелството, че съгласявайки се Турция да получи възможност да осъществи обещаните от нея реформи, руският дипломат предлага Русия да си върне, “без да иска ничие съгласие, Бесарабия, отнета й по силата на Парижкия договор от 1856” [14]. Орлов обяснява необходимостта от реванш с “пролятата от войниците на Румянцев и Суворов кръв” [15] . С връщането на областта руският император би запазил мира, би защитил интересите на християните и руското национално достойнство. Тези мисли споделя и самият император, който признава: “мисълта на Орлов се харесва и на мен” [16] . Логиката на дипломата е подчинена не само на руските интереси, но и на търсенето на баланс между руските и австро-унгарските амбиции. Руският външен министър княз Горчаков не храни илюзии спрямо австро-унгарската позиция към християнското население в Османската империя. За Петербург не е тайна желанието на Виена да анексира Босна и Херцеговина [17] . Канцлерът Горчаков е наясно и със страха на неговия австро-унгарски колега граф Андраши от изолирани действия на Русия на Балканите, което мотивира Виена да търси съвместни решения на проблемите в Османската империя. В инструкцията си до руския посланик във Виена граф Новиков от 11 септември 1876, канцлерът споделя неговата прогноза, че сега Европа и Изтокът са обречени на постоянни конвулсии [18] .

И докато Певчески мост и дипломатите във Виена и Париж обвързват руските претенции с австро-унгарските амбиции, руският генералитет търси логиката в балканската геополитика през призмата на военната стратегия. Географската близост на България до Босфора очертава централното място на българските територии в руските проекти и планове. Интересът на висшите чиновници и дипломати към България естествено е подчинен на прагматизма. Той намира конкретен израз и в предлаганите варианти за решаването както на българския, така и на останалите балкански въпроси в края на Руско-турската война, което е в пряка зависимост от военните действия и реакцията на Европа. Предложенията варират от независимост за Сърбия, Румъния и България, през запазването на тяхната васална автономия, до политическа автономия за Сърбия, Черна гора и Румъния и административна автономия за България [19] . Категорично е очертано и връщането на Бесарабия на Русия [20] срещу преминаването на Добруджа към Румъния [21] . С удовлетворение се отбелязва, че след тази война Османската империя губи северната и централната част на Балканския полуостров [22] .

Съдържанието на съществуващите документи налага извода, че по време на Руско-турската война висшата дипломация нито за момент не забравя обстоятелството, че не на бойното поле ще се решава въпросът за Проливите и Балканите. Действително, последната руско-турска война не променя наложилата се през ХІХ век схема – война – конференция – дипломатическо, а не военно, решение.

Сан-Стефанският прелиминарен договор демонстрира огромното желание на официален Петербург да осъществи мечтата си за голяма, славянска, православна държава на Балканите, пренебрегвайки австро-руските договорености от Райхщат и Будапеща. Конюнктурата обаче, както през целия период на тази източна криза, не работи в полза на руските планове. Съществува голямо количество литература за причините, породили Сан-Стефанския експеримент. Мненията варират от неадекватното възприемане на ситуацията от висшия дипломатически и военен елит и налагането на субективния фактор в лицето на граф Игнатиев за прокарването на това решение, до осъзнатото желание на Петербург да провери границите, в които великите сили биха позволили на Русия да осъществява самостоятелно своите амбициозни планове. Резултатите от Берлинския конгрес през юни 1878 точно обозначават рамките на руското присъствие в Източния въпрос. Обединените усилия на държавите от “европейския концерт” срещу империята, довеждат поредната източна криза до нейния предсказуем край. Руската доктрина, базираща се на имперската идея за териториално разширяване и защита, за утвърждаване на политически авторитет в Европейския Югоизток, в края на 70-те години на ХІХ век претърпява крах. Неслучайно министърът на външните работи на Русия граф Горчаков, след завръщането си от Германия, заявява: “Смятам Берлинския договор за най-черната страница в моя живот” [23]. В писмо от 20 юни 1878 от Берлин до руския император Александър ІІ, той с огорчение пише, че “след като се подпише този нескопосан мир, ще трябва отново да се върнем към известната фраза от 1856: на Русия й предстои да се съсредоточи” [24] . Съсредоточаването обаче не помага кой знае колко, като може би причина за това е отсъствието на фигура от ранга на Горчаков, но Горчаков от 1856, а не този от 1878.

* * *

Резултатите от политическите и дипломатическите акции на Петербург по Източния въпрос не са блестящи. Нерешеният въпрос с Проливите, икономическото и политическото изтласкване от региона, натрупването на негативи в двустранните отношения с балканските държави, са конкретните резултати, които Руската империя получава от войната с Османска Турция. Нещо повече, тя загубва и предимството пред останалите велики сили, което и дава до 1877 политиката на подкрепа на национално-освободителните борби на православното население в Османската империя. През следващите десетилетия ореолът на Русия като балкански освободител помръква пред имперската й политика, малко отличаваща се по своите цели и средства от тази на останалите велики сили.


Бележки:

 

[1] Государственный архив Русской Федерации (ГАРФ), ф. 677, оп. 1, а.е. 368, май 1877, л. 7-7/об. Записка ген.майора М. Фадеева о задачах России в войне с Турцией,

[2] Пак там

[3] Пак там, л. 7/об

[4] Архив внешней политики Российской империи (АВПРИ), ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, Записка генерала Обручева. К вопросу об открътия Проливов., 27 ноября 1877, л. 34-44.

[5] Пак там, л. 37

[6] Пак там, л. 38-38/об

[7] Пак там, л. 39/об-40

[8] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467у д. 36/37/38. Записка по вопросу о Проливахр 1877, л. 92/об

[9] Пак там.

[10] Пак там, л. 93

[11] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/36, 22 ноября 1877, 10-11/об

[12] Пак там.

[13] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/37/39, 16/22 февруари 1877. От граф Орлов до граф Горчаков, л. 10

[14] Пак там.

[15] Пак там, л. 11/об

[16] Пак там, л. 10

[17] Пак там

[18] Пак там, 17/об

[19] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[20] Още през февруари 1877 г. германският канцлер Ото фон Бисмарк изразява своето съгласие за този акт. АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/37/39, 16/22 февруари 1877. От граф Орлов до граф Горчаков, л. 10

[21] Пак там, АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[22] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[23] Цит. по Сборник, изданный в память дватцатипятилетнего управления МИД государственного канцлера, светлейшего княза А.М. Горчакова – 1856-1881 гг. С.-П., 1881

[24] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 20 юни 1878, л. 4

* Преподавател във Варненския свободен университет. Статията публикуваме с любезното съдействия на MediaTimesReview

{rt}

Последната за ХІХ век. руско-турска война поставя на изпитание както ролята на Руската империя в сложната конфигурация на “европейския концерт”, така и нейните възможности за отстояване на стратегическите цели, преследвани в Източния въпрос. Петербург започва една война, в която емоциите и амбициите, подплатени с обещанията на Австро-Унгария от Райхщат (юли 1876) и Буда-Пеща (януари 1877), водят до единствено възможните за създалата се ситуация резултати. Победите и грешките на дипломатическото поле не отстъпват по важност на военните успехи и провали.

Руската империя започва войната с Османската империя с официално декларираната цел за спасяване на християнските народи, намиращи се под турска власт. Това обаче не е протоколна фраза без съдържание. Напротив, в руското общество, както и в някои правителствени кръгове, е силно убеждението, че “освобождението на източните християни е историческо призвание на руския народ”. Какво обаче преследва Петербург в тази война и какво всъщност получава от нея?

В съществуващата дипломатическа документация от Архива на външната политика на Руската империя се открояват две теми, които са предмет на проекти и планове – Проливите и Балканите. Стратегическата, но като цяло хипотетична, цел за притежаването на Босфора и Дарданелите, в един или друг вариант присъства в плановете на висшите военни, в тайните инструкции на руския император, както и в проектите за сключване на мирния договор между двете империи – Руската и Османската.

Обмислят се и се предлагат начини и възможности за осъществяването на тази лелеяна мечта, която, както в началото, така и по време на цялата руско-турска война не престава да вълнува военният елит. Няма противоречия по какъв начин може да се реши Източния въпрос. Военните са единодушни, че това означава завладяване на Проливите, а господството над тях зависи от сухопътните сили [1] . Според генерал Фадеев: “Босфорът може много лесно да се превземе без предварителен шум, с достатъчно сила и за няколко дни, но само тогава, когато ние (руснаците – б.а.) тръгнем към Проливите не откъм Дунава, а от южната граница на освободена България” [2] .Той смята, че това би позволило да се осъществи руски десант с 50-хилядна войска, която ще бъде непреодолимо препятствие за десант на чужди сили. Генералът е уверен, че с тази армия ще се прикрие цяла Южна Русия и Кавказ, вместо многохилядната войска, необходима сега за същата цел. Съгласно неговия план, прекият резултат от завземането на Босфора е цялата руска сила да се съсредоточи на западната граница, което би поставило останалите велики сили в неизгодна за тях позиция [3] .

Генерал Обручев също изразява мнение по въпроса за Проливите и режима за тяхното използване. Той дълго разсъждава върху принципа на паритета, предлаган за европейските ескадри при използването на Проливите [4] . Генералът е категоричен, че подобно решение е крайно неизгодно за Русия. След дълъг анализ за паритета и съмнителните му достойнства за руските интереси в Проливите и възможностите за използването им в Средиземно море, той стига до извода, че за империята е по-добре да се откаже “от правото на ограничен достъп в Черно море през Проливите на кораби от всички нации, без изключение” [5]. За Обручев това е по-безопасно. Аргументите му са достатъчно обективни. Отсъствието на активна морска търговия, както и на собствено пристанище в Средиземно море, което да приютява руския флот при война или неутралитет на крайбрежните държави, поставят под съмнение ползата от исканото право на излаз в Средиземно море [6] . Тезата му за възможностите на руския флот и тези на останалите велики сили е убедителна. С Австро-Унгария географията ограничава двустранните отношения в рамките на сухопътната армия, възможността някога да се влезе в морски бой с Италия е много съмнителна, а с флотата на Англия и Франция Русия не може да се сравнява. Генерал Обручев смята, че гаранциите за руските интереси на Проливите трябва да се ограничат в рамките на руско-турските преговори. Според него, най-сполучливият за империята вариант е свързан със следните комбинации:

- Постигане на сериозна военна и морска позиция на Русия, чрез турски отстъпки на част от територията в северния път на Босфора, където тя (Русия-б.а.) да построи свои укрепления. От другата страна трябва да има турски укрепления. По този начин империята става неуязвима. Според генерала, трябва да се иска Буюк-дере, независимо от негативната реакция на Англия и останалата част на Европа.

- В Босфора трябва да има смесен гарнизон чрез договореност между Русия и Турция, включваща система от укрепления откъм Буюк дере, които да се заемат от общи гарнизони на двете държави.

- По същия начин да се разпределят всички разходи по усъвършенстването, въоръжението и ремонта на укрепленията.

- Обсъждането на всички въпроси по укреплението да се възложи на смесена комисия [7] .

Към проектите на двамата генерали може да бъде добавен и документът, съдържащ трите варианта на възможните условия за сключване на мир между Петербург и Цариград [8] . Принципът, върху който безименният автор гради своите предположения, се основава на отношението на Европа към военните действия и успехите на руското оръжие. Независимо дали са крайно радикални, или умерени, идеите са подчинени на или на желанието за свободно корабоплаване или на това за пълно закриване на Проливите за руските и английските кораби. В две от предложенията се прокрадва споменът за руския дипломатически успех, постигнат в Ункяр-Искелески от 1833 – закриването от Османската империя на Проливите за кораби на всички държави, освен за крайбрежните, т.е. само за Русия. Съдбата на Константинопол също е обвързана с тази на Проливите. Вариантите са или свободен град под европейски протекторат или турски град с точно определени граници. Те трябва да бъдат гарантирани със закриване на Проливите с руски флот откъм Босфора и английски флот откъм Дарданелите [9]. Освен това категорично е подчертано, че трябва да се сключи специална конвенция с Турция, възпрепятстваща създаването на морски учреждения на чужди държави в Черно море [10] .

Тези проекти са в унисон с настроенията на руския император Александър ІІ, който в инструкцията си до канцлера Горчаков от ноември 1877 е категоричен за условията, при които Турция би трябвало да приеме загубата във войната [11] . Той е уверен, че султанът трябва да намери начин да постигне съгласие с Петербург относно защитата на правата и интересите на Русия в Босфора и Дарданелите [12] .

Спектърът на предложенията и хипотезите, които вълнуват руския генералитет, е ограничен откъм възможности. Спомените от неуспешната Кримска война или за триумфа от 1833 не променят факта, че Русия, както тогава, така и сега, има пред себе си слаба Османска империя и силна, нетърпяща надмощие, Европа.

С оглед на откровената, основаваща се на прагматизма, позиция, логично звучи и резолюцията на Александър ІІ върху повечето от получаваните документи, с която се нарежда поставянето им в най-секретния архив, без достъп до тях.

Постоянното присъствие на Проливите в проектите и мненията на официален Петербург не променя факта, че основният акцент в руските планове, като по-реални за осъществяване, е поставен върху бъдещето на балканските територии. Разпределението и конституирането им са от съществено значение за мястото и ролята на Руската империя в балканската конфигурация. Възможностите за решение не са много и се базират върху достигнатото дотогава по дипломатически път, като най-често се визира договореното на Цариградската конференция от декември 1876. За дейността на граф Игнатиев и неговата последователна защита на българските интереси като дългогодишен посланик в Цариград и по време на Руско-турската война е писано достатъчно. Не е тайна неговата изкусна дипломатическа игра, която успешно доказва необходимостта европейските сили да се ангажират с конкретно решение по българския въпрос.

Последната за ХІХ век. руско-турска война поставя на изпитание както ролята на Руската империя в сложната конфигурация на “европейския концерт”, така и нейните възможности за отстояване на стратегическите цели, преследвани в Източния въпрос. Петербург започва една война, в която емоциите и амбициите, подплатени с обещанията на Австро-Унгария от Райхщат (юли 1876) и Буда-Пеща (януари 1877), водят до единствено възможните за създалата се ситуация резултати. Победите и грешките на дипломатическото поле не отстъпват по важност на военните успехи и провали.

Руската империя започва войната с Османската империя с официално декларираната цел за спасяване на християнските народи, намиращи се под турска власт. Това обаче не е протоколна фраза без съдържание. Напротив, в руското общество, както и в някои правителствени кръгове, е силно убеждението, че “освобождението на източните християни е историческо призвание на руския народ”. Какво обаче преследва Петербург в тази война и какво всъщност получава от нея?

В съществуващата дипломатическа документация от Архива на външната политика на Руската империя се открояват две теми, които са предмет на проекти и планове – Проливите и Балканите. Стратегическата, но като цяло хипотетична, цел за притежаването на Босфора и Дарданелите, в един или друг вариант присъства в плановете на висшите военни, в тайните инструкции на руския император, както и в проектите за сключване на мирния договор между двете империи – Руската и Османската.

Обмислят се и се предлагат начини и възможности за осъществяването на тази лелеяна мечта, която, както в началото, така и по време на цялата руско-турска война не престава да вълнува военният елит. Няма противоречия по какъв начин може да се реши Източния въпрос. Военните са единодушни, че това означава завладяване на Проливите, а господството над тях зависи от сухопътните сили [1] . Според генерал Фадеев: “Босфорът може много лесно да се превземе без предварителен шум, с достатъчно сила и за няколко дни, но само тогава, когато ние (руснаците – б.а.) тръгнем към Проливите не откъм Дунава, а от южната граница на освободена България” [2] .Той смята, че това би позволило да се осъществи руски десант с 50-хилядна войска, която ще бъде непреодолимо препятствие за десант на чужди сили. Генералът е уверен, че с тази армия ще се прикрие цяла Южна Русия и Кавказ, вместо многохилядната войска, необходима сега за същата цел. Съгласно неговия план, прекият резултат от завземането на Босфора е цялата руска сила да се съсредоточи на западната граница, което би поставило останалите велики сили в неизгодна за тях позиция [3] .

Генерал Обручев също изразява мнение по въпроса за Проливите и режима за тяхното използване. Той дълго разсъждава върху принципа на паритета, предлаган за европейските ескадри при използването на Проливите [4] . Генералът е категоричен, че подобно решение е крайно неизгодно за Русия. След дълъг анализ за паритета и съмнителните му достойнства за руските интереси в Проливите и възможностите за използването им в Средиземно море, той стига до извода, че за империята е по-добре да се откаже “от правото на ограничен достъп в Черно море през Проливите на кораби от всички нации, без изключение” [5]. За Обручев това е по-безопасно. Аргументите му са достатъчно обективни. Отсъствието на активна морска търговия, както и на собствено пристанище в Средиземно море, което да приютява руския флот при война или неутралитет на крайбрежните държави, поставят под съмнение ползата от исканото право на излаз в Средиземно море [6] . Тезата му за възможностите на руския флот и тези на останалите велики сили е убедителна. С Австро-Унгария географията ограничава двустранните отношения в рамките на сухопътната армия, възможността някога да се влезе в морски бой с Италия е много съмнителна, а с флотата на Англия и Франция Русия не може да се сравнява. Генерал Обручев смята, че гаранциите за руските интереси на Проливите трябва да се ограничат в рамките на руско-турските преговори. Според него, най-сполучливият за империята вариант е свързан със следните комбинации:

- Постигане на сериозна военна и морска позиция на Русия, чрез турски отстъпки на част от територията в северния път на Босфора, където тя (Русия-б.а.) да построи свои укрепления. От другата страна трябва да има турски укрепления. По този начин империята става неуязвима. Според генерала, трябва да се иска Буюк-дере, независимо от негативната реакция на Англия и останалата част на Европа.

- В Босфора трябва да има смесен гарнизон чрез договореност между Русия и Турция, включваща система от укрепления откъм Буюк дере, които да се заемат от общи гарнизони на двете държави.

- По същия начин да се разпределят всички разходи по усъвършенстването, въоръжението и ремонта на укрепленията.

- Обсъждането на всички въпроси по укреплението да се възложи на смесена комисия [7] .

Към проектите на двамата генерали може да бъде добавен и документът, съдържащ трите варианта на възможните условия за сключване на мир между Петербург и Цариград [8] . Принципът, върху който безименният автор гради своите предположения, се основава на отношението на Европа към военните действия и успехите на руското оръжие. Независимо дали са крайно радикални, или умерени, идеите са подчинени на или на желанието за свободно корабоплаване или на това за пълно закриване на Проливите за руските и английските кораби. В две от предложенията се прокрадва споменът за руския дипломатически успех, постигнат в Ункяр-Искелески от 1833 – закриването от Османската империя на Проливите за кораби на всички държави, освен за крайбрежните, т.е. само за Русия. Съдбата на Константинопол също е обвързана с тази на Проливите. Вариантите са или свободен град под европейски протекторат или турски град с точно определени граници. Те трябва да бъдат гарантирани със закриване на Проливите с руски флот откъм Босфора и английски флот откъм Дарданелите [9]. Освен това категорично е подчертано, че трябва да се сключи специална конвенция с Турция, възпрепятстваща създаването на морски учреждения на чужди държави в Черно море [10] .

Тези проекти са в унисон с настроенията на руския император Александър ІІ, който в инструкцията си до канцлера Горчаков от ноември 1877 е категоричен за условията, при които Турция би трябвало да приеме загубата във войната [11] . Той е уверен, че султанът трябва да намери начин да постигне съгласие с Петербург относно защитата на правата и интересите на Русия в Босфора и Дарданелите [12] .

Спектърът на предложенията и хипотезите, които вълнуват руския генералитет, е ограничен откъм възможности. Спомените от неуспешната Кримска война или за триумфа от 1833 не променят факта, че Русия, както тогава, така и сега, има пред себе си слаба Османска империя и силна, нетърпяща надмощие, Европа.

С оглед на откровената, основаваща се на прагматизма, позиция, логично звучи и резолюцията на Александър ІІ върху повечето от получаваните документи, с която се нарежда поставянето им в най-секретния архив, без достъп до тях.

Постоянното присъствие на Проливите в проектите и мненията на официален Петербург не променя факта, че основният акцент в руските планове, като по-реални за осъществяване, е поставен върху бъдещето на балканските територии. Разпределението и конституирането им са от съществено значение за мястото и ролята на Руската империя в балканската конфигурация. Възможностите за решение не са много и се базират върху достигнатото дотогава по дипломатически път, като най-често се визира договореното на Цариградската конференция от декември 1876. За дейността на граф Игнатиев и неговата последователна защита на българските интереси като дългогодишен посланик в Цариград и по време на Руско-турската война е писано достатъчно. Не е тайна неговата изкусна дипломатическа игра, която успешно доказва необходимостта европейските сили да се ангажират с конкретно решение по българския въпрос.

Страница 2

И докато тази истина е известна, на по-малка популярност се радват мненията и вижданията на известните и неизвестни руски дипломати, работещи в посолствата в Европа или на Певчески мост по бъдещето преструктуриране на Европейския Югоизток. Едно от тях е писмото с гриф “строго секретно” на граф Орлов от 16 февруари 1877, което лежи в тайните сейфове на Секретния архив на външния министър [13]. Не е без значение обстоятелството, че съгласявайки се Турция да получи възможност да осъществи обещаните от нея реформи, руският дипломат предлага Русия да си върне, “без да иска ничие съгласие, Бесарабия, отнета й по силата на Парижкия договор от 1856” [14]. Орлов обяснява необходимостта от реванш с “пролятата от войниците на Румянцев и Суворов кръв” [15] . С връщането на областта руският император би запазил мира, би защитил интересите на християните и руското национално достойнство. Тези мисли споделя и самият император, който признава: “мисълта на Орлов се харесва и на мен” [16] . Логиката на дипломата е подчинена не само на руските интереси, но и на търсенето на баланс между руските и австро-унгарските амбиции. Руският външен министър княз Горчаков не храни илюзии спрямо австро-унгарската позиция към християнското население в Османската империя. За Петербург не е тайна желанието на Виена да анексира Босна и Херцеговина [17] . Канцлерът Горчаков е наясно и със страха на неговия австро-унгарски колега граф Андраши от изолирани действия на Русия на Балканите, което мотивира Виена да търси съвместни решения на проблемите в Османската империя. В инструкцията си до руския посланик във Виена граф Новиков от 11 септември 1876, канцлерът споделя неговата прогноза, че сега Европа и Изтокът са обречени на постоянни конвулсии [18] .

И докато Певчески мост и дипломатите във Виена и Париж обвързват руските претенции с австро-унгарските амбиции, руският генералитет търси логиката в балканската геополитика през призмата на военната стратегия. Географската близост на България до Босфора очертава централното място на българските територии в руските проекти и планове. Интересът на висшите чиновници и дипломати към България естествено е подчинен на прагматизма. Той намира конкретен израз и в предлаганите варианти за решаването както на българския, така и на останалите балкански въпроси в края на Руско-турската война, което е в пряка зависимост от военните действия и реакцията на Европа. Предложенията варират от независимост за Сърбия, Румъния и България, през запазването на тяхната васална автономия, до политическа автономия за Сърбия, Черна гора и Румъния и административна автономия за България [19] . Категорично е очертано и връщането на Бесарабия на Русия [20] срещу преминаването на Добруджа към Румъния [21] . С удовлетворение се отбелязва, че след тази война Османската империя губи северната и централната част на Балканския полуостров [22] .

Съдържанието на съществуващите документи налага извода, че по време на Руско-турската война висшата дипломация нито за момент не забравя обстоятелството, че не на бойното поле ще се решава въпросът за Проливите и Балканите. Действително, последната руско-турска война не променя наложилата се през ХІХ век схема – война – конференция – дипломатическо, а не военно, решение.

Сан-Стефанският прелиминарен договор демонстрира огромното желание на официален Петербург да осъществи мечтата си за голяма, славянска, православна държава на Балканите, пренебрегвайки австро-руските договорености от Райхщат и Будапеща. Конюнктурата обаче, както през целия период на тази източна криза, не работи в полза на руските планове. Съществува голямо количество литература за причините, породили Сан-Стефанския експеримент. Мненията варират от неадекватното възприемане на ситуацията от висшия дипломатически и военен елит и налагането на субективния фактор в лицето на граф Игнатиев за прокарването на това решение, до осъзнатото желание на Петербург да провери границите, в които великите сили биха позволили на Русия да осъществява самостоятелно своите амбициозни планове. Резултатите от Берлинския конгрес през юни 1878 точно обозначават рамките на руското присъствие в Източния въпрос. Обединените усилия на държавите от “европейския концерт” срещу империята, довеждат поредната източна криза до нейния предсказуем край. Руската доктрина, базираща се на имперската идея за териториално разширяване и защита, за утвърждаване на политически авторитет в Европейския Югоизток, в края на 70-те години на ХІХ век претърпява крах. Неслучайно министърът на външните работи на Русия граф Горчаков, след завръщането си от Германия, заявява: “Смятам Берлинския договор за най-черната страница в моя живот” [23]. В писмо от 20 юни 1878 от Берлин до руския император Александър ІІ, той с огорчение пише, че “след като се подпише този нескопосан мир, ще трябва отново да се върнем към известната фраза от 1856: на Русия й предстои да се съсредоточи” [24] . Съсредоточаването обаче не помага кой знае колко, като може би причина за това е отсъствието на фигура от ранга на Горчаков, но Горчаков от 1856, а не този от 1878.

* * *

Резултатите от политическите и дипломатическите акции на Петербург по Източния въпрос не са блестящи. Нерешеният въпрос с Проливите, икономическото и политическото изтласкване от региона, натрупването на негативи в двустранните отношения с балканските държави, са конкретните резултати, които Руската империя получава от войната с Османска Турция. Нещо повече, тя загубва и предимството пред останалите велики сили, което и дава до 1877 политиката на подкрепа на национално-освободителните борби на православното население в Османската империя. През следващите десетилетия ореолът на Русия като балкански освободител помръква пред имперската й политика, малко отличаваща се по своите цели и средства от тази на останалите велики сили.


Бележки:

 

[1] Государственный архив Русской Федерации (ГАРФ), ф. 677, оп. 1, а.е. 368, май 1877, л. 7-7/об. Записка ген.майора М. Фадеева о задачах России в войне с Турцией,

[2] Пак там

[3] Пак там, л. 7/об

[4] Архив внешней политики Российской империи (АВПРИ), ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, Записка генерала Обручева. К вопросу об открътия Проливов., 27 ноября 1877, л. 34-44.

[5] Пак там, л. 37

[6] Пак там, л. 38-38/об

[7] Пак там, л. 39/об-40

[8] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467у д. 36/37/38. Записка по вопросу о Проливахр 1877, л. 92/об

[9] Пак там.

[10] Пак там, л. 93

[11] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/36, 22 ноября 1877, 10-11/об

[12] Пак там.

[13] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/37/39, 16/22 февруари 1877. От граф Орлов до граф Горчаков, л. 10

[14] Пак там.

[15] Пак там, л. 11/об

[16] Пак там, л. 10

[17] Пак там

[18] Пак там, 17/об

[19] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[20] Още през февруари 1877 г. германският канцлер Ото фон Бисмарк изразява своето съгласие за този акт. АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/37/39, 16/22 февруари 1877. От граф Орлов до граф Горчаков, л. 10

[21] Пак там, АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[22] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[23] Цит. по Сборник, изданный в память дватцатипятилетнего управления МИД государственного канцлера, светлейшего княза А.М. Горчакова – 1856-1881 гг. С.-П., 1881

[24] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 20 юни 1878, л. 4

* Преподавател във Варненския свободен университет. Статията публикуваме с любезното съдействия на MediaTimesReview

{rt}