Цивилизационният аспект на американската консервативна (контра)революция

Истината е, че постоянно присъстващият в американската политика консерватизъм, като политическо течение, далеч невинаги се проявява открито. При липсата на сериозни проблеми, той остава предимно в сянка. В периодите на кризи и напрежение обаче, консерватизмът моментално излиза на преден план, при това често разкрива непознати до този момент свои страни.

След началото на студената война американският консерватизъм търпи сериозна еволюция, преминавайки през няколко "прилива и отлива". Първата му следвоенна вълна съвпада с епохата на макартизма, т.е. с активността през 1950-те години на сенатора Джоузеф Макарти, призоваващ за безкомпромисна борба с "червената опасност". Втората пък се формира в рамките на движението на сенатор Бари Голдуотър през 1960-те. Деформирайки масовото съзнание, тези две дясноконсервативни вълни доста бързо заглъхват, като така и не успяват да разпространят влиянието си в основните институции на властта в САЩ. Липсата на собствена общонационална консервативна мрежа (печатни медии, телевизионни канали, създатели и популяризатори на консервативните идеи), както и на организирана масова база се превръщат в сериозна пречка пред нееднократните опити на американските консерватори да постигнат сериозен политически успех.

През 1970-те години обаче, мястото и позициите им в американското общество разикално се променят. Именно тогава агресивният провинциален консерватизъм придобива сериозна политическа популярност. Изграждайки мрежа от медии, формирайки собствени оригинални теоретици и журналисти-популяризатори, той се отдалечава от присъщия му дотогава радикализъм, модернизира се и в резултат от това придобива необходимия "почтен имидж", който окончателно бива затвърден от превърналия се в символ на цялото американско консервативно движение Роналд Рейгън, спечелил президентските избори през 1980 и 1984.

Свързваната с него т.нар. "консервативна революция" води до много осезаеми и значими резултати. Рейгън вкарва модерните и успешно вписали се в системата консерватори във властта и способства за формирането на новия политически курс на Америка, който радикално променя външната и политика и в същото време значително ограничава държавната намеса в нейната икономика.

След края на "ерата Рейгън" обаче, през 1990-те години популярността на десните идеи намаля, а активността на много консервативни организации постепенно затихна. В един момент дори изглеждаше, че американският консерватизъм окончателно е слязъл от политическата сцена и едва ли ще се върне някога отново там. Оказа се обаче, че това съвсем не е така.

Новата мощна консервативна вълна заля страната на границата на двете първи десетилетия на ХХI век и тя е свързана най-вече с личността на 45-тия президент Доналд Тръмп - най-авторитарният и ексцентричен лидер в историята на САЩ. Неочакваната му триумфална победа на президентските избори през 2016 се оказа възможна в резултат от широкото разпространяване в средата на първата четвърт на ХХІ век - най-вече в консервативните сегменти на американското общество - на авторитарните идеи и надеждите, че един силен лидер-реформатор би могъл да реши всичките му проблеми. Всъщност, тези промени в масовото съзнание и поведение, както и радикализацията на масите бяха провокирани още преди това, а именно с идването на власт през 2009 на Барак Обама, известен с радикално левите си възгледи. Именно тогава, това изместване вляво на политическата сцена на САЩ породи ответната реакция, т.е. мощния масов подем вдясно (т.нар. "Чаено парти") - закономерност, която се проявява при всяка смяна на върха между либерали и консерватори. Тъкмо от него се възползва и Доналд Тръмп, който бързо се оказа в точното време и на точното място, превръщайки се в дългочакания кумир на консервативна Америка.

В същото време обаче, Тръмп, който е ненадминат майстор в мобилизирането на електоралните маси, не се оказа чак толкова убедителен като президент. Опитите му в рамките на четири години (2017-2021) да реши всички основни проблеми на страната (имиграционната криза, пандемията, медицинското осигуряване, възраждането на индустрията) не доведоха до бърз ефект, а по-скоро породиха известен хаос и нови проблеми.

Въпреки това, след поражението на Тръмп и победата на Джо Байден на изборите през 2020, първата вълна на оглавения от него десен възход не изчезна, а просто затихна за известно време, за да се трансформира четири години по-късно в поредното "консервативно цунами", което в условията на радикализация и политическо разцепление, се стовари с нова сила върху САЩ.

Общата радикализация на масите способства и за усилването на позициите на радикалните групи, вътре в двете основни американски партии: републиканците отидоха още по-надясно, а демократите - все по-наляво. Анализирайки еволюцията на политическите симпатии на съвременните американски избиратели, редица експерти изтъкват огромната разлика между привържениците на Камала Харис и феновете на Доналд Тръмп. Ще припомня, че най-големите разногласия между тях касаеха въпроси, които разделят американците от десетилетия насам (ролята на огнестрелното оръжие в обществото, расовите взаимоотношения и наследството на робовладелството). Избирателите на двамата се придържат към противоположни визии относно имиграцията и джендърната идентичност, приоритета на брака и раждането на повече деца. Впрочем, налице бяха и сериозни разногласия по културната проблематика, ролята на държавата и външната политика.

Избирателната кампания на Тръмп през 2024 беше изградена по модела от 2016 и 2020. Тоест, опирайки се на активистите на масовото тръмпистко движение MAGA (Make America Great Again), натиска, агресивния тон, личните нападки срещу опонентите, обещанията за бързо решаване на всички проблеми на страната и света, както и "Америка отново да стане велика" - целият обичаен инструментариум на републиканския кандидат беше използван максимално.

Този неповторим и характерен единствено за Тръмп индивидуален стил на водене на кампанията привлече към него не само консервативните избиратели, но и част от либералните среди в американското общество. Този път Тръмп съумя да привлече на своя страна не само белите демократи, но дори и "афроамериканския сегмент", както и консервативното испаноезично население на САЩ. Наистина, неговият ескалиращ и неограничен радикализъм изостри и без това напрегнатата предизборна атмосфера в страната, способствайки за още по-силната радикализация на масите, провокираща остра ответна реакция. Именно в тази атмосфера се оказаха възможни неуспешните покушения срещу републиканския кандидат в Пенсилвания и Флорида през юли и септември 2024, което впрочем само повиши популярността му.

В крайна сметка, получавайки подкрепата на 72,5 млн. (51%) от избирателите, както и на 312 (от 538) гласа в Изборната колегия Тръмп постигна впечатляваща победа, открила пътя към триумфалното му завръщане в Белия дом.

На свой ред, президентската кампания на демократите се оказа заложник на цял ред обстоятелства, свързани с неочакваното напускане на надпреварата (след края на първичните избори) на президента Байдън и късното влизане на вицепрезидента Харис в нея. Истината е, че в тези условия тя успя да постигне нещо много трудно - да се изравни с Тръмп (при допустима грешка в рамките на 1-2%) по ниво на изборната си подкрепа, за което говорят резултатите от многобройните социологически проучвания. Именно тази факт беше в основата на предварителните прогнози за нарастващото и влияние и дори за възможната и победа, които обаче така и не се сбъднаха. Резултатите от изборите показаха, че очакванията за победа на Харис изначално са били изкуствено завишени.

Определена роля за нейния провал изигра и електоралната криза с която Демократическата партия се сблъска в "ерата Тръмп", който без особени усилия успя да привлече многобройни слоеве избиратели на демократите (бели, афроамериканци или "цветни"). Опирайки се само на традиционния електорат на Демократическата партия, Харис в крайна сметка загуби битката за Белия дом, събирайки почти 68 млн. (47,6%) гласа и осигурявайки си подкрепата на 226 членове на Изборната колетия, т.е. претърпя съкрущително поражение, пропускайки шанса да стане първата жена президент на САЩ.

Както е известно, решаваща роля за резултатите от президентските избори в САЩ играят колебаещите се щати. Така беше и на последните. Според социологическите проучвания, седмица преди изборите, двамата кандидати имаха почти еднаква подкрепа, а в седемте "колебаещи се щати" (Пенсилвания, Мичиган, Уисконсин, Аризона, Невада, Северна Каролина и Джорджия) разликата между тях бе едва 1-2%.

Тоест, Америка отново се оказа разделена наполовина в предпочитанията си. При това линията на разделението минаваше както по границите между "червените" и "сините" щати, така и вътре в колебаещите се щати със значителен процент неопределили се избиратели. Именно този крехък политически баланс оказва изключително влияние върху резултатите от почти всички президентски избори в САЩ. Освен това, този тип избиратели обикновено не тласуват предварително и не го правят по пощата, а в последните дни или дори часове на изборния ден. Този път избирателите и от седемте колебаещи се щати се оказаха силно повлияни от хипнотичния чар на Тръвп и гласуваха за него, демонстрирайки учудваща републиканска солидарност.

В крайна сметка, на фона на променената расово-етническа структура на американското общество и намаляване значението на партийната лоялност, предпочитанията на независимите избиратели не се определят от партийните интереси, а от собствените им представи и лични пристрастия. Цялата съвкупност от изброените по-горе обстаятелства доведе до поражението на Харис и победата на Тръмп.

Последната се оказа още по-значима, тъй като бе подкрепена и от резултатите от изборите за Конгреса, които осигуриха контрол на републиканците и в двете му камари. По този начин "червената" (т.е. републиканската) вълна или казано по-точно "консервативната революция" на Тръмп заля цяла Америка. В момента републиканското мнозинство в Сената включва 52 сенатори (срещу 44 демократи), докато в Камарата на представителите това съотношение е 209 към 191. Сходна е и ситуацията с губернаторите на отделните щати: 27 републиканци, срещу 23 демократи. И след като 5 от 9-тимата съдии във Върховния съд са назначени от президенти-републиканци, налице са всички основания да се говори за разрушаване на системата на поделеното управлене и установяване на почти тотален еднопартиен републикански контрол върху всички структури на властта в Америка.

Повторният (след победата през 2016) мащабен и дори шокиращ успех на Тръмп, около който в течение на години се въртеще американската и дори световната политическа ос, неизбежно ще даде старт на нови процеси в САЩ. Без съмнение консерватизмът ще укрепне, влиянието на "Голямата Стара партия" (т.е. на републиканците) ще нарасне, а - както твърди самият Тръмп - ще станем свидетели и на началото на "златния век на Америка". Паралелно с това ще отслабне влиянието на съсредоточената върху търсенето на нов лидер и достоен отговор на републиканците Демократическа партия.

Манифестът и програмата на Републиканската партия

Още след неуспешното покушение срещу Тръмп през юли 2024, от което той оцеля по чудо, в средите на републиканците окончателно се утвърди представата, че избраникът им е своеобразен "месия", изпратен от Бог на Америка в един от съдбоносните периоди на нейната история. Тази позиция беше доста ясно изразена от сенатора от Южна Каролина Тим Скот (който, между другото, е афроамериканец), заявил на последния конгрес на Републиканската партия, че: "Ако преди 13 юли не сте вярвали в чудеса, най-добре е сега да повярвате. Слава на Всемотъщия Бог, че живеем в страна, която все още вярва в Царя на царете и наш Господ. Нашият Бог все още ни спасява. Той все още ни избавя от злото и ни освобождава. Защото на 13 юли дяволът дойде в Пенсилвания с пушка в ръка. Но американският лъв отново се изправи на крака".

Това обстоятелство се потвърждава и от общото съдържание на предизборната платформа на Републиканската партия, която анализаторът на влиятелното американско издание Politico Айри Сентнър, определя като своеобразен манифест "изключително наситен с тръмпистката реторика в нейния капитализиран, фирмен стил". Платформата, която беше утвърдена на партийния конгрес през юли 2024, е безпрецедентен документ в историята на предизборните програми на Републиканската пария, поне от 1956 насам. Тя действително представлява по-скоро манифест, включващ набор от праволинейно формулирани "символи на вярата", лозунги и призиви, а не толкова предизборна програма на политическа партия, в която концептуално се излагат стратегията и тактиката в сферата на вътрешната и външната политика след идването на Тръмп на власт.

В тази връзка си струва да напомня, че както посочва професорът по политология от Северозападния университет на Илинойс в Чикаго Кенет Джанда, "американското разбиране за партийна платформа се основава на смесването на две различни понятия - платформа, в смисъл на "програма" и платформа, в смисъл на "манифест". На практика, обширните платформи с обем от няколко десетки хиляди думи би следвало да се смятат за програмни документи, а кратките платформи, съдържащи под десет хиляди думи - за манифести. При това "незначителната разлика" в терминологията (между "програма" и "манифест") предлага съществени различия между това, как партийните принципи се анализират от изследователите и как се прилагат в политиката".

Реформи или революция?

Както е известно, Тръмп на три пъти издига кандидатурата си за президентския пост на САЩ от Републиканската пратия: през 2016, 2020 и 2024. И трите пъти този процес се съпътстваше с утвърждаването на конгреса на републиканците на предизборни платформи с твърде показателна специфика. През 2016 например, президентската платформа на републиканците представляваше класическа форма на предизборна програма, разработена от "мозъчния център" на Националния комитет на Републиканската партия. Създадателите и отчитаха сериозната идеологическа фрагментация, съществуваща вътре в партията и сравнително слабите позиции на Тръмп, който тогава се смяташе от всяка гледна точка за "чуждо тяло" в редиците на "Голямата стара партия" и нямаше кой зная какви щансове за победа. Обемът на програмата от 2016 бе 58 страници, а сред авторите и - освен председателят на комисията по изготвянето и сенатор Джон Барасо, бяха представители на всички щати.

На следващите избори влиянието на президента Тръмп върху изготвянето на предизборната програма на Републиканската партия се ограничи до това, че по негова инициатива партийният конгрес през август 2020 утвърди като такава програма платформата от 2016, без да промени дори една дума в нея. Решаваща роля за това изигра набиращата скорост пандемия от коронавирус, която в онзи момент обезмисляше изготвянето на планове за действия във вътрешната и външната политика през постковидната епоха. Освен това, през четиригодишното управление на Тръмп, Републиканската партия си оставаше фрагментирана, като "последователните тръмписти" бяха не повече от 23-38% от масовата и политическа база. Ето защо "мозъчният център" на Националния комитет на Републиканската партия твърдо се противопостави на опитите на Тръмп и най-близкото му обкръжение да внесат сериозни корекции в партийната платформа, макар че още тогава президентът и съветниците му даваха да се разбере, че искат да променят конфигурацията на предизборната програма, като я съкратят и направят пределно ясна за избирателите.

Това намерение на Тръмп беше реализирано изцяло едва в предизборната платформа от 2024, която радикално се различава от изборните програми на републиканците в предходните десетилетия. Всъщност, програмата беше трансформирана в манифест с обем от едва 16 страници (5,2 хиляди думи), озаглавен: "Платформата на Голямата стара партия 2024: Да направи Америка отново велика!". При това този манифест няма никаква "редакционна обвързаност" нито с Националния комитет на Републиканската партия, нито с някой от известните политици и идеолози на републиканците. На праоктика, текстът му включва предимно лозунги и цитати от изказвания на самия Тръмп през 2021-2024, както и от някои документи на неговата администрация от периода 2017-2021. Тоест, по-коректно е да наричаме платформата на републиканците от 2024 "манифестът на Тръмп". В основата му е заложен т.нар. "Дневен ред 47", който бе формулиран през 2023 специално за началото на предизборните партийни събрания и първичните избори през 2024 (на които трябваше да бъде избран 47-мия президент на САЩ). Сайтът на самия Тръмп, носещ същото заглавие, включваше 20-те му основни предизборни обещания, които той възнамерява да реализира, ако отново спечели надпреварата за Белия дом. Необичайният вид и съдържание на манифеста на Републиканската партия от 2024 особено се набива на очи, при сравнението му с предшестващите изборни програми (ще напомня например, че двайсет години преди това, т.е. през 2004, обемът на изборната програма на Републиканската партия беше цели 41,2 хиляди думи). По принцип, многословните предизборни програма на републиканцците се смятаха за белег на т.нар. "консервативно реформаторство". В частност, президентът Джордж Буш-младши (непосредственият републикански предшественик на Тръмп в Белия дом) определяше базовата философия на пребиваването си на президентския пост (2001-2009) като "състрадателен консерватизъм".

Както вече споменах в началото, погледната в ретроспектива, епохата на Тръмп, чието начало бе поставено в средата на второто десетилетие на ХХІ век, представлява третата, революционна, вълна в еволюцията на американския консерватизъм след Втората световна война.

Първата вълна (или първият период) на тази еволюция започва в средата на 1950-те години и приключва на границата между 1980-те и 1990-те години с края на студената война със Съветите. През този период американския консерватизъм представлява доста разнороден конгломерат от различни консервативни течения, "циментирани" от логиката на идеологическото противопоставяне на социалистическите идеи и мироглед. Общ знаменател на консервативната политическа коалиция от онзи период, оформила се по време на управлението на президента Роналд Рейгън (1981-1989), е идеята за свободата, възприемана като "основа и необходимо условие за съществуването на всяко добродетелно общество". Именно идеята за свободата и "свободния свят" обединява под знамето на консерватизма традиционните консерватори (т.е. защитниците на традиционните американски ценности) и класическите либерали (изповядващи "философията на свободата"). Те имат различни, понякога дори противоположни представи за ролята на свободата за формирането на обществените отношения, а създалата се помежду им прагматична политическа коалиция се основава на общия за всички тях антикомунизъм, интерпретиран като борба с "тоталитаризма", т.е. "с полюса на несвободата".

Началото но втората вълна съвпада с идването на власт през 1989 на администрацията на Джордж Буш-старши, като в нейните рамки двете републикански администрации (на Буш-старши и на Буш-младши) придадоха на американския консерватизъм глобално измерение като вътре в САЩ, така и извън тях. Американските консерватори се превърнаха в активни привърженици на "интегрираната глобална икономика", съдействайки активно за създаването на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA) в средата на 1990-те години и присъединяването на Китай към Световната търговска организация (СТО) в началото на ХХІ век. Радикални промени претърпя и имиграционната политика: републиканците отвориха щироко вратите за потоците имигранти от всички краища на света, но особено от Източна Европа и постсъветските държави. Кредото на американския консерватизъм беше артикулирано много ясно от Джордж Буш-младши във втората му инаугурационна реч от 20 януари 2005, в която той патетично обяви, че цел на "политиката на Съединените щати е прокарването и подкрепата за нарастването на демократичните движения и институции във всяка страна и култура, чиято крайна цел е да бъде сложен края на тиранията в нашия свят". Тук е мястото да отбележа, че световната финансово-икономическа криза през 2007-2009 сложи края на глобализма на републиканските администрация на бащата и сина Буш, както в политически така и в икономическа план.

Накрая, третата вълна в еволюцията на американския консерватизъм е изцяло свързана и се асоциира с "феномена Трамп". Този най-нов период би могъл да се характеризира като националистическо-популистка революция, насочена против политиката и визията на втората консервативна вълна, особено по въпросите на имиграцията, търговията, суверенитета и националната идентичност. И, ако първият и вторият периоди бяха осъществени под лозунгите за икономическа свобода на национално и глобално ранище, третият се характеризира с издигането на преден план на идеологически стереотипи, коренящи се в културата и цивилизационното наследство на Америка. Докато "икономически детерминираният" консерватизъм твърди, че гражданското общество и културата, като цяло, следва да бъдат свободни от всякаква форма на държавно и политическо влиание, "тръмписткият консерватизъм" разглежда културата като критично важна сфера на политическата борба за идеологическа хегемония.

Културно-ценностният "детерминизъм" на съвременния американски консерватизъм е обусловен от отношениети му към историческото наследство на класическата американска култура и цивилизация и цели (в идеалния случай) запазването им в техния "първоначален вид", най-вече с помощта на инструментариума на образователната система. Този подход беше въплътен на практика от консултативната "Комисия 1776", създадена през ноември 2020 от президента Доналд Тръмп с цел възстановяване и развитие в САЩ на система за възпитаване и изграждане на патриотично съзнание. Основната задача на комисията и политиката в сферата на образованието беше "да даде на подрастващото поколение разбиране за историята и принципите на създаването на Съединените щати през 1776, както и да го възпита да се стреми към формирането на един по-съвършен Съюз". В заключителния доклад на "Комисията 1776", публикуван през януари 2021, се посочва, че: "За целта е необходимо да бъде възродено американското образование, което може да се гради само на точната, честна, обеднияваща вдъхновяваща и облагородяваща" интерпретация на тези, заложени в основата на САЩ, принципи, защото това е пътят към възстановяване на американското единство и гарантиране сигурното бъдеще на Америка".

Както можеше да се очаква обаче, "целта да бъде формирано патриотично съзнание с помощта на съответното възпитание" беше отхвърлена веднага след като администрацията на Джо Байдън пое властта в САЩ, като новият президент още на 20 януари 2021 подписа указ за съдействие на расовото равенство и подкрепа за бедните слоеве от населението от федералното правителство, една от точките в който беше разпускането на "Комисията 1776".

Три и половина години по-късно "реформаторският тръмпизъм" се трансформира в "революционен тръмпизъм", който вече се стреми към "революционното преобразуване на американския политически режим". Именно това обяснява и фундаментално новият, революционен формат на предизборната платформа на Републиканската партия през 2024, която съдържа ясно и недвусмислено послание, адресирано към "забравените мъже и жени на Америка". Докато реформаторският подход предполагаше постигането на поставените задачи с помощта на утвърдения механизъм на американската политическа система, включително чрез подготовката на съответните законопроекти, прокарването им през Конгреса на САЩ, подписването им от президента и евентуалното им обжалване във Върховния съд, "революционният тръмпизъм" се гради на лозунги и призиви към масовата политическа база на движението МAGA ("Да направим Америка отново велика!") и, както изглежда, се базира на това, че съдбата на движението (както и на страната, като цяло) няма да се решава в тихите кабинети на Белия дом, Конгреса и Върховния съд на САЩ, а на улиците и площадите на американските градове. Именно това ще бъде и същността на "втората Американска революция", в навечерието на 250-тодишнината от създаването на САЩ, която следва да бъде отбелязана през 2026.

Анализ на основните постановки в "Манифеста на Тръмп"

Първи три основни лозунги и призиви, представляващи своеобразна квинтесенция на 20-те най-важни предизборни обещания и намерения на Републиканската партия, предвиждат: "затваряне на границата и спиране на имигрантското нашествие, осъществяване на най-голямата операция по тяхната депортация в американската история и слагане край на инфлацията и превръщане на Америка отново в комфортно място за живот". Изброяването на всички двайсет точки ми се струва безмислено, тъй като няма да даде цялостна представа за степента на реализуемост на платформата, като цяло, да не говорим, че немалка част от предизборните обещания се изключват взаимно.

Съвсем очевидно е например, че възобновяването на строителството на напълно разушената от администрация та Байдън "стена на Тръмп" по американско-мексиканската граница ще струва десетки милиарди долари на правителството на САЩ. По най-занижени изчисления на американските експерти, това съоръжение ще изисква между 15 и 25 млрд. долара, а още през 2016 специалистите от Мазачузетския технологичен институт изчислиха, че стойността му може да достигне 40 млрд. долара. Предвид "инфлационното прегряване" на икономиката на САЩ през 2021-2024, когато средните годишни темпове на ръста на цените, измервани с индекса на нарастване стойността на потребителската кошница, достигнаха 5% (за сравнение, средната годишна инфлация през 2017-2020 не надхвърляше 1,9%), става ясно, че изграждането на "стената на Тръмп" може да "погълне" до сто милиарда долара.

Най-важният елемент на предлаганата от Тръмп стратегия за затваряне на американско-мексиканската граница е осъществяването на мащабна кампания по задържането и депортацията на нелегалните имигранти, проникнали в САЩ по време на управлението на Байдън (т.е. от 2021 насам). При това, Тръмп планира да използва всички необходими ресурси за да спре имигрантското нашествие на американска територия, включително предислоцирането на хиляди военни, които в момента се намират извън САЩ, по южната граница. Както се посочва в документа: "За да установим пълна блокада на трафика на фентанил в американските териториални води, ще задействаме ВМС на САЩ, които да проверяват, дали корабите не пренасят фентанил и да пресекат каналите за доставката му".

По различни данни, в периода 2021-2024, на територията на САЩ са проникнали около 10 милиона нелегални имигранти. Според проучвания на американски експерти, направени още през 2015, минималната цена за депортация на 11,3 млн. нелегални имигранти е 114 млрд. долара. Най-вероятно, подобна кампания ще се проточи с десетилетия и ще изисква между 420 и 62- млрд. долара. Очевидно е, че подобна мащабна и скъпоструваща програма ще се окаже прекалено тежко бреме за американската финансова система, ще провокира рязък скок на цените на много стоки и услуги и, от тази гледна точка, ще се окаже несъвместима с усилията за "обуздаване на нифлацията" - друга ключова цел на Тръмп и екипа му. И това съвсем не е единствения пример за взаимноизключващи се обещания в предизборната платформа на републиканците от 2024.

Следва да се има предвид и, че идвайки на власт или по-скоро поемайки контрола над изпълнителната власт, политиците от Републиканската партия, в периода от 1980 до 2008, в 89% от случаите се опитват да осъществят предизборните си обещания с помощта на законопроекти или законодателни инициатива. През този период обаче, те съумяват да изпълнят изцяло или частично не повече от 60% от тях.

Анализирайки предизборния манифест на републиканците от 2024 следва да обърнем внимание да два принципно важни момента. На първо място, той на практика не включва ясни количествени параметри, ако не броим годишния размер на дефицита на търговския баланс, който в момента е над 1 трлн. долара. На второ място, в него дори не се споменава за размера на годишния хроничен дефицит на федералния бюджет, който вече навхвърля 2 трлн. долара (прогнозите са, че до 2035 той ще достигни почти 3 трлн. долара), както и брутния дълг на федералното правителство, който в края на юли 2024 надхвърли психологическата граница от 35 трлн. долара. А тези два показателя са "алфата и омегата" на всички предлагани от републиканците промени във вътрешната и външната политика на САЩ, тъй като много точно показват конкретните количествени ограничители по пътя към реализация на предизборните обещания, взети не поотделно, а в рамките на цялостната програма, предопределяща мястото на всеки американски президент и неговата администрация в историята на САЩ.

Фундаментална роля в рамките на програмата "Да направим Америка отново велика!" играе стратегията за деглобализация. В увода към манифеста, където е изложена тази стратегия, се казва, че: "В течение на десетилетия нашите политици продаваха американските работни места и средствата за съществуване на американците на чуждестранни купувачи с помощта на несправедливи търговски сделки и водени от сляпата си вяра в галещата ушите мелодия на глобализма. Те се изолираха от критиката и последиците от собствените си погрешни действия, позволявайки границите ни да бъдат нарушавани, градовете ни да бъдат обхваната от престъпност, правосъдната ни система да се превърне в репресивна, а нашите младежи да бъдат обзети от чувство на безнадеждност и отчаяние. Те отрекоха нашата история и нашите ценности. С други думи, направиха всичко по силите си за да разрушат страната ни". Тоест, манифестът открито стоварва отговорноста за загубата на някогашното величие на Америка върху глобалистите, сред които обаче са и републиканските администрации на Роналд Рейгън и бащата и сина Буш. Що се отнася до демократичните администрации, всички те, като започнем с тази на Франклин Рузвелт/Гари Труман (1933-1953) неизменно следват месианската визия на президента Удроу Уилсън (1913-1921) с неговите идеи за Общество на народите и разпространяване на институциите на американската демокрация по целия свят.

Лозунгът "Да направим Америка отново велика!" би могъл да се перефразира по следния начин: "Да върнем на Америка някогашното и величие". Тук обаче възниква въпросът, в кой период от историческата си еволюция, САЩ наистина са били образцова "велика държава". Манифестът на Тръмп не дава ясен и точен отговор на този изключително важен въпрос, но имайки предвид възраста на новия президент, можем да предположим, че става дума за първите десетилетия след Втората световна война, започвайки от средата на 1945. През онзи период САЩ излизат от войната като безспорен хегемон, чиито дял в световния БВП достига 28%, а размерите на фондовия му пазар са почти половината от цялата глобална капитализация. През 1947, САЩ държат 70% от световните златни резерви и около 50% от глобалните мощности на обработващата индустрия, да не говорим за монопола им върху ядреното оръжие през 1945-1949. Но може би най-важно за самите американци е усещането, че Америка наистина е "богоизбрана" държава, лидер на цивилизационното развитие на планетата. Подобни настроения са широко разпространени в американското общество през 1950-те годии, т.е. по време на управлението на републиканската администрация на Дуайт Айзенхауер, провеждащ неоизолационистки външнополитически курс. Тези настроения са отлично предадени от известния американски публицист Роналд Оукли, който озаглавява своята появила се през 1986 книга "Божията страна: Америка през 1950-те години". На практика, през 1950-те години САЩ представляват отлично защитена от ядрения чадър крепост - проспериращ "Град на хълма", практически неуязвим за външна агресия. Според наратива на тръмпистите, "всички проблеми" на Америка започват с решението на нейния глобалистки ориентиран политически елит да се ангажира активно с ръководството на световната политика, не чрез силата на собствения си пример, а чрез открита намеса във вътрешните работи на практически всички страни на планетата. Както се твърди в аналитичен доклад на Rand Corporation, в резултат от това "Съединените щати създадоха и постепенно разшириха един световен ред, който осигури на по-голямата част от човечеството недостигнато дотогава ниво на сигурност и просперитет. Само че САЩ не спечелиха от това толкова, колкото някои други държави, а Америка пое непропорционално голямо бреме и разходи за поддържането на този ред... В края на Втората световна война Съединените щати произвеждаха и потребяваха почти половината от глобалното богатство. През следващия четвърт век делът им намаля до 1/4, при това най-вече в полза на бившите противници на Америка и нейните европейски съюзници".

На практика, стратегията и тактиката на Доналд Тръмп и привържениците му се свежда до връщането към "благословените" 1950-те години, чрез "пресичането" и ограничаването на външнополитическите и външноикономически връзки на Америка, които тя изгражда в течение на десетилетия от началото на 1960-те години насам. "Новата" Америка, чиито основни приоритети на развитието са ограничени от "вътрешния контур", следва да реши всичките си най-остри социално-икономически и политически проблеми. В тази връзка, в манифеста на републиканцие се посочва, че: "Ако нямаме вътрешно производство с ниска инфлация, не само нашата икономика, но и военната ни индустрия и доставките ще зависят от милостта на чуждестранните държави, но и градовете ни, обществото и хората няма да могат да просперират. Републиканската партия трябва да се върне към своите корени като Партия на индустрията, производството, инфраструктурата и трудещите се. Икономическата политика на президента Тръмп за обуздаване на инфлацията и връщането на работните места в производствената сфера - това не е само необходимо на американската икономика и американските работници, но те искат то да се случа именно сега".

Основен приоритет и символ на антиглобалисткото кредо на тръмпистите, или на "изолацията" на Америка от външния свят (ако използваме терминологията на техните критици) стана изграждането по цялото протежение на американската граница на "стената на Тръмп", която противниците на 45-тия президент побързаха да кръстят "Тръмпистан". Външнополитическият раздел на републиканския манифест от 2024 буквално възпроизвежда идеята за изолираната американска крепост, напълно и надеждно защитена от "железния купол на противоракетната отбрана".

Фундаментално важен, от тази гледна точка, е проблемът за практическата осъществимост на стратегията за деглобализацията на съвременните САЩ, което потенциално би могло да донесе на Америка (като всички радикални преобразувания) сериозни политически и социално-икономически сътресения.

Пътната карта на връщането към някогашното величие на Америка

В началото на 1990-те години, след успешно преключилия за САЩ период на студената война, страната се оказа в своеобразна бифуркационна точка, когато пред нейния елит с пълна сила възникна проблемът за пътя на развитие на американското общество в навечерието на ХХІ век. Именно тогава инициативата при определянето на вътрешно- и външнополитическия курс на Америка беше поета от американските глобалисти, които формулираха и стратегията и тактиката на глобализацията на американското общество. Основната им теза бе, че "Днес Съединените щати са част от глобализираната икономика, в която събития на другия край на света могат да доведат до драматични последици вътре в страната. В условия, когато други държави намаляват минималните заплати, нарушават правата на работниците или замърсяват околната среда, опериращите в САЩ компании ще бъдат все по-силно изкушавани да прехвърлят своята активност в чужбина за да намалят разходите си". И тъкмо през този период, сякаш предугаждайки появата, четвърт век по-късно, на неоизолационистите-тръмписти, беше заявено, че "колкото и да искат някои американци да оградят страната ни от икономическите турбуленции в чужбина, създавайки търговски прегради и изграждайки мощна "Крепост Америка", това вече няма как да се случи. Както се убедиха и държавите от Източния блок по време на студената война, изолираните икономики са обречени на стагнация и спад на жизненото равнище".

Налице са достатъчно основания да смятаме, че в недрата на Републиканската партия е налице "двоен подход" към реализацията на политическия манифест от 2024 след победата на Тръмп на изборите през ноември. Истината е, че въпросният манифест беше изготвен най-вече за "външно ползване" и на практика не съдържа никакви указания за това, как точно републиканците възнамеряват да реализират обещанията си. Паралелно с това обаче, за нуждите на републиканския елит, под егидата на дясноконсервативния "мозъчен център" Heritage Foundation, през 2023 беше подготвен обширен експертен доклад с обем от почти 900 страници, озаглавен Project 2025 Presidential Transition Project (Проект за президентски преход през 2025), който за удобство по-долу ще посочвам като "Проект 2025" (1).

В този доклад, породил сериозен резонанс в САЩ, на практика бе формулирана програмата за практически действия на Републиканската партия и бъдешата администрация на Доналд Тръмп за реализация на намеренията, изложени в "Манифеста на Тръмп". Общата концепция на доклада се свежда до вътрешната организация и практическите и дори по-скоро конкретно-бюрократичните задачи, свързани с реформирането на функциите и управленския алгоритъм на американската държава на федерално равнище. Това реформиране изисква радикални преобразувания в дейността на федералните министерство и институции, които могат да бъдат характеризирани като стратегия и тактика за раздържавяването на американската икономика и обществото. В това отношение докладът "Проект 2025" може да се приеме като аналитично обосновано обещание за "пресушаване на вашингтонското блато", което Тръмп направи още през 2016. Става дума за борба срещу американскаат "дълбока държава", която по време на президентската кампания през 2020 на практика "изгони" Тръмп от Белия дом. Погледнато в ретроспектива, докладът не само продължава серията подобни документи от предишните десетилетия, но и - според ръководителя на авторския му колектив Пол Данс, донякъде представлява "второ издание" на първия преломен доклад, писан за кампанията на Роланд Рейгън през 1980 и изиграл важна роля в последвалата избирането му "консервативна революция" от онези години.

Тук е мястото да припомня обаче, че тогава усилията на администрацията на Рейгън да реформира апарата на федералното правителство се провалиха, което съще следва да се отчита при анализа на "Проект 2025". Крахът на опитите на Рейгън да ограничи ролята и значението на федералния сектор в американската икономика се признава и от самите съставители на последния доклад, подчертавайки обаче, че "сега не сме 1980". Както се посочва в доклада: "днес правилата на играта са други. Продължителният марш на културния марксизъм в нашите институции приключи. Федералното правителство е чудовище, воюващо против американските граждани и консервативните ценности. Ценностите на свободата биват подложени на невиждани досега преследвания и опасности. Задачата, пред която сме изправени, е да обърнем назад тази вълна и да върнем американската република към първоначалните и корени".

Тоест, общата концепция на американските консерватори, относно това което касае "демонтажа" на федералното правителство и минимизиране на ролята и значението на вашингтонскатха бюрокрация в обществения живот на САЩ, почти не се е променила за последнитге 45 години. Според тази концепция, федералното правителство следва да конценрира усилията си върху изпълнението на своите външнополитически функции и задачи. С други думи, фокусът на вниманието на федералния център трябва да бъде обърнат навън - извън пределите на САЩ, а вътрешнополитическите и външноикономически функции на държавното управление да бъдат предадени на властите на щатите и местните власти, както и на минимално регулируемия пазарен механизъм. Ето защо, централна роля в действията на федералното правителство следва да играят силовите институции и структури, отговарящи за гарантиране на националната сигурност, т.е. Министерството на отбраната, Държавният департамент, разузнавателната общност, Финансовото министерство и редица други структури, включително отговарящите за международната информационна политика на САЩ.

Ще припомня, че още през 1980, т.е. по време на първата предизборна кампания на Рейгън, републиканците предлагаха "бюджетна оптимизация" на министерствата и институциите, отговарящи за социалната политика и формиращи основата на държавата на "всеобщото благоденствие", т.е.министерствата на здравеопазването и социалните услуги, жилишното строителство и градското развитие, вътрешните работи, труда, транспорта, селското стопанство и редица други институции от "социалния блок" на правителството. Оптимизацията включва тяхното раздробяване и рязкото свиване на броя на служителте им, както и прехвърляне на по-голямата част от функциите им на щатските власти. Впрочем, някои структури, като министерствата на образованието и на жилищното строителство и градското развитие, следва просто да бъдат премахнати.

Министерството и институциите от "икономическия блок", отговарящи за държавното регулиране на икономиката, като министерството на търговията и агенцията за развитие на малкия бизнес, също подлежат на "бюджетна оптимизация", което ще доведе до рязко свиване на функциите им, превръщайки ги на практика в чисто статистически федерални органи. Предлага се и радикалното реформиране на свързаните с външната търговия институции, като Офиса на търговския представител на САЩ например, така че те да се ангажират изключително със защитата на националните икономически интереси и да допринесят за радикалното намаляване на американския търговски дефицит, който през 2021 надхвърли 1,1 трлн. долара. Основната цел на реформата на федералните институции, отговарящи за формулирането и реализацията на външноикономическата стратегия на САЩ, е те да престанат да бъдат инструменти в ръцете на Световната търговска организация (СТО), налагаща на Съединените щати принципите и нормите на "свободната и неограничена от нищо" търговия и да се трансформират в мощни структури за водене на (външно)търговски войни в глобален мащаб.

Консерваторите настояват и за много сериозно съкращаване на регулиращите функции на Федералния резерв, така че САЩ да могат да се върнат към системата на "свободно функциониране на банките", съществувала в периода 1824-1850. Според "Проект 2025", дерегулацията на финансово-банковия сектор ще позволи на САЩ, освен да постигнат нискоинфлационен модел на функциониране на националната икономика, "да усилят значително и да укрепят както доминиращата роля на американската финансова индустрия в глобалната икономика, така и използването на долара като световна резервна валута".

И накрая, предлага се дейността на такива регулиращи органи на федералното правителство, като Комисията по ценните книжа и борсите, Агенцията за финансова защита на интересите на потребителите, федералната комисия по комуникациите, федералната търговска комисия и редица други структури, също да станат обект на радикални реформи, а някои от тях дори да бъдат премахнати.

Както показва историята, сфера на приоритетните интереси на американските консерватори и на Републиканската партия в рамките на федералното правителство традиционно са силовите институции и структури, отговарящи за гарантирането на националната сигурност, докато либералите и Демократическата партия отделят по-голямо внимание на социално-икономическите програми. Провалът на лансираната от Рейгън през 1980-те "консервативна революция" се дължеше именно на това, че демократите твърдо се обявиха в защита на министерствата и институциите, отговарящи за социално-икономическата политика. През онзи период изключително острият конфликт между републиканците и демократите беше разрешен чрез рязкото нарастване на бюджетните дефицити и дълга на федералното правителството, което бе следствие на политическия компромис между двата противопоставящи се един на друг политически "лагери". Смисълът на постигнатото тогава "примирие" между републиканците и демократите се свеждаше до това, че демократите дадоха зелена светлина на неудържимия ръст на военните разходи, а републиканците не пречеха на симетричното нарастване на разходите за най-мащабните социално-икономически програми.

Днес обаче, постигането на подобен компромис изклежда невъзможно заради изострящата се криза на федералните финанси. Което означава, че реализацията както на предизборните лозунги, съдържащи се в "Манифеста на Тръмп", така и на препоръките на експертния доклад "Проект 2025" са възможни само с цената на мащабна криза на държавното управление, включително периодични "временни спирания на работата на правителството" и "ръчно управление" чрез президентски декрети, съпроводени с парализа на дейността на законодателната власт.

В тази връзка следва да отбележа, че основната иновация в сегашния подход на американските консерватори е безпрецедентно мащабното "прочистване" на апарата на федералното правителството, за което директно се говори в предизборния манифест на Републиканската партия, където присъства и обещание за "максимално бързото изхвърляне на левите демократи от Министерството на отбраната". В американските медии се появиха редица коментари относно предполагаемия план на Тръмп да уволни 50 хиляди сътрудници на федералните министерства и институции, заемащи основни ръководни длъжности в тях. Впрочем в доклада на Heritage Foundation също се препоръчва на следващия американски президент да инициира трансформирането на функциите на федералното правителство с цел да "даде най-висок приоритет на кадровата политика на своята администрация", включително и на ниво Държавен департамент. Предполага се, че всички уволнени федерални служители ще бъдат оперативно заменени от привърженици и активисти на движението "Да направим Америка отново велика!", доказали предаността и личната си лоялност към Тръмп по време на презиборната кампания през 2024.

Цивилизационните аспекти на консервативната революция

Според мнозина авторитетни учени и експерти, трансформацията на съвременния световен ред до голяма степен е обусловена от кризата на националните държави и заложения в основата им културен код на цивилизацията на модерна. Както знаем, през последните столетия държавата-нация беше основния играч в рамките на модела, който обикновено определяме като Вестфалски (възникнал в резултат от двата мирни договора подписани в Мюнстер и Оснабрюк и сложили край на Трийсегодишната война през 1618-1648). Нещо повече, може да се каже, че национално-териториалната държава играе ролята на системообразуващ субект на цялата система на модерна. Днес обаче, националната държава страда от нарастващ брой дисфункции, което пък извежда на преден плен онези реалности, които се намираха в "спящо състояние" и в периферията през целия период на т.нар. "Ново време", но играят значима роля в предшестващите го епохи на Средновековието и Възраждането.

Става дума за такива феномени като етноси, "етносветове", цивилизации, градове и региони, към които - въз основа на опита от ХІХ-ХХІ век - бихме могли да добавим корпорациите и транснационалните компании, големите банкови и финансово-индустриални конгломерати, често имащи транснационален характер. Ако не се базираме на теорията за линейния прогрес, а на диалектическата концепция за движнието на човешката история по спирала, би било напълно уместно и да допуснем възраждането, т.е. своеобразният ренесанс на споменатите по-горе феномени, които на пръв поглед отдавна са останали в миналото, но както показват събитията от първите десетилетия на ХХІ век, отново се проявяват в нашия свят, смесвайки се с най-новите явления и технологии. По този начин, тенденцията на развитие на световната история, която през 1970-те години бе квалифицирана от Жан-Франсоа Лиотар като "състояние на постмодерн", характеризиращо се с деконструкцията на "големите наративи", половин век по-късно се прояви под формата своеобразен "архаично-футуристичен" хибрид между антиутопията на "Новото Средновековие" и технократичното господство на корпорациите.

Предизвикателствата на времето извеждат на преден план в световната политика въпроса за конфигурацията на поствестфалския световен ред, т.е. дали той ще бъде глобалистки или ще се характеризира с възраждането на мощта на националните държави и регионалните алианси. В този контекст, изключително важно значение придобива въпросът за цивилизационния избор, който трябва да направи всяка една държава (включително България), както и нейните съюзници в рамките на съществуващата в момента конфронтация между "колективния Запад" и "Глобалния Юг".

Както е известно, класическият цивилизационен подход се основава на представата, че плурализмът на културите и цивилизациите е изключително важен източник и ресурс на развитието. Именно в това е и спецификата на разбирането за прогреса и развитието на класиците на теорията за локалните цивилизации. По този въпрос, те се разминават с условните "глобалисти" и "космополити", които разглеждат глобализацията като културно-историческа унификация, чиято крайна цел е създаването на общочовешка "световна цивилизация". За разлика от привържениците на глобализма, "цивилизационистите" виждат в културно-историческите и цивилизационни различия не само заплаха от "сблъсък на цивилизациите" но и възможност за сътрудничество и взаимодействие.

Както подчертава навремето Самюел Хънтингтън, "цивилизационните сблъсъци са най-голямата заплаха за мира в света и затова международният ред, отчитащ интересите на различните цивилизации, е най-надеждното средство за предотвратяване на световна война". С това схващане са свързани и съвременните идеи за "диалог на цивилизациите", "партньорство между цивилизациите" и цивилизационния интегрализъм като източник и движеща сила на развитието. От своя страна, прокарваното в рамките на глобалисткия подход движение към еднообразие, вместо разнообразието, логично поражда опасност от изчезване на цивилизационните алтернатива и, като последица от това, за отмиране на алтернативните проекти за бъдещето.

В тази връзка, президентските избори в САЩ през 2024 биха могли да се разглеждат като ключов плацдарм в рамките на битката между привържениците на цивилизационистките и глобалистките ценности, като по-долу ще се опитам да анализирам техния аксиологичен аспект.

Предвид цивилизационната близост между Америка, Европа и Русия, президентските избори в САЩ, провели се през ноември 2024, действително бяха изключително важно събитие, при това не само в светлината на продължаващата конфронтация между Русия и Запада (доколкото победителят Доналд Тръмп би могъл - както обещава - да окаже значително влияние за прекратяването на конфликта), но и в контекста на цивилизационното самоопределение на американската нация, която този път трябваше на практика да избере вектора на дългосрочното развитие на Съединените щати между неомарксистката по своята същност ляволиберална тенденция, олицетворявана от Демократическата партия и нейния кандидат Камала Харис, и връщането към изначалната американска политико-културна традиция, олицетворявано от Доналд Тръмп и неговите привърженици.

Ще припомня, че ако сред характеристиките на "лявото" са материализмът, егалитаризмът, прогресизмът и икономизмът, за "дясното" това са идеализмът, елитаризмът, цикличното възприемане на историята, стремежът към органичност и убеждението, че политиката доминира над икономиката. Тази теоретична рамка, позволяваща идентификацията на различните политически сигнификации, е приложима и по отношение на американската политическа сцена: в контекста на САЩ, Демократическата партия (и особено нейната радикална фракция) е твърд привърженик на "левите" ценности, а Републиканската партия (и особено привържениците на Тръмп) изповядва типичните "десни" ценности.

Съвременната политическа платформа на Демократическата партия, чиито представител Джо Байдън ще продължи да бъде президент на САЩ до 21 януари 2025, е израз на "новото ляво", т.е. на неомарксистката визия за политическото. В центъра на вниманието на американските демократи са въпросите за по-нататъшното движение към постигане на "равенство" (сред ярките примери за това е тенденцията за "обратна дискриминация", проявила се нагледно по време на активната фаза на протестите на привържениците на движението Black Lives Matter, интегрална част от които бе легализацията в общественото съзнание  на осъществяваните от организирани групи грабежи срещу малкия бизнес - т.нар. looting; политическата подкрепа за ЛГБТ-движението; политиката на поощряване на "многообразието", способстваща за популяризацията и политическото представителство на всевъзможни перверзии), ерозията на традиционните институции (така например, докато институцията на традиционното семейство преживява криза, се популяризира и имплементира на практика т.нар. "джендърна теория"), заместването на население (сред чиито прояви е миграционната криза по южната граница на САЩ), "прогресивното" преосмисляне на американската история (в строго съответстиве с "лявата" догма за линейното движение на историята от "тъмното минало" към "светлото бъдеще", систематично биват дискредитирани различни предшестващи исторически периоди, включително американските "бащи-основатели"), доминиране на "политически коректната" цензура в публичната сфера под предлог за борба с "фалшивата информация". Всичко това са типични черти на ляволибералната идеология, а предприеманите по време на управлението на Байдън мерки - характерни за т.нар. "уокизъм", са типични за радикалната фракция на Демократическата партия.

Противоположната политическа платформа, представена най-нагледно от Доналд Тръмп и подкрепящите го групи от населението, напротив, се придържа към ценности, които могат да бъдат характеризирани като консервативна: подкрепа за традиционните джендърни роли, семейните ценности, значимото място на религията в обществения живот, уважение към американската история и ценностите на бащите-основатели, свещения характер на частната собственост и безусловно уважение към бизнеса, запазване правото на лично оръжие, "дясното" възприемане на свободата като безусловна и истинска ценност в нейния съзидателен и конструктивен смисъл, а не като реторичен инструмент за натиск върху уж "недостатъчно свободните" (а на практика, срещу несъгласните с "левия" дневен ред) групи от населението. Изброеният набор от ценности е типичен за средностатистическото американско домакинство в периода на 1950-те - 1980-те години, но през 2020-те, под натиска на ляволибералния дневен ред, той вече изглежда конервативен и дори "реакционен" (впрочем, антилибералните тенденции в американската политика, чиито олицетворение е и Доналд Тръмп, се зараждат много по-рано - според мнозина политическите корени на подкрепата за Тръмп може да бъде открита още в кампанията на Джордж Уолъс-младщи през 1968, популяризацията на християнские консерватизъм през 1970-те и политиката в подкрепа на работническата класа и американсктите производители по времето на Рейгън).

Тръмп настоява за ограничаване на джендърната терапия и забрана на хормоналната терапия на непълнолетните американци, а също за вкарване на елементи на патриотично възпитание в държавните училища, както и за увеличаване на средствата за правоохранителните органи с цел по-ефективна борба с престъпността.

Икономическата му програма пък, до голяма степен, е свързана с неговата външнополитическа визия. В нея присъстват елементи на протекционизъм (въвеждане на вносни мита в подкрепа на местното производство), значително внимание се отделя на икономическото противопоставяне на Китай, който се разглежда от 47-мия президент като най-голямото външнополитическо предизвикателство пред САЩ през следващите години. Що се отнася до руско-украинския конфликт, Тръмп решително настоява за прекратяване на американската помощ за Киев и продължава да твърди, че "може за сложи край на войната само за един ден". Това, което той предложи в предизборната си кампания, е в синхрон с ключовите ценностни убеждения и интереси на консервативните сегменти на американския електорат и е в пълен разрез с политиката, провеждана през последните четири години от президента Джо Байдън и Демократическата партия.

Тоест, противопоставянето между кандидата на Демократическата партия Камала Харис и Тръмп на последните президентски избори имаше не само и не толкова политически, колкото ценностен характер, т.е. представляваше битка между две противоположни идеологически тенденции и мирогледи, а в крайна сметка и между две различни визии за природата на човека, мястото му в обществото и неговите цели и задачи.

Феноменът на популярността на Доналд Тръмп нееднократно е бил обект на академични анализи. Авторите им обикновено го характеризират като "националист и протекционист", чиято политика е насочена против процесите на глобализация. По време на предишната му успешна кампания през 2016 той подчерташе, че "нашето кредо не е глобализмът, а американизмът". При това, под "американизъм" се разбира отказ както от самия концепт, така и от политическата реторика на Pax Americana, т.е. от представата за САЩ като "световен полицай", и приоритет на вътрешнополитическата спрямо външнополитическата проблематика. В публикуваната през 2017 обновена Стратегия за националната сигурност на САЩ пък се посочваше, че: "американският начин на живот не е неизбежна крайна точка на историческия прогрес и другите държави и народи не бива да бъдат обвързвани с него". Израз именно на тази идея е и прословутият лозунг “America First!”, активно използван от Тръмп в кампанията му през 2024.

Тоест, по време на първия си президентски мандат, Тръмп демонстрира очевиден отказ от идеята за "американската изключителност", характерна за предшествениците му - неоконсерватори. Както знаем, идеята за "американската изключителност" се корени в убеждението, че САЩ изпълняват уникална мисия в човешката история - освобождавайки се от оковите на европейския империализъм по време на Войната за независимост, американците за призвани за изградят образцово общество, основаващо се на представата за естественото право, демокрацията и свободата, и по този начин да посочат пътя на останалия свят към възможно най-добрия политически ред.

В исторически план, Тръмп съвсем не е първият президент на САЩ, изразяващ съмнения и разочарование от провиденциалисткото възприемане на Америка от страна на днешната американска десница. Половин век преди него, 37-ят президент на САЩ Ричард Никсън (който също е републиканец) твърди, че не е необходимо доминацията на Америка да се налага на останалия свят. Всъщност, по този начин той дава знак на американските съюзници, че Вашингтон не смята за възможна евентуална нова военна кампания в Азия (на фона на провала във Виетнам), както и че американските съюзници следва да поемат по-сериозна част от бремето по гарантиране на колективната сигурност и отбрана. Днес чуваме същото и от Тръмп.

Както знаем обаче, визията на Никсън не се превръща в дългосрочна тенденция в американската политика - след края на студената война през 1991, в американския политикум отново започна да доминира представата за изключителността на САЩ, а сред практическите и прояви беше и систематичното разширяване на НАТО на изток, което създаде много сериозен проблем в отношенията между САЩ, ЕС и Русия.

В този контекст първият президентски мандат на Тръмп беше сравнително спокоен и безконфликтен - идеята “America First!”, която (също както и по времето на Никсън) намери израз в съзнателния отказ от приоритетите на глобалното лидерство (и съмнителната реторика за "износа на демокрация"), и концентрирането върху вътрешните проблеми (и, в частност, върху възстановяването на устойчивия икономически растеж и повишаването на заетостта), което не само се посрещна добре от обикновените американци, но и - наред с външнополитическия реализъм, демонстриран от президента - направи Тръмп популярен и сред "десните" интелектуалци (при това не само в САЩ). Скандалното му поражение на изборите през 2020 на фона на икономическите трудности, породени от пандемията от Covid-19, и цялата полемика относно честността на самите избори, прекъсна последователната реализация на политиката на 45-тия американски президент.

Тръмп обаче, нито прие резултатите от изборите, нито се отказа от борбата и в крайна сметка отново стана президент (47-ми по ред) на страната. Както вече споменах, по време на кампанията си той отново акцентира върху вътрешнополитическите проблеми. Освен това обаче, Тръмп изтъква необходимостта от "прочистване на дълбоката държава" (т.нар. План F), което включва мащабно преструктуриране на държавния апарат и уволнения на нелоялните към него и идеите му чиновници.

Чисто политологичният анализ обаче, не е достатъчен за да разберем достатъчно добре истинския смисъл на вътрешноамериканското противопоставяне, чиято кулминация бяха президентските избори през ноември 2024. Това изисква да се обърнем към философските основи на политическия момент в очертаните по-горе цели, които си поставя 47-мият президент на САЩ. Точно на тази тема е посветена и появилата се в началото на 2024 книга "Езотеричният тръмпизъм" (2) на консервативния германски интелектуалец Константин фон Хофмайстер. В нея авторът поставя политическата битка на Тръмп за властта в САЩ в шпенглеров контекст, анализирайки не толкова личността му, колкото олицетворяваното от него културно-политическо движение, противопоставящо се на "етиката на уокизма". Използвайки метафори и примери от творчеството на Едгар По, Робърт Хауърд, Хауърд Лъвкрафт и други американски класици, Хофмайстер рисува епично платно на екзистенциалния цивилизационен сблъсък между "уокизма/либерализма" и "ревизирания тръмпистки консерватизъм".

Характеризирайки днешна Америка, авторът посочва, че: "Тази държава, която някога бе наричана "земя на свободните хора" и на която целият свят можеше да се надява, днес преживява повратен момент, който ни кара да си припомним мрачните думи на големия американски писател Ърнест Хемингуей: "Светът пречупва всички, но след това някои стават по-силни точно в счупените места". Изглежда че днес духът на Америка е подложен на изпитания в точките на най-големите разломи". А причината за това е инверсията на ценностите, превърнала се в реалност в САЩ при управлението на "партията на Блатото" (т.е. на демократите), и трансформацията на "уокизма" в държавна политика. Според Хофмайстер, сегашната политика на САЩ, осъществявана от "Блатото", включващо не само вашингтонския истъблишмънт, но и другите играчи в процеса на популяризация на "уокизма", влиза в коренно противоречие с истинския американски дух. В шпенглеровата интерпретация на автора, това еднозначно говори за залеза на американската култура. Хофмайстер обаче, не смята че краят на Америка е предрешен. Според него, Тръмп е фаустовска фигура, дръзнала да влезе в битка с упадъка на днещните Съединени щати и Запада, като цяло. Той въплъщава в себе си духа на истинската Америка и нейната национална идентичност, а победата му на президентските избори през 2024 се представя за повратен момент към ново възраждане, напук на доминиращата в момента на Запад тенденция към деградация и отказ от собствената култура и цивилизационните си предимства.

В тази връзка Хофмайстер отбелязва, че тръмпизмът е олицетворение на новата надежда за връщане към света, в който ценностите са автентични, а не изкривени, а извратената "уокистка вселена" - това царство на "кривите огледала" - ще бъде лишена от основната база на своята подкрепа, в чиято роля при управлението на Байдън  се изявяваше щироко разбираната американска държава (т.е. не само самият държавен апарат, но и цялата инфраструктура от фондации и други инструменти за влияние). Според него, Тръмп дори би могъл да изиграе роля, подобна на тази на Джордж Вашинтгон, като буквално изгради наново бастиона на "новия свят", което напълно би съответствало на амбициите, присъщи на "американския дух". Хофмайстер твърди също, че Тръмп най-добре съответства на шпенглеровия образ на "новия Цезар", способен да наложи нов ред, на фона на повсеместно царящия упадък и разложението на Запада.

Тук е мястото за едно кратко отклонение. Както е известно, Доналд Тръмп е потомък на германски имигранти (неговите баба и дядо имигрират в САЩ през 1885) и изповядва едва от формите на протестанското християнство - презвитерианството. В същото време, американските медии често го характеризират като "християнски ционист", а съдейки по многобройните му изказвания и той, самият се смята за такъв. Християнският ционизъм е нееврейска подкрепа на еврейския ционизъм, основаваща се на обещанията към Израел, които се съдържат в Библията, пасажи като Еремия 32 и Езекил 34. Християнските ционисти са предимно евангелисти и по всякакъв възможен начин декларират подкрепата си за еврейската държава.

Разбираемо е, че в Америка, която е предимно протестантска държава, президентите обикновено изповядват една или друга форма на протестантизма. През цялата история на САЩ има само двама президенти, които не са протестанти - 35-тият президент Джон Кенеди и 46-тият президент Джо Байдън, които са католици. Така че Тръмп възстановява прекъснатата от последния традиция. Както споменах обаче, той не е просто протестант, а "християнски ционист". Статистиката сочи, че около половината от всички американски протестанти са "евангелисти", т.е. привърженици на такива протестански изповедания и секти, които се стремят стриктно да следват Свешеното писание, за разлика от останалите протестанти, за които християнската религия е предимно "културна традиция" и които обикновено биват обозначавани като "номинални християни". При това част от евангелистите следват нормите не само на четирите Евангелия и Новия Завет, но и тези на Стария Завет, нещо повече мнозина от тях поставят именно него на първо място. Според статистиката, поне една четвърт от американските протестанти са "християнски ционисти" и твърдо подкрепят Израел, при това не толкова по политически, колкото по "духовни" причини, обяснявайки това именно със Светото Писание. И този смисъл, тезата, че "на последните президентски избори в САЩ победи Израел", не е лишена от известно основание.

Възможните последици от победата на Тръмп за ЕС

Очевидно завръщането на "непредсказуемия" Доналд Тръмп в Белия дом ще изисква определено преформатиране на трансатлантическите отношения, като това се осъзнава и от европейските лидери, повечето от които не криеха надеждата си, че в Белия дом ще влезе не той, а Камала Харис. Това префоматиране носи рискове за Брюксел по няколко основния направления.

На първо място, тъй като се намира в непосредствена близост до два пълномащабни въоръжени конфликти (руско-украинския и палестинско-израелския) и на практика е повече или по-малко въвлечен в тях, Европейският съюз е подложен на все по-силен натиск под формата на нежелана миграция, принудителна ревизия на енергийната политика, финансови и военни разходи. След смяната на американската администрация, което в най-добрия случай ще доведе до по-ограничено ангажиране на САЩ с европейската проблематика, лидерите на държавите от ЕС с основание се опасяват, че могат да се лишат от един от основните фактори за сдържане на Русия. При управлението на Тръмп, известен с (псевдо)изолационистката си реторика, Украйна вероятно вече няма да разчита на толкова щедра финнансова помощ, както при управлението на демократите. Остават неясни и перспективите и за членство в НАТО.

Основният повод за тревога на Стария континент е именно очакваното съкращаване на американската финансова и военна помощ за Киев, което поставя пред ЕС трудния въпрос, колко дълго и в какви обеми Съюзът е готов да финансира Украйна сам? Тоест, колко време тази страна би могла да издържи без помощта на Вашингтон? С нарастването на политическата неопределеност и предвид икономическите трудности, които ЕС преживява в момента, логиката изисква да се търсят начини за по-бързото прекратяване на войната в Украйна. В същото време обаче, ситуацията е такава, че резултатите от това разрешаване на конфликта трудно могат да бъдат представени пред европейските избиратели като постижение или успех. На всичкото отгоре, ако бъде нарушен свързаният с това деликатен момент - мълчаливият консенсус между европейските лидери да не притискат Украйна да търси мир - това би могло да струва политическата кариера на онзи, който дръзне да го стори. Което връзва ръцете на Брюксел и прави невъзможна всяка инициатива в тази посока.

С това е свързана и лидерската криза, която преживява ЕС. Олаф Шолц и Еманюел Макрон все по-трудно се справят с възхода на "крайнодесните" и "крайнолевите" настроения в собствените си страни, като първият вече се сблъска с разпадането на ръководената от него коалиция и нарастващия натиск да напусне канцлерския пост (не на последно място заради недоволството на избирателите и партийните активисти от стрикното следване на указанията на Вашингтон), а вторият изразходва своя топящ се политически ресурс за изграждането на "санитарен кордон" за сдържане на опозицията и дискредитирането на най-опасния си съперник Марин Льо Пен. В същото време, със силни позиции сред лидерите на големите държави от ЕС се ползва италианският премиер Джорджа Мелони, която явно симпатизира на Тръмп, да не говорим за унгарския и колега Виктор Орбан или бившия чешки премиер Андрей Бабиш,, които смятат, че поемането на властта в САЩ от републиканците ще донесе дивиденти на дясната политическа група в Европейския парламент "Патриоти за Европа". В същото време обаче, европейските лидери едва ли са готови да се обединят около такъв десен политик като Джорджа Мелони, въпреки, че откакто дойде на власт тя се придържа към много по-умерени възгледи, да не говорим пък за Орбан. На свой ред, Урсула фон дер Лайен, която получи втори мандат начело на Европейската комисия, очевидно се опитва да обедини около себе си лидерите на държавите от ЕС, но позициите и са отслабени заради недостатъчното ниво на пълномощията на Комисията да провежда активна вънщна политика. В тези условия за Съюза е изключително трудно да консолидира общите интереси на всички страни членки и да действа като единен играч.

С влизането на Тръмп в Белия дом, европейската сигурност, която е неотделима от НАТО, така или иначе, ще претърпи промяна в онези сфери, където разчита на финансовата подкрепа на САЩ. Американските партньори на Брюксел нееднократно дадоха да се разбере, че искат да прехвърлят разходите за сигурността на Европа върху европейските членове на НАТО. В тази връзка пред ЕС се очертават два разнопосочни вектора на развитие на ситуацията: по-големи разходи на средства в рамките на алианса за закупуването на американско въоръжение (което е изгодно за САЩ) или развитието на собствен,европейски военно-промищлен комплекс. Впрочем, е едното и другото ускорява милитаризацията на Европа.

Въпросът за перспективите пред изграждането на наистина европейски военно-промишлен комплекс е изключително деликатен. Мнозина военни експерти смятат, че държавите от континента не са способни в обозрима переспектива съществено да повишат темповете на собственото си производство на военна техника, затова вероятно ще тръгнат по пътя на най-малкото съпротивление, т.е. ще се ориентират към мащабни покупки на американско въоръжение. Официалните документи на ЕС обаче говорят, че Съюзът възнамерява да следва втория вектор, а именно - да инвестира в и да развива трансевропейски предприятия в сферата на отбраната, от типа на Airbus, където няколко производители от различни страни произвеждат части за едно изделие. Независимо от доста съмнителната му ефективност в момента, която се потвърждава както от успешните така и от провалените опити за общоевропейско военно сътрудничество, историята показва, че в рамките на следващите петнайсетина години ситуацията на европейския континент може радикално да се промени. Факт е, че до момента европейската интеграция в сферата на външната политика и отбраната се развиваше твърде бавно. Въпреки това създаването на ОПСО (Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС) очевидно говори за наличието на политическа воля у ръководствата на европейските държави за съвместни действия в тази сфера. Идването на Тръмп на власт и съкращаването на американската подкрепа, стимулира европейските държави да задълбочават политическото и военното си сътрудничество. ЕС би могъл да използва това като възможност за прокарване на интеграцията по това направление, въпреки че успехът и съвсем не е гарантиран.

Сред най-болезнените въпроси за икономиката на ЕС е заплахата от нова трансатлантическа търговска война в условията, налагащи стимулиране на собствената конкурентоспособност. Неопротекционистката политика на САЩ, насочена най-вече срещу Китай, и сега засяга сериозно европейската икономика. Ще припомня, че Тръмп който нарече ЕС "мини Китай", заплашва да вдигне митата за целия износ в САЩ от 10% до 20%, а тези за автомобилите - със 100%. Според експертите от Лондонската школа по икономика, само за Германия, подобна мярка би довела до намаляване на нейния БВП с 0,23%. Тоест, Европа се оказва притисната в "геополитически клещи" между американския протекционизъм, китайския меркантилизъм и собствената и политика за "намаляване на рисковете" ("дерискинг"), към която ЕС се придържа в търговските си отношения с Пекин.

Анализирайки очертаните по-горе рискове, можем да кажем, че връщането на Тръмп на власт ще създаде доста военно-политически и икономически проблеми за ЕС. Като ситуацията се влошава заради непредсказуемото поведения на 47-ия президент на САЩ. На този фон заслужава да обърнем внимание на тенденцията за повишаване на зависимостта на ЕС, не само от САЩ, но и от другите глобални силови центрове и тяхното взаимодействия. Превръщайки се в по-значим играч на международната сцена, Съюзът се оказа и по-зависим от доминиращите там мегатенденции, т.е. уязвимостта му нарасна.

Връщайки се към същността на ОПСО и потенциала и да се превърне в двигател на европейската интеграция в сферите на вънщната политика, отбраната и сигурността, т.е. да направи Европа по-сплотена в противодействието си на различните рискове, следва да отбележа, че експертите продължават да се питат, дали това няма до доведе до дублиране на други организации, като Съвета на Европа, ОССЕ или НАТО? През последните години ОПСО сравнително добре се справя с функцията да предоставя площадка за редовни срещи на европейските правителствени ръководители. Налице са всички белези, че това не са просто неформални среща, а начало на междуправителствено сътрудничество в сферите на сигурността и отбраната (свеобразна top-down интеграция). Сериозен проблем в тази ситуация обаче е, че концептуално новата архитектура на европейската сигурност си гради около дискурса за противопоставянето и сдържането на Русия, при положение, че сигурността на континента е неотделима от тази страна и не може да бъде гарантирана без нейно участие. Още повече, че наблюдаваното в момента обръщане на Русия на изток и акцентът и върху участието в БРИКС не означават, че тя вече няма интереси по европейското направление. Тоест, в условията на формиращия се нов световен ред, ангажирането и със случващото се в Европа е не по-малко перспективно, отколкото противопоставянето и на т.нар. "колективен Запад".

Заключение

Очевидно САЩ се доближават до преломен момент в историческото си развитие, когато утвърдилите се с течение на десетилетия и столетия институции на политическата система и държавността на Америка вече не са в състояние да гарантират по-нататъшното постъпателно развитие на обществото. Тази неспособност е обусловена от антагонистичните противоречия между традиционната ориентация на американската политическа система, насочена изключително към вътрешното развитие, и глобалните процеси, които обективно изискват диалектическо и пропорционално съчетаване на екстравертната форма на глобално позициониране на САЩ в света и интровертното съдържание на американския тип на цивилизационно развитие.

В момента намирането на баланс между интересите на "вътрешното" и "външното" развитие на САЩ очевидно би могло да се осъществи единствено в революционни форми на трансформиране на страната - или в посока на връщане на Америка към нейните традиционни ценности и институции, които бяхаа и стабилният фундамент за постепенното и превръщане в свръхдържава, или в посока на още по-тясна интеграция в глобалната икономика и световните политически процеси, в чиито рамки традиционната самоидентичност на Съединените щати е обречена на практика да изчезне, разтваряйки се в аморфното и безлично "индивидуално съзнание" в рамките на глобалисткия модел.

Бележки:

1. https://www.project2025.org/
2. https://www.amazon.de/Esoteric-Trumpism-Constantin-von-Hoffmeister/dp/1915755468

* Национален консервативен форум