Провалите и шансовете на френската геополитика в Африка

Сред белезите за това е безпрецедентният ръст на антифренските настроения във франкофонските държави от Черния континент и поредицата военни преврати в "задния двор" на бившата метрополия.

В случая става въпрос за значителното съкращаване на френския военен персонал в африканските бази на Париж. Това не е първият случай, когато Франция обявява планове да подобри отношенията със своите африкански партньори на основата на равенството и взаимното изгода. Проблемът обаче е, че всеки път тези обещания се оказват само добри пожелания.

Както знаем, Париж традиционно отделя приоритетно внимание на развитието на отношенията с държавите от Африка и особено с бившите си колонии. Дори и след като последните станаха независими, Франция никога не ги е изпускала от поглед, правейки всичко възможност за да попречи на развитието на активни връзки между тях и други външни играчи. Както отбелязва навремето френският президент Франсоа Митеран: "без Африка, Франция няма да има собствена история през ХХІ век", да не говорим, че и днес континентът продължава да играе важна роля за развитието на френската икономика, като източник на стратегически важни материални ресурси.

За да си изясним мотивите, които стоят зад новата инициатива на Макрон, следва да анализираме причините, довели до провала на африканската политика на Париж през последните години. Според мнозина експерти, пукнатините в отношенията между Франция и Черния континент започнаха да се проявяват по-ясно след военната интервенция на НАТО в Либия през 2011, чиито основен инициатор и организатор бе тогаващният френски президент Никола Саркози, който в навечерието на предстоящите избори се опита да повиши ниския си политически рейтинг, разпалвайки "малка победоносна война" срещу либийския диктатор Кадафи, но въпреки това ги загуби и бе заменен от Франсоа Оланд.

Случилото се в Либия, от което тази страна (а и не само тя) още не може да се възстанови, доведе до превръщането на части от Северна и Западна Африка в зона на безпрецедентен и неудържим джихадизъм в резултат от поражението на Либийската Джамахирия, която до този момент изпълняваше ролята на своеобразна преграда пред радикалния ислямизъм.

Оценявайки ролята на Франция за свалянето на режима на Муамар Кадафи, френският новинарски портал Le HuffPost отбелязва през 2015, че "Макар че войната от 2011 беше осъществена правилно от тактическа гледна точка, тя ще остане в историята ни като най-голямата външнополитическа грешка на Петата република. Кадафи беше неприятен и ирационален управник, но не беше наш противник... Той се отказа от тероризма и плановете си за създаване на ядрено оръжие. Освен това водеше решителна борба с ислямистите и пресичаше каналите за трафик на нелегални мигранти от Централна Африка към Средиземноморието".

Надигащата се антифренска вълна

Именно тази фатална грешка, допусната от Саркози, сложи началото на ерозията на френското политическо влияние на континента. Трупащото се с години недоволство от френското военно присъствие и патерналистката външна политика на Париж през последните години ескалира във взривообразна вълна на антифренски настроения, при това не само сред обществено-политическите среди в африканските държави, но и сред местните военни, което закономерно доведе до серията държавни преврати.

Както отбелязва в тази връзка Foreign Policy, днес тази авантюра на Никола Саркози се връща като бумеранг, нанасяйки тежки удари на френските неоимперски амбиции. Френските части, които се оказаха неспособни да пресекат ръста на терористичната активност, биват позорно прогонвани от страните на Централна и Западна Африка, понякога заедно с френските посланици там, както стана в Нигер например.

Този процес започна в Мали. Убеждавайки се в неспособността на Париж да промени радикално хода на военните действия срещу терористите (джихадистите и сепаратистите-туареги), висшите военни в тази страна, чиято територия от 2013 насам беше основната база на безуспешната френска война с тероризма в региона, решиха през декември 2021 да подпишат договор с руската частна военна компания "Вагнер". Това моментално провокира крайно негативната реакция на французите, които обявиха, че ще изтеглят частите си от страната в рамките на шест месеца. В отговор, властите в Бамако поискаха това да стане незабавно и обявиха, че денонсират договора за отбрана с Франция.

Малко по-късно, през май 2022, Мали напусна Обединените сили на групата G5 Sahel (в която, освен нея, участват Буркина Фасо, Мавритания, Нигер и Чад), тъй като Париж ги използваше за прокарване на собствените си интереси, разминаващи се с целите на страните участници. Според коментар на France 24, за времето на съществуването си (2017-2023) групата така и не успя да постигне резултатите, на които се надяваха участниците в нея при създаването и, по отношение на борбата с тероризма, включително, защото Париж, както обикновено, се опита да прехвърли голяма част от проблемите - както военни, така и финансови - върху своите европейски и африкански партньори.

В тази връзка заслужава внимание един, появил се наскоро в американското издание Responsible Statecraft, анализ, в който се твърди, че в резултат от военните неуспехи на френските части, зоната на Сахел затъва все по-дълбото в "бездната на хаоса", като в тази връзка се отправя препоръка към ръководството на САЩ в никакъв случай да не се опитва да заема мястото на европейците в усилията за разрешаването на тази криза.

Важна причина, довела за загубата на традиционното влияние на Франция в Африка, беше и субективният фактор. Истината е, че хората които определят в момента африканската политика на Париж не притежават национално ориентирано стратегическо мислене, характерно за предшествениците им - Шарл дьо Гол, Франсоа Митеран или Жак Ширак. Днешната френска външна политика до голяма степен е подвластна на ситуативни емоции по отношение на процесите в света, а не следва някаква добре обмислена стратегия, поне в краткосрочен план. Напълно необмислените, неоснователни, а нерядко и прибързани изявления на френските официални представители за евентуалното използване на въоръжена сила в случай, че интересите на страната в Африка бъдат застрашени се възприемат крайно негативно от обществено-политическите кръгове на континента.

Така, коментирайки военния преврат в Нигер през юли 2023, британският The Guardian изтъква заплахите на Макрон, че Франция "няма да търпи продължаващите нападки срещу нея и заплахите за интересите и, а ако някой френски гражданин пострада, възмездието ще бъде незабавно и безкомпромисно". В същото време, той квалифицира водачите на преврата като "нелегитимни фигури" и ултимативно поиска от тях да върнат на власт сваления президент Мохамед Базум.

Продължаващите заплахи на Париж

Авторът на въпросната статият в британското издание сравнява тази реакция на френския президент със "сурово предупреждение на могъщ император, внезапно загубил контрола си над неуправляемите туземци, за които представата за Франция като "африкански полицай", доминираща доскоро в много африкански държави, вече няма каквото и да било значение".

В тази връзка американската новинарска група Truthout посочва, че подписването, през септември 2023, на споразумението за създаване на Алианс на държавите от Сахел между Мали, Буркина Фасо и Нигер, с цел координиране на усилията им и укрепване на архитектурата на съвместната отбрана, бе пряк резултат от заплахите на Макрон и африканските му съюзници от Економическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS), че ще осъществят въоръжена намеса в Нигер за да свалят местната военна хунта. Според The Guardian, прогонването на французите от Нигер, който се смяташе за една от най-стабилните държави в региона и опора на френското и американско влияние в зоната на Сахел, е следствие от наглата намеса и високомерното отношение на Париж към африканските му партньори.

На свой ред, коментирайки недостойната роля на френския президент в усилията за разрешаване на конфликта, нигерийското издание Vanguard посочва, че в тази ситуация той е действал по-скоро като дребен мошеник, изкривяващ същността на случващото се. Ще припомна, че след като заповяда на своя посланик в Ниамей, който беше обявен за "персона нон грата" и трябваше да напусне Нигер в рамките на 48 часа, да не излиза от резиденцията си, Макрон в същото време обвини местгните военни, че са превърнали посланика и персонала на френското посолство в заложници на режима след проточилото се два месеца противопоставяне между двете страни.

Според индийския вестник Indian Punchline, неконтролируемата и импулсивна реакция на Макрон е имала бумерангов ефект, тъй като водачите на преврата моментално денонсираха всички военни споразумение с Франция, демонстрирайки, че в Ниамей нямат никакво намерение да се съобразяват с него. Изглежда френският президент все още не е осъзнал, че в новия многополюсен свят африканците вече възнамеряват да преговарят като равни с бившите си колониални покровители.

Както посочва в тази връзка New York Times, военният преврат в Нигер, който е част от традиционната френска сфера на влияние и се смяташе за най-важния западен съюзник в борбата с възходящото джихадистки движение в Сахел, е бил изключително силен удар по интересите на Запада, чиято политика за налагане на "либералната демокрация" в Африка е претърпяла съкрушително поражение.

Случилото се нанесе много сериозен удар по имиджа на Франция. Както посочва бившия австрийски външен министър Карин Кнайсъл, военният преврат в Нигер, последвал аналогичните събития в Мали и Буркина Фасо, бележи края на т.нар. "френско-африканска" политика. Според нея, днес африканските държави предпочитат за свои партньори Китай, Индия, Русия и Турция.

Подобно на стратегически погрешното решение на Никола Саркози да провокира държавите от НАТО да се намесят в Либия през 2011 за да свалят Муамар Кадафи, Макрон също се опита да реши с чужди ръце проблема с Нигер, разчитайки да ангажира с него въоръжените сили на държавите от ECOWAS, само че последните отказаха да се подддат на натиска му.

Според Canadian Geopolitical Monitor, превратът в Нигер се е отразил твърде зле на имиджа на Макрон, както впрочем и на френските военни и разузнавателни служби, които не успяха да предвидят нито един от превратите в Мали, Буркина Фасо или Нигер. Което поражда сериозни съмнения относно ефектовността на африканската стратегия на Париж и допълнително стимулира държавите от континента да търсят по-тесни контакти в Китай, Русия, Индия и Турция. Както посочва в тази връзка камерунският анализатор Амори Кутансаис (автор на книгата "Африканския капан на Макрон"): "Африка се глобализира и днес в приемните на африканските лидери се тълпят много повече представители на редица ключови външни играчи, включително турци, руснаци, израелци и дори такива съюзници на Франция, като германците и американците".

Впрочем, отслабването на френските позиции в региона се обяснява и с факта, че още в края на ХХ век африканските лидери започнаха да осъзнават, че силовият баланс в света се променя и престанаха да се позиционират като представители на бивщи колонии, а започнаха да се опитват да водят собствена игра в отнощенията с Париж (и не само, предвид повишения интерес на всички големи играчи към Африка).

"Френският Афганистан" на Макрон

Резюмирайки историята на провалите на Франция в Африка и, особено в Мали, американското издание The National Interest стига до извода, че "проточилата се повече от век ера на френската дипломатическа доминация на континента приключи и претенциите на Париж за ролята на един от водещите геополитически играчи и привилегирован партньор на африканските държави са сериозно ерозирани". Според Института на ЕС за изследване на сигурността (EUISS), причините за тези неуспехи на Франция в Африка са свързани с факта, че в неудържимото си желание да продължи да играе водеща роля в Сахел, Париж е престанал да отчита сериозните трансформации в региона, свързани с безпрецедентния ръст на антифренските настроения, както и геополитическите промени в днешния многополюсен свят. Стигна се дори дотам, че по време на една от демонстрациите около френската военна база в столицата на Нигер - Ниамей (отразена от репортера на New York Times) протестиращите срещу присъствето на френски части в страната, носеха ковчег, предназначен за президента Макрон, както и плакати с надпис "Смърт на Франция". В тази връзка, посочва американското издание, отказът на Макрон да изтегли частите си от страната и да отзове своя посланик бяха определени от повечето анализатори и дори от европейски и френски дипломати, като "несъстоятелни и неприемливи".

Коментирайки перипетиите на противопоставянето между Париж и Ниамей, саудитското издание Asharq Al-Awsat отбелязва, че в действията на французите "липсва каквато и да било логика и те изглежда са загубили чувството си реалност", което може да провокира нови военни преврати в бившите колонии на Франция, да усили позицията на местните джихадисти и сепаратисти и да увеличи взривообразно потока от африкански мигранти към Европа, засягайки на първо място интересите на самата Франция. Последвалите събития в Габон и Сенегал напълно потвърдиха тази прогноза.

Впрочем, според базирания във Великобритания специализиран портал Middle East Eye, не по-малко силни са антифренските настроения в Мали. Ситуацията в тази страна се изостри до такава степен, че след проточилите се десет години безуспешни действия на разположените там френски части срещу терористите, местното население започна да разглежда Франция не толкова като освободителна, колкото като окупационнна сила.

В крайна сметка френската телевизизия France 24 беше принудена да признае, че политиката на президента Макрон е довела страната дотам, че бившите и колонии са започнали да демонстрират недоволството си от френското военно присъствие с „ритници в слабините”. След Централноафриканската република, Мали и Буркина Фасо, Париж се сблъска със същия проблем и в Нигер, който – поне според американския държавен секретар Антъни Блинкен – се смяташе за „образец на демокрацията” в Африка.

На свой ред, излизащото в Лондон и финансирано най-вече от Катар издание Middle East Monitor, също отбелязва, че събитията в Нигер бяха поредното убедително доказателство за ескалирането на антифренските настроения и отказа на африканското население да се примири с френското колониално наследство.

Последиците от интервенционистката политика на Париж

В тази връзка британското списание Economist, което цитира резултатите от социологическите проучвания относно имиджа на Франция сред жителите на Кот д'Ивоар, считана за бастион на френското влияние в Африка, посочва, че по-малко от половината жители на страната изпитват доверие към бившата метрополия. 65% от тях смятат, че Париж би могъл да спечели симпатиите им само, ако изтегли военните си части от континента.

Според специализираното американско издание Truthout, в основата на френските провали в Африка е интервенциониската политика на страната. След като африканските държави станаха независими, Франция в течение на десетилетия продължаваше да се намесва във вътрешните им работи, гарантирайки си доставки на необходимите и ресурси на занижени цени срещу подкрепата за корумпираните местни лидери, като в същото време ревниво отбиваше претенциите на другите чуждестранни играчи да влязат в тях.

Това доведе до ръст на репресиите срещу опозицията, възникването на локални конфликти и държавни преврати, които драматично промениха политическия пейзаж в Сахел, дестабилизирайки региона. Както посочват анализаторите на Truthout, широко рекламираната френска антитерористична операция "Бархан" се оказа контрапродуктивна, превръщайки се в аргумент на джихадистката пропаганда за пагубните последици от западното присъствие и провокирайки антифренски настроения в местните общества, породени от неспособността на Париж след десет години на борба с тероризма да сложи края на това зло в Африка.

В коментар на излизащия в Дубай вестник Gulf News пък се посочва, че последната серия от държавни преврати в Сахел е демонстрирала дълбочината на разногласията между страните от региона и Франция. Последните са особено остри в отношенията на Париж с Нигер, което дава основание на авторите на въпросния коментар да заключат, че: "в момента ставаме свидетели на сериозна геополитическа трансформация с далеч отиващи последици не само за континента, но и отвъд него".

Впрочем, африканската политика на Франция е обект на критики не само от страна на експертната общност в африканските страни и авторитетните световни аналитични центрове, но и на официалните представители на ЕС. Ще припомня, че през януари 2019, по време на поредното изостряне на либийската криза, когато огромна вълна от африкански бежанци и мигранти буквално заля Европа, тогавашният вицепремиер и министър на икономиката на Италия Луиджи Ди Майо обвини Франция че продължава да провежда колониална политика в Африка и дори призова Съюза да и наложи санкции. Според неговия колега Матео Салвини (който по онова време беше външен, а днес е транспортен министър) пък, Франция "изпомпва" природните ресурси на Африка, а нейната неоколониална политика създава непоносими условия за живот на жителите на франкофонските страни от континента и не способства за икономическото им развитие.
Към сходна гледна точка се придържа и сегашният италиански премиер Джорджа Мелони, която - коментирайки причините за военния преврат в Буркина Фасо - отбеляза, че той е очаквана реакция на дълбоката социално-политическа криза засегнала тази страна, чието население живее в дълбока бедност, въпреки че тя е на четвърто място по производство на злато на континента, тъй като по-голямата част от експортните и приходи се съхраняват във френските банки.

Истината е, че политиката на тримата последни президента на Франция буквално отвори "кутията на Пандора", съдействайки за бума на терористичната активност в Сахел, което доведе и до сегашните унизителни провали на Париж в региона. Анализирайки резултатите от френското военно присъствие в Сахел, южноафликанският Институт за изследвания в сферата на сигурността посочва, че "през последните години стратегията на Париж в този субрегион претърпя съкрушително поражение". Надеждите на президента на Франция за формирането на ефективна военна коалиция на африкански и европейски държави за борба с джихадизма не се оправдаха, тъй като първите не разполагат с необходимите финансови и други ресурси, а вторите съзнателно избягват по-сериозно участие поради липсата на перспективи за решаването на този проблем в рамките на френската визия.

В самата Франция военната интервенция в Сахел, която някои местни анализатори и журналисти определят като "френския Афганистан", започва да губи обществена подкрепа. Социологическите анкети сочат, че след средата на 2021 против по-нататъшното и продължаване се обявяват 51% от французите.

Наред със загубата на политически престиж, разходите за осъществяването на тази интервенция се оценяват на 1 млрд. евро годишни. По време на президентската кампания през 2022 съперниците на Макрон го обвиняваха, че неговата африканска политика е довела до "унижаването" на Франция в Мали, а на международния авторитет на страната е нанесена "сериозна морална вреда".

Както посочва американското издание Politico, самият Макрон се опитва да представи изтласкването на страната му от Сахел не като личен провал, а като крах на оглавяваната от Париж западна военна коалиция в региона, в резултат от което - както коментира Le Temps, цитирайки оценки на френската експертна общност, "времената, когато Франция можеше да диктува волята си на африканските лидери отминаха безвъзвратно, а самата стратегия, основана на военната намеса във вътрешните работи на собствените ни партньори, се оказа исторически анахронизъм".

Според Politico, провалът на Макрон в Сахел и особено "прогонването на французите от Нигер" за пореден път много ясно са демонстрирали необходимостта Париж бързо да ревизира отношенията си с африканските държави, най-вече като съкрати военното си присъствие на континента, което - както посочват експертите от Лондонския университет "Кралица Мери", "започна да оказва контрапродуктивен ефект и, ако Париж иска да запази това си присъствие би следвало да го интегрира в структурите на ЕС, което ще позволи на Франция да се отърве от имиджа си на "африкански полицай".

Каква би могла да е новата африканска политика на Париж

Истината е, че въпросът за съкращаването на френското военно присъствие в Африка отдавна е в дневния ред на управляващите във Франция. Ще припомня, че поемайки поста си, всички последни президенти на страната, без изключение, обешаваха, че ще се заемат с този въпрос и ще градят отношенията с африканските партньори на равноправна и справедлива основа. Така, влизайки в Елисейския дворец през 2008, Никола Саркози заяви, че Франция вече няма да изпълнява ролята на "африкански полицай" и ще ограничи военното си присъствие на континента.

След избирането си, наследникът му Франсоа Оланд също обеща да сложи край на дискредитиралата се африканска политика на Париж, гарантираща му неофициалното право да разработва африканските минерални ресурси и да превърне бившите си колонии в ексклузивен пазар за пласиране на френската продукция.  Срещу това Франция се ангажира да брани властта на профренски настроените авторитарни местни лидери.

По време на първата си предизборна кампания Еманюел Макрон също критикуваше остро африканската политика на Париж, подчертавайки, че тя следва да бъде приведена в съответствие с новите демократични стандарти. Но, както и в случая с предшествениците му на поста, всичко това се оказа откровена демагогия, а при неговото управление френската политика по отношение на Черния континент стана още по-милитаристка и патерналистка отпреди.

В навечерието на посещението си в Габон, Демократична република Конго, Ангола и Република Конго през февруари 2023, Макрон обяви в Елисейския дворец началото на "нова ера" в отношенията с африканските държави. Той, в частност, акцентира върху новия подход към развитието на връзките в сферата на сигурността и плановете за активизиране на икономическото сътрудничество. Изтъквайки за пореден път, че бившите френски колонии вече не са "задния двор" на Париж, той обеща да се откаже от намеса във вътрещните им работи и да развива отношенията с тях на основата на взаимните интереси и изпълнение на поетите ангажименти.

Тази декларация на френския президент, че страната му се ориентира към нова стратегия в отношенията с Африка породи нееднозначни коментари в аналитичните среди както на континента, така и извън него. Някои експерти твърдяха, че не става въпрос за истинска ревизия за досегашната политика, а само за намерение Париж да се адаптира към новите геополитически реалности или, както се изрази политическата наблюдателка от Того Райса Жирондин, опит "сърцата на африканците да се върнат в лоното на френската политика, към която те отдавна не изпитват никакво доверие". Други нейни колеги пък коментираха, че Макрон всъщност повтаря тезите от речта си в Университета на Уагадугу (Буркина Фасо), произнесена през 2017.

Междувременно френският президент вече демонстрира на практика същността на новата си африканска (гео)политика. В края на октомври 2024 той осъществи "триумфална" (според проправителствените парижки медии) визита в Кралство Мароко, съпроводен от голяма делегация, включваща вътрешния министър Бруно Ретайо, министрите на икономиката Антоан Арман, на образованието Ан Жанетет и на културата Рашида Дати (която е от марокански произход), както и представителите на най-толемите френски корпорации (включително Engie, Alstom, Safran и TotalEnergies).

В резултат от преговорите между Макрон и крал Мохамед VІ, бяха подписани договори на обща стойност 10 млрд. евро. Показателно е, че основното условие за демонстрираното от Рабат сближаване с бившата колониална метрополия бе признаването от нейна страна на мароканския суверенитет над територията на бившата испанска Западна Сахара, по-голямата част от която на практика е окупирана от армията на кралството. Макрон обяви това пред местния парламент, посочвайки че "настоящото и бъдещето на Западна Сахара е част от суверенитета на Мароко", а малко по-късно френското Външно министерство публикува карта, на която спорният регион е показан като част от територията на кралството.

Според мнозина анализатори, тази стъпка на Париж означава, че той окончателно е избрал новия си основен съюзник в региона на Западна Африка. Тук е мястото да отбележа, че името Мароко, което официално се използва в международните отношения, има френски произход, но на арабски страната носи амбициозното название Кралство Магреб, макар че това географско понятие включва цяла Северозападна Африка, включително бившата френска колония Мавритания, за чиято територия Мароко претендира чак до края на 1960-те години.

Ще припомня, че правото на Западна Сахара на самоопределение е многократно потвърждавано от Генералната асамблея на ООН, съда на Европейския съюз и други международни организации. Както е известно, въоръженият конфликт в този африкански регион, който продължава вече почти половин век, е тясно свързан с икономическите и военно-политически интереси на големите западни играчи. Според ръководителят на международния отдел на Фронта за освобождение на Западна Сахара (ПОЛИСАРИО) Мохамед Хадад: "Обявявайки без каквото и да било основание страната ни за мароканска територия, Рабат получи контрол над половината от световните запаси от фосфати. При това, не само мароканските, но и редица транснационални компании реализират, от началото на 2020-те години, проекти за разработване на големите запаси от уранова, желязна и медна руда в Западна Сахара. Няколко компании от САЩ и Франция пък планира да се заемат с разработката на западносахарския петролно-газов шелф". Междувременно, стремейки се да усили политико-икономическото обвързване на региона към Франция и ЕС, Париж активно подкрепя проекта за нов трасафрикански газопровод от Нигерия до Мароко и оттам към Испания и Франция, който трябва да преминава именно през Западна Сахара.

Ще напомня, че през 1976, непосредствено след споразумението между бившата колониална метрополия Испания, Мароко и Мавритания за подялбата на Западна Сахара между двете западноафрикански държави, Фронтът ПОЛИСАРИО обяви създаването на т.нар. Сахарска арабска демократична република (САДР). Тя е официално призната от Африканския съюз и от над 80 държави, включително Мавритания, коато през 1979 излезе от споменатато по-горе споразумение. И въпреки позицията на Рабат, ООН продължава официално да смята Западна Сахара за "несамоуправляваща се територия".

Първоначално, Фронтът ПОЛИСАРИО се ползваше с военно-политическата подкрепа на Алжир (който продължава да я оказва и днес) и Либия (при управлението на Кадафи). Междувременно, в някои западни медии периодично се появяват твърдения, че НАТО планира да създаде голяма военна база на западносахарското крайбрежие подобна на англоамериканската на архипелага Чагос в Индийския океан. Впрочем, за това се говори още от 70-те години на миналия век, когато Западна Сахара беше колония на Испания , но - колкото и парадоксално да звучи - тогавашният испански диктатор Франко принципно се противопоставя на създаването на "чужди военни бази" в испанските колонии. Впрючем, той се отнася скептично и към участието на страната си в НАТО, опасявайки се, че алиансът ще съдейства за изтласкването и от Африка (неслучайто Испания влиза в НАТО едва през 1982, т.е. седем години след смъртта му).

Според ръководството на Фронта ПОЛИСАРИО, големите транснационални корпорации вече планират подялбата на Западна Сахара "на ресурсна основа", допускайки само ограничено мароканско участия в разработването на природните и богатства. А тези богатства не са никак малки. По отношение на споменатите по-горе фосфати например, високото минерално съдържание и близостта на фосфатните пластове до повърхността, както и близостта на основното им находище Бу Краа до атлантическото крайбрежие (80 км), съществено намаляват производствените и транспортни разходи за добива и износа на тези природни ресурси. Неслучайно още през 1970-те години германски компании изграждат транспортен коридор от това находище до терминала Лаблая в разположеното наблизо пристанище Ел Аюн. По него могат да бъдат доставяни до две хиляди тона фосфатна руда със скорост 16 км/ч, а годишният добив би могъл да достигне 10 млн. тона годишно.

Между другого, през 1958 френските ВВС помагат на режима на Франко да се справи с антииспанското въстание в Западна Сахара. Срещу това в Париж разчитат да получат от Мадрид право да създадат постоянна военна база в столицата на тогаващната колония Виля Сиснерос (днес Дахла), но получават твърд отказ. В отговор, французите оказват решаващо съдействие за ликвидирането на испанския колониален анклав Ифни в Мароко през 1969, а година преди това и за независимостта на колонията Рио Муни (днес Екваториална Гвинея). В тази връзка е показателно, че през октомври 2024 станахме свидетели и на повишена активност на Мадрид край бреговете на Западна Сахара, където се проведоха две големи военноморски учения на испанските ВМС.

Очевидно е, че наред с други западни държави, французите искат да укрепят позициите си в Западна Африка, за да компенсират частично унизителните си поражения в региона (в частност, в Буркина Фасо и Нигер), залагайки на алианса с кралство Мароко, което е ключов военнополитически партньор в Северозападна Африка и за САЩ, ЕС и Израел. Ще припомня, че по молба на Вашингтон, през 2022, мароканците предадоха на Украйна своите купени от Беларус в началото на 2000-те години танкове.

Признавайки митичното „право” на Рабат да контролира Западна Сахара, Макрон на практика подсилва позициите на Мароко в противопоставянето му с Алжир, който скъса дипломатическите си отношения с кралството през 2021 и е сред основните купувачи на руско въоръжение в Африка. Може да се предположи дори, че постигайки стратегическо споразумение с Рабат, Париж прави първа стъпка към формирането на антируска и антикитайска коалиция в Западна Африка. Теоретично, в подобна доминирана от Франция геополитическа конструкция биха могли да се включат Мароко, а също Бенин и Кот д’Ивоар, които са враждебно настроени към Нигер и Буркина Фасо, чиито военни режими наскоро изгониха френските военни контингенти, заменяйки ги с руски военни инструктори.

Както посочва в тази връзка турската информационна агенция Anadolu обаче, повечето представители на африканската експертна общност смятат, че докато Париж не преодолее комплекса си за превъзходство по отношение на Африка и не се откаже на практика от досегашната си африканска (гео)политика, всичките му твърдения, че възнамерява да демонстрира "дълбоко смирение" в отношенията си със страните от континента, породени от влошаването на позициите му в зоната на Сахел, ще си останат лишени от каквото и да било реално основание.

Впрочем, както твърди Le Temрs, експертите в самата Франция също съветват създателите на сегашната африканска политика на страната "да стъпят здраво на земятата и да се вгледат по-внимателно в процесите в днешната глобалиирана Африка". Според тях, Париж вече не е в състояние да изисква каквато и да било политическа лоялност от младите полковници или капитани, поели властта в страните си, въпреки че почти всички те са преминали подготовка във френските военни университети и колежи.

Вътрешната съпротива срещу африканската политика на Макрон

Тук е мястото да припомя, че непосредствено след военния преврат в Нигер в края на юли 2023, 94-ма френски сенатори от различни политически партии, включително вицепрезидентът на Сената, отговарящ за международните отношения Роже Каручи, ръководителят на групата на републиканците Брюно Ретайо и шефа на сенатската комисия по външните работи и отбраната Кристиан Камбон, изпратиха открито писмо до президента Макрон, в което, след като изброяват последните дипломатически и военни неуспехи на Франция в Африка, настояват за фундаментална ревизия на политиката на страната по това направление. В него се казва: "Днес Нигер, а вчера Мали, ЦАР и Буркина Фасо се отдръпват от Франция, настоявайки тя да изтегли военните части и някои свои компании... Всичко това е съпроводено от антифренски демонстрации, които обхващат и такива близки наши партньори като Кот д'Ивоар или Сенегал". Според авторите му: "Африка, която някога беше приятелски настроена към няс, вече не разбира Франция и все по-често поставя под въпрос присъствието и на континента". В тази връзка, сенаторите смятат, че е крайно време Париж да преразгледа начина, по който възприема Африка, както и подходите за развитие на отношенията с нея в новите условия на усилваща се конкуренция.

Обръщението на сенаторите бе направено само три дни след държавния преврат от 26 юли 2023, когато Франция спря помощта за Нигер както и финансовата подкрепа за бюджета на страната, въпреки уверенията на Макрон от февруари с.г., че новата "африканска стратегия за развитие" ще се базира на "равноправното партньорство" и ненамесата на Париж във вътрещните работи на африканските държави. Както знаем, в резултат, новото военно ръководство на Нигер обяви през август 2023, че страната се отказва от военните споразумения и протоколи с Франция, позволяващи на последната да направлява политиката и в течение на над 60 години след провъзгласяването на независимостта.

В крайна сметка, призивът на сенаторите и недоволството във френските обществено-политически кръгове принудиха президент Макрон да обяви по време на заседанието на Съвета по отбрана в самия край на 2023, че ще съкрати военния персонал във френските бази в Западна и Централна Африка.

Според агенция AFP, която цитира източници от френските министерства на външните работи и отбраната, плановете предвиждат съкращаване числеността на френския контингент във военните бази в Габон и Сенегал от 350 на 100 души, от 600 на 350 дущи в базата в Кот д'Ивоар и от 1000 на 300 души - в тази в Чад. Очаква се бившите бази да се превърнат в центрове за военна подготовка на личния състав на местните армии и да престанат да функционират като опорни пунктове за "независими военни операции". Според началник щаба на френските въздушно-космически сили генерал Стефан Милле, плановете за съкращаване числеността на френските части на Африка не означават прекратяване на антитерористичните операции в Сахел. Той посочва, че при нужда Франция, съвместно с африканските държави, може да разположи свои военни части "за определен период от време с цел провеждане на такива операции или за обучаване на местния персонал", с активното използване на френските ВВС. Това се обяснява с необходимостта да "бъде ограничена видимостта" на френското военно присъствие на континента, което се възприема негативно от населението и стимулира ръста на антифренските настроения. Очаква се, че съкращенията няма да засегнат френската военна база в Джибути, която представлява ключов транзитен възел по маршрута между континентална Франция и Азиатско-Тихоокеанския регион. Освен това, на територията и се планира създаването на военна академия и полигон с регионално значение за подготовка на военни от Африка и Близкия Изток.

Поделенията, които остават във френските бази в Габон, Кот д'Ивоар, Сенегал и Чад, се поставят под ръководството на новосъздаденото Африканско командване, начело с генерал Паскал Яни, който преди това беше съветник в Министерството за отбраната, отговарящ заАфрика, и оглавяваше Центъра за военно прогнозиране и стратегия на Генералния щаб на френските въоръжени сили. Експертите го смятат за доверено лице на шефа на щаба Тиери Буркхард.

Предполага се, че новото Африканско командване в състав от 80 души ще бъде разположено във Франция и ще се подчинява на Центъра за планиране и осъществяване на военни операции към Генералния щаб. Сред приоритетите му са организирането на помощта за африканските държави в борбата им с тероризма, обучаване на местните въоръжени сили, реакция при извънредни ситуации, както и "водене на информационна война", чиято цел е прекратяване на ръста на антифренските настроения и формиране на положителен имидж на Франция.

В същото време началникът на френския генерален щаб генерал Тиери Буркхард заяви, че страната му е готова да си сътрудничи със САЩ или европейските съюзници за запазване на вече установените връзки с местните военни с цел "събиране на разузнавателни данни" и поддържане на оперативното сътрудничество.

Основната цел на създателите на новата стратегия е да направят "по-малко забележимо" френското военно присъствие в Африка. Предвид запазващата се необходимост от активна борба с тероризма, тази функция вероятно ще бъде прехвърлена от армията към специалните части, които са най-слабо видимата структура в сферата на сигурността.

Междувременно, властите в Мали заявиха, че са обезпокоени от плановете на Франция да създаде нова военна база в Гвинея, в близост до малийската граница. Както е известно, след прогонването на френските части от Мали и задълбочаването на сътрудничеството между Бамако и Москва, Париж запазва военното си присъствие в съседните африкански държави, включително и в Гвинея.

Режимът в Бамако обаче, гледа с подозрение на участието на гвинейската армия в тези френски проекти и не крие тревогата си от появилите се съобщения, че френските специални служби се опитват да вербуват наемници в съседен Сенегал за да ги използват за дестабилизиране на ситуацията в Мали. Целта на Париж е да изтласка руснаците от тази страна, защото тя представлява изключително удобен плацдарм за контрол над Западна Африка. С дискретната подкрепа на френското разузнаване в Мали активно действат различни групировки на туарегските сепаратисти и ислямисти, с които се сражава правителствената армия, подкрепяна от бойци на частни руски военни компании. Именно военното сътрудничество между Бамако и Москва най-много дразни французите, принуждавайки ги да увеличават военното си присъствие в близост до границите на Мали.

Вместо заключение: козметичните промени в африканската политика на Франция

Според френските експерти, същността на новия подход на Париж за развитие на връзките с Африка е свързана с това, че занапред Франция се готви да действа не толкова открито, колкото задкулисно (но все така активно). В това отношение президентът Макрон се опитва да следва стъпките на своя американски колега Барак Обама, който по време на управлението си (2009-2017) също предпочитаще да прокарва африанската си геополитика, действайки "в сянка".

В момента всички тези идеи се разработват и усъвършенства във френското Външно министерство под ръководството на личния пратеник на президента Макрон за Африка Жан-Мари Бокел, съвместно с представители на профренски настроените африкански държави.
Както отбелязва експертът от Центъра за международни политически изледвания в Камерун - Ален Коне, въпреки изброените по-горе стъпки и многобройните заявенвия на Еманюел Макрон за коригиране на стратегията на Париж по отношения на Черния континенте, Франция ще направи всичко възможно да за запази и дори да възстанови влиянието си в Сахел до предищното му ниво, най-малкото, защото регионът е богат на ресурси, които са жизнено необходими за развитието на френската икономика.

В тази връзка специализираното парижко издание Afrique XXI откровено определя "новия вариант" на присъствието на френските войски в Сахел като "евтин трик за отвличане на вниманието", който се опитва да прокара президентът Макрон. Според анализатора на списанието Рафаел Гранвьо обаче, това ще доведе само до чисто козметична промяна на фасадата на френската политика по отношение на Африка, която вече е прекалено обременена от имиджа на Париж като "африкански полицай".

На този фон изглежда съмнително, че в рамките на обявеното от Макрон преформатиране на нейната африканска стратегия, Франция ще успее в обозримо бъдеще да спре изглеждащия необратим процес на съкрашаване на политическото и влияние на африканския континент в новите геополитически условия на бързо променящия се многополюсен свят.

* Българско геополитическо дружество