Ролятата на Германия в хипотетична война между НАТО и Русия

След края на студената война той не само продължи да съществува, но и броят на членовете му нарасна от 12 до 32 държави, освен това пактът е силно ангажиран със Западните Балкани, Молдова и особено с Украйна и разширява сътрудничеството си с държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, макар че те са разположени далеч отвъд зоната му на отговорност.

Възраждането на "ракетната епопея" от студената война

Освен всичко друго, последната среща на върха на НАТО ще се запомни с опита за възраждане на една от почти забравените епопеи от ерата на студената война, свързана с разполагането на съветски и американски ракети със среден и малък обсег на територията на Европа. Както е известно, тази "драма" (провокирала навремето масова вълна от пацифистки протести на Запад) приключи през 1987 с подписването на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО), но беше възобновена отново през 2019, когато договорът на практика прекрати съществуването си заради позицията на тогавашната администрация на Доналд Тръмп. Скоро след това Вашингтон заяви, че възобновява изпитанията на забранените от ДРСМО ракетни системи, НАТО отказа да обсъжда руското предложение за приемане на мораториум, а пък Москва предупреди, че няма да произвежда и разполага такива ракети само, ако САЩ не решат да ги разположат в някой регион на света. В края на юни 2024 пък, руския президент Путин съобщи, че страната му отново започва да произвежда ракети със среден и малък обсег, уточнявайки, че САЩ не само произвеждат подобни системи, но те вече участват и в съвместни военни учения в Европа.

На срещата на върха на НАТО във Вашинтгтон, алиансът прие поредното "двойно решение" (този път обаче, без да го съпровожда с призив за ограничаване броя на ракетите). Така, Франция, Германия, Италия и Полша подписаха меморандум за разбирателство относно съвместното производство на крилати ракети с наземно базиране и обсег над 500 км (очаква се по-конкретен документ по този въпрос да се появи до края на 2024). На свой ред, Вашингтон и Берлин се споразумяха за "епизодично разполагане", след 2026, на американски ракети със среден обсег на немска територия. Според експертите, вероятно става дума за многоцелеви ракети SM-6 (с обсег 450 км), крилати ракети Tomahawk (1250–2500 км) и свръхзвуково въоръжение, което все още е в процес на разработка. Относно последното липсват официални подробности, но в медиите се лансират предположения, че се има предвид приетият на въоръжение през 2023 ракетен комплекс "земя-земя" със среден обсег (Long-Range Hypersonic Weapon; LRHW), известен като Dark Eagle, който може да достига цели на разстояние до три хиляди километра и да развива скорост над 15 Мах. В тази връзка ще припомня, че разстоянието от Германия до руския ексклав Калининград е около 1200 км.

Старите и новите проблеми

На фона на нарастващите разходи за отбрана и заключителните декларации от последните срещи на върха на НАТО, остават нерешени редица конфликти в Западните Балкани, Африканския Рог, Северна Африка и Афганистан, където алиансът успя да остави осезаема "следа". Става дума за тлеещите противоречия в редица региони на бившата Югославия, борбата с международния тероризъм, освен това опитите за стабилизиране на ситуацията в Близкия Изток се оказаха в задънена улица. В Брюксел продължават да разглеждат Западните Балкани като регион със стратегическо значение - така, на територията на Косово все още присъстват 4,5 хиляди военни от мисията на НАТО, а през март в албанския град Кучова беше открита първата база на алианса в региона. Най-сериозната пречка пред пълната "атлантическа" интеграция на Западните Балкани обаче остава Сърбия, която упорито отказва да се присъедини към антируската санкционна политика на Запада, както и разединената Босна и Херцеговина, чиято сръбска съставляваща (Република Сръбска) продължава да заема откровено антинатовски позиции. Сред останалите "смутители на спокойствието" са Унгария и Словакия, чиито възгледи относно конфликта в Украйна и средствата за разрешаването му се разминават с тези на колегите им от ЕС и НАТО, макар че Брюксел засега успешно се справя с този проблем като периодично спира или заплашва да спре европейските им субсидии. Асиметричният характер на алианса, който продължава тотално да се доминира от САЩ, на практика поставя останалите му членове в зависимост от резултатите от поредния американски изборен цикъл, като особена тревога и дори ужас сред тях поражда нарастващото влияние на изолационизма и протекционизма вътре в самите Съединени щати. От друга страна, увеличаването на военните разходи на европейските държави (някои от които надминаха дори собствените си рекорди от времето на студената война) би могло частично да нивелира реториката на американските консерватори, че САЩ са уморени от ангажимента си да защитават Европа и призивите им европейците да харчат повече за отбрана и да се защитават със собствени сили. На свой ред, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг (който ще бъде заменен от Марк Рюте през октомври 2024) демонстрира оптимизъм, подчертавайки, че през последните две години две трети от инвестициите на европейските държави за въоръжаване са отишли за поръчки от САЩ (около 140 млрд. долара), което според него означава, че "НАТО е добра за сигурността на САЩ, за индустрията на САЩ и за работните места в САЩ", т.е. че американците нямат никаква причина да се дистанцират от пакта.

Както е известно, безвъзмездната помощ за Украйна (макар и да се представя като "инвестиции в собствената сигурност") сериозно изпразни арсеналите на държавите от НАТО, разкривайки неспособността на мудната европейска бюрокрация да ги попълни достатъчно оперативно. В тази връзка ще припомня, че според The Wall Street Journal, на фона на нуждите на Украйна от 40 хиляди снаряда калибър 155-мм (данните са за 2022) месечно, европейските предприятия са произвели едва 300 хил. броя годишно. Затова НАТО планира през 2024 това производство да достигне 2 млн. броя, а през 2025 - 3 млн., което обаче също се смята за недостатъчно (като основна пречка се определя неспособността бързо да бъдат заменени произвежданите в Китай елементи и да се увеличи производството на собствени).

Определен прогрес бе постигнат в реализацията на приетия на на миналогодишната среща на върха на НАТО План за действие в отбранителното производство (Defence Production Action Plan), утвърждаващ "ролята на алианса като организатор и създател на стандарти и изисквания, както и като логистичен посредник" с цел "ускоряване на съвместните покупки, увеличаване на производствените мощности и повишаване на оперативната съвместимост на съюзниците". През март 2024, за първи път в историята си, ЕС представи собствена военно-промишлена стратегия (European Defence Industrial Strategy), предвиждаща през периода 2025-2027, инвестиции от 1,5 млрд. евро за повишаване на конкурентоспособността на Европейската индустриална база за отбранителни технологии (EU's Defence Technological and Industrial Base, EDTIB) и усвояване на поне 50% от бюджета за покупки в сферата на отбраната на ЕС до 2030 и на 60% - до 2035. Твърди се, че стратегията не цели конкуренция с други евроатлантически структури, а да допълни съществуващия инструментариум на НАТО. Днес обаче, Европа страда от дефицит по отношение на сухопътните сили, системите за ПВО и артилерията, затова всяка хипотетична голяма военна операция (срещу Русия например) ще зависи изцяло от възможностите на САЩ. Особено остър в тази връзка е проблемът с въздушната защита – Вашингтон вече обяви, че ще предава на Киев само прихващащи ракети за системите Patriot и NASAMS, при това направо от заводските конвейери, но изпращането на цели комплекси за ПВО на украинците засега е невъзможно.

Друг важен въпрос е, доколко алиансът ще може да се справи с една по-глобална роля, ангажирайки се с все по-трудни административни задачи. НАТО, в частност, обяви за създаването на мисия за съдействие на сигурността и подготовка на военни за Украйна (NATO Security Assistance and Training for Ukraine, NSATU), по аналогия със сегашния формат „Рамщайн” за координация на военните доставки за Киев. Освен това, в заключителната декларация от срещата във Вашингтон, алиансът обвини Китай, Северна Кореея, Иран и Беларус, че помагат на Русия и заяви, че ше разшири броя на сферите на сътрудниичество с Япония и Южна Корея. През следващите години обаче, НАТО ще продължи да акцентира върху случващото се в Европа, още повече че в Азия, американците вече разчитат на такива „конкурентни” формати като AUKUS и Quad, които си съперничат с Китай в сферите на атомните подводници, изкуствения интелект, IT и квантовите технологии.

Подготвяйки се за ескалация на противопоставянето с Русия и Китай, в ръководството на алианса често споменават прословутия чл.5 от Устава на НАТО за колективната отбрана, но истината е, че зад гръмогласно декларирана евроатлантическа солидарност отново се крие добре познатата мудна бюрокрация. Нападението срещу един член на пакта, далеч не означава автоматичното вдигане по тревога на армиите на всички останали страни членки – на първо време те следва да се споразумеят за провеждане на извънредни консултации и да определят, кой какви мерки би могъл да предложи при възникване на подобна екстрена ситуация. При това, когато се говори за „оказване на помош”, се уточнява, че това трябва да представлява индивидуално или съвместно действие, включително използване на въоръжена сила, т.е. възможно е някоя от страните членки да се ограничи само с предоставяне на въздушното си пространство, без това да нарушава ангажиментите и по устав. Нещо повече, няма ясен отговор на въпроса, дали въпросният член е приложим, когато става дума за хибридни заплахи и други нестандартни видове атаки. Ще припомня, че преди време шефът на Военния комитет на НАТО Роб Бауер, твърдеше, че евентуална кибератака би могла да стане повод за прилагане на чл.5, но отбеляза, че преди това ще трябва щателно да бъде установено, дали атаката е осъществена от някоя държава, а не от неизвестен „частен играч”, иначе „няма да е ясно с кого ще воюваме”.

Тоест, поне на пръв поглед изглежда, че европейските членове на НАТО най-сетне са осъзнали необходимостта от мащабни инвестиции в собствената си отбрана за да не разчитат само на САЩ и занапред. На практика обаче, става дума за дългосрочни планове, чиято реализация ще стане факт едва през следващото десетилетие, а що се отнася до настоящия момент, основната интрига очевидно е свързана с резултатите от президентските избори в САЩ през ноември. Както знаем, двамата кандидади се придържат към диаметрално противоположни позиции относно войната в Украйна, финансирането на НАТО и ролята на САЩ в алианса, възможностите за преговори с Русия и мирните планове за разрешаване на кризата. Ако Доналд Тръмп се върне в Белия дом, САЩ едва ли ще излязат от алианса, но той вероятно ще се трансформира - американското участие ще бъде ограничено, както и присъствието на американски сухопътни войски в Европа (макар че "ядреният чадър" и военновъздушните бази вероятно ще бъдат запазени), освен това ще нарасне натискът върху съюзниците да продължат да увеличават военните си разходи, съпроводен със заплахата, че ако не го сторят, прословутият чл.5 от Устава на НАТО няма да се отнася за тях. Възможно е също разширяването на алианса да бъде прекратено. Днес Европа изглежда по-подготвена за евентуална победа на Тръмп, отколкото беше през 2016, но тя несъмнено ще бъде изключително сериозно предизвикателство за нея.

Стратегическата роля на Германия в рамките на НАТО

В много, включително български, медии се твърди че Организацията на Варшавския договор е създадена в отговор на появата на НАТО. Това обаче не е вярно. Всъщност Варшавският пакт възниква едва след като, през 1955, към НАТО се присъединява Германия. Истината е, че Съветите не реагират кой знае колко остро на самото създаване на Северноатлантическия алианс през 1949. Както показват разсекретените през последните години съветски архивни документи, причината за това е, че в онзи момент НАТО не разполага с мощна сухопътна армия, способна да се противопостави на тази на СССР. А, както е известно, една война няма как да бъде спечелена само с бомбардировки от въздуха, особено пък, предвид техническото ниво на авиацията от 1950-те години.

По онова време в НАТО формално има само две големи армии: американската и британската. Възниква обаче въпросът, как те биха могли да бъдат прехвърлени в другата половина на света (в американския случай) и да водят там високоинтензивни бойни действия в течение на продължително време. Колко кораба например, ще са необходими за прехвърлянето на 200-хилядна американска и британска армия в Европа и колко още ще са нужни за да се гарантира постоянното им снабдяване. И то при положение, че противникът не е в състояние да попречи сериозно на това (а случаят със Съветите очевидно не е такъв). Както посочва известният историк проф. Алфред Брауър, американските военни експерти се базират на предпоставката, че Съветите са в състояние да попречат на редовното снабдяване на експедиционните сили, което означава, че САЩ и НАТО се нуждат от мощна европейска сухопътна армия на държава, която да е разположена в непосредствена близост до границите на Варшавския пакт. И стигат до извода, че това може да бъде само Германия. В резултат, още през 1955 Западна Германия е приета в НАТО и е създаден бундесверът - т.е. германската сухопътна армия, в качеството и на европейска опора на пакта. Неслучайно, съветските военни стратези разглеждат именно Федералната република като най-вероятен противник в Европа, а САЩ - по-скоро като съюзник на бундесвера.

Впрочем, след края на студената война, НАТО се сблъсква със същия проблем: липсата на достатъчно голяма сухопътна армия за "сдържането" на Русия. В тази връзка, американските стратези стигат до извода, че за да бъде гарантирано то, в Източна Европа следва да бъдат създадени големи логистични бази и хъбове, позволяващи разгръщането при нужда на достатъчно мощна сухопътна групировка. Именно поради това САЩ толкова настояват за разширяването на НАТО на Изток, като според тогавашните прогнози на американските анализатори, създаването на тази инфраструктура вероятно ще отнеме 20-25 години. И както виждаме, след изтичането на този срок, тя действително вече е изградена.

Истината обаче е, че САЩ и днес продължават да се нуждаят от мощна сухопътна армия (която да не е американска) в района на Централно-Източна Европа (ЦИЕ), особено в контекста на продължаващата вече трета година руско-украинска война. Полската армия е прекалено малобройна за целта, макар че може да осъществи успешни операции срещу Калининградския ексклав или Беларус например, но едва ли е в състояние да спечели хипотетична война с руснаците. Същото се отнася за Швеция и Финландия, чиито възможности са ограничени в рамките на Балтийския регион. Тоест, единствената реална възможност отново остава Германия.

Ще напомня, че по отношение на тази страна продължават да действат ограниченията, предвидени от т.нар. Германски договор (Бонско-Парижките конвенции) от 1952, като част от тях са включени в немската конституция, както и от Московския договор от 1990 относно принципите на обединяването на ФРГ и ГДР. Основни измежду тях са следните: забрана за провеждане на референдуми по военно-политически въпроси; забрана на искането за изтегляне на чуждестранните войски от територията на Германия преди подписването на мирен договор (ще припомня, че съветските войски бяха изтеглени от Източна Германия след подписването на двустранния договор от 16 октомври 1990); задължителни консултации със САЩ, Великобритания и Франция, при вземането на важни външнополитически решения; ясно очертани параметри на мощта на бундесвера.

В момента обаче, Берлин се опитва да заобиколи тези ограничения. Така, още през май 2022 канцлерът Шолц заяви, че страната му би искала да разполага с втората най-голяма сухопътна армия в НАТО (т.е. по-голяма от турската, наброяваща 260 хиляди души), което очевидно надхвърля ограниченията на Московския договор. Разбира се, Германия все още не може да се похвали с подобна армия, но вече създава правната основа за това.

На второ място, за създаването на толкова многочислена армия ще се наложи да бъде възстановена задължителната военна служба, за което в последно време неколкократно спомена министърът на отбраната Борис Писториус, аргументирайки се с възможността Русия да нападне държава от НАТО в рамките на следващите пет години.

На трето място, Германия започва активно да възстановява военната си индустрия. Тук е мястото да поставя под въпрос тезата, че отказът от евтиния руски газ може да провокира икономическа криза в страната. От друга страна обаче, проблемите на малкия и среден германски бизнес, както и масовите съкрашения в сферата на услугите, освобождават работна ръка за предприятията в сферата на отбраната. Тоест, на практика сегашният канцлер Шолц продължава линията на предщественичката си Меркел за възстановяване на германската сфера на влияние в Европа, включително чрез конфронтацията с Русия.

Както е известно, след срещата между лидерите на водещите държави в НАТО (САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Италия), провела се през април 2016 в Хановер, Берлин получи право да изпраща свои военни части, на ротационна основа, на територията на други страни членки на алианса. В момента една германска бригада се намира на територията на Литва, т.е. в непосредствена близост до руския ексклав Калининград (бившата немска Източна Прусия). Междувременно, сегашното полско правителство предлага взаимодействие във военната област с Германия. Тоест, стъпка по стъпка, в рамките на НАТО, Берлин постепенно възстановява традиционната си сфера на влияние в Източна Европа. Сред междинните резултати от този процес е обявеното през юли 2024 решение на Германия, Полща, Швеция, Финландия, Дания, Литва, Латвия и Естония да си сътрудничат при закупуването на морски мини, за да се противопоставят на "все по-напористата руска активност в Балтийско море". Което означава, че под егидата на Германия в рамките на Северноатлантическия алианс на практика се формира своеобразен "северен квазиблок", целящ сдържането на Русия в Балтийския регион.

От друга страна обаче, не бива да забравяме, че Германия има териториални проблеми с всички тези държави от Източна Европа. Полша например, получава след Втората световна война четири немски провинции: Познан, Предпомерания, Силезия и по-голямата част от Източна Прусия. Литва пък получава германския град Мемел (Клайпеда), а на Чехия е върната Судетската област. След Втората световна война от Източна Европа насилствено биват изселени между 12 и 15 милиона германция. Което пък поражда въпроса, как ще действа Германия след като разположи свои военни части на територията на тези три държави.

Както е известно, логиката на създаването на НАТО се базира на лансирания от първия генерален секретар на алианса лорд Хастингс Исмей принцип: "да държи САЩ вътре в Европа, Русия - вън, а Германия - долу". Как обаче ще изглежда НАТО, ако Германия действително създаде мощна армия и излезе изпод контрол? Едва ли някой би могъл да отговори на този въпрос, в същото време войната в Украйна дава определен шанс на Берлин в това отношение, поне в средносрочна перспектива.

За целта обаче, Германия ще трябва да преодолее пацифистката си култура, свързана с наследството на студената война. Впрочем, през последните трийсетина години Берлин полага определени усилия в тази посока. Все по-често се твърди например, че престъпленията по време на Втората световна война са извършвани най-вече от частите на СС, докато вермахтът не е воювал с цивилни граждани. Още по време на студената война пък беше лансирана тезата, че самата Западна Германия е жертва на пруския милитаризъм, тъй като е била насилствено обединена под егидата на Прусия. Тоест, твърди се, че Вторият и Третият Райх са пруски, а не наистина германски, държави. И след като Прусия вече не съществува, Германия няма защо да носи отговорност за действията и. Друга теза, издържана в същия дух, доби популярност след разпадането на Съветския съюз. Според апологетите и, ако приемем, че болшевищката революция от 1917 е била най-голямото световно зло, следва да признаем и, че Третият Райх се е борил именно с болшевизма. Напоследък пък се прокарва идеята, че Германия, която е демократична държава, се нуждае от силна армия за да може да защити Европа от агресивната и авторитарна Русия. Проблемът обаче е, че за същата роля в течение на векове претендира и някогашната Прусия, която уж е различна от "истинската Германия".

Следва да отбележа, че този процес ескалира.

Колко реална е руската заплаха

Както посочва Джордж Бийби (бивш директор в ЦРУ, отговарящ за Русия, и директор в Център за национални интереси на САЩ): "Разбирането на намеренията на противника е сред най-важните, но в същото време и най-сложните задачи за всеки държавник. Подценяването на агресивните стремежи на една или друга държава може да попречи на рационалната военна подготовка, необходима за сдържането на войната, както това става в навечерието на Втората световна война. Надценяването на този риск пък, може да породи цикъл от постоянно ескалиращи военни мерки, които да прераснат в открит конфликт, какъвто не би искала нито една от страните, както се случва в навечерието на Първата световна война".

Оттук следва, че намирането на "златната среда" между тези полюси е ключовият момент за изясняване на истинските намерения на Москва по отношение на НАТО. Тоест, точният баланс между сдържането и дипломацията е изключително важен, предвид гигантския ядрен арсенал на руснаците, в резултат от което залогът, при евентуалното избухване на пряк въоръжн конфликт между Русия и Алианса, рискува да се окаже наистина смъртоносен, при това не само за тях.

Според Бийби обаче: "Ако се съди по реториката на НАТО, подобен крехък баланс въобще не е необходим. Русия се представя като съвременно превъплъщение на нацистка Германия, а като основна опасност пред алианса се посочва омиротворяването на агресора и бездействието по отношение на завоевателните му действия. Оттук и твърдението на президента Байдън, че ако руската армия не бъде спряна по най-решителния начин в Украйна, "тя ще се насочи към Полша и по-нататък". Дали обаче, Русия планира да завоюва държави от НАТО? Предвид предпазливостта, с която Путин досега действаше в Украйна, последователно избягвайки директни атаки срещу членове на алианса, отговорът на този въпрос със сигурност е отрицателен".

Впрочем, предпазливостта, демонстрирана от Путин си има съвсем очевидни причини. Както посочват експертите по руската проблематика проф. Анатол Ливен и Марк Епископос в появилия се наскоро доклад на Института "Куинси", няма нужда от задълбочен анализ на традиционния военен баланс между Русия и НАТО за да сме наясно, че руските въоръжени сили ще се окажат в крайно неизгодно позиция във всяка хипотетична война с алианса, освен това има достатъчно основания да смятаме, че евентуална руска атака срещу отделен негов член ще прерасне във война с цялата НАТО.

Във въпросният доклад се отбелязва, че: "по отношение на наличните сухопътни войски НАТО превъзхожда Русия повече от три пъти, а по отношение на военната авиация - десет пъти, да не говорим за значителното качествено превъзходство, повишаващо вероятността за постигане на абсолютно превъзходство във въздуха. По море, НАТО вероятно ще получи възможност да наложи военна блокада на руското корабоплаване, вредата от което ще засенчи сегашните икономически санкции. Макар че Русия разполага с очевидно превъзходство по отношение на отделните държави от алианса (без САЩ, разбира се) и особено на прибалтийските постсъветски републики, изглежда изключително малко вероятно, че би могла да се възползва от него, без да провокира по-мащабна война с целия пакт".

Тази оценка се основава не само на простото сравнение между руските и западните въоръжени сили. Виждаме, че в сегашните реални сражения руснаците не могат да постигнат решителен успех срещу далеч по-слабата украинска армия, при това в досто по-благоприятни условия от онези, с които биха се сблъскали при евентуална война с НАТО. Имам предвид, в частност, прекалено разтеглената логистика, непознатата местност и специфичните местни условия, както и решаващият недостиг на военна техника, особено във военновъздушните и военноморските сили. Тоест, да се твърди, че Русия може да започне война с НАТО, след като не може да овладее по-значителна част от обширната украинска територия, да не говорим пък, да я управлява, означава да се смята, че властите в Кремъл са напълно лишени от реализъм.

Казаното по-горе се подкрепя и от реториката, използвана от самата Русия. Москва многократно е отричала да има каквито и да било планове за нападение срещу територията на алианса, като за това тя си има съвсем очевидни причини, за разлика от Украйна, която руснаците дълго време смятаха за интегрална част от своята история и култура и, където Москва отдавна се опасява от евентуално военно присъствие на НАТО. Както заяви в края на 2023 президентът Путин: "Русия няма никакъв интерес - нито геополитически, нето икономически, нито политически, нито военен - да воюва с държави от НАТО". В началото на 2024 пък, той квалифицира западните твърдения за уж съществуващите планове на страната му, след Украйна, да нападне Европа, като "пълна глупост и бълнуване".

Разбира се, от факта, че Москва няма нито причини, нито възможности да атакува държавите от НАТО, не следва, че рискът от война между Русия и Запада е малък. Точно обратното. Недостигът на конвенционални въоръжени сили в Русия със сигурност ще доведе до по-голям акцент върху ядрения арсенал в борбата с предполагаемата заплаха от страна на Северноатлантическия алианс, което ще постави под въпрос сигурността на континента за първи път след влизането в сила на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО) в средата на 1980-те години. Нещо повече, в самата Европа има редица потенциални бойни полета, където би могла да избухне нова криза между Русия и Запада, като на първо място сред тях са Беларус, Молдова, Балканите, Грузия и Калининград.

Макар че представлява мощен военен сдържащ фактор, НАТО няма да може да гарантира стабилност в Европа, ако усилията и не се комбинират с дипломация, насочена към постигане на взаимноприемливо решение на украинския конфликт и установяване на такива "правила на игра", които да помогнат за разрешаването на сегашните кризи и за избягването на нови, и няма да допуснат напрежението между алианса и Русия да излезе извън контрол.

В противен случай ситуацията ще ескалира не в посока на устойчивото разделение на Европа, нито пък към преднамерена руска инвазия в някоя държава от НАТО, а по-скоро ще станем свидетели на нов период на опасна общоевропейска нестабилност, а също на ядрена и нестабилна хибридна конфронтация между Запада, който съвсем не е толкова сплотен и самоуверен, колкото изглежда, и Русия, за която залогът в това противопоставяне има екзистенциален характер, което пък ще я стимулира да се възползва от вътрешните слабости на Запада и да ги задълбочи. Според цитирания по-горе американски експерт Джордж Бийби, за да се избегне подобно развитие, "ръководителите на държавите от НАТО би следвало по-малко да се безпокоят да не повторят грешката на НевилЧембърлйн през 1938 и по-често да си припомнят, как и защо европейските лидери, подобно на сомнамбули, влизат в Първата световна война".

Германските планове за действие при хипотетична война с Русия

Според немските  медии, началото на руската инвазия в Украйна е разтърсила из основа цялата европейска архитектура на сигурност, което е принудило Берлин да ревизира състоянието на своя военен потенциял, както и способността да изпълнява ангажиментите си в НАТО.

Тук е мястото да припомня, че според германското издание Bild, бундесверът вече е разработил секретен план за евентуална война с Русия под название Operationsplan Deutschland, или OPLAN DEU (т.е. "План за оперативни действия в Германия"). Той, в частност, определя последователността на действията на военните и гражданските власти, предвижда прехвърлянето на войски на НАТО (най-вече германски) на източния фланг на алианса, както и изграждането на военнопленнически лагери на територията на страната.

Планът предвижда Германия да се превърне във "възлов хъб" на НАТО в Европа, поемайки отговорността за прехвърлянето на стотици хиляди военни от алианса, както и за снабдяването на войските. В тази връзка се предполага, че много немски автомагистрали и железопътни линии ще се използват за военни цели и ще спрат да обслужват гражданския транспорт. Изданието цитира и генералния инспектор на бундесвера (т.е. началника на Генералния щаб) Карстен Бройер, според който след 5-8 години числеността на руската армия ще достигне 1,5 млн. души и Германия трябва да е напълно готова да им се противопостави до 2029. В подкрепа на прогнозата на Бройер се цитират данни, според които в момента Русия произвежда по 1500 танка годишно, докато Германия разполага с едва 300 танка. Освен това, бундесверът разполага със запас от боеприпаси, който би му стигнал само за два дни, макар че според стандартите на НАТО, наличните боеприпаси на всяка страна членка трябва да могат да покрият потребностите и поне за месец.

През юли 2024 германското Министерство на отбраната потвърди официално, че в рамките на  споменатия по-горе OPLAN DEU, който "последователно се разработва и постоянно се обновява под ръководството на Оперативното ръководно командване на бундесвера", разработва извънредни планове за прехвърлянето на стотици хиляди военни от НАТО през територията на страната в случай на война с руснаците. Коментарът на министерството беше във връзка с появилите се в медиите съобщения за активизиране на военната подготовка на фона на ескалиращото противопостовяне с Москва.

Според Spiegel например, става дума за подготовка за прехвърляне през територията на Германия на около 800 хиляди военни от НАТО и 200 хиляди транспортни средства в случай, че противопоставянето с Русия прерасне в пълномащабна война. Според цитиран от изданието официален представител на Оперативното ръководно командване: "Способността за бързо прехвърляне на големи военни съединения на НАТО на източния фланг на алианса в случай, че ситуацията в сферата на сигурността се влоши, е ключовият елемент на конвенционалното сдържане. Най-важната задача пред Германия е да гарантира успешната реализация на планираното разгръщане и снабдяване на съюзническите и федералните войски, особено що се отнася до ролята ни като държава, където ще бъде разгърнат континенгентът, като за постигането на тази цел ще бъдат ангажирани всички правителствени структури". Според плановете на НАТО, от германска страна следва да бъде осигурена постоянна материално-техническа подкрепа и медицинска помощ.

В тази връзка Spiegel посочва, че в момента германските стратези и колегите им от ръководството на алианса са ангажирани с решаването на въпроса за разпределянето на гигантския военен контингент по най-големите автомагистрали и жп линии в страната. Специално внимание се отделя на дългата близо 500 километра магистрала А2, която свързва Оберхаузен, в Западна Германия и предградията на Берлин, недалеч от границата с Полша. Именно тази магистрала, както и разположените по протежението и ключови мостове вероятно ще бъдат сред първите мишени на руските удари при евентуална война. За целта, в рамките на плана, се уточняват изискванията към армията и условията, които следва да изпълнят другите държавни и граждански отбранителни структури. Става дума за задачи, които касаят цялото правителство и дори цялата германска нация. Авторите на плана смятат за напълно възможно руснаците да предприемат мерки за да попречат или да забавят придвижването на армията на НАТО през Германия. Затова в момента те анализират съвместно с гражданските структури конкретните рискове за съответната инфраструктура, както и стъпките, които следва да бъде предприети при подобно развитие, а също времето и мястото на тяхната реализация.

На свой ред, в интервю за Welt am Sonntag, командирът на регионално командване "Хамбург" - капитанът от флота Михаел Гис, твърди, че цяла Германия следва да бъде подготвена за потенциален военен конфликт с Русия в рамките на следващите пет години. Според него, в момента населението не осъзнава, колко реална е заплахата от страна на Москва: "В по-широк смисъл, това е най-важната обща задача за политическото ни ръководство, бундесвера, бизнеса и обществото. Тя касае и критично важната инфраструктура, включително Хамбург, който изпълнява функциите на ключово пристанище за гарантиране и подкрепа на функционирането на НАТО. Благодарение на географското си положение в центъра на Европа, именно Германия е най-подходящото място за разгръщане на силите на алианса, т.е. страната през която подразделенията на НАТО ще преминат по пътя към източния му фланг. Естествено, най-голямото немско пристанище ще играе важна роля в това отношение".

Преди това, германския министър на отбраната Борис Писториус също изтъкна необходимостта страната да е готова за война с Русия до 2029.

Изглежда, че въпреки многократните заявления на руския президент Путин, че Москва никога не се е подготвяла и не възнамерява в бъдеще да атакува която и да било страна членка на НАТО, последните, включително и Германия, предпочитат не да търсят диалог с руснаците, а да се подготвят за пълномащабна война с тях (с някои изключения, като Унгария и Словакия например, което обаче не променя общата картина).

Германските експерти, както и официални представители на правителството и въоръжените сили, са сред най-активните привърженици на тезата, че заплахата от пряка конфронтация между НАТО и Русия е не само сериозен, но вече и съвсем реален проблем, тъй като алиансът все по-активно подкрепя Украйна, а Москва не демонстрира никакви признаци за ограничаване на мащаба на военните действия (особено след рискованото нахлуване на украински части в руската Курска област). От друга страна, макар че потокът от западно въоръжение за Киев не секва, самите ръководители на НАТО неколкократно декларираха намерението си да избегнат директния сблъсък на пакта с руснаците. Междувременно обаче, през юни британския The Telegraph съобщи, че алиансът разширява плановете си за създаване на няколко сухопътни "коридора", по които да се придвижват войски и оборудване на пакта (включително американско), необходими за хипотетична бъдеща война с Русия. Тези коридори ще минават от Италия, през Словения, Хърватия и Унгария, както и през Турция, Гърция, България, Румъния и Скандинавия.

Самият факт, че Берлин открито заявява, че се готви да използва впечатляващата гражданска инфраструктура на страната за военни цели означава, че тази инфраструктура просто вече не е гражданска. Само че това автоматично я превръша в мишена на руски военен удар, още повече че Кремъл многократно предупреждаваше, че няма да допусне повторение на Втората световна война и ще се опита да унищожи европейските си противници още преди те да са успели да навлязат на руска територия. Това обаче, изглежда не впечатлява германското правителство, което продължава да разработва "алтернативни маршрути, които да се използват при възникване на извънредни обстоятелства, включително временни мостове и друга инфраструктура". За да реализира тези планове, то (както впрочем и правителствата на други, разположени в близост до Русия държави) обсъжда възможността за приемане на съответното законодателство.

Друг сериозен проблем е недостигът на "жива сила". Някои страни членки на ЕС и НАТО разглеждат възможността за връщане на наборната служба в армията, следвайки примера на САЩ. Както е известно, миналата година президентът Джо Байдън подписа указ за възстановяване на наборната служба в армията от 1 юли 2023 (до края на годината в американската армия са постъпили над 500 хиляди новобранци). Както посочва в тази връзка зам. държавният секретар по отбраната Робърт Джеферсън: "В условията на нарастваща глобална нестабилност, бяхме принудени да възстановим наборната служба. В резултат очакваме, че през 2025 общата численост на въоръжените ни сили ще достигне четири милиона, а през 2026 - пет милиона души".

Както изглежда, самият Европейски съюз постепенно се превръща от икономически и политически и във военен алианс или по-точно на практика са слива с НАТО. Междувременно Германия дори създаде неформална "кризисна група", която да анализира последиците за страната и Европа, като цяло, от евентуалното завръщане на Тръмп в Белия дом, което вероятно означава, че Берлин възнамерява да продължи реализацията на плановете си за военна конфронтация с Русия с или без участието на Вашингтон.

Някои изводи

От казаното по-горе се налагат няколко важни извода. Първият е, че войната между НАТО и Русия е напълно възможна и наличието на ядрено оръжие няма да окаже кой знае колко силен сдържащ ефект в това отношение.

На второ място, става все по-очевидно, че въпреки надеждите ни Втората световна война едва ли ще се окаже последната голяма война в света.

На трето място, войната между НАТО и Русия може и да не доведе до толкова дискутирания обмен на ядрени удари, а по-вероятно ще се развие като конвенционален въоръжен конфликт в Балтийския и Черноморския региони (което пряко касае и България), като решаваща роля в него най-вероятно ще играе Германия.

*Българско геополитическо дружество